Истории в историята *
1943 година
Това е миг от живота на една албанка и невероятната й съдба. * В този миг има революции, затвори, разстрели на приятели, срещи с диктатори, президенти, крале и големи актьори на европейското кино и театър
ЛЮБА МАНОЛОВА3 ноември 2006 година
"...Ако можеше снегът на едно жестоко време,
да се стопи и се превърне в чиста утринна роса,
а заслепените от мълниите на една идеология да се свестят
и да прогледнат. Ако можеше..."
Из книга на Аглая Зотос
С Аглая Зотос се запознах през лятото на 1995 - едно много горещо и душно лято. Срещнахме се, за да се върнем към спомена за студа и мразовитите дни и нощи на малката балканска държава Албания - към време, в което и нощите са били дни. Време, непрогледно и мразовито, когато мракът е доближавал цвета на кръвта с този на водата.
Мой приятел от Съюза на писателите /известният български поет Петко Братинов/ ми телефонира, за да ми предложи да се срещна и запозная с писателка, чиято книга предстоеше да бъде издадена у нас. В един от кабинетите на издателството на Съюза на българските писатели заварих дребна, възрастна жена. Неочаквано за мен, тя стана, протегна ръка и на чист български език, с леко заваляне на гласните каза:
- Аглая Зотос!
Разговорът тръгна някак от само себе си и аз бях толкова изненадана от чутото, че оставих лентата на касетофона да поеме невероятните преживявания на тази жена. Ето малка част от разговора ми с нея:
- Госпожо Зотос, как и кога попаднахте във Франция, след като Ваша родина е Албания?
- Родена съм в Южна Албания, в Химара, там живеят източноправославни албанци, от гръцки произход. Била съм тримесечно бебе, когато майка ми ме отвежда в Лион, Франция, при баща ми. Там отраснах и първият език, който проговорих бе френският. В тази страна започнах и да уча. От Лион днес си спомням балканската колония мъже, работещи в местните въглищни мини. Баща ми държеше там малък ресторант и така преживяхме до 1938, когато се завърнахме в Албания.
- Но това се е случило малко преди окупацията...
- Да, баща ми беше върнат в Химара, за да организира там Демократическа партия. 7 април 1939, денят на италианската окупация ни свари в родината. Аз учех в един пансион в Тирана с Неджмие Джунглини /бъдещата съпруга на Енвер Ходжа - бел. Л. М./
- Споменахте, че баща Ви е бил в концентрационния лагер Матхаузен...
- В 1943, по време на Съпротивата, аз бях партизанка, а немците обявиха награда за мен или за главата ми. С един от отряда се промъкнахме до дома, но се оказа, че някой ни е издал на Гестапо. Успяхме да избягаме и се скрихме, като се спуснахме в случаен кладенец. Немците пребиха жестоко мама, къщата ни пламна, а татко го отведоха в Матхаузен.
- Как си спомняте самият Енвер Ходжа? В следващите години от живота си Вие сте в Съпротивата, по-късно сте работили с хора от висшето албанско партийно ръководство?
- Еневер Ходжа прочистваше на всеки 5-6 години членове от политбюро като предатели и полиагенти, т. е. агенти на много държави. Това изобщо не отговаряше на истината. У вас, в България се правеше същото, разбрах го когато дойдох във Вашата страна. Хората казваха, за това време, за тези години: "Да се страхуваш от ризата на гърба си!" Такъв ужас съществуваше от доносници и предателства, че сковаваше хората.
С Рамиз Алия /президент на Албания - бел. Л. М. / заедно се борихме, бях добра приятелка със съпругата му Джовани /дъщеря на най-големия професор историк и литератор Александър Джовани, служил още при краля - бел. а./. Енвер Ходжа полека-лека изчистваше всички по-стойностни личности от интелигенцията, беше голям диктатор.
- Почти нищо не се знае в България за личности от албанската интелигенция и Съпротива - Албания десетилетия бе затворена страна. Бихте ли разказали за някого от тези неизвестни хора?
- Познавах добре един от обявените за врагове на народа от Енвер Ходжа - Улуси Спаиу се наричаше. Спаиу бе полковник в Испанската революция, беше революционер с история. Аз самата съм била партизанка със Спаиу против немците. Та Спаиу беше емигрирал във Франция и там моят чичо му бе дал фалшив документ със собственото си име. Така Улуси се върна в Албания, десет години след освобождението /1945 г. - бел. мои/ И тогава Енвер го обяви за полиагент, като го осъди с голяма група военни, висши генерали на смърт...
С много хора от Съпротивата бях против немците - разстреляха ги след освобождението! Така стана и с министъра на вътрешните работи Кадри Азби, и с членове на политбюро - достатъчно бе да се повдигнат обвинения и отиваш на бесилото.
- Как приемаха обикновените хора в Албания тези събития? Все пак, не е възможно това, което е правил Ходжа да е останало в тайна...
- Десетилетия се повтаряше едно и също - всички са полиагенти, че все излизат нови и нови полиагенти. Хората си задаваха въпроси /наум/: "Всички ли са полиагенти и само Енвер ли е верният човек?", но кой ти, смееше да изкаже гласно мислите си? Та 2-3 пъти Енвер са го посрещали и в комунистическата партия на България като народен герой!
Че е бил диктатор се разбра и чу чак сега, след 1990 - нищо лошо не се чуваше преди това, нищо не можеше да се промъкне!
- Как Сте научили толкова добре български език?
- Бях започнала да следвам в Белград и като сталинистка попаднах в тамошен затвор. След това дойдох в България, учих право и станах тук първата жена съдебен прокурор. Омъжих се за ваш виден прокурор - Димитър Здравчев, получи се така, че попаднах след брака си във върхушката на България през 60-те години. Като съпруга на Здравчев имах възможност да пътувам без проблеми в Италия, Франция, в Гърция, във всички европейски столици - в българските посолства ни даваха пари още с пристигането.
След като Съветският съюз и Китай се скараха, аз не скрих, че държа страната на Китай. Причините бяха две: от една страна смятах китайците за по-праволинейни и от друга - имаше реална опасност Енвер Ходжа да репресира майка ми и сестрите ми, ако покажех друго предпочитание. Изключиха ме от партията /вашата, българска, комунистическа/ с аргумента, че съм против линията на БКП и като такава бях недостойна да бъда прокурор! Светкавично бе уредено да напусна на 7 октомври 1971 Софийската прокуратура по "взаимно" съгласие. Върнах се в Албания...
- Какво заварихте там, какво не виждаха хората? Как и кога започна разколебаването Ви?
- След завръщането ми в Албания бях назначена в Министерство на правосъдието като администратор.
 |
| Картата на градски прокурор и документът за напускане "по взаимно съгласие" |
Та като се върнах в Албания и там видях разликата между управляващите и останалото население - специалните магазини, привилегиите, докато народът се хранеше с купони - никаква разлика от България, откъдето идвах - тук у вас пък знаех за специалните гробища за върхушката...Смешна работа!
- И все пак - какви спомени имате от обстановката в Албания от това време?
- Албания беше като един голям затвор - псевдосвидетели можеха да пратят без проблеми който и да е човек на бесилото. Имаше лагери до 1990 година - за мъже и за жени. Голям страх сковаваше хората - човек се боеше от себе си.
- Написали сте книги за България...
- "Сиви облаци върху България, страна на розите" излезе във Франция. В нея демаскирам всичко - за Тодор Живков и министрите. Следващата ми книга беше "Трънливият път на България" - благодарение на връзките си като прокурор още тогава имах картата на лагерите в България. Същата карта излезе с надписа "45 години стигат" сега, след махането на Живков, а аз я издадох още през 1975 година.
- Как се озовахте интернирана в Албания?
- През 1980 се върнах в Париж да видя болната си майка. Интернираха ме и всяка сутрин в 4 часа тръгвах пеш по няколко километра в калта към едно село, за да се разписвам! Тогава дойде да ме види генералният секретар на културните връзки между Франция и Албания - французин. Той ми беше писал и тъй като нямах възможност да му отговарям, пристигна разтревожен да ме потърси и види...
* * * *
Аглая Зотос среща след войната и един от своите бивши пленници - французинът от Елзас и Лотарингия Андреа Клур. Най-големите френски вестници отразяват одисеята им. Снимки са запазили спомена от срещата на Зотос с великия Жан Габен, на която той й връчва Сребърен орден на изкуствата, науките и литературата за дейността й. Фотолентата е запазила и срещата на тази невероятна жена с президента Франсоа Митеран, който лично я поздравява за новата 1993 година. Когато я награждават в Международния съюз на патриотите, Зотос се запознава с белгийски принц, близък с албанския крал. Принцът я кани да му гостува 15 дни в двореца...Къде се ражда човек и къде го води съдбата му - истории за революции, затвори, разстрели на приятели, срещи с принцове, президенти и диктатори, с велики актьори. Истории в Историята.
*Този разказ е част от книгата "Без място в историята", която е готова за печат.
