4.За партията и живота на един Луканов
ЛЮБА МАНОЛОВА
10 октомври 2006 година
Продължение от 9 октомври 2006 година
"Зло - добро, добро и зло,
все едно са потекло..."
"Макбет", У. Шекспир
Още въпроси към сина на Горуня:
Втори разговор
- Всичко помня, по отношение на тези събития аз имам една феноменална памет. От 30 години /разговорът е от 1994 година - бел. Л. М./, лично водя разследване на разигралия се кошмар - събитията оттогава се движат пред очите ми като на екран, на филмова лента. Ще Ви обясня:
- ...Вие със съпругата си сте били извън София...
- На осми април сутринта, към 9 часа преди обяд ние пристигнахме в София. От този час до 14 часа на същия ден трая протакането по предаване на трупа. Аз взех да се съмнявам дали изобщо ще ни дадат баща ми. В крайна сметка, получихме тялото благодарение на голямото тичане на един бивш партизанин от отряда "Гаврил Генов", /който беше тогава началник на софийската милиция. Йордан Пешев се казва, сега е покойник - бел. Т. Т./ и на още един партизанин. Трупът на баща ми не ни го дадоха, докато не определим и кажем къде ще го погребем. С жена ми и брат ми решихме веднага - в Горна Кремена. Опасявахме се, че в София след време можеше да изчезне мъртвото тяло.
- Как се развиха събитията на 8 април, след 14 часа, искаха ли от Вас дрехи, кой облече баща Ви?
- Някъде между 1 - 2 часа следобяд на същия ден освободиха трупа. Дойдоха някакви служители и взеха от нас един костюм, отнесоха го, след един час - идват пак и ни казват: "Костюмът го няма". Дадохме втори костюм /баща ми имаше общо три/, но искам да Ви спомена тук и нещо още по-драстично. Баща ми не беше суетен човек, но два-три месеца преди смъртта си баща ми си беше купил някакви скромни обувки. След неговата гибел точно тези обувки изчезнаха с костюма и ние го изпратихме в отвъдното със старите му обувки! Не че нямахме възможност, но къде в тази трагедия, /бяхме съсипани и потресени/ ще тръгнем да търсим по магазините нови обувки за погребение. Казвам Ви това, за да се знае, че главорезите на баща ми се оказаха и мародери.
Бинтованият мъртвец - спомени от погребението и още неочаквани истини в сегашно време
Трети разговор
- Според свидетелства на други хора, които също са имали възможност да видят лично баща Ви преди погребението - той е бил бинтован до врата. И всъщност това е било измислено и направено, за да няма възможност близките му да видят тялото и раните по него.- С наш близък взехме някакъв жук и с него получихме трупа на баща ми от "Пирогов" - облечен. Оттам, направо се тръгна за Горна Кремена. През това време ние, вече привечер на осми април - аз, брат ми и съпругата ми също потегляме от София. Майка ми беше май заминала по-рано. Пристигнахме вечерта, към 11 - 11.30 в селото. Баща ми, както си е обичаят го бяха поставили в една от стаите и през нощта около него бодърстваха роднини - така е прието. Щом пристигаме, при нас идва един братовчед, Николай Цолов му е името, /той работеше тогава в Държавна сигурност във Враца - бел. Т. Т./ и казва: "Тошко, Викторе, вие сте преживяли голяма трагедия, изморени сте. Я, вземете да си легнете!" Обещавам му да си легнем. Той сякаш се успокои и се прибра в тяхната къща, над нашата, по улицата се пада.
Щом братовечедът си тръгна, станах, отидох в стаята при баща ми, при него заварих друг наш роднина, та той ми рече: "Абе, Тошко, говори се, че баща ти е застрелян. Ето братовчед ти го няма сега - дай да вземем да му разкопчаем ризата, да видим какво е, що е." Съгласих се, но му рекох: "Разкопчавай ризата, аз не мога!" Колкото повече разкопчаваше, толкова повече се показваха бинтовете - татко беше бинтован от шията до долу, под ризата. От раменете до началото на краката тялото беше увито! Видях по бинтовете 5-6 петна избила, просмукана кръв и то все около стомаха. Откъде се беше събрала, откъде се бе взела тази кръв? Баща ми беше прострелян с един патрон, тук, отляво в главата.
Четвърти разговор за убийството
- Това, което видях тогава в деня на смъртта на баща ми ме заведе по-късно, след години, през 1990, при полковник Мечков /водещ разследването по това време, по убийството на баща ми/: "Кажете ми, полковник Мечков, откъде се беше събрала тази кръв, която аз видях - долу в коремната област? Чаршафът, дюшекът, върху които беше убит баща ми бяха подгизнали, целите в кръв, т. е. веществено доказателство, освен петната по бинтовете има." Не получих отговор.- И досега никой не ми е отговорил на този въпрос за кръвта - а делото, както знаете, тогава, през 1990 го приключиха набързо.
- Какво се случи по-нататък, в дните след нощта на убийството? - На другия ден, на 9-ти април, чак към 5 часа следобяд погребахме баща ми. Помня, че изчакахме хората да се завърнат от полето, от работа. /По-късно разбирам, че за идването и присъствието си на погребението на Горуня доста хора са пострадали - едни са били уволнени, други - свалени в длъжност./
От нас до гробищата ковчегът на баща ми бе носен на ръце от каменоделците на Горна Кремена. И тези хора казаха : "Ние ще го носим". Процесията тръгна и въпреки забраните, въпреки разположената, специално за случая, нагъсто милиция в селото, шествието беше 300 метра дълго, народ, дошъл да го изпрати. Опечалени, вървяха редом с милицията и тайните агенти, рамо до рамо.
В нашето село е възприето изкопаният гроб да се облицова с тухли, а на разстояние 70 см от дъното пък се облицова с мраморни плочи, може да е било и варовик - не си спомням вече. Така погребахме баща ми.
Жертва или самоубийство?
Какво се случва на 8 април 1965 г. в 4 часа сутринта, на бул. "Д. Благоев" 2, в дома на бившия политкомисар и член на ЦК на БКП Иван Тодоров - 28 години по-късно други свидетели, близки и съратници на Горуня събраха смелост да проговорят за трагедиятаЕдин затворник от 1986 година, чието име оставям известно само на мен, сподели пред касетофона: "Това, което ще разкажа и за верността на което се подписвам, научих през пролетта на 1988 г. в Софийския затвор, от бивш служител на Държавна сигурност, от Второ главно управление" - така започва своя спомен за Горуня събеседникът ми, П. П.. От тази среща най-неочаквано излязоха още неизвестни факти. Ето ги:
"Човекът от Второ главно бе изключително благосклонен към мен самият по времето, в което се намирах в затвора. С него се срещахме в една от кулите за охрана. За последните месеци от присъдата ми бях изпратен да работя на бетоновия възел в ТПО /Трудово поправително общежитие/ - Казичене, беше 1988 година, месец март. Движех се из общежитието, вземайки проби за бетон и имах възможност да разговарям както с много затворници, така и с надзирателите, които ни пазеха. Повечето от тях се отнасяха злостно към затворниците, но този човек, с чин полковник от запаса, Руси Русев /мисля, че още е жив/ бе работил дълги години в Държавна сигурност, като шофьор на Ангел Солаков /МВР-министъра/ и други началници. От разговорите с Русев се оказа, е имал брат партизанин от Мъглижкия край /Старозагорско/ и като такъв се е ползвал с доверието на ДС, живееше в София. Той самият си има голяма мъка, тъй като страдаше по заболяване на детето си. Когато разбра, че съм работил като учител, това сякаш го предразположи добре към мен, и започна да ми носи храна от къщи, стана по-откровен.
Често влизах в стражевата кула да си говорим и той ме караше да клекна ниско, за да не ми се вижда главата - за това по-късно го и наказаха, някой бе донесъл на началството за честите ни срещи. Та този човек ми довери следното:
"За погребението на Горуня /тогава Р. Р. е бил служител във Второ главно/ получили служебна задача да проследят членовете на Политбюро, имали някаква връзка с Горуня, както и хора от кръга му. В същото време, с височайша заповед, на самото погребение след убийството на Иван Тодоров, тенденциозно са били изпратени колеги на Р. Р., за да контролират действията на Тано Цолов - смятало се е, че Цолов е от приближените на Горуня."
За церемонията, по линия на Второ главно се сформират няколко групи, които да проследят всеки един от присъстващите на това погребение, както висши, така и редови партийни членове, доверил полковникът на събеседника ми. Една група от ВГУ тръгва през Петрохан с автомобили, друга се насочва през Враца, пак с автомобили, а трета се качва във влака, като по пътя наблюдава внимателно пътниците в същата посока - дали отиват или имат някакво отношение към предстоящото погребение.
"След церемонията, ми каза Р. Р. тогава в затвора, ние всички, разпределени, останахме в различни къщи или коли /на доверени наши другари/ в селото. Задачата бе: да наблюдаваме гроба на току що погребания Иван Тодоров, страхът явно е бил: да не би да се намери някой, който да вземе за изрови гроба и да се разбере, че Горуня е бил убит. По думите на този човек /полковник Р. Русев - бел. моя/, единият от убийците е Руси Христозов. Може и да греша, но това е името, което съм запомнил от разговорите тогава.
Другото, което научих в затвора от този човек бе, че след убийството на Горуня, всички участвали в тази операция получават ордени. Същите тези ордени на последващ пленум са взети обратно, тъй като се намира някой от ЦК на БКП, който се сетил, че тези ордени не бивало да се раздават. Били дадени неправомерно, заради смъртта на техен другар. Ордените са върнати обратно - това твърдеше моят надзирател. Полковник Русев имаше много лошо отношение към Тодор Живков, поне с такова впечатление останах от разговорите ни."
По време на срещата със събеседника ми П. П., синът на Горуня - Тодор Тодоров, който присъстваше се намеси. Интересни са неговите забележки и реакции по чутото.
- По този повод ще Ви кажа следното - поясни Тодор Тодоров: "Руси Христозов е един голям убиец, но той, като министър на вътрешните работи /след 9-ти септември 1994 г.- бел. а./ заедно с Лев Главинчев, и Живков и Добри Джуров участват в ликвидирането на опозиционери, решение, за което се взема в оперативния щаб на комунистите в "Славянска беседа"."
* * * *
Продължавам четвъртия разговор със сина на Горуня
- Какво още научихте, какво се случи след погребението на баща Ви?- Всяка събота и неделя започнахме да си ходим в Кремена - връщахме се психически сломени. Чувахме около нас какви ли не неща да се говорят за баща ни, така е трябвало може би. Изисквало го е времето - все пак неговото убийство дойде за нас, най-близките му неочаквано и бе силен шок!
След трагедията приятели ни разказваха различни факти, свързани с нея. Как селото е било блокирано от служители на милицията, с пълно бойно снаряжение, но ние, роднините му, като се замисля сега, сме били толкова не на себе си, че изобщо не сме усетили цялото това напрежение.
Баща ми беше зам.-министър на земеделието, член на ЦК на БКП и по-късно разбрах, че по закон, тялото му всъщност е трябвало да получим лично от Главния прокурор на републиката. Нещо, което изобщо не стана.
Защо се стигна до заговор за преврат в БКП?
Ето какво си спомни о. з. генерал Любен Динов /осъждан два пъти по времето на режима на Тодор Живков за опити за снемане на партийния лидер и нелегална дейност/ в интервю още през 1990 година: "На Априлския пленум, през 1956 година Тодор Живков си послужи с коварство. Виждайки грешките на Вълко Червенков и настроенията против него, Живков отива при един от най-старите и уважавани дейци на комунистическата партия - Георги Дамянов, за когото е имал информация, че е болен и няма да може да присъства лично на пленума. Пред Дамянов Живков развива тезата, че партията е пред крах и успява да вземе бележка от събеседника си, която прочита на висок глас на пленума: "Другари, не мога да дойда на пленума поради болест, но направете всичко възможно партията да бъде единна и цяла".Така Живков успява да създаде убеждение у присъстващите на форума, че едва ли не Георги Дамянов вярва и възлага на него да спаси партията. Така е поставено и началото на Живковият път към върха в партия и държава.
"Хрушчов беше инкогнито в България преди Априлския пленум от 1956 година" - разказва за дните на така наречения преврат от Живков срещу Червенков генерал Цвятко Анев. - /Този спомен навежда на сравнение с дните преди 10 ноември 1989 г., в които един друг съветски ръководител, Горбачов, макар и отдалеч също участва в подмяната на българския комунистически лидер и държавен ръководител Тодор Живков - бел. Л. М./ - Как разкрих, че е тука /Хрушчов - бел .Л. М./ продължава спомена си Анев: "Имахме стрелбище до Лозен. Една нощ почнахме стрелба. Към 2 часа през нощта вкъщи ми се обади генерал Гръбчев /Димитър Гръбчев, тогавашен началник на УБО /Управление за безопасност и охрана/ - бел. Л. М./ и попита:
- Кой стреля? Викам: - Нощни стрелби, имаме си обучение.
- А вие знаете ли, че другарят Хрушчов е във Враня и не може да спи от вас, безпокои се!? Спрете стрелбата, скара ми се Гръбчев по телефона. - После разбрах, че Хрушчов ходил и по Варна и с него се е движил Живков. Хрушчов се опря на него. Живков е послушен" - завършва спомена си от онези дни генерал Анев.
* * * *
След години, когато Хрушчов пада от власт /октомври 1964 - бел. Л. М./, българският партиен лидер Тодор Живков коментира: "Другарят Хрушчов е бил винаги много добър към мен лично и към България, но сега той нещо е мръднал / в смисъл на изкривяване на линията на компартията/ и затова е сменен."Никита Сергеевич Хрушчов настройва срещу себе си повечето членове на Президиума, а кубинската ракетна криза се оценява и приема с недоволство от някои хардчленове на КПСС, като унижение за СССР. Следват слаба реколта през 1963, която принуждава съветският ръководител да посегне на запасите от твърда валута и злато и краят на "ерата Хрушчов" идва на дневен ред.
Свалянето на съветския първи естествено рикушира върху българският първи, Живков и много скоро след това събитие настроенията за подмяната му се засилват сред част от партийните редици в България. На пленум на 22 декември 1964 година, генерал, Иван Бъчваров*, завеждащ Административния отдел на ЦК на БКП, дръпва смела критика, която е последвана от предложение за смяна на Живков и снемането му от заеманите от него постове, поради липса на необходимите качества. /Впоследствие генерал Бъчваров е изпратен много скоростно в ГДР за посланик - т. е. далеч от страната.- бел. Л. М./
* Генерал Иван Бъчваров загива в мистериозна и до днес самолетна катастрофа. На 24 ноември 1966 г. самолетът Ил-18 на българската държавна авиокомпания ТАБСО по линията София-Берлин излита след междинно кацане в Будапеща. Следващата спирка е Прага. Заради лошото време в чешката столица се налага машината да се приземи в Братислава. Самолетът излита оттам след три часа и половина престой. Но само след няколко минути, на 8 километра от летището, той се забива във връх Сакра. Загиват всичките 82 души на борда - 74 пътници и осем-членният екипаж. Заедно с ген. Бъчваров загиват оперната певица Катя Попова и съпругата на Иван Славков. Интересен факт е, че Недю Ганчев, натоварен да разследва трагичния инцидент край Братислава, скоро се отказва да води следствието, като признава пред свои приятели, че не може "да направи това, което искали от него". Малко след това Ганчев се самоубива.
