Tag:геополитика

Валентин Фъртунов, журналист, писател, международен анализаторТова твърди вече и Сорос в програмна статия, която ви представяме днес без съкращения

Хищникът  Сорос има навика от време на време да се изцепи на социално-политическо-икономически теми, било то в цяла книга, било то в по-кратка или дълга статия. Като всеки велик манипулатор в текстовете му има дузина капани и откровени измишльотини, но и трезви преценки и анализи на които спокойно можеш да се облегнеш при разсъжденията си за този отиващ си свят.

Въпросът е да отделиш сеното от плявата и всичко е наред, стига да уцелиш. Настоящата му статия, по мое мнение, е доста сериозна и оставя сериозно място за размисъл. Естествено, тезите и размишленията му за катастрофалното състояние на световната икономика спокойно могат да се елиминират, защото Сорос е така „пропит” от залязващия западен икономически модел, че каквито и очила да сложи няма да види очевадното.

Що се отнася обаче до състоянието и перспективите на ЕС, заключенията му звучат доста солидно и е добре да се прочетат от всички. А задявката му за „германската империя” почти дословно повтаря, това, което от години повтаряме от страниците на „Десант”.

Ще има ли „ІV-ти Райх” и иска ли го Меркел? Прочетете статията на Сорос, аз само ще добавя, че е много интересен фактът, че тъкмо в този момент папата е немец.

Не, това не е конспиративна теория. Чакат ни интересни времена, въпросът е дали ще ги доживеем в тоя глад и мизерия, които ни чакат, особено нас „от периферията”, както казва хищникът от унгарски произход.

Джордж Сорос:

Бъдещето на Европа зависи от Германия

Джордж Сорос, международен политически спекулант, противник на евротоПояви се балон, но не финансов, а политически и това ме кара да мисля, че кризата на еврото заплашва да разруши ЕС

Германия има само 3 месеца да спаси еврото и ЕС. Еврозоната повтаря онова, което често се е случвало в световната финансова система – кредиторите на практика прехвърлят бремето върху страните длъжници, като се отървават от собствената си отговорност за неравновесието. И ще трябва рязко да смени политиката си, ако иска да успее да се справи с кризата, заяви преди три дни Джордж Сорос (georgesoros.com) в реч на Седмия фестивал по икономика в Тренто, Италия. Ето какво каза той:

След краха през 2008 г. има широко признание от икономистите и обществото, че икономическата теория се провали. Няма обаче съгласие за причините и степента на провала.

Струва ми се, че провалът е по-голям, отколкото се мисли.

Той стига до основите на икономическата теория. Икономиката опита да се моделира по примера на Нютоновата физика. Тя се опита да открие всеобхватни и постоянно действащи закони, управляващи действителността. Но икономиката е обществена наука, а между природните и обществените науки има фундаментална разлика.

Социалната среда е съставена от мислещи същества, които вземат решения въз основа на приблизителни познания. Точно това икономическата теория се опита да омаловажи.

Социалните събития имат мислещи участници, които изразяват своята воля. Те не са странични наблюдатели, а въздействат върху вземащите решения, чиито решения пък влияят върху хода на събитията. Не съм достатъчно подготвен да критикувам теорията на рационалните очаквания и хипотезите за ефикасния пазар, защото като участник в пазара ги смятам за толкова нереалистични, че никога не съм си правил труда да ги изучавам. Това е самообвинение, но предпочитам да оставя на други подробната критика на тези теории.

Вместо това предпочитам да ви изложа коренно различен подход към финансовите пазари Вдъхновен съм от Карл Попър, който ме научи, че човешката интерпретация на

действителността никога не й отговаря напълно.

От една страна, хората се стремят да разберат ситуацията – това е познавателната функция. От друга страна, те се стремят да въздействат на ситуацията. Наричам го манипулативна функция. Двете действия свързват в противоположни посоки мислещите същества и ситуациите, в които те участват.

При познавателната функция се очаква ситуацията да определи вижданията на участниците; при манипулативната функция се очаква възгледите на участниците да предопределят резултата. Когато двете функции действат едновременно, си влияят взаимно.

Двете функции образуват кръгово взаимоотношение. Наричам това рефлексивност. При рефлексивна ситуация вижданията на участниците не могат да отговарят на действителността, защото действителността не е нещо независимо от тях – тя е повлияна от възгледите и решенията на участниците.

Погрешимостта и рефлексивността са свързани като сиамски братя.

Без погрешимост не би имало рефлексивност – макар че обратното не е задължително: разбиранията на хората могат да бъдат несъвършени дори при отсъствието на рефлексивност. Обективно погледнато, не съм открил рефлексивността. Други я признаха преди мен под други названия. Робърт Мъртън описа ефекта на самоизпълняващите се предсказания, Кейнс сравни финансовите пазари с конкурс за красота, където участниците се опитват да отгатнат коя ще се хареса най-много.

Но тръгвайки от погрешимостта и рефлексивността, аз се фокусирах върху проблемна зона, по-специално върху ролята на погрешните концепции и разбирания върху оформянето на поредицата събития, които доминиращите икономисти се опитаха да игнорират. Според мен финансовите балони не са чисто психически феномен Те имат два компонента: доминираща тенденция и погрешната й интерпретация.

Балоните се надуват, когато самозахранването е положително, т.е. когато тенденцията и нейната пристрастна интерпретация взаимно се подсилват. Постепенно разликата между тях нараства и става неудържима. След прехвърляне на кулминацията те се преобръщат и започват да си въздействат в обратна посока. Балоните обикновено са несиметрични: растежът е бавен, а пукането е внезапно и опустошително.

Според моята теория финансовите пазари произвеждат балони, докато има тенденция към равновесие. Откакто балоните нарушават равновесието на финансовите пазари, историята е белязана от финансови кризи. Всяка криза предизвиква регулиращ отговор. Така са се появили централизираното банкиране и финансовите регулации.

Зад невидимата ръка на пазара се протяга видимата ръка на политиците.

Вместо да правим безвременни закони и модели, трябва да изучаваме събитията в техния времеви контекст.

Кризата на еврото е особено показателна. Властите не разбират нейната същност – те си я представят като фискален проблем, докато тя е по-скоро банков проблем и проблем на конкурентоспособността. И прилагат грешно лекарство: не може да се намали дълговото бреме чрез свиване на икономиката. Кризата се разраства поради неспособност да се разбере динамиката на социалната промяна. Валидните до един момент политически мерки се оказаха недостатъчни в момента, когато започна прилагането им.

Как се случи това? Моят отговор е, че се появи балон, но не финансов, а политически. Той се отнася до политическото развитие на Европейския съюз и това ме кара да мисля, че кризата на еврото заплашва да разруши ЕС.

Твърдя, че сам по себе си ЕС е като балон Във фазата на своето раздуване той бе по определението на психоаналитика Дейвид Тъкет „фантастичен обект“ – нереалистичен, но изключително привлекателен. ЕС бе материализация на едно отворено общество – обединение на нации, опиращи се на принципите на демокрацията, човешките права и върховенството на закона, при което никоя нация или националност няма доминираща позиция.

Процесът на интеграция се насочваше от малка група прозорливи държавници, които по думите на Карл Попър се занимаваха с мирно социално инженерство. Те признаваха, че съвършенството е недостижимо, затова си поставяха ограничени цели и твърди срокове, след което мобилизираха политическата воля за малки стъпки напред, съзнавайки напълно, че щом ги извървят, ще проличи, че са недостатъчни, и ще се наложат нови стъпки.

Процесът се подхранваше от своя успех – много приличащ на финансов балон. Така Европейската общност за въглищата и стоманата се превърна постепенно в Европейски съюз – стъпка по стъпка.

Германия обикновено бе начело на усилието. Когато съветската империя започна да се разпада, германските ръководители разбраха, че обединението на държавата им е възможно само в контекста на по-обединена Европа, и затова бяха готови на значителни жертви, за да го постигнат. При пазарлъците те бяха склонни да дадат малко повече и да вземат малко по-малко от другите. В същото време германските държавници уверяваха, че Германия няма независима външна политика, а има само европейска политика.

Процесът достигна кулминация с Договора от Маастрихт и въвеждането на еврото. Сетне настъпи период на стагнация, който след краха през 2008 г. се превърна в процес на дезинтеграция. Първата стъпка бе направена от Германия, когато след банкрута на „Леман Брадърс“ Ангела Меркел заяви, че гаранциите за другите финансови институции трябва да дойдат от всяка държава поотделно, а не от целия Евросъюз. Финансовите пазари загубиха година, за да схванат последиците.

Договорът от Маастрихт имаше вроден недостатък, показващ погрешимостта на властите.

Главната му слабост бе добре известна на неговите архитекти: той създаде валутен съюз без политически съюз. Архитектите си мислеха, че когато възникне нужда, ще се появи политическа воля да се направят необходимите стъпки към политически съюз.

Но еврото имаше и други дефекти, за които не се досещаха неговите архитекти и които не са напълно разбираеми и до днес. Вече ясно се вижда, че главният източник на проблема е съгласието на страните членки да отстъпят на Европейската централна банка правото да емитира пари без реално покритие.

Когато бе въведено еврото, регулаторите позволиха на банките да изкупуват неограничено количество държавни ценни книжа, без да заделят капитал. По същия начин и централната банка приемаше държавни облигации. За търговските банки бе изгодно да трупат облигации на по-слаби членки на еврозоната, за да спечелят няколко допълнителни базови пункта. По тази причина лихвите се изравниха, но за сметка на това конкурентоспособността се раздалечи.

Германия, която се бореше с бремето на обединението, предприе структурни реформи и стана по-конкурентоспособна. В други страни имаше строителен и потребителски бум благодарение на евтините кредити и това ги направи по-малко конкурентоспособни. Тогава дойде крахът от 2008 г. и тези страни се оказаха в положението на тежко задлъжнели държави от Третия свят, и то във валута, която не могат да контролират.

Поради разликата в конкурентоспособността Европа се раздели на кредитори и длъжници. На финансовите пазари им трябваше време, за да разберат, че държавните облигации, смятани за безрискови, са обект на спекулативни атаки и могат да се обезценят. Когато го разбраха, рисковите премии скочиха драматично.

Търговските банки, които разчитаха на тези книжа за своя баланс, станаха потенциално неплатежоспособни. Така се оформиха двата главни компонента на проблема, с който се сблъскваме:

Държавната дългова криза и банковата криза, които са тясно преплетени.

Еврозоната повтаря онова, което често се е случвало в световната финансова система. Има близко подобие между кризата на еврото и международната банкова криза през 1982 г. Тогава международните финансови власти направиха необходимото, за да защитят банковата система: наложиха лишения на периферията, за да спасят центъра.

Сега Германия и други страни кредиторки играят несъзнателно същата роля. Подробностите се различават, но идеята е същата: кредиторите на практика прехвърлят бремето върху страните-длъжници, като се отървават от собствената си отговорност за неравновесието. При еврокризата отговорността на центъра е дори по-голяма, отколкото бе през 1982 г. „Центърът“ е виновен за мъглявата система, прилагаща мъгляви договори, преследваща мъглява политика и винаги правейки твърде малко и твърде късно.

80-те години на ХХ в. бяха изгубеното десетилетие на Латинска Америка, подобна съдба чака и Европа. Това е отговорността, която Германия и други страни кредиторки трябва да признаят. Но няма признаци, че ще се случи. Единствената им цел е да печелят време.

Понякога това върши работа. Финансовата паника утихва и властите успяват. Но не и този път, защото финансовите проблеми бяха усилени от политическата дезинтеграция. Това е политическият балон, за който стана дума.

От лятото на 2011 г. се наблюдава нарастващо бягство на капитал от по-слабите страни.

Така неравновесията се увеличават експоненциално. В края на март т.г. Бундесбанк имаше претенции за 660 млрд. евро към централните банки на периферните държави. Тя осъзна потенциалната заплаха и сега води кампания срещу неограниченото наливане на пари, като започна да взема мерки за ограничаване на загубите в случай на банкрут. Това създава самоизпълняващо се пророчество. Щом Бундесбанк започва да взема предпазни мерки срещу банкрут, всеки ще стори същото.

Резултатът е ограничаване на достъпа до кредити – особено за малките и средни предприятия, които са главният източник на работни места. Така кризата се задълбочава.

Реалната икономика в еврозоната върви към упадък, докато Германия продължава да е във възход. Пропастта се увеличава. Политическата и социалната динамика също работи за дезинтеграция. Както пролича на последните избори, общественото мнение става все по-критично към политиката на лишения. Нещо трябва да се случи.

По мое мнение

властите имат три месеца да поправят грешките си

и да обърнат тенденцията. Под власти разбирам главно германското правителство и Бундесбанк, защото при криза кредиторите са на седалката на шофьора и нищо не може да се случи без германска подкрепа.

Очаквам гръцкото общество да бъде достатъчно уплашено от перспективата да бъде изгонено от ЕС, за да даде поне малко мнозинство на изборите на коалиция, която е готова да изпълнява сегашното споразумение. Никое правителство обаче не може да изпълни условията и затова върхът на гръцката криза вероятно ще е през есента.

Германската икономика също ще отслабва и тогава на канцлера Ангела Меркел ще й бъде още по-трудно от днес да убеди германското общество да приеме допълнителни европейски отговорности. Това е рамката на тримесечния прозорец за действие.

Невъзможно е да се предскаже какво ще стане. Събитията не са праволинейни и може да се развият в безпорядък. Разпадането на еврото несъмнено ще доведе до разпадане и на шенгенската зона, на общия пазар и на самия Европейски съюз. Неизпълними претенции и неуредени спорове могат да поставят Европа в по-лошо положение, отколкото когато бе замислен проектът за обединена Европа.

Но по-вероятно е еврото да оцелее, защото крахът му ще бъде опустошителен не само за периферията, но и за Германия. До края на годината Бундесбанк ще затъне с един трилион евро лоши кредити от периферни държави. Затова Германия навярно ще направи необходимото за спасяване на еврото, но не повече.

Разделението в еврозоната между кредитори и длъжници ще продължи да се задълбочава. Евросъюзът ще се превърне в нещо много по-различно – ще стане германска империя с периферия като неин хинтерланд.

Трябва да се убеди Германия да покаже водачество и да запази Европейския съюз. Бъдещето на Европа зависи от нея.

Оригинална публикация в georgesoros.com

 


Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси

Боян Чуков, международен анализатор Боян Чуков е известен международен анализатор и експерт по проблемите на геополитиката, международните отношения и националната сигурност. Завършил специалност "Радио и телевизия" в Техническия университет – София.

Чуков е работил като журналист на свободна практика, главен редактор на в. "Балкански диалог", секретар в българските посолства във Франция и в Испания. Специализирал е в Института за политически науки в Париж.

Кадрови разузнавач, дипломат, Боян Чуков е работил в управление ”Научно техническо разузнаване” при Първо главно управление на Държавна сигурност, което го прави и добър експерт в областта на на националната сигурност.

Владее френски, испански, руски, гръцки и английски език. Член е на УС на Българско дипломатическо дружество, на Националния съвет на Националната асоциация за международни отношения, на Издателския съвет на сп."Международни отношения", на Националния консултативен съвет към дипломатическия институт на МнВР, на УС на Центъра за балкански изследвания.

Работил е в Министерски съвет като експерт като външнополитически съветник и секретар по сигурността.

„Хроники”: Каква е причината за началото на конфликта в Близкия изток: борба за ресурси /вода, газ и петрол/ или установяване на определена религия и начин на живот в доскоро светски държави от Близкия изток?

Боян Чуков: Конфликтът в Близкия изток винаги е бил в своята основа чисто геополитически. За съжаление геополитиката като наука се владее само от представители на елита и то не във всички страни. Например, в България много хора ползват понятието „геополитика”, но за съжаление са малко тези, които разбират за какво става дума. Конфликтът в Близкия изток се представя на световното обществено мнение и на обикновените хора като сблъсък, който има исторически, конфесионални, икономически и т.н. измерения. В зависимост от интересите на този, който коментира кървавия хаос във въпросния регион, се акцентира в една или друга посока. В действителност изброените по-горе измерения на близкоизточния конфликт се използват от външни фактори като „инструменти” за реализиране на даден регионален или глобален геополитически код. Битката за ресурси е геополитика, а маршрутите за доставка на ресурсите са геоикономика.

Музей в Ирак преди войната„Хроники”: Маршрутите на тръбопроводите минават през области, доминирани от шиити, алавити, от друга страна голямата част от сирийските нефтени запаси се намират в района на така наречения кюрдски североизток, т. е. между Ирак и Турция. Сирийските кюрди /9 на сто от населението на Сирия или около 1,6 млн-бел. Л. М./ са склонни за пряк маршрут за износа на нефт от иракски Кюрдистан, който да заобиколи Ирак и Турция. Засега по ползването на тези ресурси намесата на САЩ е очевидна, но договорът между Турция и Иракски Кюрдистан за нефта и газа от Киркук може да се възприеме като игнориране на Ирак, нещо, което Багдад едва ли ще приеме спокойно. В този смисъл трябва ли да очакваме нагнетяване на напрежението между Ирак и Турция в борбата за този нефтопровод?

Боян Чуков: В коментирания регион имаме все по-отчетливи опити да се изгради Сунитски халифат /базиран предимно на сирийска територия/, което предполага откъсване на територии от Ирак и Сирия и изграждане на ново държавно формирование. От друга страна имаме и изграждане на Шиитски имамат /форма на мюсюлманска теократична държава/ с основен актьор Иран. Тук към днешна дата трябва да отчетем огромните финансови усилия на Катар, който се опитва да бъде лидер в изграждането на Сунитския халифат. Това е причината и между Рияд и Доха да се очертават във времето все по-отчетливи разминавания относно плановете за преформатирането на Близкия Изток. През февруари 2012 година братовчедът на краля на Саудитска Арабия скръцна със зъби на емира на Катар. В Рияд усетиха, че катарците искат да разпаднат териториално саудитското кралство. Катар е „аватар” на Великобритания. За това Доха работи за реализирането на британските геополитически планове. Ако Катар иска да види в Дамаск като управляващи „Мюсюлманските братя”, то Саудитска Арабия промотира радикали в лицето на салафитите и вахабитите. Турция също има свои неоосмански планове за прекрояване на границите, но те очевидно се разминават с тези на САЩ, Англия, Саудитска Арабия и Израел. Накратко, основните играчи в региона се опитват да преформатират територии и да подсигурят безконфликтно пренасяне /транзитиране/ на въглеводороди в изгодна за тях дестинация. При тази прекалено сложна мозайка от интереси, не изключвам и достигане до „парадоксалния” на пръв поглед вариант, когато Израел и Иран от непримирими врагове ще се превърнат в партньори. По-ясно казано, Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси.

„Хроники”: Кое забавя разрастването на конфликта в Близкия изток:

  • Съвпадението на ресурсните интереси в този район на Русия, Китай и Европа;
  • Лавирането на САЩ между запазване на Турция за свой партньор в този район без да пострада от това поддържката на Белия дом за Израел;
  • или
  • Американо-израелските интереси по отношение на иракски Кюрдистан и експлоатацията на находищата там.

Боян Чуков: В момента върви подготовка за широкомащабен конфликт в Близкия Изток. Големите играчи изчисляват т.н. „матрица на загубите”. Очевидно е, че до този момент именно вероятните щети от един по-голям военен конфликт в Близкия Изток са неприемливи за глобалните фактори, чиито геополитически кодове интерферират в региона.

Европа не е геополитически субект и не може да се разглежда като самостоятелен и хомогенен играч в Близкия изток. Интересите на Лондон и Берлин в региона се разминават и всеки си гони собствените национални интереси. Дезинтеграцията на Европа започна със събитията в Барселона и победата на националистите на последните избори. Този процес си има „спонсор зад кадър”. Най-вероятно това е Лондон, който разчита каталунският експеримент да се провали и да послужи за урок на шотландските и други подобни процеси на мъгливия остров.

По отношение на Израел и Турция картината е също прекалено прозрачна. При условие, че действията на Тел Авив или Анкара не съвпадат с градежа на Pax Americana, то те получават незабавно „жълт картон” от Вашингтон. Все пак отношенията Израел-САЩ в момента не са в най-високата си точка, особено откакто президент е Барак Обама.

Търговска улица в Дамаск от спокойното време преди военния конфликт„Хроники”: Войната в Сирия вече беше започнала, когато бе подписан договор за ирано-иракско-сирийска газова тръба, който при реализация ще транспортира 30 на сто повече количества газ отколкото „Набуко”. Този договор бави ли развитието на конфликта в Сирия? Или след провокираната война в Сирия, ще се даде път на идеята за газопровод Израел- Кипър-Гърция, проект, който пряко ще удари Турция и САЩ няма да могат да реагират адекватно поради изключително слабата си външна политика?

Боян Чуков: На този въпрос ми е трудно да отговоря еднозначно. В региона се оказа, че има много нови находища на въглеводороди. По-принцип трябва да имаме предвид, че нефтът на Саудитска Арабия е на изчерпване. Редица експерти са категорични, че новият нефтен кладенец на света ще стане Ирак. В Сирия съвсем наскоро се оказа, че също има открити нови находища на въглеводороди. Това отново поставя кюрдския фактор и различията между сунити и шиити на преден план. Естествено, етническите и конфесионалните конфликти са с огромен потенциал. Разгарянето на един или друг сблъсък очевидно става с „външен” за региона импулс подаден от глобален геополитически фактор. С основна цел, както бе споменато по-горе, реализирането на един или друг геополитически локален или регионален код.

„Хроники”: Близкият изток се бори да изнася природен газ в Европа и проблемът в тази борба очевидно е кой ще държи контрола на износа. Стремежът на арабските държави и Иран да се еманципират от външна намеса е очевиден и това бе една от основните причини за редица бунтове и граждански конфликти, от плана „Арабска пролет”. Тук се намесва и противоборството на Израел и Турция, което от години Щатите не могат да решат. Как очаквате да завърши това?

Боян Чуков: Чрез Катар се прави масиран опит да се нанесе удар върху руския „Газпром”. Доха строи огромен флот от танкери, които ще превозват сгъстен газ в Европа. Близо 64 специализирани кораба се строят по поръчка на Катар в Южна Корея. Износът на Газпром за Европа в резултат на катарската стратегия от миналата година е намалял с 5 на сто.  Проблемът е, че това, на което в Иран му викат Южен Парс, в Доха му казват Северен Парс. Виждате, че става въпрос за едно и също находище, за което имаме сериозен сблъсък на интереси. „Арабската пролет” са събития, за които кралят на Саудитска Арабия заяви, че „че са инспирирани от външни фактори, врагове на исляма”. Естествено, в Рияд ясно осъзнават, че преформатирането на региона ще засегни и границите на кралството. Основните нефтени находища в Саудитска Арабия са в региони, населени предимно от шиити. Зад събитията, наречени „Арабска пролет” стърчат ушите на демократите във Вашингтон и тези на банковата група Ротшилд. Външната политика на новия френски президент също се обяснява сравнително лесно. Франсоа Оланд е свързан с банковата група на Ротшилд. Както се казва: ”Елементарно, Уотсън!”

„Хроники”: Смятате ли, че започналия вече военен конфликт между Израел и Палестина е началото на глобални военни действия в Близкия изток?

Боян Чуков: Конфликтът между Израел и Палестина започна след като имаше посещение на най-високо равнище от Катар единствено и само в ивицата Газа. Тогава на практика беше купена ХАМАС с около 400 млн. долара. Емирът на Катар бе първият държавен глава посетил ивицата Газа. Той игнорира тотално Автономното палестинско ръководство на Западния бряг. Даже лидерът на ПА Абу Мазен изказа остро недоволство. За това, че ПА се „дава на късо” по този начин. ХАМАС започна да се преориентира от Иран към Катар. Не вярвам, че конфликтът между Палестина и Израел може да бъде причина за широкомащабни военни действия, но определено може да послужи като повод.

„Хроники”: Може ли да се твърди, че в така създалата си ситуация около Турция и Сирия, НАТО няма да действа в унисон с интересите на САЩ и държавите от ЕС?

Боян Чуков: Първо, НАТО е особена военна структура. Що се касае до политическите звена на организацията, то там се наблюдава една характерна за нашето време „демократична говорилня”, достъпна за всички страни-членки. Второ, военната структура на НАТО се контролира на 100 процента от САЩ и там се работи единствено и само по проекта Pax Аmericana. ЕС след Лисабонския договор се „натовизира” достатъчно. Въпросът е, че американците вече не искат да финансират повечето военни действия по света и се с ориентират към приканване на своите съюзници да приложат формулата на аутосорсинг /самофинансиране/. В ЕС в момента се води битка между Бон и Лондон кой да води „бащина дружина”. Геополитическите интереси на двете страни са различни и това поражда все по-отчетливи центробежни сили в Съюза. Франция с президент Франсоа Оланд, който е свързан с банковата група Ротшилд ще гравитира по-скоро към Лондон и няма да бъде ключов елемент на европейския френско-германски „мотор”. В действителност, това вече все по-отчетливо са забелязва. Отношенията между Меркел и Оланд отдавна вече не са блестящи. Типичен пример за естественото геополитическо фрагментиране на НАТО и ЕС е Турция, която изведнъж се оказа сама срещу Сирия и кюрдския фактор, въпреки, че е член на НАТО.  Въобще считам, че при един пълноценен конфликт даже военна машина като НАТО трудно ще успее да се обяви за победител.

„Хроники”: Какъв ще е резултатът от войната в Близкия изток: преразпределяне на природни ресурси, или тотално настъпление на радикалния ислям, както вече се случи в доскоро светски африкански държави. Как трябва да очакваме това да се случи на Балканите и в страни от ЕС?

Боян Чуков: Евентуалната война в Близкия изток има за цел поставянето на всички енергийни ресурси в региона под управлението на един глобален фактор, който има амбицията да контролира и менажира целия свят. Настъпването на радикалния ислям ще продължи към Централна Азия и Кавказ. Той плавно, но сигурно чрез „външни импулси” се насочва към границите на Русия и Китай. Радикалният ислям в конкретни геополитически планове се предвижда да бъде използван като лост за решаване на геостратегическите въпроси на водещия към днешна дата постоянен глобален фактор.

 

САЩ воеват в много страни под предлог, че защитават националните си интересиВойната като ключов инструмент на американската геополитика

Според покойния върховен съдия и постоянен представител на САЩ в ООН Артър Голдбърг, "дипломатите подхождат към решаването на всеки въпрос с отворена уста". Точно така стоят нещата в ООН, където всичко се определя от парламентарното позьорство и неговия "злобен близнак" - декларативната дипломация. Същността на дипломацията обаче не е в празните приказки, а в търсенето на общи позиции, а за целта е необходимо внимателно и непредубедено да се вслушваш в това, което говорят другите и да наблюдаваш онова, което те правят, и след това да действаш по съответния начин.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Същността на дипломацията е в това, как държавата прокарва своите интереси и решава проблемите си с другите страни, минимизирайки употребата на сила. Дипломацията е противник на силата и привърженик на вътрешното спокойствие и просперитет. Тя съдейства за прокарването на взаимноприемливи механизми за съвместно съществуване на различни гледни точки и култури.

Дипломацията представлява трансформацията на националната стратегия в действена тактика, с цел получаване на определени политически, икономически и военни предимства, без използването на сила. Тя е своеобразен преден пост на националната отбрана. Провалите и пропуските на дипломацията обикновено водят до войни и до всички тежки последици, които тези войни носят на нацията.

Дипломацията обаче не е просто алтернатива на войната. Тя не приключва с началото на войната. Всъщност, когато войната се превърне в необходимост за регулирането на отношенията с други държави или народи, именно дипломацията трябва да трансформира резултата от военните действия в плоскостта на съгласуваните корекции в отношенията и да работи за създаването на един по-устойчив и ефективен свят, в който победените се примиряват с поражението си, а следвоенният ред се стабилизира. Следователно, от всяка гледна точка, дипломатическите умения се оказват жизнено важни за мощта, властта, богатството и просперитета на нацията и държавата.

По своята същност, дипломацията представлява умела и добре премислена стратегическа активност. Тя е призвана да промени обстоятелствата, представите и параметрите на международните проблеми така, че да намери допирната точка между егоистичните интереси на другите държави и собствените национални интереси и да убеди останалите, че е в техен интерес да действат така, както иска твоята собствена държава. При това е много важно да се демонстрира, че съобразявайки се с тези правила, противниковият играч не изглежда в очите на останалите (а и в собствените си очи) като държава, капитулираща пред друга държава или пред нечии чужди интереси. Тоест, същността да дипломацията е да накараш другите да играят твоята игра.

Съдейки по развитието на ситуацията след края на студената война, днес САЩ не разбират правилно дипломацията и не са наясно, как да я практикуват. В настоящата статия ще се опитам да анализирам някои вкоренили се в американското съзнание убеждения и навици, заради които САЩ през последните години толкова неумело реализират външната си политика, а също, дали и как това би могло да се промени

Външната политика на САЩ след края на Студената война

Разпадането на Съветския съюз освободи американците от страха им от ядрен Армагедон и оттогава насам външната политика на САЩ се основава почти изключително на икономическите санкции, военния натиск и откритото използване на сила. Разбира се, тези мерки съвсем не са единствените в арсенала на традиционното държавно управление. Въпреки това, американците вече не искат да привличат другите със силата на добрия пример и учтивото убеждаване, опиращи се на националния престиж, покровителството, изграждането на институции и стимулирането на желаното поведение. За Вашингтон използването на сила се превърна в първия, вместо да е последния, инструмент на външната политика. Ние, американците вече свикнахме да използваме принудата, упражнявайки натиск върху другите държави, независимо, дали те са наши съюзници, приятели, противници или врагове.

За мнозинството от американския политически елит огромната военна мощ и икономическите лостове за влияние на САЩ се превърнаха в оправдания за отказа от методите на убеждението за сметка на силовия натиск върху непокорните чужди държави да не си позволяват "да излизат от редиците". Америка по навик реагира на всевъзможните предизвикателства с дрънкане на оръжие, а не с дипломатически инициативи, целящи решаването на проблемите, породили въпросните предизвикателства. Този подход обаче ни прави по-зле, а не по-добре защитени, да не говорим, че обременява бъдещите поколения американци с огромен вътрешен дълг. Той дезорганизира нашите съюзници, но не сдържа враговете ни. Той дестабилизира цели региони, увеличава броя на противниците и ни отдалечава от нашите приятели.

Южна Америка вече не се съобразява с нас. Русия отново е настроена враждебно. Европа се съмнява в здравия ни разум, очевидно се безпокои от нашата войнственост и се дистанцира от нашето лидерство. Разпадащият се Близък Изток излъчва отмъстително презрение към Съединените щати. Африка ни игнорира. Стремежът на САЩ за сближаване с Индия не намира нужния отклик. Китай очевидно вече е стигнал до извода, че сме непримиримо враждебно настроени към неговия възход и концентрира усилията си за да противодейства на реалните или мними американски опити да бъде "обкръжен". Япония пък си припомня самурайските традиции. Някои твърдят, че всички противници на Америка работят против нас, защото не сме достатъчно твърди  в подходите си към международните отношения. Тоест, за да ни възприемат насериозно и за да бъдем ефективни, трябва да бомбардираме, обстрелваме и да ликвидираме с помощта на безпилотни летателни апарати, онези, които не са съгласни с нас, без оглед на "косвените жертви". На практика обаче, с действията си САЩ доказват единствено, че ако демонстрираш пълно безразличие към интересите на останалите и разчиташ най-вече на натиска, можеш само да отблъснеш всички от себе си.

Никой не се съмнява във възможностите и готовността на американската армия да произвежда "шок и ужас" извън границите на страната. Във Виетнам, Кувейт, Афганистан, Ирак и на много други место, американците нееднократно доказваха военно-политическото си ожесточение и готовността си да нанасят колосални щети на онези чуждестранни държави, които сме нарочили за свои противници. Няма никакви съмнения относно "твърдостта" на американците, там нещата са ясни. Въпросът обаче е друг, а именно - достатъчно разумна ли е нашата политика и дали съпровожданите с привлекателна за американското общество реторика военни планове са онази стратегия, която може да промени света така, че повече да съответства на нашите интереси и ценности?

През последните години САЩ унищожиха огромен брой хора в хода на различни войни и антитерористични операции, включително с използването на безпилотни летателни апарати, в Западна Азия и Северна Африка. В хода на военните си кампании, проляхме кръвта и провалихме живота на много от собствените си военни, освен това отслабихме американската икономика, използвайки за военни цели толкова необходимите и инвестиции. Тази демонстрация на американската мощ и решимост причинява огромна болка и страдания на населението на другите държави. Тя обаче не сломи нашите противници и не ги подчини на волята на САЩ. С действията си не успяхме да укрепим своята сигурност и тази на нашите съюзници. Действайки по суша, въздух и вода, ние само умножаваме редиците на враговете си, усилваме ненавистта им към нас, както и заплахата за САЩ, техните граждани и приятелите им в чужбина.

Пример за това, доколко милитаризирана е визията ни за света, е реакцията на американския политически елит на постоянните провали, съпътстващи използването на сила, която не води до желаните резултати. Този елит твърди, че със сигурност бихме постигнали успех, ако бяхме действали по-решително и се обявява за използването на още по-голяма сила. Истината обаче е, че действията на нашата армия не попречиха на динамичните промени в глобалния и регионален баланс на икономическите, военни и политически сили. И няма никакви основания да смятаме, че една още по-войнствена стратегия би гарантирала по-добри резултати. Повечето американци го съзнават и се отнасят все по-скептично към неоконсервативните планове, които военно-индустриалният комплекс се опитва да наложи на нацията, освен това се съмняват, доколко разумно е да залагаме на съхраняването на бързо разпадащия се световен ред, формирал се след студената война.

Политическата култура на всяка нация е продукт на историческия и опит. В своята политика за национална сигурност, американците, подобно на някои други нации, се ръководят от непроверени и предубедени концепции, формирани на основата на спецификата на собствената ни история. В своята съвкупност тези убеждения формират своеобразна подсъзнателна доктрина, превърнала се в догма. В момента огромен брой учени и изследователи си изкарват хляба, анализирайки начините за практическото прилагане на тази догма от Департамента по отбраната на САЩ. Те създадоха в интерес на военно-индустриалния комплекс цяла интелектуална надстройка, под формата на огромен брой тези и идеи, обосноваващи принудата и използването на сила в американската външна политика. Истината е, че никой не може да разчита на средства от Държавния департамент по отбраната за разработването на по-малко силови подходи към международните отношения. Пентагонът пък няма нито средства, нито желание да оправдае съществуването си и да затвърди ключовите си функции, разработвайки една не толкова "силова", а по-скоро дипломатическа доктрина.

Американците са прави, вярвайки, че страната им е изключителна. Освен всичко друго, опитът ни в сферата на въоръжените конфликти и разбирането ни за взаимната връзка между използването на сила и дипломацията, са уникални - някой би могъл да ги определи дори като аномални. Същото може да се каже и за отношението ни към войната, мира и международните отношения.

Войната като ключов инструмент на американската геополитика

Войната е последният аргумент в отношенията между държавите и нациите. Понякога нейна цел е завладяването и подчиняването на населението. Най-често обаче, войната е средство за премахването на реални или мними заплаха, за възпиране на агресия, за възстановяване на силовия баланс, принуждаване на противника към подчинение по въпроси, касаещи промени на границите или промяна на агресивното му поведение. И тъй като войната приключва едва, когато победеният признае поражението си и започне да се приспособява към новите обстоятелства, войните между повечето народи обикновено завършват с преговори, целящи трансформацията на резултатите от бойните действия в съгласувани политически механизми, установяващи нов и стабилен ред. Войните на Америка обаче се развиват по друг начин. Така, по време на Гражданската, на Първата и Втората световна и дори на студената война, основната цел на САЩ не е трансформацията на отношенията им с противника, а неговата "безусловна капитулация", т.е. мира, натрапен на победената нация без нейното съгласие, и последващото и морално, политическо и икономическо възстановяване. Малките войни през ХХ век не промениха алергичното неприемане от страна на Америка на модела на войните с ограничени цели. САЩ успяха да постигнат само "равен резултат" в Корея, където и досега не съумяват да превърнат примирието от 1953 в истински мир. Ние загубихме във Виетнам. В Гранада през 1983, в Панама през 1989 и в Ирак през 2003 наложихме на победените смяна на властта в съответните страни, но не и условия за прекратяване на войната и установяване на траен мир.

Ето защо американците не разполагат с актуален опит от завършване на войните по пътя на преговори с победените от нас, макар че това е своеобразна норма в цялата история на човечеството. Националната ни "хроника на събитията" внушава, че успехът в една война означава смазването на противника до такава степен, че веднъж завинаги да го лишиш от чувството за собствено достойнство, да му откажеш сериозно отношение, както и правото да участва в изграждането на новия световен ред. Ние, американците обикновено планираме войните си като кампании, преследващи чисто военни цели и на практика не се замисляме, до какви промени в международните отношения може да доведе приключването на военните действия, или пък, как да се възползваме от благоприятните политически възможности, които би могло да ни осигури използването на сила. По правило, ние не уточняваме целите на водената от нас война и не планираме преговори, целящи постигане съгласието на победения противник да приеме нашите условия в името на прекратяването на военните действия.

Именно заради липсата на ясно дефинирани военни задачи по време на бойните операции на САЩ, нашите политици могат с лека ръка да променят целевите си ориентири. Пак затова нашите войни почти неизбежно водят до постепенното изместване на поставените задачи. Американските въоръжени сили се стремят към постигането на променливи цели, които никога не се конкретизират и не стават ясни и определени. Но след като победата няма ясни очертания, американските войници, моряци, летци и морски пехотинци никога не са наясно и, кога са изпълнили задачата си и могат да напуснат бойното поле.

Заради този навик пред армията да не се поставят конкретни политически цели, водените от САЩ войни са в много по-малка степен "продължение на политиката с други средства" (както твърди Клаузевиц), а представляват най-вече жесток и директен начин да бъде наказан врагът. При това ние не разполагаме с ясна визия за това, как да принудим противника си да научи уроците, които искаме да му дадем, само с помощта на тоягата. Хроничното подценяване на условията на приключване на войната води до това, че победите на САЩ на бойното поле много рядко (обикновено никога) не се трансформират в споразумения, гарантиращи на победителя наистина траен мир.

Американските въоръжени сили много професионално и изключително ефективно унищожават военната мощ на нашите противници. Само че надеждите им, че политическите лидери ще се възползват от удържаните победи, почти никога не се оправдават, което поражда у тях голямо разочарование.

На свой ред въпросните политически лидери почти винаги са неопитни аматьори, попаднали във властта благодарение на порочната система на разпределяне на държавните длъжности според оказаните услуги. Тяхната неопитност, теориите на силовата дипломация, които са им преподавали в университетите, традиционният разрив между американската дипломация и операциите на военните и изключително милитаризираната ни политическа култура се наслагват едни върху други, в резултат от което американската дипломации бездейства, точно когато е най-необходима, т.е. след края на военните действия.

Така, победата ни във войната от 1991 за освобождаването на Кувейт така и не доведе до налагането на Саддам Хюсеин на онези условия, при които той би могъл да съхрани имиджа си и своята чест. Вместо това, САЩ едностранно се обърнаха към ООН, предлагайки и да приеме обширна резолюция, съществено ограничаваща иракския суверенитет, предвиждаща осъществяването на инспекции, плащането на репарации и демилитаризацията на част от иракската територия. Естествено, Саддам сметна, че не съществуват никакви ясно дефинирани ангажименти да изпълнява стриктно натрапените му условия. На практика тази война така и не приключи. Когато през 2003 САЩ повторно нахлуха в Ирак, американските стратези аполитично предположиха, че военната победа автоматично ще гарантира мира в страната. Не беше оставен нито един иракски управленски орган, който да приеме условията на мира и да поддържа стабилността в Ирак. Вместо това, отново се наложи "подсъзнателната доктрина". Американското правителство не създаде никакви механизми за трансформирането на своите военни успехи в легитимен нов ред и установяването на мир в тази страна. Вместо това предпочетохме да следваме внушената ни от историята чисто американска хипотеза, че войните по един естествен начин винаги приключват с безусловната капитулация и последващата "морална трансформация" на противника.

В резултат Държавният департамент беше изключен от всички етапи на планирането на иракската операция. Белият дом и Пентагонът дори не допускаха, че за да може войната да приключи при условия, които ще принудят противника да се примири с поражението си, ще се наложи осъществяването на определен политически процес. Афганистан, Босна, Косово и Либия пък представляват друг, макар и аналогичен пример за стратегическата слепота на Вашингтон и безразличието му към методите на дипломацията, която може да се окаже твърде полезна за трансформирането на военните резултати в политически. В резултат, нашите военни интервенции никъде не успяха да гарантират стабилност и мир. Очевидно, ние американците просто не сме наясно, как следва да приключваме водените от нас войни.

Стратегическата слепота на Америка

Неспособността на Америка да разбере взаимоотношенията между използването на сила и установяването на определен политически ред касае и нашите действия в ситуации, които по принцип могат да доведат до военен сблъсък в един или друг момент. През проточилото се четири десетилетия двуполюсно противопоставяне в хода на студената война страната ни се научи, как да се държи в ролята си на световна свръхдържава. Стратегията на сдържането по време на студената война превърна в централна задача на американската дипломация прокарването на собствената и линия, против съветския съперник. Американците стигнаха до извода, че корекциите в отношенията, реализирани в хода и посредством процеса на преговори, са интегрална част от голямата антагонистична игра и, следователно, в основни линии те са неосъществими, нежелателни или пък и едното, и другото. В крайна сметка, всяка погрешна стъпка можеше да провокира ядрена война, която да се окаже фатална и за двете страни.

Студената война превърна дипломацията в своеобразна политическа окопна война, в която за успех се смята не полезното и печелившо маневриране, а липсата на каквито и да било промени в позициите на противниците. Тя научи американците да сдържат градуса на конфликта с помощта на заплахи за ескалиране на напрежението, способно да провокира размяната на смъртоносни ядрени удари. Студената война ни промени така, че започнахме да вярваме, че често е по-добре да създаваш прегради и да "замразиш" ситуацията за да не допуснеш потенциален конфликт, отколкото да изразходваш време и сили в търсене на пътища за неговото отслабване или разрешаване.

Американците трябва най-сетне да забравят всички тези уроци на студената война, които вече не са актуални. Днес ние продължаваме да реагираме на неблагоприятното развитие на събитията със заплахи за усилване на натиска с цел да блокираме противната страна, вместо да се опитаме да разрешим с дипломатически средства проблемите, които пораждат въпросните събития. Налагаме санкции, символизиращи нашето недоволство и даващи възможност на политиците ни да изглеждат "твърди", макар че на практика подобни мерки са изначално безполезни и безсмислени. Нерядко се отказваме да разговаряме с противниците си по проблемните въпроси, докато те не прекратят действията, които не приемаме. Но почти винаги в основата на ответните действия на САЩ са мащабните военни заплахи.

Целта на санкциите е да принудим страната, на която ги налагаме, да се подчини. Но след като бъдат въведени, те неизбежно се превръщат в самоцел. Успехът им не се измерва с това, до каква степен променят (или не променят) поведението на обекта, а от степента на вредите и лишенията, които му причиняват. Няма нито един случай, когато заплахата или реалното налагане на санкции са били обвързани с преговори, целящи постигането на съгласие и сътрудничество. Санкциите не градят мостове и не формират позиции, улесняващи отстъпките. Те само усилват и задълбочават съществуващите разногласия.

В много случаи пък, санкциите дават обратен ефект. Те изграждат своеобразни протекционистки стени срещу вноса, осъществяван от държавата, на която са наложени. Често подобни мерки усилват стремежа към самодостатъчност и водят до изкуствен растеж в някои сектори на местната икономика. За част от американските бизнес кръгове санкциите са полезни, за други обаче са вредни. Естествено, първите настояват за продължаването им, поради което те трудно могат да се използват като коз в хода на преговорите.

Колкото и да е странно, но санкциите обикновено повишават политическия авторитет на лидерите на държавите, срещу които се налагат. Лидерите започват да вземат решенията за разпределянето на дефицитните стоки и услуги. И макар че санкциите по принцип водят до обедняване на населението, в същото време те обединяват националистическата опозиция, обявяваща се против наложилите ги чужденци. Както сочат примерите със Северна Корея, Китай по времето на Мао и Куба, санкциите по правило удължават живота на режимите, които в противен случай биха могли да загубят властта в резултат от съпротивата на патриотичните сили срещу лошото им управление. Както виждаме днес по отношение на Куба (а преди това на Китай), санкциите оказват парадоксално въздействие върху преобразуването на тези държави, които ние се опитваме да изолираме, превръщайки ги в "екзотика" за американците.

Пагубното въздействие на санкциите се усилва от навика на САЩ да ги комбинират с дипломатически остракизъм. Отказът от преговори е тактически метод, който би могъл да ни осигури необходимото време за укрепване на нашите собствени позиции. Но срещата с противниковата страна не е някакъв жест към нея. Исканията за съществени отстъпки срещу възможността за начало на преговори са обречени на провал. Дипломатическите контакти не са отстъпка към противника, а средство за получаване на информация за неговите намерения и мисли, за разбиране на неговите интереси и за евентуална промяна на представите му за тези интереси. Това е и възможност да откриеш слабите места в неговите позиции, които след това могат да бъдат използвани за подаването на подходящите сигнали и обясняване на собствените аргументи. Това е инструмент за манипулиране оценките на ситуацията на противника и за убеждаването му да направи едни или други отстъпки.

В същото врече, опитите за сплашване на противника провокират насрещна ескалация от негова страна. За да бъде ограничен рискът от подобна ескалация, противникът следва да бъде убеден, че собствените ти цели са ограничени. За да успокоиш противната страна, трябва да и подаваш изключително ясни и точни сигнали. Но това няма как да стане без преки контакти. От ключово значение в тази връзка се оказват дипломатическите отношения и контакти, които ние, американците нерядко сме склонни неразумно да пренебрегваме и прекъсваме. Златно правило е, че контактите с противника не бива да се прекратяват нито на бойното поле, нито на дипломатическата сцена.

САЩ обаче често нарушават това правило, което пък поражда сериозни проблеми за усилията ни за сдържане на противника. Днес това е практически единствения елемент от инструментариума на държавното управление, ако не броим санкциите и военната намеса. За да се справим с това, което възприемаме като заплаха за собствените ни интереси и интересите на нашите съюзници, ние обикновено декларираме, че опитите на една или друга държава да постигне едностранни предимства, ще провокират ответни действия, които ще им причинят неприемливо големи вреди. "Наказателните мерки", които им обещаваме, могат да бъдат политически или икономически, но истината е, че през последните години САЩ почти винаги реагират с военни средства.

Сдържането и сплашването на противника заменят откритата военна конфронтация, която трябва да отслаби риска за дипломацията, целяща да премахне нейните първопричини. Те се превръщат в изпитание за силата на волята, на което биват подложени въоръжените сили на двете страни. При това всяка от тях се стреми колкото се може по-убедително да демонстрира решимостта си, принуждавайки противника да отстъпи. Разбира се, сдържането и сплашването могат да се приемат за отправна точка на дипломатическите усилия за разрешаване на конфликта между различните интереси. Но, ако те не бъдат подкрепени от дипломацията, този конфликт може да се запази и дори да се задълбочи. Несъмнено, след края на студената война, опасността той да ескалира до пълномощабен ядрен сблъсък намаля. Изначално присъщата на сдържането заплаха от ескалиране на напрежението днес не е чак толкова голяма, освен това пред нея вече има повече прегради.

Защо дипломацията продължава да е необходима

Опитвайки се да премахнем несигурността само с помощта на инструментариума на сдържането, т.е. без дипломатически усилия за разрешаването на заложените в основата и пораждащи я кризи, САЩ на практика запазват статуквото, дори когато това не е изгодно за тях и би могло да ги лиши от редица предимства. Но, предполагайки, че гигантската ни мощ прави сдържането, само по себе си, достатъчно адекватен отговор на заплахите за американските интереси, ние неразумно удължаваме опасността от въоръжен конфликт, създаваме си бъдещи проблеми и предоставяме на потенциалните си противници достатъчно време за да намалят разрива между собствената им мощ и тази на САЩ. В момента сме възприели именно този подход по отношение на Китай в Източнокитайско и Южнокитайско морета, както и по отношение на Русия по нейните западни граници. Истината обаче е, че шансовете ни за успех не са по-големи, отколкото в редица случаи в миналото, когато нашите усилия се проваляха. Същото може да се каже за последните ни опити за използване на военни-технически инструменти за решаване на политическите проблеми на разпадащия се на части Ирак.

В тази връзка възниква въпросът, дали САЩ са в състояние да извлекат някаква поука от собствените си грешки и, как следва да го направят. Навремето Джордж Сантаяна предупреждава, че "онзи, който забравя миналото си, е обречен да го преживее отново". И е напълно прав.

Какво можем да кажем за някой, който на всеки четири години се подлага на лоботомия, изтрива собствената си памет и се лишава от възможността да се поучи от опита си? В резултат от което му се налага непрекъснато да преоткрива света, или пък не е наясно, дали предлаганите от него решения не са били изпробвани в миналото и доколко успешни са се оказали. Именно до това, в една или друга степен, води начинът, по който се комплектува апаратът на националната сигурност на САЩ (без да броим кадровите военни), в резултат от което в него попадат голям брой политически кадри, избрани без оглед на техните знания, опит и квалификация, а според приноса им за успеха на избирателните кампании, степента на политическата им лоялност, връзките им с различни лобистки групи, или пък според научните им постижения и успехите им в сфери, нямащи нищо общо с дипломацията.

Истината е, че по време на самотното си пребиваване на световния връх САЩ не съумяха да създадат истинска професионална дипломация. Професионалистите са хора, притежаващи уникална комбинация от специализирани познания, опит и методи за работа. Техните знания отразяват разбирането им за теорията, което постоянно се променя, както и натрупания огромен опит. Те обогатяват навиците и уменията си, анализирайки конкретни случаи от практиката, посещавайки периодично курсове за повишаване на квалификацията си, както и благодарение на приемствеността, т.е. на съветите на по-опитните дипломати. Тези хора постоянно се усъвършенстват, критично оценявайки себе си и резултатите от своята работа.

Вместо това американците наивно вярват, че международните отношения могат да бъдат оставени в ръцете на дилетанти с фалшиво самочувствие, идеолози и любители, които нито са преминали през сериозно професионално обучение и подготовка, нито имат някакъв сериозен опит. По правило, американските дипломати от по-ниско ниво, се ползват с добра репутация в чужбина заради интелектуалната им компетентност и уменията им в междукултурното общуване. С няколко изключения обаче, нашите посланици и високопоставените вашингтонски чиновници от горните етажи на американската дипломация не се ползват нито с уважение, нито с авторитет. Контрастът между тях и изключителния професионализъм на висшите военни от въоръжените сили на САЩ е огромен. Затова не бива да се учудваме, че на нашите войници, моряци, летци и морски пехотинци често се налага напразно да очакват съвети, указания и подкрепа от гражданския персонал в апарата на националната сигурност на Съединените щати. Сегашните тенденции сочат, че с времето този проблем вероятно само ще се задълбочи.

Впрочем, през периода след студената война броят на политическите назначения започна да нараства и по долните етажи на американската дипломация. Последното се отнася най-вече за Съвета по национална сигурност на САЩ. Това води да продължаващ спад на професионалното ниво на американската дипломация по цялата йерархическа стълбица, като тази тенденция е налице както във Вашингтон, така и в чуждестранните ни дипломатически мисии. Междувременно драстично намалява и "резервната скамейка" на специалистите по международни отношения. В резултат все по-често на ключови дипломатически постове биват назначавани американски военни, макар че те никога не са били обучавани на дипломатическия занаят и не притежават необходимите знания и опит. Това води до по-нататъшната милитаризация на външната политика на САЩ.

Заключение

При липсата на сериозни ограничения в системата за предоставяне на държавни длъжности за извършени политически услуги, перспективите за повишаване качеството на американската дипломатическа служба изглеждат твърде мрачни. Посланиците-дилетанти и чиновниците-любители не могат да свършат това, за което са назначени. Въпреки това САЩ не полагат сериозни усилия за подготовката на дипломати от кариерата. В страната отдавна не се осъществяват тематични проучвания, касаещи проблемите на дипломатическата работа, воденето на преговори, анализите и отчетността, или пък защитата на американските граждани в чужбина.

В Съедините щати липсва система за анализ на резултатите от изпълнението на дипломатическите задачи, затова подобни анализи се правят изключително рядко (тъй като биха могли да се отразят негативно на кариерата на амбициозните политически протежета, както и на имиджа на администрацията, като цяло). Така обаче усвояването на натрупания дипломатически опит се оказва невъзможно, дори в редките случаи когато на висшите етажи на дипломатическата йерархия се оказват професионални дипломати от кариерата.

Дипломацията, като такава, не е част от гражданското образование в САЩ. По-голямата част от американския политически елит няма ясна представа, с какво точно се занимават дипломатите, какви са възможностите и задълженията им. Неслучайно казват, че ако говориш три или повече езици си полиглот, ако владееш два езика си билингвист, ако знаеш само един си американец, ако пък знаеш само родния си език, нямаш познания по география и нямаш паспорт за чужбина със сигурност си член на Конгреса.

Мнозина смятат, че след като не можем да въведем ред в собствената си страна, няма как да разчитаме, че ще можем да наложим своя ред в света. Истината обаче е, че просто нямаме друг избор. Навлизаме в епоха на стратегическа променливост, в която вече няма да ги има ясните линии, защитавани от дипломацията по време на студената война. Очевидно е, че уважението към американското лидерство непрекъснато намалява, в същото време възникват все повече проблеми, които не могат да бъдат решени с военни средства. Налага се да повишим нивото на играта, която водим на международната сцена.

Крайно време е отново да открием сериозната дипломация, формираща такива ситуации, в които другите - следвайки собствените си интереси - да са склонни да вземат решения и да предприемат действия, отговарящи на американските интереси, и в които ще можем да отстояваме тези интереси без да налага да водим войни. Време е да преоткрием ненасилствените инструменти от арсенала на държавното управление, помагащи да убедим другите, че за тях е изгодно да работят заедно с нас, а не против нас. Дойде време да освободим американската дипломация и апарата на националната сигурност от оковите на продажността и некомпетентността, типичен пример за което е системата на предоставяне на държавни длъжности срещу политически услуги. Време е да започнем да комплектуваме дипломатическата си служба с добре подготвени професионалисти (така, както е в армията например) и да искаме от тях да дадат максимума от възможностите са за своята страна. Защото това е нашата страна.

---------------------------------------------------
* Авторът е американски дипломат от кариерата, бил е посланик на САЩ в Саудитска Арабия. Той е президент на Projects International, Inc. и анализатор на American Conservative

 

Според финансовата институция новоизгряващите икономики от групата БРИК ще доминират над традиционното Г-7 още след средата на настоящото десетилетие

САЩ вече няма да са най-голямата икономика в света и ще отстъпят първенството си на Китай след не повече от 10 години гласи най-новата прогноза на Международния валутен фонд. Според финансовата институция първото място ще заеме Китай, чиято икономика се развива с изключително бързи темпове. Експерти от фонда дори отбелязват, че Вашингтон трябва незабавно да въведе ред в държавните финанси, да намали бюджетния дефицит и да забави ръста на държавния дълг, в противен случай китайската икономика реално ще задмине американската през 2016 г. – след само 5 години.
Втора по сила ще бъде Индия, а по своя общ БВП страните от БРИК – Китай, Индия, Русия и Бразилия ще надминат страните от Г-7. Анализът на МВФ се основава на сравнение на доходите и разходите на населението на всяка страна в реално изражение. Китайската икономика ще нарасне от 11,2 трилиона през тази година до 19 трилиона долара през 2016 г.

В същото време БВП на САЩ към 2016 г. ще бъде 18,8 трилиона долара в сравнение с очакваните 15,2 трилиона долара през 2011 г. Само до преди десет години американската икономика бе три пъти по-голяма от БВП на Китай. За този период обаче Китай успя са изпревари по-размер икономиките на Япония, Германия, Великобритания и Франция.

След тази прогноза на МВФ, това, което мнозина трезвомислещи коментатори предвиждат от доста години да се случи в следващите десетилетия изглежда ще бъде факт само след пет години – страните от групата БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай) ще доминират икономически над традиционните западни грандове от Г-7, а залезът на американската империя ще има точна дата в историята.

Трудно е да се определят последствията от този триумф на числата, но във всички случаи това ще е началото на прогнозираното от проф. Йохан Галтунг сриване на империята САЩ към 2020 г. Извън цифрите не бива да се пропуска и чисто психологическия катастрофален удар, който ще получат американците в момента в който бъде официално обявено, че САЩ вече не са „най-великата страна в света”.

Освен другото, тази смяна на караула многозначително ще обяви и фиаското на западния икономически модел като цяло, доказвайки неоспоримо, че подобно обществено-икономическо устройство, основано изцяло върху дълга е несъстоятелно и поради това отмиращо.
Тази смяна в тежестта на геополитическите центрове в света не е новина за който и да е сериозен наблюдател с изключение на целокупната българска политическа върхушка от всички цветове, която поради липса на национална разузнавателна система (унищожена систематически от самата нея) и отсъствието на какъвто и да бил интелектуален капацитет, изглежда подреждаше в последните 20 години външнополитическите приоритети и ориентация на България на базата на манипулативната информация от големите комерсиални медии (почти без изключение чуждестранна собственост, западно свързана), при което закачи българската кола еднозначно за губещата композиция в един бурно развиващ се свят в който смяната на хегемона е предизвестена. Това разбира се, би било комично, ако не вещаеше трагични последствия за топящата се българска нация, изправена лице в лице с поредната и вероятно последната си национална катастрофа.

 
Перфектен ситнез на Национална доктрина за сигурност и национална стратегия за икономическа експанзия

ТУРСКАТА АРМИЯ В ЦИФРИ И ФАКТИ

Личен състав: 421 хиляди души, с жандармерията и бреговата охрана – 652 хиляди души.

Военен бюджет: надхвърля 10 милиарда долара за 2009 г.

Сухопътни сили: 4 армии, 10 корпуса, 2 механизирани дивизии, 1 пехотна дивизия, 1 учебна дивизия, 14 механизирани бригади, 14 танкови бригади, 12 пехотни бригади, 5 бригади командоси, 5 учебни бригади, 1 полк на президентската гвардия, 5 полка и 26 батальона на пограничната охрана. Въоръжение – 4170 танка, 12 пускови установки за оперативно-тактически ракети, 930 бойни машини за пехотата, 4600 БТР-а, 360 бойни разузнавателни машини, 885 самоходни артилерийски установки, 1330 оръдия, 164 системи за ракетно-залпов огън, 1400 установки за противотанкови ракети

Военно-въздушни сили: 19 бойни ескадрили, 2 разузнавателни ескадрили, 5 учебни ескадрили, , 6 транспортни ескадрили, 1 ескадрила въздушни танкери, 2 радарно-наблюдателни дирижабъла в това число – 400 самолета Ф-16 и Ф-4, 470 вертолета, 110 безпилотни самолета, самолети-радари и т.н.

Военно-морски сили: 13 дизелови подводници, 20 фрегати, 6 корвета, 22 ракетни и торпедни катера, 29 миночистача, 106 патрулни кораби и катери, 80 помощни съда, 2 ескадрили морска авиация, 1 бригада морска пехота.

РЕФОРМИТЕ  В ТУРСКАТА АРМИЯ

Най-радикалната реформа на турската армия предвижда да се ликвидират 2 от четирите армии – 3-та полева и 4-та Егейска. Ще се създаде единно командване на трите вида въоръжени сили – сухопътните, ВВС и ВМС, като на мястото на Генералния щаб ще се създаде Обединен щаб. На базата на щабовете на 1-ва (Истанбул) и 2-ра (Малатия, Изт. Турция) армии ще бъдат изградени командвания на Западната и Източната група войски. Очаква се към 2014 г. общата численост на турските въоръжени сили да бъде съкратена с около 20-30%. Новата структура предполага по-малка по численост, но по-мобилна армия, обезпечена с най-съвременно оръжие и бойна техника. Планира се и увеличаване процента на професионалните военни, главно в частите на постоянна бойна готовност и длъжности, нуждаещи се от висока квалификация. Този процес ще продължи, докато се премине изцяло на професионална армия. За целта Турция прави всичко възможно да модернизира без всякакво изоставане армията си максимално, което би позволило увеличаване на бойната ефективност в пъти, при рязко намаляване на личния състав. Освен разгръщането на космическо разузнаване, за което вече говорихме, с големи темпове се подменят и основните въоръжения в различните родове войски.

Турция се се въоръжава с изтребители от пето поколение, като за целта се предвижда поръчката на 100 изтребителя Ф-35. Планираната сделка е за около 10 милиарда долара, а изпълнението й – в течение на 20 години. При това Турция настоява половината от тази сума да отиде за производство на компоненти за изтребителите, включително по американски лицензи от фирми от турския военно-промишлен комплекс. Сред тях на първо място е турската аерокосмическа компания TAI, която от 1985 г. е произвела по лиценз на Локхийд-Мартин 240 изтребителя Ф-16 Фалкон, част от които са били за експорт. Въпросният Ф-35 се очаква да попълни турските ВВС през 2012 г.

Проектът за „турският” хеликоптер АТАК е в пълен ход. След няколкогодишни пазарлъци в типичния ориенталски стил турците постигнаха своето. След изключителния американски натиск почти готовата сделка за доставка на руски штурмови хеликоптери Ми-28 изчезна от дневния ред. Турците въртяха, сукаха и все така между другото тихичко изоставиха и американските оферти и тази на Еурокоптер. Любопитното е, че и за хеликоптерите в последна сметка спечели офертата на италианската Финмеканика (която чрез дъщерната си Телешпацио спечели и конкурса за турския шпионски спътник Гьоктюрк), този път чрез дъщерната си Агуста Уестланд. И забележете, турците отново успяват да се преборят главният контрактор да е турската аерокосмическа компания, а същинският хеликоптерен производител – италианската фирма да е подизпълнител(!?), като турците получават и правото за производство и продажба на хеликоптери АТАК на трети страни! Ето как се прави оръжеен бизнес, ето как се модернизира армия. Цялата сделка е за 50 хеликоптера и е на обща стойност 1,6 милиарда долара. Между другото и тук не мина без проблеми – през март при тестово изпитание на прототип в Италия, задният ротор загуби мощност и машината падна, но пилотите оживяха. Турците набързо заметоха инцидент и заявиха, че разработката продължава по план.

Подмяната на танковият парк на турските бронебригади пък ще бъде изпълнена отново с крупното участие на турски контрактори, като тук водещ е известния автопроизводител Отокар, но и още двама турски субконтрактори, а реалните проектанти и производители са южнокорейските фирми Хюндай Ротем и Рокетсан, които са… подизпълнители. И отново, турската страна ще получи всички лицензи и цялата интелектуална собственост за производството на танка АЛТАЙ, а сделката на този етап е за над 400 милиона долара. Виждате, как в абсолютен баланс се развива синтезът „национална сигурност – национален икономически интерес”.

Тук ще посоча, че общият оборот на компаниите от турския военно-промишлен комплекс – около 70 на брой, включително 15, в които държавата има акции – от 900 милиона долара през 2001 г. е достигнал 2 милиарда долара през 2007 г. Съответно местното производство на оръжейни системи за турската армия от 25%-ен дял през 2004 г. е надхвърлил 41% през 2009 г., а Ердоган заяви, че в най-скоро време този процент трябва да надхвърли 50%.

ТУРСКАТА ДОКТРИНА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

Когато говорим за модернизацията и цялостното развитие на турските въоръжени сили, не бива да пропускаме основните стратегически постулати. Съобразно актуалната доктрина за национална сигурност, Турция трябва да е готова във всеки един момент да води така наречената „война и половина”. Странният термин означава, че във всеки един момент Турция трябва да е в състояние да води едновременно война с един външен противник и успоредно мащабни военни действия против сепаратистки метежи вътре в страната.

В доктрината като потенциални външни врагове, които могат да застрашат националната сигурност на Турция са посочени следните страни: Руската федерация, България, Украйна, Армения, Ирак, Иран, Сирия и Гърция. От изброените страни се отчита, че единствено Руската федерация няма да може да бъде окончателно сломена от турската армия.

На фона на казаното, заявленията на турския външен министър Ахмет Давутоглу за „нулеви проблеми със съседите”, „многовекторност на външната политика”, „мека мощ”, „регионална свръхсила”, не са просто политическа логорея, а част от точно премислени ходове за реализацията на тази доктрина за национална сигурност, която трябва в последна сметка да превърне Турция в геополитически колос, един от полюсите на новия многополюсен свят след западането на империята САЩ, да затвърди и развие още повече положението й на суперикономика и член на Г-20 и естествено и много съществено – положението й на енергиен диспечер на „Голяма Евразия”. За постигането на тези геополитически цели, отношенията на Турция с Русия, ЕС, САЩ и мюсюлманския свят са ключови, а модернизацията и максимизирането на ефикасността на армията й – решаващи. Ако трябва накратко да обобщим предмета, който анализираме, би трябвало да подчертаем, че процесът на модернизация на турската армия настъпва неслучайно в последните години. Той е част от цялостната стратегия на ислямистите на Ердоган, част от неоосманската им доктрина. И бих искал да завърша този кратък анализ със скорошно изказване на един от най-добрите специалисти по проблематиката – Евгений Сатановский, шеф на Института за Близкия Изток: „Днешна Турция преминава през пик на трансформация на политическата й система, опитвайки се да стане един от полюсите на новото световно устройство. Като съсед тя е привлекателна, но опасна. Турция е изгоден, но тежък партньор. Тя е силен, но непостоянен съюзник. Светът, който строи – това е светът на Турция. Неговият център – това е Анкара. Другите страни, без значение дали са съюзници или противници, източници на суровини и технологии или инвестиции, се намират в периферията на турските интереси. А интересите са изменчиви, алианси и съюзи се прекрояват, а договорите се преразглеждат щом престанат да бъдат изгодни…”

Бих допълнил само – а когато си споменат в турската доктрина, като потенциален проблем за националната й сигурност и си напълно разоръжен, започва да ти става страшно…
 

Част І.

Турция развива 10-годишна сателитна стратегия за космически шпионаж

Турция планира да изстреля първия си сателит за събиране на разузнавателна информация през 2012 г., съобщи турският премиер Реджеп Тайип Ердоган. Сателитът ще намали зависимостта на Турция от американското разузнаване… „Ще изстреляме разузнавателния сателит Гьоктюрк през 2012 г.“, заяви Ердоган пред членове на неговата партия. /Ройтерс /Докато обсъждаме новите параметри на турската външна политика и гадаем дали ислямистите от Партията на справедливостта и развитието ще се опрат на доктрината „Голяма Евразия” или на неоосманизма, или пък са отворили уста за голяма хапка, обединявайки двете доктрини във свръхекспазнзионистичен външнополитически подход; докато в напрегнато очакване наблюдаваме епохалния сблъсък на новоизлюпената анадолска буржоазия, представлявана от Реджеп Тайип Ердоган и компания, с овехтялото кемалистко наследство, представлявано от генералитета и висшите магистрати, извън погледа ни остават процеси, които не бива да пропускаме, защото, взирайки се в отделните елементи, губим цялостната картинка на турската доктрина за национална сигурност.
И на първо място в този ред от мисли ще поставя дългосрочното стратегическо развитие на турската армия. Тук ще отворя една голяма скоба, за да коригирам някой станали вече шаблонни изрази-оценки, които в динамиката на събитията, вероятно и аз съм допуснал в някои анализи на развиващата се на ръба на бездната, люта битка между Ердоган и генералите. Много често в последната половин година, визирайки удара, който управляващата партия стовари върху турския генералитет с делото Ергенекон през миналата зима, говорихме за това, че турската армия е завряна в ъгъла от ислямистите. Изключително неточна квалификация! Не турската армия, а генералитета, и то бих казал – старият генералитет попадна в изолация и арест. Казвам неслучайно „старият”, защото, нали не мислите, че вече доказано недопускащият и най-малка неточност екип на башбакана, ще направи фаталната грешка революционно да замени кемалистката доктрина на изолационизъм с неоосманистка на тотален експанзионизъм, без да се погрижи за смяната на караула! Не само у нас е популярна максимата „Кадрите решават всичко!” и в Турция прекрасно я знаят и разбират. И има достатъчно информационни източници, даващи доказателства, че в средния, а и във висшия команден състав (за младшия да не говорим!) лоялните на новата турска доктрина за национална сигурност са стабилно ядро.

И така, зад тихата политическа революция, извършена от Ердоган текат динамични процеси на развитие и модернизация на турската армия, без при това да бъде и най-малко накърнявана приемствеността. Най-могъщата в региона армия след израелската се превъоръжава с големи крачки, за да отговаря напълно и дори изпреварващо на широкия диапазон хегемонистични ходове, включително – провокативни такива, на турската външна политика, водена от проф. Давутоглу.
Да започнем този преглед от най-авангардната и решаваща в днешните условия сфера на военни интереси и влияния – космическата. Цитираното съобщение на Ройтерс само приповдига завесата пред една дълбоко обмислена и напълно окапацитена дългогодишна стратегия за космически шпионаж.
Разбира се, това не е началото на турската космическа програма. В предходните години бяха изстреляни в орбита три комуникационни сателита. Но те бяха поръчани на корпорацията Алкател, която в момента изпълнява поръчка на турското правителство и за четвърти сателит.
През тази година трябваше да бъде изстрелян първият спътник изработен действително изцяло от турски инженери от Съвета за научно-технологични изследвания на Турция – Изследователски институт за космически технологии (ТЮБИТАК-УЗАЙ). Дефинираната цел на изстрелването на наблюдателския спътник РАСАТ според генералния директор на ТЮБИТАК-УЗАЙ е „подобряване на инфраструктурата, необходима за монтажа, интегрирането и тестването на малки спътници в Турция, без получаването на чуждестранна помощ. Снимките получавани от РАСАТ ще бъдат използвани за градското и регионално планиране, управление на горските фондове и селскостопански цели”… Блазе им на турските лесничеи.
За този спътник, който трябваше да бъде изстрелян още през април с ракета-носител „Днепър” на руско-украинския космически консорциум Космотрас, нещо се умълчаха, поради което се наложи да проверя графика на руската космическа индустрия, където е посочено без допълнителни пояснения, че датата на изстрелване не е сигурна, последно е била за 29 октомври, но се отлага.
Казаното за РАСАТ показва категорично, че в играта се включва на високи обороти и високотехнологичната турска индустрия, зад която плътно стои министър-председателят. По време на официална церемения за пускането на вода на нов, изцяло изработен в Турция военен кораб-амфибия, Ердоган дебело натърти върху факта, че разузнавателния сателит Гьоктюрк ще бъде изработен от турски инженери.
Тези приказки са, разбира се, за рекламна употреба, най-вече домашна. От години Турция се опитва на базата на изключителния обем високи технологии с които индустрията й разполага да създаде гъвкав военно-промишлен комплекс, който не само да задоволява огромния глад на турската армия от модерни и свръхмодерни въоръжения, но и както всичко друго в политиката за тотален алъш-вериш на ердогановите ислямисти, да е високо конкурентен на международните оръжейни пазари, особено тези на мюсюлманския свят, гладен за оръжейни системи, платежоспособен с петродоларите си и дълбоко лоялен към мюсюлманска Турция.
В същото време турците получаваха сериозни предупреждения да не се хвърлят с главата напред в област, където парите и закупените високи технологии не са всичко.
Още през 2007 г. нюйркският наблюдател Тейлър Динерман по повод на същия този проект за шпионски сателит Гьоктюрк посочи:
„Като член на НАТО, Турция има някакъв достъп до информация от американските спътници, те могат също така да купуват спътникови снимки от СпотИмидж, ДиджиталГлоуб и други космически играчи на свободния пазар. Вместо това обаче, те искат да имат свой собствен сателит, а по-късно със сигурност ще поискат метеорадарна снимкова система за всякакво време, а накрая ще им се приискат и системи с мулти и хипер-спектрални възможности… Липсата на „изисквания за местно съдържание” в този проект подсказва, че този проект е приоритетен и турските военни няма да позволят на местните индустриални политики да се изпречат пред техните нужди за широкомащабно, настойчиво и системно, и най-вече напълно независимо наблюдение.”
Да, на пръв поглед звучи разумно, но
Първо, вече не е 2007-а, а 2010-та година и вече в Турция не са военните тези, които вземат стратегическите решения (което ми напомня христоматийното изказване на Чърчил пред английския парламент през Втората световна война по повод на паническо предложение властта на острова да се предаде на военно командване – „Господа, войната е твърде сериозно нещо, за да се остави в ръцете на военните!”) и
Второ, лично аз, а предполагам и мнозинството от читателите биха се присъединили към мен, изключително много уважавам турските управляващи поне за едно нещо – не искат акъл от никой, още по-малко можеш да ги обвиниш, че изпълняват угоднически съветите на „големия брат”, който и да е той! Защото г-н Динерман може и да е гуру, но е нюйоркско гуру и преди всичко американски гражданин, а ако не те мързи да се поровиш из купищата информация в един момент може и да откриеш, че е консултант на непълно работно време във – вие къде мислите? – ами да – в Пентагона. Точка. Толкова за „добронамерените съвети”.
По-горе като казах, че казаното от Ердоган има по-скоро рекламен характер, не ви подведох. Успоредно с неговите гръмки изявления за турските инженери бе публикувано и съобщение за пресата на италианската компания Телешпацио, дъщерна на Финмеканика, че е спечелила конкурса и започва заедно с турския оръжеен контрактор Асейсан разработването на шпионския спътник Гьоктюрк, който ще струва по предварителни разчети около 250 милиона евро. В същото съобщение намираме още едно разминаване с думите на турския лидер – очаква се спътникът да излезе в орбита през 2013 година, а не 2012-та, както Ердоган заяви. Оптическите системи на технологичното чудо ще са със свръхвисока резолюция и ще позволяват наблюдаването на обекти с големина под 1 кв.м (80 см).
Така, че внимавайте какво правите с колежката в отдалечената алея! Ердоган ви гледа отгоре…

(Следва)


 

Точно преди една година публикувах поредица от 4 статии с общото заглавие „САЩ – Империята на залеза”*. Настоящата публикация е своеобразно развитие на темата и опит за прогноза, с помощта на световно известния норвежец проф. Йохан Галтунг, носител на Алтернативната Нобелова награда за мир.

$13, 172, 635, 234, 801

Можете ли да разчетете тази цифра?
Някои ще го направят като на шега, други може и да се затруднят, няма значение – в крайна сметка това са 13 трилиона, 172 милиарда, 635 милиона, 234 хиляди и 801 долара. Това беше цифрата отразяваща официалния национален дълг на Съединените американски щати малко малко преди средата на юли 2010 г., когато работех по този анализ. Тази цифра, както знаете може във всеки един момент да бъде видяна на така нареченият Часовник на дълга в Ню Йорк. Разбира се, както споменах това е само официално оповестеното, т.е. върха на айсберга, според някои източници, реалният дълг на Америка към света е вече над 60 трилиона долара и той не може посмъртно да бъде изплатен, не че някой въобще има някакво намерение да го изплаща. Накратко казано, САЩ с производството на 20% от БВП на планетата, консумира 40% от БВП на планетата, и при положение, че структурно приносът към БВП на сферата на услугите(непроизводителна сфера!) е над 70%! Ще се повторя като кажа, че най-големият длъжник на планетата никога няма да се издължи.

Официозната пропагандна машина на САЩ и приятели, каквито са почти без изключение и всички големи медии в България едни други си прилайват като селски псета нощем, одаични оптимистични цифри, които следва да уверят света, че Америка излиза от кризата, инфлацията е близка до нулата, а безработицата е само 9%…
А дали е така? Във всеки случай, чини ми се, че стъкмистиката не е българско изобретение, а има презокеански произход, но да не се отвличаме и да видим какво казват учените.
На една скорошна своя лекция асистентът от УНСС Митко Хитов заявява следното: „Инфлацията в САЩ в момента не е близо до нулата, а е около 10%, а безработицата не е 9%, а 22%. Данните са на база използваните допреди няколко години статистически методологии в САЩ. Статистическият трик е, че ако някой дълготрайно безработен продаде стария си шкаф чрез интернет, за да си купи хляб, статистиката го включва в графата на работещите като частни предприемачи. Статистическата методология в САЩ е била изменяна на два пъти в последните десетилетия”.**
Световният гуру на маркетинга проф. Филип Котлър направи изказване от което могат да ти настръхнат косите:

„Настъпва ерата на хаоса”.
Котлър говори за турбулентни полета, които създават несигурност и невъзможност за предсказуемост, затова новото нормално състояние е не просто криза, а турбулентност.
По този повод друг наш водещ учен доц. Боян Дуранкев е не по-малко мрачен: „Намираме се в ситуация на нестабилност, несигурност, недоверие към бизнеса, недоверие във възможността на финансовите организации да генерират идеи и да решават проблеми.” И отбелязва един особено показателен страничен ъгъл на зрение към проблема: „Една от причините за кризата са деформациите в мисленето, като най-големият враг е широко пропагандираната, особено в САЩ, „теорията за позитивното мислене“. Ако мислиш позитивно, всичко добро ще стане, като тази теория е голям проблем. Например Freddie Mac казваше, че може да нямаш доходи, но, ако мислиш позитивно, ти правиш инвестиция, купувайки жилище с ипотека за 1400 долара на месец, когато цялата ти месечна заплата е само 1500 долара. Това позитивно мислене изгони милиони[американци] от домовете им. Здравословното мислене трябва да заработи.”***
Правейки нова преценка на ситуацията в САЩ година по-късно, сами виждате, че нещата по никакъв начин не вървят на оправяне.

Ето ви погодишното нарастване на дългът на САЩ:
2007 – $8.350 трилиона
2008 – $10.718 трилиона
2009 – $11.265 трилиона(м.май)
2010 – $13.172 трилиона(м.юли)
Няма да ви заливам с повече цифри. Изводът е зловещ – положението на Щатите е неудържимо. Практически няма сериозен специалист, който поне малко от малко да споделя наперения оптимизъм на американската пропагандна машина.

Факти от международното досие на империята

Изследователят Уилям Блум има 300 страници изложение в пътеводителя си за единствената световна суперсила – факти и свидетелства за огромното страдание, жертви, лишения, съсипана природа, изпепелени култури от империята САЩ чрез – използване на пряка и косвена сила, открита(Пентагона) и прикрита(ЦРУ), с откритата или прикрита помощ на американските съюзници. Резултатът е достигане на международна класова структура с все по-увеличаващи се пропасти между богати и бедни страни, между богати и бедни хора.
Няма никакви признаци за широко прокламирания от имперската пропагандна машина – „сблъсък на цивилизациите”. Но е налице огромно мисионерско усърдие и огромно самодоволство. И разбира се, постоянно променяща се според обстоятелствата, но една и съща по мотивите си реторика – ту сдържане на съветската експанзия и борба срещу комунизма, ту срещу наркотиците, интервенции за насаждане на демокрацията и защитаване на човешките права, сега пък – срещу тероризма…
Цитираната книга на Блум представя само от 1945 г. до 2000 г. пълен списък на:
• Интервенциите на империята САЩ, представящ 67 случая
• Бомбардировки на 25 суверенни държави
• Намеса в изборите или провалени избори в 23 суверенни държави
• Политически убийства(или опити) в 35 държави
• Прилагани изтезания в 11 държави
Според статистиката на Блум това прави общо 167 случая на тежко политическо насилие извършено от империята по света, след Втората световна война. При което империята САЩ е убила

между 12 и 16 милиона души.
Ужасяващ световен рекорд!

И в този момент се сещаме за един наистина голям мъж, великолепен учен и човек – норвежецът Йохан Галтунг, който предрече рухването на Съветската империя през 1990 г. Прогнозата му се сбъдна напълно. През 2000-та обаче, той направи още едно предсказание и то гласи:

Империята САЩ загива през 2020-та

Кой е Йохан Галтунг?
Йохан Галтунг е роден на 24 ноември 1930 г. в Осло, Норвегия. И двамата му родители са лекари. Галтунг е женен два пъти. Има двама сина Харалд и Андреас от съпругата си Ингрид Айде. Втората му съпруга е японка, Фумико Нишимура; от нея има две деца – Фредерик и Ирене (и двете имена означават „мир“ съответно на норвежки и гръцки). Първата си докторантура защитава по математика, а втората – по социология в Университета в Осло. Галтунг е създател на Международния институт за изследвания на мира (РКЮ) в Осло през 1959. Преподавал е в много университети по цял свят, носител на редица награди между които и на Алтернативната Нобелова награда за мир. Успешен медиатор в редица международни конфликти…
Тук ви представяме част от пространното интервю дадено от проф. Галтунг на 15 юни 2010 във Вашингтон за независимото тв предаване „Демокрация сега” на Ейми Гудман, излъчвано от повече от 700 тв, радиостанции, кабелни мрежи:
Галтунг: – Това е империя, изправена срещу стената, империя в отчаяние, империя, бих казал в предсмъртна гримаса. Моето предсказание е тук, в тази книга, наречена „Залезът на империята САЩ и после какво?” и то е, че тя ще издържи до 2020-та година. През 1980 г. аз предсказах, че съветската империя ще се разпадне в най-слабата си точка – Берлинската стена за не повече от десет години и това се случи през ноември 1989, а съветската империя я последва. Моето предсказание сега е подобно, но за империята САЩ и, че това може да доведе до процъфтяването на Републиката САЩ.
Когато правих прогнозата през 2000 г., аз прогнозирах 25 години. Но междувременно за президент бе избран Джордж Уокър Буш, а неговите тесногръди възгледи са чист фундаментализъм, което ме накара да съкратя периода с пет години, защото този човек ускорява събитията… Започна три войни – война срещу тероризма, война срещу Афганистан и война срещу Ирак. И това се случва след като САЩ не победи във войната в Корея и загуби войната във Виетнам. Това прави вече 5 войни от голям мащаб – много типично е за залеза на империите, когато нещата тръгнат по този начин. Когато ме попитахте как съм определил времето, трябва да ви кажа, че съм правил сравнителни анализи на упадъка и гибелта на много империи… И трябва да ви кажа, че империите изгряват и залязват много по-бързо в наше време… Двете римски империи – западната и източната преживяха векове, но днес всичко става по-бързо. Американската империя се появи през 1898 навличайки си обущата на вече умиращата или дори мъртва вече испанска империя, така че разглеждаме феномен на възраст 110 – 112 години, който ще бъде мъртъв, както вече казах към 2020 г.
Гудман: – Вие задавате в книгата си един реторичен въпрос – Фашизмът на САЩ или процъфтяването на САЩ? – какво точно имате предвид?
Галтунг: – Това което наблюдаваме в момента е интензификацията, разширяването[на имперските позиции] – специални части, увеличаващи присъствието си във от 30 до към 45 държави. И това е точно каквото трябва да се очаква, усилие да се пробва експорт на проблемите, казвайки, враговете са навън и ни дебнат, вместо да се признае очевидното – ние изградихме конструкция, конструкция, която отмира от само себе си… Ако ти се опиташ да доминираш над света икономически, военному, политически и културно едновременно, в такова усилие, не можеш да издържиш твърде дълго. И тъкмо това е ситуацията в момента. Сега, в този период, който следва, ще има фашистки реакции, не е невъзможно да има и военен преврат в САЩ от десни сили, не е невъзможно в този период.
Вижте аз съм по-скоро оптимистичен… Аз мисля, че[след гибелта на империята] щатите ще влязат в процъфтяващ период – вижте какво стана с Англия, която се раздели със своята империя през 1965 г. – процъфтява. Русия се раздели със своята империя през 1991 г, и макар да имаха тежък период по времето на Елцин, сега Русия е добре, великолепно се развива!..

14-ТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ КОИТО ЩЕ УСМЪРТЯТ ИМПЕРИЯТА САЩ
(по Галтунг)
І. Икономически противоречия
1. Между икономическия растеж и разпределението на доходите
2. Между производствената и финансова икономика
3. Между производство/разпределение/потребление и природата
ІІ. Военни противоречия
4. Между американския държавен тероризъм и тероризма
5. Между САЩ и съюзниците им
6. Между стремежа на САЩ за хегемония в Евразия и триъгълника Русия-Индия-Китай
7. Между доминираното от САЩ НАТО и армията на ЕС
ІІІ. Политически противоречия
8. Между САЩ и ООН
9. Между САЩ и ЕС
ІV. Културни противоречия
10. Между американското юдео-христианство и исляма
11. Между САЩ и старите цивилизации
12. Между САЩ и европейската елитна култура
V. Социални противоречия
13. Между щатските корпоративни елити и работническите класи от безработни и самоосигуряващие се
14. Между старата генерация и младежта

И така, уважаеми читатели, следващите 10 години ще са цяла епоха на хаос и безпътица за народите – всички ще изплащаме греховете и алчността на финансовия капитал и световните банкови кърджалии, действащи под знамето на империята САЩ. Не бива да се заблуждаваме – империята няма да рухне в 10 ч. и 35 м. на 10 юли 2020 г. Това е процес, който се развива продължително, включително и в момента. Вследствие на това развитие, нещата ще се влошават все повече, и за съжаление, страданията за цялото човечество все повече ще нарастват, включително и особено за нас българите. Подчертавам последното, защото имперската пета колона в България, боклука на българската нация, титлуващ себе си „политически елит”, от 20 години ни е прикачил към имперската каляска, а ние, като народ не можем да намерим сили да се обединим за да излъчим качествени водачи на нацията. И както винаги в новата ни история, сме на страната на губещите…

Повече подробности по темата можете да проследите в едноименното издание на авторското предаване на Валентин Фъртунов «10-та степен по Рихтер» по тв- канал СКАТ+, в онлайн версията на www.valentinfortunov.com (ТВ предавания)

——————————————————————————-
* Статиите можете да прочетете в сайта www.valentinfortunov.com, както и в настоящия сайт Хроники на Люба Манолова
** Митко Хитов е цитиран по блога му Krizata.Blog.bg
*** Цитата на доц. Боян Дуранкев е от статията на Мариян Йорданов в Investor.bg

Допълнително четиво:

ТАКА ФУНКЦИОНИРА СИСТЕМАТА
Интервю с Йохан Галтунг пред немския вестник Junge Welt(със съкращения)

JW: – След разпадането на Източния блок вие предсказахте, че като враг на Запада неговото място ще заемат „зелените” или исляма.
Галтунг: – Още през 1980 г. аз се осмелих да заявя, че през 1990 г. ще падне Берлинската стена, а след нея ще се разпадне и Съветската империя. Тази прогноза се оказа вярна, също както и прогнозата ми за ислямския образ на новия враг. Гибелта на Съветската империя беше в известен смисъл само част от прогнозата – ако тази империя престане да бъде враг, то следва да се намери нов. В крайна сметка е така ако се мисли апокалиптически, което е свойствено на американците.
– Нима така мислят само в САЩ?
– Да, само там. Останалите страни повтарят след щатите като папагали, защото са членове на НАТО. Именно така функционира системата. Във външната политика на САЩ трябва да се отчитат две неща: глобалните цели и актуалните предпоставки за практически действия. Така че, следва да разграничаваме нещата – към какво се стремят САЩ и какви поводи си намират за да го достигнат. Аз далеч не съм уверен, че те считат исляма за толкова враждебен, че да се налага да го унищожат. Що се отнася до глобалните цели, те винаги са били очевидни. Първо, на САЩ са нужни пазари и суровини и второ, военни бази за да контролират тези пазари и суровини.
– Имате ли нови прогнози?
– Да, те се отнасят за гибелта на империята САЩ. За първи път аз публично заявих за това през 2000 година и предположих, че това ще се случи през 2020 – 2025 година. След като президент стана Буш-младши, съкратих срока с пет години, т.е. до 2020 г., защото този човек ускорява събитията. Това разбира се, въобще не означава, че Щатите ще изчезнат от картата на света. Става реч за освобождаването на Америка, която буквално ще разцъфне, веднъж избавила се от империята.
– Марксистката теория утвърждава, че буржоазните производствени отношения са безпощадни. От друга страна световният пазар ще способства за всеобщото освобождения, ако тези отношения бъдат ликвидирани?
– Основният тезис на Маркс е в това, че към освобождение се стремят най-бедните слоеве на населението. Ако разглеждаме капиталистическата система като световна система, то действително, бедността е особено много в страните на Юга. Маркс обаче е мислил с икономически категории, пропускайки да види военната страна на въпроса. Например, след Втората световна война, Щатите са извършили 70 интервенции за защита на системата, което преидизвика протестите на ислямските страни, които най-често са били подлагани на нападение. Поради това, Американската империя заплашва не толкова така наречената пролетарска революция, колкото тези, които не искат да бъдат жертви на интервенция. А такива има много. Според някои данни, след 1945 година САЩ са унищожили между 12 и 16 милиона човека, за да съхранят своя икономически натиск…

Превод: В. Фъртунов

 

Европейският вектор

Сценарий № 1 : САЩ пробутват на ЕС троянския си кон от Босфора, за да си осигурят тотален контрол върху новите щати на стария континент

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век.

Първото десетилетие на третото хилядолетие прекрои окончателно не само политическата карта на Евразия, но промени и главните геополитически играчи и техните роли в незатихващата кървава имперска битка за световно и регионално господство. Ако през почти целия двайсти век кемалистка Турция се бе поставила в своеобразна самоизолация, днес това е история. За този период анадолската държава, бе реконструирана от Ататюрк и сподвижниците му в странна амалгама от светска, но ислямска република, където една обществена каста, тази на военните, бе поставена над и извън конституцията.

Моделът проработи и за по-малко от един век примиращото малоазийско султанство, жалка пародия на огромната векове наред Османска империя, пое дълбоко въздух и започна да развива бавно, но сигурно както индустрията, така и селското си стопанство, за да се окаже в началото на новото хилядолетие сред 20-те най-развити икономически държави в света. Любопитно е да отбележим, че моделът доста ярко напомня на китайския, където гарант за налагането на определен икономически модел, също е една сила, поставена на практика над и извън конституцията. В Турция това бе армията, в Китайкомунистическата партия.
В същото време САЩ стремглаво се носят към бездната. Миналата седмица в. „Вашингтон таймс” написа, че този период (първото десетилетие на третото хилядолетие) ще бъде запомнен като повратната точка, в която САЩ спряха да бъдат суперсила. Повтаряйки грешките на всяка една империя в земната история, северноамериканските имперски стратези продължават да се надяват на чудо и изграждат геополитически комбинации, които минират нормалното развитие на цивилизацията. Може би най-извратеният от тези планове е сценарият за торпилиране на въздигащата се нова суперсила – Европейският съюз. Извън лакираните пустословия за Евросъюза като за приятел и съюзник, предназначени за масмедиите, във Вашингтон без всякакви сантименти гледат откровено враждебно на ЕС като на геополитически конкурент и враг, не по-различен от Китай, Япония или Русия. Приятелството е нужно на САЩ, докато могат да използват ЕС като маша и параван за реализиране на интересите си било то в Близкия изток (Ирак), Централна Азия (Афганистан) и другаде. В дългосрочен аспект американците обаче имат нужда от реални лостове, с които да упражняват тотален контрол над днешните си съюзници. Така се е родил сценарият

Троянски кон,

в който главната роля е отредена естествено на най-верния съюзник на американците в региона – Турция.
Разбира се, за самата Турция въпросът не е така еднозначен, както не е еднозначно и вътрешното й развитие. На това развитие ще се спрем в следващата публикация, а тук ще изтъкнем, че на водещият и единствен доскоро властови център в южната ни съседка, доминиран от генералитета, легитимирането на кемалистка Турция като европейска държава означаваше излизането от анадолското й битие и бе първостепенна задача.
Съгласно информации и откъслечни анализи от американската частна разузнавателна агенция „Стратфор”, базирана в Остин, Тексас и други източници, сценарият е колкото прост, толкова и ефективен. Според Джордж Фридман, основател и ръководител на агенцията, към 2040 година Турция има абсолютния потенциал да бъде суперсила в региона, като това се предпоставя от факта, че страната има две характерни особености – оживена икономика и много силна армия.


По-същественото обаче е друго. Над половината от 72-милионното в момента население на Турция е под 30-годишна възраст и това съотношение ще се увеличава през идните 20-25 години. Ако Турция бъде приета в ЕС, това ще отприщи възможностите за демографска експанзия, особено към съседните страни и Балканите. Икономическата криза и рецесията не заобиколиха и Турция, така че към началото на 2010 година там има високо ниво на безработица, надхвъряща 15%. Според едно изследване, като минимум 25% от безработните са младежи. Подреждаме тези факти, за да покажем, че по един съвсем естествен начин, в условията на членство в Евросъюза, милиони турци ще предприемат първоначално трудова, а впоследствие постоянна емиграция в Европа (не че и сега не са един от най-многобройните емиграционни гурбетчийски етноси в нея) и не е далеч от ума, че с добре разчетена турска инвестиционна политика, този процес може лесно и безпроблемно да се направлява. Към околните страни естествено, най-вече на Балканите. Според сценария

15 – 20 млн. турци,

разселени в близка чужбина – Егейския район, България, Македония, Сърбия, Босна, Косово, Кипър, Албания и т.н. ще са напълно достатъчни, за да променят демографското съотношение в съответните области и съвършено безкръвно и демократично да ги самоопределят като преобладаващо турски общности…
Ето го лоста за контрол над ЕС, който грижливо подготвят зад океана. С такива позиции Турция е в състояние да държи в шах ЕС, защото заплахата да го напусне ще означава да откъсне заедно със себе си във вид на малки турски републики целият югоизток на Европа! Разбира се, при изброяването на целевите райони в началото на параграфа имаше едно «и т.н.». Това «т.н.» би било любопитно да уточним. Става дума за Южна Италия, остров Сицилия, части от Унгария…. Размахът на планиране е впечатляващ!
Но това не са щабни игри! Не забравяйте темпото на демографски прираст в Турция, както и средната възраст на населението, което прави тази държава направо младежка спрямо престаряващата Европа. А за многомилионната турска диаспора, закотвена отдавна основно в Германия и други околни страни да не говорим. Т.е. сценарият «Троянски кон» има пълно обезпечаване откъм човешки ресурс. Динамично развиващата се турска икономика съдейства не по-малко за осъществимостта на сценария. След тежката икономическа криза от 2001 г. Турция бележи между 2005 и 2008 г. икономически ръст от 7%. Инфлацията е сведена от 68% на 10% за 2009 г.
Пропагандната идеологема, разработена от същите задокеански стратези за Турция като щит срещу ислямизацията, също активно работи в полза на сценария. Остава един последен въпрос:  Дали «агентът за внедряване» е съгласен да участва безропотно в разработения от американците сценарий? Досега всичко изглеждаше безметежно, но нещата напоследък като че ли се променят.

 

Еврокомисар Щефан ФюлеПубликува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1396-obrechenite-opiti-za-sazhivyavane-na-programata-qiztochno-partnyorstvoq

Напоследък, редица високопоставени представители на отделни държави-членки на ЕС коментират със зле прикрито раздразнение прекалено голямото (според тях) значение, което Европейската служба за външна дейност (ЕЕАS) продължава да придава на проекта "Източно партньорство" (1), под влияние най-вече на еврокомисаря по въпросите на разширяването и европейската политика за съседство Щефан Фюле. Прекалено напористият и на моменти "агресивен" стил, демонстриран от Фюле в усилията му да съживи амбициозния, но очевидно сблъскващ се с много сериозни проблеми проект, поражда критики в немалко държави от ЕС. Твърди се дори, че еврокомисарят, на практика, е "узурпирал" част от правомощията на върховният представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Катрин Аштън, като в редица случаи си позволява да действа самостоятелно, без да съгласува действията си с нея.

Европейският съюз и държавите-партньори

Повишената активност на Фюле в рамките на програмата "Източно партньорство" (посещенията в страните-участнички и срещите с техните лидери, както и изказванията на различни международни форуми), изпъква на фона на работата на колегите му еврокомисари, които са ангажирани с реализацията на отделни програми в рамките на партньорството, като Карл де Гухт или Гюнтер Йотингер например. В резултат от това, през главата на Катрин Аштън и в очевиден ущърб на редица други, не по-малко важни направления във външната политика на ЕС, като отношенията с Китай, Русия или държавите от Северна Африка например, вниманието на Съюза, както и значителни финансови средства, се насочват към програмата "Източно партньорство". Съществуването на подобен дисбаланс във външната политика е в очевиден разрез с интересите на ЕС.

 Върховният представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Катрин АштънНа този фон не е чудно, че на заседанията на Комисията на постоянните представители на ЕС (COREPER), при обсъждането на въпросите, свързани с реализацията на програмата "Източно партньорство", все по-често могат да се чуят скептични оценки за намеренията на чешкия еврокомисар от страна на редица представите на "старите" държави-членки, които открито изразяват съмненията си относно резултатите от неговата активност в Източна Европа. Така, френските и италиански представители обвиняват Фюле, че в своята активност се ръководи единствено от интересите на ограничена група държави от Централна и Източна Европа и Балтика, които разчитат да дадат нов тласък на проекта за "Източното партньорство". Напоследък обаче тази активност все повече се свежда до усилия да се оправдае съществуването на "Източното партньорство" и останалите "интеграционни" инициативи на ЕС. В тази връзка мнозина анализатори акцентират върху нереалистичния характер на политиката за изкуствено интегриране в обединена Европа на постсъветските държави, които очевидно не са съзрели за подобна интеграция нито икономически, нито дори ментално.

Редица експерти изразяват силни съмнения относно това, доколко е целесъобразно, в условията на сегашната финансово-икономическа криза, да се инвестират толкова сериозни ресурси за прокарването на прекалено скъпата и лишена от ясна крайна цел "обща политика" на ЕС в постсъветското пространство. Те смятат, че сблъсквайки се с кризата на суверенните дългове на държавите-членки, Съюзът не е в състояние да поддържа тяхното стабилно развитие. Тоест, налице е криза на самата доктрина за разширяването на ЕС, като е много вероятно този процес да бъде "замразен" за продължителен период от време.

Мъглявите европейски перспективи пред Украйна

Неслучайно все повече държави-членки на ЕС демонстрират очевидна липса на политическа воля за подкрепа на по-нататъшното му разширяване в източна посока. Така, според директора на представителството на Европейската комисия във Варшава Ева Синовец, в обозрима перспектива Брюксел има да решава толкова важни политически и икономически задачи, че на техния фон значението на програмата "Източно партньорство" придобива откровено маргинален характер.

Въпреки това, лобистите на "Източното партньорство" от постсоциалистическите централноевропейски и балтийски държави, с активната подкрепа на еврокомисаря Щефан Фюле, продължават да разчитат да използват тази програма за прокарването на собствените си геополитически интереси, в очевиден ущърб на на реализацията на плановете на водещите държави от ЕС за финансиране на приоритетното за тях средиземноморско направление.

В тази връзка, перспективите за европейската интеграция на Украйна, особено предвид липсата на сериозен напредък по скандалния случай с изпратения в затвора бивш премиер на страната Юлия Тимошенско, както и проблемите в сферата на човешките права, като цяло, остават твърде мъгляви. Властите в Киев, на практика, саботират изпълнението на поетите от тях ангажименти пред Брюксел. Въпреки това обаче, евробюрократите, начело с Фюле, продължават да лобират за отделянето от националните бюджети на държавите от еврозоната на сериозни финансови средства в подкрепа на проекта "Източно партньорство". Между другото, само финансирането на двустранното взаимодействие с Украйна в периода 2011-2013 се равнява на близо половин милиард евро (2).

В този контекст, особено скандално звучи твърдението на един от водещите украински политици Петро Симоненко, който през април 2013 обяви на специална пресконференция, че основната част от средствата, отпуснати в периода 2009-2012 на Украйна в рамките на програмата "Източно партньорство" (над два милиарда долара) се били присвоени от местните и европейските чиновници. Според него, това е станало по следната схема: парите са били отпускани на "близки до еврочиновниците фондации за развитие на демокрацията", след което са били "поделяни с местни неправителствени организации". В тази връзка, Симоненко поиска започването на парламентарно разследване и предложи Европейската комисия "да прекрати отпускането на средства за различни програми, целящи насилствената евроинтеграция на Украйна". Той се изказа скептично за перспективите на този процес, като посочи, че приоритет на страната би трябвало да бъде присъединяването и към Митническия и Евразийския съюз, формиращи се около Русия.

Молдова - голямото разочарование на Брюксел

В най-голямото разочарование на програмата "Източно партньорство" обаче се превръща Молдова, на която Брюксел доскоро възлагаше големи надежди и дори рекламираше тази страна като "лидер на Източното партньорство". Дълбоката политическа криза, в която се намира Молдова и която очевидно има дългосрочен характер, прави невъзможно формирането в близко бъдеще на "проевропейска" управляваща коалиция в Кишинеу. Липсват предпоставки и за появата на нова политическа сила, аналогична на разпадналия се "Алианс за европейска интеграция".

При последното посещение на Щефан Фюле в Молдова през втората половина на май 2013, еврокомисарят сам можа да се убеди, че случващото се в страната е в очевиден разрез с европейските норми и принципи. Така, въпреки усилията му да убеди президента Николае Тимофти и лидера на Либерално демократическата партия и бивш премиер Владимир Филат да работят за независимостта на съдебната власт, която не може да е подчинена на политическите сили, и двамата защитиха приетия с гласовете на комунистите и либералните демократи пакет от закони, даващи възможност на парламента да отзовава конституционните съдии, подчиняващи на правителството Националния център за борба с корупцията, повишаващи избирателния праг и предоставящи редица допълнителни правомощия на временния премиер и действащото правителство. В отговор, Венецианската комисия на Съвета на Европа, а след нея и върховният представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Катрин Аштън, както и самият еврокомисар Фюле, заявиха, че тези решения противоречат на европейските правни норми и на конституцията на самата Молдова и предупредиха властите в Кишинеу, че тръгвайки по този път страната няма да може да реализира "европейските си стремежи". На свой ред, съветникът на румънския президент Юлиян Кифу заяви, че "пътят на Молдова към ЕС окончателно беше компрометиран от фундаменталните атаки срещу правовата държава". Румънският евродепутат Кристиан Преда пък констатира, че Молдова вече не може да се смята за "държава-модел" на програмата "Източно партньорство", тъй като с последните си решения е нарушила европейския дневен ред, в резултат от което "вече дори намесата на Букурещ не може да поправи нещата".

На този фон, продължаващите усилия на еврокомисаря Фюле да "поправи непоправимото" се обясняват от бившия посланик на Молдова в ООН и в Съвета на Европа Алексей Тулбуре по следния начин: "Европейските чиновници се опитват да спасят собствения си имидж. Източното партньорство се оказа огромен провал на политиката на ЕС в Източна Европа. Брюксел не съумя да постигне нищо в рамките на тази програма, неслучайно всички държави, освен Молдова, на практика се отказаха от нея - Украйна, Беларус, Азербайджан, Грузия и Армения. Тя очевидно не е нужна на никого. В единствената държава, която все още се опитва да осъществява някакво сътрудничество с Брюксел в рамките на тази програма - Молдова, управляват сили, които, под лозунга за евроинтеграция, рушат последните остатъци от демокрацията и законността в страната".

Очевидно е, че повечето държави, участващи в програмата "Източно партньорство", са затънали в безкрайния си преход от авторитаризъм към демокрация. Сред сериозните проблеми в тези страни са тясното преплитане между политическата власт и бизнеса, което не позволява да се говори за реалното съществуване на пазарна икономика в тях. Това, на свой ред, обезсмисля всички приказки за евентуалната им европейска интеграция.

Бележки:

1. Интеграционната програма "Източно партньорство" на ЕС стартира през 2009, като в нея участват Азербайджан, Армения, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна.

2. При създаването на "Източното партньорство" през 2009, ЕС отдели за реализацията на програмата 600 млн. евро, но от 2010 до 2013 общата сума на средствата, предназначени за източноевропейските партньори на Съюза нарасна до 2,9 млрд. евро.

* Център за мониторинг на демократичните процеси в Източна Европа

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi5-2012/1324-tretoto-pokolenie-na-globalniya-dzhihad

Марк Сейджман, автор на книга за тероризма на джихадSageman Mark, Leaderless Jihad: Terror Networks in the Twenty-First Century.

Philadelphia (Penn.), University of Pennsylvania Press, 2008. 208 p.

Нашумялата книга „Джихад без лидери: терористичните мрежи през ХХІ век” на Марк Сейджман, разглежда организационната структура на „третата вълна” (т.е. третото поколение) ислямски радикали от подчертано транснационален тип, формирали се в периода след терористичните нападения от 11 септември 2001.Според автора, който е бивш агент на ЦРУ, а днес известен американски социолог и психолог, експерт по тероризма и професор в Университета на Пенсилвания, за разлика от първото и второто поколения, които все още представляваха т.нар. „централна Ал Кайда”, принадлежащите към третото поколение, т.е. съвременните „джихадисти на свободна практика”, са част от по-широко транснационално социално движение, вдъхновено (но не и контролирано) от Ал Кайда.

Нашумялата книга „Джихад без лидери: терористичните мрежи през ХХІ век” Сейджман анализира съвременното състояние на транснационалното джихадистко движение, прилагайки теорията за социалните мрежи към събраните от него данни за 500 подобни „джихадисти”. Нахвърляният от автора портрет на „средния” стандартен терорист от този тип ни представя млад, но вече самостоятелен индивид от нерелигиозно семейство, принадлежащо към средната класа. Средната възраст, на която тези хора влизат в терористичната мрежа, е около 25 години. Те по правило имат незавършено висше или специално образование, най-вече инженерно-техническо, медицинско или в сферата на природните науки. Напук на наложилия се стереотип, много от тези хора вече са женени и имат деца. Повечето от тях никога не са привличали вниманието на полицията и не страдат от психически разстройства. Мнозинството влизат във формациите на джихадисткото движение (или пък създават свои собствени), в качеството си на емигранти или пребивавайки временно в чужбина, а не в родните си страни. Изводът на Сейджман за основната насочваща и вдъхновяваща сила на това движение е, че неговите разпръснати ядра се ръководят от салафитския идеализъм, т.е. от утопичната мечта за създаването на глобална теократична държава.

Може би най-ценният принос на книгата в психосоциологичния анализ на въпросния феномен е опитът на Сейджман да деконструира процеса на индивидуалната радикализация, която, в крайна сметка, води до приобщаването към движението на транснационалния джихад. Макар че не е задължително този процес да има линеен характер, той почти винаги се реализира под влиянието на четири основни фактори:

  • изключително високото лично морално негодувание от реалните или въображаеми страдания на събратята-мюсюлмани по света;
  • интерпретирането на несправедливостта и обидите, нанесени на мюсюлманите „по цели свят”, като проява на „глобалната война срещу исляма”;
  • съчетаването на това негодувание с личния опит от социалното и индивидуално недоволство;
  • мобилизация с помощта на мрежовите структури и механизми.

Според Сейджман, най-важното е, че самият процес на радикализация има социално-групов, колективен, а не изцяло индивидуален,характер. Тази част от теорията на автора е по-известна като „джихад по приятелска линия” или „халялен джихад”, а същността и е, че джихадистките ядра от този тип, по правило, се формират на основата на вече съществуващи групи от близки приятели-съмишеници, като понякога (но не задължително) определена роля играят и роднинските връзки.

Според Сейджман, ако в миналото преходът на едни или други радикални групировки към „лишена от лидери форма на тероризъм” е бил по-скоро израз на тяхната слабост или отслабване, днес това вече не е така – преди всичко заради спецификата и технологиите на „информационното общество”, и най-вече на Интернет, позволяващ дори на една съвсем „сурова” социално-политическа мрежа, чиито ядра са пръснати в различни страни по света, да поддържа определена степен на координация и единство.

Аргументите на автора относно Интернет, като свързваща сила на многобройните малки неформални екстремистки групи, стремящи се да използват терористични методи, звучат убедително. Той обаче не посочва, че само потенциалът на новите информационно-комуникационни технологии очевидно не е достатъчен за реалното осъществяване на успешни терористични действия от въпросните ядра. Така например, опитът за осъществяване на терористично нападение във Форт Дикс (САЩ) от група албански (включително един от Косово) ислямисти през 2007, както и много други терористични акции на участници и ядра на „джихада без лидери”,приключва с неуспех. Връзката чрез Интернет се оказва важен механизъм за радикализацията на участниците в тази група (както и в други подобни ядра), но не изиграва значима роля за гарантиране ефективността на конкретното терористично нападение. Като цяло, ако се доверим на лансирания от Сейджман модел на транснационалния „джихад без лидери”, неформалните групировки, формиращи това мрежово движение, не разполагат със съществен боеви потенциал.

Сейджман не оспорва тезата, че подемът на „джихада без лидери” не означава, че „централната Ал Кайда”, модел 2001, вече не съществува и не представлява заплаха. Няма съмнение, че новото поколение терористи от този тип решават да се присъединят към „джихада” благодарение на саморадикализацията си в средата на диаспората в западните държави, а не вследствие на преминатата от тях специална подготовка и промиване на мозъците им в лагерите на Ал Кайда в отдалечени конфликти зони на света (както беше при първото и второто поколение). Трудно обаче можем да се съгласим с опита на автора да разшири обхвата на понятието „джихад без лидери” върху цялата терористична мрежа, обединяваща ядрата, вдъхновени от идеологията и практиката на Ал Кайда – разбира се, ако не става дума само за представата за наличието на някаква ясна йерархична „централизирана ръководна структура”, която отдавна не е валидна по отношение на мрежата на покойния Бин Ладен. Спорно изглежда и категоричното твърдение на Сейджман, че тероризмът от този тип (или типове), който се практикува от първото и второто поколение джихадисти, окончателно и изцяло е останал в миналото. Авторът не допуска възможността за едновременното съществуване на различни типове транснационален дхихадистки тероризъм. Според друг известен експерт по тероризма – Антъни Фийлд обаче, терористичните мрежи, до голяма степен, „функционират подобно на секторите на икономическия растеж. Във всеки отделен момент, едни сектори отмират, други възникват, а трети продължават да съществуват, преживявайки период на стабилен, нормален растеж”.

Идеологията и организационната система на Ал Кайда имаше наднационален характер още при създаването на тази мрежа. Затова разпространението на нейните ядра в глобален мащаб, до голяма степен, беше неизбежно. Същото се отнася и за децентрализацията и недостига, или просто липсата, на централно ръководство, в традиционното разбиране за него. В памфлета си „Призив за глобална ислямска съпротива”, един от видните теоретици и стратези на „глобалния джихад” Абу Масаб ал-Сури лансира тезата за „лишената от явни лидери съпротива”, в чиято основа не е формалната организация, нито формалната мрежа, а системата. Тази система, външно, е близка до онази, която описва Сейджман: тя е самоорганизираща се и включва несвързани пряко помежду си ядра от убедени джихадисти. Но, макар Сейджман да е прав, че подобни ядра мога и да не поддържат връзки с лидерите и идеолозите на движението, освен чрез Интернет и радикалните медии, опитите му да сведе тези ядра само до групи от неумели дилетанти- идеалисти не са убедителни. Истината е, че въпросните автономни саморадикализиращи се ядра представляват поредния етап от естествената еволюция на движението на „глобалния джихад”, който можеше да се очаква и беше напълно прогнозируем.

----------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

 

 

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2012/1258-geopoliticheskite-idei-na-zbignev-bjejinski

Збигнев Бжежински, американски политологЗбигнев Казимеж Бжежински е роден през 1928 във Варшава. Десет години по-късно, заедно с родителите си, които са полски дипломати, се преселва в Канада, където го заварва Втората световна война. След края и, семейството му отказва да се върне в комунистическа Полша, а през 50-те години Збигнев Бжежински се преселва в САЩ и получава американско гражданство (през 1958). Цялата му кариера е свързана със Съветския съюз, който той определя като „абсолютно зло” и неизбежен геополитически противник на Запада. Заедно с Хенри Кисинджър, Бжежински се смята за водещия стратег на американската външна политика през ХХ век и един от най-влиятелните представители на политическия елит на САЩ.

Най-големият враг на Москва

Извоювал си през годините репутацията на най-големия враг на съветската империя, Бжежински е известен с високия си интелект, умението безпогрешно да определя слабите места на противника, чувството за собствено превъзходство и блестящата ирония, както и с характерната за немалко поляци подозрителност към всичко руско.

Збигнев Бжежински е автор на глобалната стратегия за борба с комунизма (той първи лансира идеята случващото се в т.нар. социалистически държави да се анализира от позициите на концепцията за тоталитаризма), на теорията за технотронната епоха и на концепцията за американската хемегония от нов тип. През 60-те години на ХХ век той е съветник в администрацията на президентите Джон Кенеди и Линдън Джонсън, като неизменно отстоява необходимостта от по-твърда позиция спрямо Съветския съюз.

Тук е мястото да отбележа, че между 1973 и 1978 Бжежински е директор на т.нар. Трилатерална комисия, а и след това изпълнява ролята на неформален говорител на тази, изключително влиятелна организация, както впрочем и на Билдербергския клуб.

Влиянието му в средите на американския елит достига върха си в края на 70-те години, когато е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. Заемайки тази длъжност между 1977 и 1981, Бжежински активно прокарва секретната програма на ЦРУ за ангажиране на Съветския съюз в скъпоструващ и, по възможност, отвличащ вниманието на Москва военен конфликт. По този повод, след началото на Афганистанската война, той пише до президента Картър (1), че „вече имаме шанса да осигурим на руснаците техен Виетнам” (2).

По време на съветската военна операция в Афганистан, в рамките на въпросната секретна програма, Бжежински инициира доставките на най-модерно американско въоръжение за местните муджахидини, като сред финансистите на тази операция е и бъдещият световен „терорист №1” Осама бин Ладен.

През 1988 Збигнев Бжежински е съпредседател на Консултативната група по национална сигурност в екипа на Джордж Буш-старши. По времето на Клинтън пък налага концепцията за разширяването на НАТО на Изток (3).

Дори и днес, на 84-годишна възраст, Бжежински е съветник на мнозина видни представители на американския политически елит по въпросите на външната политика, включително и на президента Обама. Смята се, че неговите идеи продължават да оказват сериозно влияние върху външната политика на САЩ.

Сред многобройните му почетни длъжности са: член на Трилатералната комисия и Билдербергския клуб, почетен гражданин на украинския град Лвов, почетен доктор на Тбилиския държавен университет, съпредседател на американския Комитет за оказване помощ на Полша, член на директорския борд на Полско-американския предприемачески фонд, създател и председател на Американско-украинския консултативен комитет, а също член на Съвета на директорите на BritishPetroleum-Amoco и главен съветник на компанията Chevron. Освен това, Бжежински, по различно време, е член на директорските съвети на такива организации, като Амнести Интернешънъл, Съвета по международни отношения (CFR) и Атлантическия съвет, а днес е в ръководството на Националният фонд за демокрация (National  Endowment for Democracy), почетен председател е на фондацията AmeriCares (частна организация, оказваща хуманитарна помощ) и е член на надзорния съвет на неправителствената организация Freedom House.

Геополитическите възгледи на Бжежински

Бжежински излага геополитическите си възгледи в своите книги „Извън контрол”, „Големият провал”, „Планът на играта”, „Власт и принципи” и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви”, както и в многобройните си интервюта и статии в медиите.

В своите геополитически трудове, базирайки се на идеите на такива представители на класическата „морска” геополитика, като адмирал Маън, Халфорд Макиндер и Никълъс Спайкмън, Збигнев Бжеженскои конструира доктрината на новия американски експанзионизъм (4). На практика, тя представлява популяризация и синтез на геополитическите концепции на британския геополитик Халфорд Макиндер и американските геополитици Алфред Маън и Никълъс Спайкмън. Усеща се и влиянието на трудовете на Брукс Адамс и Фредерик Джаксън Търнър, особено в концепцията на Бжежински за изместване границите на американската хегемония, т.е. за постоянното разширяване параметрите на прословутата Доктрина Монро (5).

Бжежински формулира фундаменталните принципи на глобалното господство на САЩ в условията на еднополюсния свят, определяйки като главна цел на американската геостратегия „превръщането на Америка в господар на Евразия”, която смята за „главната геополитическа награда” за Съединените щати.

Американската хегемония

В появилата се през 1997 книга „Голямата шахматна дъска” („The Grand Chessboard»), която е най-важния труд на Бжежински, подробно се излагат дългосрочните интереси на американската „политика на силата”. Всъщност, тя представлява аналитично разработена геополитическа стратегия за период от 30 години. Между другото, германското издание на книгата се нарича „Единствената световна държава” („Die einzige Weltmacht»). Това заглавие още по-добре отразява първия и основен принцип на американската политика, а именно декларираното желание САЩ да бъдат «единствената» и дори – както посочва Бжежински – «последната» световна държава. Още по-важен обаче е вторият ключов принцип, според който Евразия «представлява шахматна дъска, върху която продължава борбата за глобално господство» (6).

В основата на този втори принцип е залегнала тезата, че държавата, доминираща в Евразия, по този начин си гарантира и господството над целия останал свят. «Тази огромна и имаща причудливи очертания евразийска шахматна дъска, простираща се от Лисабон до Владивосток, е сцена на глобална игра» (7), при това «доминацията в целия Евразийски континент още днес е предпоставка за глобална господстваща позиция» (8).

«Това става само защото Евразия, безспорно, е най-големия континент, в който живее 75% от населението на света и където се намират ¾ от световните енергийни запаси...» В книгата си Бжежински, излага принципите на глобалната американска доминация по следния начин: «Америка заема доминиращи позиции в четири сфери на глобалната власт с решаващо значение: във военната област тя разполага с непостижими за останалите глобални възможности за разгръщане; в областта на икономиката си остава основната движеща сила на световното развитие, въпреки конкуренцията в отделни сфери от страна на Япония и Германия; в технологично отношение тя запазва абсолютното си лидерства във водещите сфери на науката и техниката; в областта на културата, въпреки известната си примитивност, Америка притежава невероятна привлекателност, особено сред младите хора по целия свят – всичко това гарантира на САЩ политическо влияние, с каквото не разполага нито една друга държава на планетата. Именно съчетанието на всички тези четири фактори превръща Америка в единствената световна свръхдържава, в пълния смисъл на думата» (9).

Збигнев Бжежински открито дефинира Съединените щати като съвременен хегемон от имперски тип, с чиято мощ, поне през следващите 25 години, няма да може да се сравнява никоя друга държава на планетата. В серия статии, публикувани в неоконсервативното списание National Interest (и обединени, през 2001, в книгата „Геостратегическата триада”), той призовава Америка да блокира „дъгата на нестабилност” в Югоизточна Европа, Централна Азия и в анклавите на Южна Азия, Близкия Изток и Персийския залив. Като основна цел на блокадата, Бжежински определя завоюването на „най-големия приз в Евразия”: формирането на ситуация, при която никаква комбинация от евразийски държави да не може да застраши интересите на САЩ.

Тук е мястото да посоча, че трагичните събития от септември 2001 отстраниха основното препятствие пред реализацията на тази цел – нежеланието на обикновените американци да обвързват съдбата си с толкова отдалечени и нестабилни държави.

Геополитиката и геостратегията

Политическата география винаги е била принципно важен фактор в международните отношения, доколкото през по-голямата част от историята на тези отношения контролът върху териториите почти винаги е бил във фокуса на политическите конфликти. Причина за повечето кръвопролитни войни е или удовлетворяването на собствените национални стремежи за завоюване на по-големи територии, или усещането за национална трагедия, породено от загубата на част от собствената „свещена” земя. При това следва да отбележим, че практически всички империи се формират посредством добре обмислено овладяване и удържане на жизнено важни географски зони.

Между другото, Бжежински посочва, че в продължение на векове руското национално величие също се е отъждествявало с придобиването на територии „и дори в края на ХХ век настойчивите руски претенции да се запази контрола над такъв неруски народ, като чеченците, обитаващи територии, през които минава важен газопровод, се оправдават с твърдения, че този контрол е принципно важен за статута на Русия като велика държава” (10). Според него: „Националните държави си остават основните елементи на световната система. Въпреки че упадъкът на великодържавния национализъм и залезът на идеологическия компонент понижиха емоционалното съдържание на глобалната политика, конкуренцията, базираща се на контрола върху определена територия, продължава да доминира в международните отношения, макар да е налице тенденция формите на тази конкуренция да стават сравнително по-цивилизовани. В рамките и, географското положение си остава отправната точка за определяне външнополитическите приоритети на националната държава, а размерите на националната територия запазват значението си на най-важен критерий за статус и сила. С течение на времето обаче, за повечето национални държави въпросът за техните териториални владения започва да губи значението си. Той не е толкова стремеж към укрепване на националния статут чрез увеличаване на териториите, колкото въпрос за „обидата”, породена от отказа да бъде уважено правото на самоопределение на етническите братя, или за недоволството от т.нар. „лошо отношение” на съседите към етническите малцинства. Управляващите национални елити са все по-близо до признанието, че не териториалният, а други фактори се оказват по-важни при определяне националния статут на държавата или степента на международното и влияние. Икономическата доблест и въплъщението и в технологичните иновации, също могат да станат ключов критерий за мощта на една държава.

Държавният секретар на САЩ… отговори на този въпрос, с своята дефиниция за Америка: „Нация, без която никой не може да мине. Тя си остава най-богатото, най-силното и най-отвореното общество на планетата. Тя е пример за икономическа ефективност и технологично новаторство, емблема на популярната култура във всички краища на света и признат честен брокер при решаването на международните проблеми”. „Мястото на Америка – обясни пред американския Сенат държавният секретар Олбрайт – е в центъра на цялата глобална система… САЩ са организиращ лидер на цялата международна система”.

Доскоро, водещите анализатори в сферата на геополитиката спореха за това, дали господството на сушата е по-важно от това в морските простори и, какво би могло да е значението на Евразия, както и на контрола над този суперконтинент. Един от най-забележителните геополитици - Хилфорд Макиндер, инициира в началото на ХХ век дискусия, в резултат от която кристализира концепцията му за евразийската „осова територия” (която, според него, трябва да включва целия Сибир и по-голямата част от Централна Азия), а след това и тази за „хартленда” (Централна и Източна Европа), като жизненоважен плацдарм за постигане доминация на континента. Той популяризира концепцията си със знаменитата теза (11), че „Този, който управлява Източна Европа, контролира хартленда на планетата. Този, който управлява хартленда, контролира Световния Остров (Евразия). Този, който управлява Световния Остров, владее света”.

По-нататък, Бжежински продължава да излага позицията си: „Днес основният геополитически въпрос вече не е, коя географска част от Евразия е отправната точка за доминацията над континента, или кое е по-важно: господството на сушата или в моретата.

Геополитиката еволюира от регионално към глобално мислене, при това доминацията над целия Евразийски континент е фундаментът за глобалната хегемония. В момента САЩ, т.е. една неевропейска държава, доминират в международен план, при това властта им се простира пряко върху три периферни региони на Евразийския континент, което им дава възможност да упражняват мощно влияние върху държавите, разположени във вътрешността му. Но именно на най-важния театър на военните действия на планетата – в Евразия – в определен момент може да възникне потенциално съперничество с Америка”.

Тоест, според Бжежински, концентрацията на вниманието върху ключовите играчи и правилната оценка на театъра на действията, са отправна точка при формулиране геостратегията на САЩ в интерес на перспективното ръководство на техните геополитически интереси в Евразия. За целта е необходимо да бъде осъществено следното:

- Да се очертаят динамичните (от геостратегическа гледна точка) евразийски държави, които разполагат с достатъчна мощ за да предизвикат потенциално важна промяна в международния силов баланс, и да се изяснят основните външнополитически цели на техните политически елити.

- Да се формулира конкретна политика на САЩ, която да компенсира, интегрира и/или контролира въпросните държави с цел да бъдат съхранени и наложени жизнените интереси на Америка в глобален план (12).

Въз основа на всичко това, евразийската геостратегия на САЩ включва съхраняването на тяхната изключителна глобална власт, най-малкото в краткосрочна перспектива.

Геостратегическите играчи и геополитическите центрове

«Активни геостратегически играчи са държавите, притежаващи способност и национална воля да проектират власт или влияние извън собствените си граници».

Според Бжежински, подобни държави често демонстрират непостоянство, от геополитически гледна точка: стремеж към национално величие, идеологическа реализация, религиозно месианство или икономическа доминация. Затова той смята, че САЩ следва да отделят специално внимание на евразийските държави, които се ръководят от подобни мотиви.

«Геополитически центрове са държавите, чието значение произтича не от тяхната мощ и мотивация, а от ключовото им местоположение и последиците от потенциалната им уязвимост от активността на геостратегическите играчи». Най-често геополитическите центрове са обусловени от географското си положение, което в редица случаи им осигурява специфична роля или във връзка с контрола на достъпа до важни региони, или със способността им да пресекат достъпа на важни геополитически играчи до необходимите им ресурси. В други случаи, геополитическият център може да действа като своеобразен щит за държавата или дори региона, имащи важно значение на геополитическата сцена. Тоест, идентификацията на ключовите евразийски геополитически центрове в периода след студената война, както и тяхната защита, са принципен аспект на американската глобална геостратегия.

Още в началото следва да отбележим и, че, макар всички геостратегически играчи обикновено представляват важни и могъщи държави, далеч не всички важни и могъщи държави автоматично се превръщат и в геостратегически играчи. В книгата на Бжежински «Планът на играта» се съдържа подробен анализ на геополитическата роля на «ключовите държави».

В съвременните условия и в глобален мащаб се очертават пет ключови геостратегически играчи и пет геополитически центрове (при това последните два от тях могат отчасти да се квалифицират и като играчи) на новата евразийска политическа карта. Франция, Германия, Русия, Китай и Индия са големи и активни фигури, докато Великобритания, Япония и Индонезия (макар че по всеобщо признание са много важни държави) не влизат в тази категория. Украйна, Азербайджан, Южна Корея, Турция и Иран пък играят ролята на принципно важни геополитически центрове.

В западния край на Евразия, ключови и динамични геостратегически играчи са Франция и Германия. Обща и за двете мотивация е образът на обединена Европа, макар че Париж и Берлин се разминават в схващанията си, доколко и как тази Европа трябва да продължи да бъде обвързана с Америка. И двете страни обаче искат да създадат в Европа нещо принципно ново, променяйки по този начин съществуващото статукво. Нещо повече, Франция и Германия са достатъчно силни и напористи, за да упражняват влияние в мащабите на един по-широк радиус на действие. Според Бжежински, Франция не само се стреми да играе централна политическа роля в обединяваща се Европа, но и се смята за ядро на средиземноморско-северноафриканската група държави, имащи сходни интереси. Германия пък все повече осъзнава специфичния си статут на най-значимата европейска държава – икономически «локомотив» на региона и формиращ лидер на Европейския съюз (ЕС). Що се отнася до Великобритания, нейната геостратегия се опира на следните четири постановки:

- Великобритания отхвърля политическото обединяване на Европа;

- Великобритания предпочита модела на икономическа интеграция на основата на свободната търговия;

- Великобритания предпочита координацията в сферата на външната политика, сигурността и отбраната извън структурните рамки на ЕС;

- Великобритания рядко се възползва изцяло от авторитета и влиянието си в ЕС (13).

Според Бжежински, «макар че за САЩ Великобритания, продължава да играе немаловажна роля, те все пак предпочитат да я разглеждат като вече оттеглил се геостратегически играч, почиващ на старите си лаври». Що се отнася до Русия, «тя си остава крупен геостратегически играч, въпреки отслабената си държавност. Самото и присъствие оказва осезаемо влияние върху новите независими държави от широкото евразийско пространство на бившия Съветски съюз». Освен това, тя преследва амбициозни геополитически цели. Затова, веднага щом възстанови мощта си, Русия ще започне да оказва значително влияние върху своите западни и източни съседи. Освен това, на Москва предстои да направи фундаментален геополитически избор в отношенията си с Америка – дали тя е враг или пък приятел? Бжежински смята, че «Русия, вероятно, е наясно, че разполага със сериозни варианти на Евразийския континент в това отношение. Много неща зависят от развитието на вътрешнополитическата ситуация и най-вече от това, дали Русия ще се превърен в «европейска демокрация» или – отново – в евразийска империя. При всички случаи тя ще си остане ключов играч, независимо, че е изгубила част от позициите си на «евразийската шахматна дъска». По същия начин, едва ли се налага да се доказва, че Китай е голям играч на международната сцена. Китай вече е важна регионална държава и, както изглежда, има по-сериозни амбиции, предвид историята му като велика сила и представата за китайската държава като център на света. Вариантите на китайския избор вече започват да влияят върху геополитическото съотношение на силите в Азия. Разпадането на Съветския съюз доведе до появата, по западната периферия на Китай, на редица нови държави, спрямо които китайските лидери не могат да бъдат безразлични. Тази по-активна роля на Китай на световната сцена няма как да не повлияе сериозно върху Русия.

В източната периферия на Евразия е налице парадокс. Япония очевидно е голяма държава в глобалните отношения и американско-японският алианс често се определя като изключително важен. Като една от най-значимите икономически сили в света, Япония очевидно разполага с потенциала на първокласна политическа държава. Въпреки това, тя не го използва, щателно избягвайки да демонстрира какъвто и да било стремеж към регионална доминация, като предпочита, вместо това, да действа под закрилата на Америка. Япония, също както и Великобритания, в европейския случай, предпочита да не се ангажира с политическите перипетии в континентална Азия. На свой ред, тази сдържана политическа позиция на Япония позволява на САЩ да играят централната роля за гарантиране на сигурността в Далечния Изток. Тоест, Япония не е истински геостратегически играч, макар че очевидният и потенциал налага на САЩ задължението упорито да работят за укрепване на американско-японските отношения».

Изложеният по-горе списък на геостратегическите играчи и геополитическите центрове не е пълен. Очертани са само най-важните измежду тях. Освен това, според Бжежински, този списък не може да се смята за постоянен. От време на време, някои държави могат да влязат или пък да отпаднат от него. Несъмнено, от нечия гледна точка, това действително би могло да се случи. На настоящия етап обаче, ситуацията около споменатите по-горе държави не навежда на такива мисли. Промените в статуса на която и да било измежду тях, биха представлявали много значителни събития и могат да доведат до известни промени в разположението на силите, но изглежда съмнително, че могат да имат дългосрочни последици.

Русия като «награда» за Америка

Голямата шахматна дъска представлява своеобразна евразийска геополитическа карта, чиито бели полета са зоните, доминирани от САЩ в Евразия, а черните – териториите, където установяването на американска доминация тепърва предстои. Бжежински очертава мрачно бъдеще за Русия (определяйки я като «черна дупка»), прогнозирайки нейния териториален разпад: «От гледната точка на Америка, Русия е твърде слаба за да бъде неин партньор, но продължава да е прекалено силна, за стане просто неин пациент... С една Русия, представляваща свободна конфедерация, която включва нейната европейска част, Сибирска и Далекоизточна републики, би било по-лесно да градим отношенията си...».

В книгата си «Голямата шахматна дъска» Бжежински, на практика, излага програма за окончателното разпадане на Русия. Което е разбираемо, след като целият му живот е посветен първо на ликвидирането на Съветската империя, а след това и на Русия (определяни от него като «смъртоносна заплаха»). Неслучайно, веднага след разпадането на Съветския съюз, през 1991, той с удовлетворение отбелязва, че това е «крах на историческата руска държавност».

В книгата си «Вторият шанс» («Second Chance”), появила се през 2007,  Збигнев Бжежински подлага на остра критика администрациите на Джордж Буш-старши, Бил Клинтън и Буш-младши заради това, че (поне според него) не са използвали както трябва възможностите за формиране на система, гарантираща стабилната американска доминация на планетата. Затова той предлага да бъде ограничена дотогавашната «еднополюсна» политика и да се заложи на сътрудничеството и постигането на споразумение с Европа и Китай. В същото време, лансира идеята за преговори със Сирия, Иран и Венецуела, с цел да бъде притъпена острата им антиамериканска външнополитическа линия. Паралелно с това обаче, Бжежински продължава да настоява за изолацията и дори дестабилизацията на Русия.

В книгата си «Извън контрол» (“Out of Control”) той подчертава, че «разпадането на Съветския съюз превърна «хартленда» на Евразия в геополитически вакуум... Той не само създаде възможност за потенциално проникване на американското влияние в евразийския вакуум (най-вече чрез консолидацията, под егидата на САЩ, на геополитически раздробеното постсъветско пространство), но и има изключително важни геополитически последици за югозападната периферия на Евразия. Близкият Изток и Персийския залив вече са се превърнали в зона на изключителната американска силова доминация. И тази ситуация е уникална в политически план».

Според автора, готовността на САЩ едностранно да предприемат масирани военни действия против която и да било държава, застанала на пътя на американските интереси, както и самопровъзгласяването им за световен полицай, са в основата на очертаващото се глобално господство на Америка.

Бжежински смята, че една независима Европа би представлявала постоянна морална и икономическа заплаха за САЩ, които не могат и не бива да допуснат появата на истинска обединена Европа, способна да действа като самостоятелен геополитически блок, ограничаващ американските геополитически амбиции. «В бъдеще нито една държава или коалиция от държави не трябва да получава възможност да създаде геополитическа сила, способна да изтласка САЩ от Евразия».

Базирайки се на трудовете на американския геополитик адмирал Алфред Маън, Бжежински разглежда САЩ като водещата морска сила в света. Според него, съотношението на силите в международните отношения се определя, както в историческа перспектива, така и в контекста на съвременната външна политика, от конфликта и борбата между морските и континенталните сили.

Още в книгата си «Планът на играта» (“Game Plan”), появила се през 1986, Бжежински разглежда съперничеството между Съветския съюз и Съединените щати като проява на «вечния геополитически конфликт между водещата морска (САЩ) и доминиращата континентална (СССР) сила». Според него, в качеството си на водеща морска сила, САЩ са наследник на Британската империя, а конфликтът между Америка и Съветския съюз (а след това и Русия) е просто съвременен израз на вечния антагонизъм между морските и континенталните сили.

Заключение

И така, контролът и доминацията над Евразия са основната политическа цел на САЩ. А като най-важен инструмент за постигането на тази цел се използва НАТО. Според Бжежински, в контекста на експанзионистичната американска политика, НАТО следва да изиграе същата роля, каквато флотът за адмирал Маън в миналото. В книгата си «Голямата шахматна дъска» той разглежда разширяването на пакта в контекста на теорията на Макиндер. Включването  на Полша, Унгария и Чехия в НАТО, т.е. в атлантическата империя на САЩ, дава възможност за установяването на американски контрол над Източна Европа. Както е известно, според Макиндер, това е прелюдия към овладяването на «Световния остров» - т.е. на Евразия.

Бжежински смята, че в политическа цел на САЩ следва да се превърнат последователните усилия за постигане и удържане на доминираща позиция в света. В този контекст той разглежда студената война като своеобразна блокада на крепостта «хартленд», която в геополитическия контекст се олицетворява от Съветския съюз. При това «битката за Евразия», на практика, олицетворява същността на студената война. В тази битка САЩ се стремят да подчинят съветското геополитическо пространство.

В заключение, може да се каже, че Збигнев Бжежински усъвременява геополитическите доктрини на морските сили и формулира геополитическата концепция за завоюването на Евразия, като задължително условия за постигане на глобална хегемония от САЩ.

 

Литература:

 

1. Бжезинский З. Как строить отношения с Россией // Pro et contra. — 2001. — T. 6, № 1/2.

2. Бжезинский З. Большой провал: Рождение и смерть коммунизма в двадцатом веке / Transl. by Larissa Gershtein. — New York : Liberty, 1989.

3. Бжезинский З. Великая шахматная доска: господство Америки и его геостратегические императивы / Пер. с англ. О. Ю. Уральской. — М. : Международные отношения, 1998.

4. Бжезинский З. Выбор. Мировое господство, или глобальное лидерство / Пер. С англ. Е. А. Нарочницкой, Ю. Н. Кобякова. — М. : Международные отношения, 2004.

5. Бжезинский З. Ещё один шанс. Три президента и кризис американской сверхдержавы / Пер. с англ. Ю. В. Фирсова. — М. : Международные отношения, 2007.

6. Бжезинский З. Китай — региональная, а не мировая держава //Pro et contra. — 1998. — T. 3, № 1.

7. Бжезинский З. Лицом к России // США: Экономика. Политика. Идеология. — 1998. — № 8.

8. Бжезинский З. План игры : геостратегическая структура ведения борьбы между США и СССР / Пер. с англ. — М. : Прогресс, 1986.

9. Бжезинский З. Посткоммунистический национализм. М. : ИНИОН, 1991.

10. Бжезинский З. Преждевременное партнерство: Реферат / РАН Институт научной информации по общественным наукам; В. В. Александров. М., 1994.

11. Бжезинский З. Путинский выбор // The Washington Quarterly. — Spring 2008. — T. 31, № 2.

12. Бжезинский З. Великая шахматная доска. Господство Америки и его геостратегические императивы. - М.: Международные отношения, 1999.

13. Бжезинский З. Россия рискует превратиться в пустое пространство. Интервью Збигнева Бжезинского в газете «Комсомольская правда», 30.10.2008.

14. Газета «Завтра», номер 10 от 2 марта 2003 г., статья «На рубжах атаки».

15. Аркадий Сидорук. Великая шахматная доска Збигнева Бжезинского.

16. Кожакин Е. В. Россия в политических исследованиях Збигнева Бжезинского 1950—1960-х гг. История и историография зарубежного мира в лицах, 2001 - Вып. 5.

17. Gray, C. S. «The Geopolitics in the Nuclear Era: Heartland, Rimland and Technological Revolution», Crane, Russak, New York, 1977.

18. Манекин Р. В., Корнилов Д. В. Збигнев Бжезинский: Who Is Who, 2001.

19. Н. Н. Ефимов. В чём опасность геостратегии Бжезинского для России? // Военная мысль, 1999, № 5.

20. Пирогов Г. Н. Данилевский в зеркале З. Бжезинского //Коммунист, 2000, № 5.

21. Actualite, Special islamisme.

22. No Regrets: Carter, Brzezinski and the Muj.

--------------------------------------------------

* Анализатор на руското списание Геополитика

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2012/1262-armeniq-kato-evraziiska-shveicariq

Армения - на границата между Изтока и ЗападаТвърде съизмерими по площ (30–50 хил. км2), Армения и Швейцария попадат изцяло в Алпо-Хималайската орогенна зона, като при това арменската територия е и добре изразен геоструктурен възел. И двете нямат излаз на море, но са разположени (без да са твърде отдалечени) на сравнително еднакви разстояния до три морета и един залив (за Швейцария – Адриатическо, Лигурийско, Северно и Бискайския залив, за Армения –  Черно, Каспийско, Средиземно и Персийския залив). Освен по-голямата или по-малка близост до тези големи акватории, около двете държави са разположени и значителни равнинни и низинни области – за Швейцария, съответно, Средноевропейската равнина, Панонската и Паданската низина, за Армения – Южноруската и Прикаспийската равнина и дори Месопотамия.

Икономогеографско ситуиране

Наред със сегашното ситуиране, много важно е (особено за Армения) да се вземат предвид и очакваните изменения в макрорегионалната икономика през следващите няколко десетки години.

Алпийската държава Швейцария е разположена в центъра на ЕС, между Германия, Франция, Италия и Средна Европа. Но предвид философията на ЕС за териториално развитие, чрез постепенно намаляване на регионалните диспропорции, се очаква изместване на съответните акценти на югоизток, т.е. по-близо до Армения.

Армения, земя с хилядолетна култураСъвременната арменска държава вече официално е ситуирана в т.нар. Черноморска зона за икономическо сътрудничество (въпреки достатъчно широката и висока до 4 км турско-грузинска крайморска ивица). Наред с посоченото междудържавно икономическо агрегиране, вече е в обръщение (в същия смисъл) и Кавказко-Каспийски регион. От географска гледна точка, не е лишено от логика и дефинирането (йерархична регионална съподчиненост) на един доста по-голям регион: Черно море – Кавказ - Каспийско море, със съответните три субрегиона. Щом има Черноморска зона, защо да няма Кавказка и Каспийска? В този смисъл, Армения може да присъства и в трите териториални и териториално-акваториални субструктури на по-голямо, най-вече икономическо пространство, което може да се означи и с абревиатурата ПКК, т.е. Понт-Кавказ-Каспий. Така, както Швейцария е в не дотам консолидираната общност на неголеми алпийски държави, заедно с Австрия, Лихтенщайн и дори Словения.

Подобно на алпийския регион, доста пò на изток, в т.нар. кавказки „триъгълник” (Ереван–Тбилиси–Баку), също се включват съизмерими не само по територия и население държави: Армения, Грузия, Азербайджан, при това с по-добре изразени взаимнодопълняеми ресурси и производства.

Без да притежават значителни основни ресурси – петрол, газ, богати почви и някои други, Швейцария и Армения са сравнително благоприятно ситуиране спрямо големи райони-доставчици, съответно, Северна Африка, Северно море, Паданска и Панонска низина и др. –  за алпийската държава, и Южен Каспий, Южна Русия и др. – за кавказката държава. И за двете страни е възможно (и не толкова сложно) осигуряване на продоволствие, както от умерения пояс, така и от субтропика.

Разположението на Армения между Иран, Турция и донякъде Русия, може да се окаже съществена предпоставка за формиране на специфичен икономически, в т.ч. и обслужващ, профил. Демографските прогнози за Иран и Турция сочат „кота” 100 млн. след 15-20 години, при това тези държави са с много сериозни икономически амбиции и темпове на растеж. С традиционно силната Русия е възможно да се оформи впечатляваща, най-вече икономически, тройка с разположената някъде между тях неголяма Армения.

Транспортно–географско положение

Като неголеми, подчертано планински територии алпийската и кавказката държави нерядко са били заобикаляни (и могат да бъдат заобиколени) от различни потоци стоки и хора. От голямо значение и за двете е направлението Север - Юг и обратно. Сега те, общо взето, са встрани от основните западно–източни (и обратно) коридори. За Армения: кавказкия коридор: Черно море - Рионска долина – Тбилиси - Баку; а за Швейцария: Средна Европа - Западна Европа (на север) и Западни Балкани с Адриатика - Северна Италия - Южна Франция (от юг).

И все пак, ситуирането на Швейцария изглежда по-изгодно – например връзката между едни от най-развитите части на ЕС: Ломбардия, в Италия, и Рейнската област, в Германия, минава през алпийската държава. Армения по-лесно може да бъде изолирана чрез заобикалящи я жп и шосейни връзки и тръбопроводи (което вече се случва).

По-различно стои въпросът с транспортирането и ориентирането на т.нар. информационни потоци в светлината на модерните технологии. В чисто логистичен план акумулирането и насочването на информация, чрез т.нар. ретранслационно-информационни центрове не е за подценяване. И в това отношение Армения (Ереван) и Швейцария имат своето място в съответните макрорегиони. Подобен акцент изглежда още по-понятен, ако се вземе предвид възможното формиране на т.нар. Южна (Индоевропейска) Евразийска зона или ос: Лондон – Ереван - Делхи.

Геополитическо ситуиране

От методическа гледна точка, по-издържано е ситуирането на отделните държавни територии да се анализира както в ретроспективен, така и в перспективен план, при максимално комплексен подход. Наред с времевите измерения със съответната хронология, добре би било да се разгледат в по-систематизиран вид и пространствените измерения в следната градация: преки съседи (първи порядък или първи държавно-териториален пръстен); съседи на преките (втори порядък или пръстен).

Затова изглежда приемливо вниманието да се концентрира основно върху периода на последните стотина години. За Армения това означава Турция, от Ататюрк, през Иноню, до Ердоган включително (с приблизително прогнозиране и на бъдещето); Иран от Пахлави, през Хомейни и Рафсанджани, до Махмуд Ахмединеджад, за който се твърди, че е наполовина арменец; Царска Русия – СССР - днешна Русия, заедно с ОНД и други формирования, т.е. от Ленин и Сталин до Елцин и Путин; и дори Северен Ирак, от Рашид Али до Барзани (и след него).

Предвид преките и съседи, днес младата арменска република не е в особено завидно положение – първоешелонният съседски пръстен трудно може да бъде дефиниран като почертано приятелски. ”Комшия пали, но и комшия гаси” – да се надяваме, че тази мъдра, кратка и проста поговорка все по-често ще се припомня във връзка с позитивното развитие на междудържавните отношения.

Понастоящем, споменатите по-горе големи съседи, заедно с далеч по-малките преки - Грузия и Азербайжан, и няколкото не толкова големи непреки (в Предна Азия) са обект на значително внимание от страна на държавници, геополитици и др. Анализират се различни възможности за геополитическото развитие на макрорегиона. Особено интересна е една от опциите за Иран. В недалечно бъдеще е възможна сериозна промяна в политическия курс на тази държава, както вече се случи в мюсюлманска Северна Африка (вероятно следствие на това може да бъде активизирането на трансграничните връзки и сътрудничество).

Проблемът за геополитическото развитие в четириъгълника (в който попада и Армения): Източно Черноморие–Левантийско Средиземноморие–Персийски залив–Южен Каспий, вероятно още достатъчно дълго време ще остане сложен и деликатен за решаване. Предна Азия е твърде динамична и трудно прогнозируема – да си припомним за Южна Осетия, Нагорни Карабах, Кюрдистан, Палестина и др. Налице са, обаче, и оптимистични тенденции, свързани с усъвършенстването на различни междудържавни механизми за намаляване на напрежението. Може да се приеме, че съществуват и надеждни основания Армения да изпъкне още по-осезаемо в опитите за решаване на някои проблеми в тази част на света, като, заедно с това, демонстрира на останалите позитивен собствен пример.

Прилича ли Швейцария в геополитическото си ситуиране на Армения? Не е трудно да се открият някои по-общи сходства - това, обаче, се отнася за по-далечното минало, когато малката алпийска държава се е развивала като пряк съсед на големи държави-империи: Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия. Тук е мястото да се напомни за твърде впечатляващото поведение на малката Швейцария преди и в началото на Втората световна война, когато тя по категоричен начин се „озъби” не на кого да е, а на експанзионистичния Трети Райх и, предвид демонстративно враждебното отношение на съседите, показа на Германия, Италия и на целия свят, че няма намерение да се предава и нищо няма да я спре да защити достойнството си като една от най-свободолюбивите държави и нации.

С геополитическото ситуиране на Армения следва да се свърже и отдавна поставения на дневен ред „арменски въпрос”. Тук като че ли е мястото той да бъде актуализиран още веднъж, като се съотнесе към настоящата идея-теза. В тази статия обаче, той съзнателно ще бъде пропуснат – нека компетентните специалисти (към които авторът не принадлежи) сами потърсят връзката.

Военно-стратегическо ситуиране

По понятни причини то е далеч по-важно и актуално за Армения, отколкото за Швейцария. И сега и доста по-назад във времето, арменската територия многократно е била предмет на „специално внимание”. Следвайки предварително направената уговорка обаче, най-добре е и този въпрос да се остави на съответните специалисти, които, да се надяваме, няма да пропуснат и редица други аспекти, дори такива специфични като етнопсихологическите.

Природно наследство и екологично състояние

И двете неголеми държави са класически планински територии, с приблизително еднаква средна надморска височина и не толкова различни най-високи и най-ниски коти. Доминират линейните планински структури, като територията на Армения е разнообразена от вулканогенен тип релеф (първенецът Арагац - 4095 м, е сред най-добре изразените стари вулканични конуси в цялата Алпо-Хималайска планинска мегасистема). Швейцарските планини пък са представителни със заледяването си.

Високата степен на разчлененост (хоризонтална и вертикална) на релефа, скалното разнообразие, планинската хидрография със съответните ресурси, климатът (в т.ч. и на мезо- и микроравнище) и почвено-растителната покривка, са предопределили в значителна степен стопанската ориентация и бита на населението. И, ако арменската територия е своебразен геоструктурен възел, швейцарската е добре изразен хидрографски възел – впечатляващ „производител” на пресни води.

При сравнението, определена прилика може да се намери в площта и обема на пресноводните естествени резервоари – знаменитите швейцарски езера и арменското море – езерото Севан. Тези естествени басейни са важно природно наследство с наднационално значение.

Въпреки климатичните различия, респективно, водоносността и залесеността, арменските планини, особено тези около езерото Севан, могат да се дефинират допълнително като Арменски Алпи, подобно на Трансилванските, Австралийски и т.н. Алпи (аналогията в настоящия случай е доста по-изразителна).

И при двете сравнявани територии липсата на значителни минерални ресурси –въглища, нефт, газ, руди на черни метали е допринесла косвено за по-доброто съхраняване на природното наследство. Възможно е в Армения (Северна, Югоизточна) да съществуват все още някои невралгични точки, свързани с добива на цветни метали.

Едва ли ще е пресилено, ако се подчертае, че Швейцария може да бъде държава-модел за оптимален баланс между икономика, екология и социум (устойчивост). Логично е да се предположи, че един от арменските стратегически приоритети е инвентаризацията и съхраняването на природното наследство и, като цяло, опазване на природната среда, при ясно изразено щадящо и рационално (най-вече планински тип) природоползване. Армения има възможности да покаже подходящ модел за цялата подчертано планинска Предна Азия така, както Швейцария е модел за Европа.

Алпийската държава е сред водещите в света по отношение на дейностите и усилията (най-вече финансови) за опазване на биоразнообразието в различни части на планетата. Не отскоро тя осигурява и подкрепа за развитието на т.нар. екологично планинско селско стопанство. И тук един ясно изразен арменски държавен курс към сближаване изглежда достатъчно логичен.

Икономически профили

По този въпрос съществува достатъчно представителна информация. По-важното в настоящия случай е разкриването на някои аналогии, без да се игнорират големите различия между разглежданите две държави, като се започне от общото ниво на развитие.

В двете национални икономики, както и в някои други, дори и нестопански сфери, съществуват немалко аналогични, структурни елементи, представляващи своеобразна рефлекция, най-общо казано, на планинските условия и съответната ресурсна обезпеченост, традициите, пазарната осигуреност и др. По-долу, без да изпадам в подробности, ще маркирам някои основни, повече или по-малко сходни, икономически акценти:

Електроенергия. И за двете държави добивът, още в началния стадий, се базира основно на хидроенергийни ресурси: каскадата по горното течение на Рона (Швейцария), Разданската каскада (Армения). По-нататък в развитието се забелязва сериозно разнообразяване, в т.ч. и чрез АЕЦ (особено за Швейцария). Като цяло, и за двете държави е характерна сравнително чистата електроенергия.

Електротехническа промишленост. Също традиционен подотрасъл – различни електроматериали, уреди и въобще ел. оборудване (отново трябва да се подчертае голямата разлика в нивото на развитие).

Фина механика. Може да се приеме, че съществува добре изразена аналогия (часовници). Това производство е свързано с отдавнашния прагматичен акцент (и за двете държави) върху слабо материалоемки производства и с традициите и качествата на населението.

Друго металообработване и свързаното с него машиностроене. Особено разнообразно е в Швейцария.

Информационни и комуникационни технологии и производства. За т.нар. ”високи технологии” и двете държави разполагат със значителен интелектуален потенциал. За Армения, предвид настоящата идея/теза, наукоемката продукция може да се окаже от особено значение.

Лекарствена химия, биохимия.

Строителна промишленост, в т.ч. и добив на нерудни природни суровини. Без да са богати на изкопаеми горива и руди, и при двете държави, едва ли не в компенсационен план, е налице добре изразено производство на строителни материали, при това не толкова силно замърсяващи околната среда.

Планинско животновъдство. Различията основно произтичат от пасищата (доста по-сухи в кавказката държава) и от фуражното обезпечаване.

Обслужваща сфера. Тук разликата между двете страни изглежда още по-голяма. И все пак Армения, притежаваща достатъчно неусвоени ресурси (и резерви), може, ако не в близко, то в по-далечно бъдеще, да я намали чувствително.

Културно-историческо наследство

Армения е хилядолетна православна държаваПълен преглед на този етап, при това в сравнителен план, едва ли е необходим – налице е достатъчно информация. Още от пръв поглед, наред с някои прилики между двете държави, изпъкват преди всичко различията във времевите измерения.

Основните черти на културно-историческото наследство и за двете държави са формирани като отражение на класическите планински условия в бита и производството – планински тип природоползване: камък и въобще добив и обработка на нерудни полезни изкопаеми, водна енергия, пасища, горски ресурси, цветни и благородни метали (особено за Армения) и др.

Древен арменски ръкописПри Армения, развитието на различни занаяти, изкуства, специфични производства, фолклор, книжовност и прочие датира от най-дълбока древност (тук времевият отстъп с Швейцария е в доста широк диапазон, от няколко десетки години до няколко десетки века).

С оглед известна систематизация може да се маркират няколко основни аспекта, свързани със съответните, най-вече материални свидетелства:

Добив и обработка на камъни, строителство – това е важен елемент, особено във визитната картичка на Армения (от най-древни времена досега). Арменците са сред най-добрите каменоделци в цялата Алпо-Хималайска (Евразийска) орогенна зона. И швейцарците и арменците например, са добри специалисти по премостване на буйни планински реки.

Обработка на метали, особено цветни и благородни – достатъчно директна връзка с ресурсите и условията в планините. Арменците вероятно са сред първите ковачи в споменатото по-горе Евразийско планинско пространство.

Стари производства на различни стоки за бита от дърво, кожа, вълна и др.

Свързана с планинските терени и ландшафти като цяло кулинарна и здравна култура.

Изразена книжовна дейност.

От особено значение и за двата народа (в контекста на настоящата тема), са значителните интеркултурни (с доста ярки следи) влияния и взаимодействия.

Всичко това говори за сериозните структурно-генетични сходства в някои елементи на културната съкровищница на двете планински държави.

Човешките ресурси

Едва ли е необходимо детайлно да се разглежда демографската ситуация, при това в сравнителен план (съпоставяне на алпийската и кавказка държава, нация, етнос). Класическа, конвенционална обработка на съответната статистическа информация сигурно е правена нееднократно по различни поводи и във връзка с определени нужди. По-важното в настоящия случай е целевото изтъкване на определени качества, най-вече на арменския етнос и нация.

Общоеизвестно е, че човешките ресурси са ключов елемент за развитието – достатъчно е да си припомним какво е съвременното ниво не само на Швейцария, но и на Нидерландия, Япония, Сингапур и др. Точно тук е и големият шанс и резерв на Армения. Може да се допусне, че целенасочените изследвания за етно- и националната психология, нравственост, морал, технически способности и прочие, при това в сравнителен план, не са кой знае колко.

Съвсем логично е да се постави въпросът, има ли арменски аналогии на прословутата швейцарската изобретателност и креативност, отговорност, пунктуалност, коректност, лоялност и т.н.? Отговорът е труден, доколкото тези категории не подлежат на строго дефиниране и изследване. Очевидно предпазливостта, отсъствието на категоричност и условността следва да съпътстват всяка подобна съпоставка.

Все пак, дори и след не толкова задълбочен анализ, може да се разкрие и изтъкне много важен, с оглед визията (доктрината) на Армения, извод: „Съвременният арменски етнос е отлична амалгама между представители на художествения (артисти, певци, режисьори и др.) и логическия тип (основно инженерно-технически кадри), с всички междинни звена между тях. Пълен аналог на този специфичен, много важен баланс, трудно може да се открие дори и в глобален мащаб. Към първия тип спадат такива известни имена като Сароян и Шер, реализирали се на Запад, или Хачатурян и Айвазян (Айвазовски), на Изток.Или пък държавници и политици като Анастас Микоян (СССР) или Михаил Лорис-Меликов (Руска империя).Заслужава да се замислим, къде може да се намери толкова добре балансирано разнообразие, при ясно изразено присъствие (което е особено важно) на креативно-творческите (в т.ч., и на първо място, инженерно-конструктивните) субектни ресурси, разглеждани на персонално ниво.

Предвид, казаното дотук и като негово логично продължение следва да изтъкнем няколко характерологични особености на арменския етнос:

- Комуникативност. Сложното продължително развитие и утвърждаване на арменския етнос и нация, съпътствано от различни инвазивни и инфилтрационни елементи, дори с неприемливо понякога, от различни гледни точки, „пресиране” в многобройните опити за решаване на сложни дилеми, в т.ч. и персонални, е направило съвременните арменци, като цяло, широко отворени. Допълнителната конкретизация включва и подчертано „земни”, по-малко превзети и по-естествени, с добре изразени позитивни нагласи, които при това (като южняци) са по-динамични, в т.ч. и по-приказливи, от алпийските хора. Предвид отбелязаните особености, общуването с арменците се улеснява значително. Различните по сила, посока и време етнокултурни взаимодействия, в т.ч. и чрез производството на стоки и търговията в древна Армения, са дали своя положителен отпечатък.

Адаптивност. Без да късат „пъпната връв”, т.е. да забравят корените си, арменците по света непрекъснато поднасят безспорни доказателства за отлично вписване в съответните местни и национални култури. И в това отношение немалко от съвременните български арменци също са дали и ни дават почти затрогващи доказателства: Саркис Мухибян – един от най-добрите български комедийни актьори, фамилиите Казасян, Халваджян, Азарян и много други. Някои иначе стопроцентови арменци са по-българи дори от самите българи. И друго достатъчно представително – помислете само какво е мястото във френското културно пространство на Азнавур (Азнавурян), Вартан (Вартанян). Да не говорим за арменското присъствие в царска, съветска и постсъветска Русия.

Гъвкавост (в добрия смисъл на думата). Тя най-добре се изразява във вариабилността на мисленето и поведението, предизвикана най-често от ситуационни промени. На практика, това е и способността за балансиране между различни позиции. В тясна връзка с гъвкавостта са и доста други характерологични черти: съпричастност, сговорчивост, рефлективност, адекватност. Отбелязаното по-горе на практика означава и потенциал за по-добра работа в екип. „Изкуството” на компромиса изглежда е съществена отличителна черта на мнозина (вече отбелязах, че арменците са на ти с изкуството въобще), а през последните 20 години и политиците от Ереван николкократно го доказаха на практика.

Прагматичност или практичност (доста общо с швейцарците). Битът, както и различните производствени и други дейности, в значителна степен, също са следствие от не съвсем благоприятните планински условия, допълнително усложнявани от различни субективни външни въздействия. Това налага и означава доста пестеливо, внимателно изразходване на суровини, средства и сили (разточителството е противопоказно – пестеливостта е сред елементите на практичността). Арменската инициативност, творческият, при това реалистичен, подход, в значителна, степен са производни на позитивния прагматизъм.

Любознателност. Тя, в немалка степен, е резултат от продължителното съприкосновение с многобройните етноси и територии в тази част на света, особено добре проявяващо се в и чрез търговските взаимоотношения. Корените на интереса към другите следва да се търсят още в древна Армения. Тази черта (както и ред други) едва ли е приоритет само на арменците и евентуалнато им фаворизация е неуместна (не по-малко любознателни са и японците, холандците и доста други народи).

Креативност. Съзиданието, на основата на конструктивното мислене, е обезпечено с достатъчно свидетелства/доказателства. И това качество обаче, не е само арменски приоритет – алпийските хора, чехите и много други,едва ли им отстъпват забележимо.

Инициативност. И тук може да се потърси връзка с етнопсихологическите особености на арменския етнос, в който преобладават силните типове (бързи, адекватни реакции- достатъчно изразителни и продължителни).

Чувство за хумор. В съвременния сложен и динамичен свят то е сред най-важните индикатори (и до някъде измерител) на т.нар. природна интелигентност. Това качество може да се приеме за подчертано арменска черта и изводът, при сравняването с алпийското население (Швейцария), изглежда по-категоричен. Чрез него, по оригинален начин, се проявява голямата духовна сила на арменския народ, съпътстваща го дори в най-мрачните, тежки периоди на съществуването му.

Превръщането на арменската територия в контактна, неголяма зона (30  хил. км2) в рамките на големия Предноазиатски регион (около 3 млн. км2), предвид изброените по-горе качества на етноса, не изглежда чак толкова недостижимо. Различните прави и обратни, непосредствени и опосредствени трансгранични връзки, се нуждаят от подходяща субективна основа.

Позициониране в световен и макрорегионален мащаб

Кои са наднационалните измерения на сравняваните две малки държави – Швейцария и Армения, с какво те „тежат” в останалия свят, кои са най-важните знакови елементи във визитните им картички, е много важен кръг от въпроси, на които сравнително лесно може да се отговори. Не е излишно това да се направи избирателно целево, достатъчно кратко и систематизирано.

Сегашните „глобални измерения” на Швейцария, оформили се като традиционни, са добре известни: фина механика, зимни курорти и центрове, държава - международен „банкер” и, въобще, транснационален посредник със съответните „сервиз”, логистика и пр.

Сравнително лесно може да се очертае и арменското присъствие в днешния свят. Достатъчно е да се посочат няколко доста разнопосочни позиции:

- Впечатляващо културно-историческо наследство - древна цивилизация и държавност, Армения  е първата християнска държава и т.н.

- Добре организирана, с твърде широки пространствени измерения, диаспора (от Техеран до Сан Франциско, както и от Владивосток до Стокхолм, или пък от Мурманск до Кайро, от север на юг).

Какви са шансовете и възможностите за още по-забележимо присъствие през следващите няколко десетки години на Армения, ако не в глобален, поне в макрорегионален мащаб, в Предна Азия? Отговорът на този въпрос, предвид швейцарския пример, опира до прогнозиране на териториалните съотношения и връзки в т.нар. Евразийско пространство.

Както известно, налице са определени амбиции и намерения за постепенно формиране на голяма, не само с икономическите си измерения, Евразийска ос, между Западна Европа и Източна Азия (дефинирана в настоящето изложение допълнително и като Северна) – т.е. Берлин – Москва – Астана - Пекин (наскоро въведеният в експлоатация газопровод „Северен поток” може донякъде да се разглежда и като част от нея).

Не е лишена от логика и т.нар. Южноевразийска, или Индоевропейска ос, която при това, в известна степен, е традиционна: Западна Европа–Ориента, по съответния трансконтинентален диагонал. Разсъжденията в тази посока следва задължително да се пречупят през тенденцията и намеренията за бъдещо позициониране на междудържавни формирования, като ЕС например, както и на отделни не само икономически сили, като Индия, Турция, Иран и дори Русия.

Конфигурацията на тази Южноевразийска ос (или, може би, „ивица”, „полоса” или „зона”), е предиспонирана, както географски, така и исторически, като при това не е лишена, както бе отбелязано, и от традиции. Тази зона може да се маркира чрез съответните национални и регионални центрове: Лондон – Париж – Берн – Мюнхен – Виена – Будапеща – Белград – София – Истанбул – Анкара – Ереван – Техеран – Керман - Делхи. Не е трудно да се забележи средищното ситуиране на Армения, респективно на столицата и Ереван, почти в средата между Лондон и Делхи.

Отговорът на зададения малко по-горе въпрос за бъдещето макрорегионално позициониране на Армения, предвид и швейцарския пример, опира до прогнозирането на териториалните съотношения и връзки в т.нар. Евразийско пространство.

В тази връзка, нека фокусираме вниманието си върху няколкото сектора, които могат да се диференцират допълнително (два крайни, както и един междинен) на Южната Евразийска зона (Източен, Западен и Централен).

Източният сектор – Индия, вече се оформя като бъдещ икономически гигант на основата на човешките си ресурси (съвсем скоро страната ще стане най-многолюдната в света)и на високотехнологичните производства.

Западният сектор – ЕС, заедно с Швейцария, изпъква с изключителното производствено разнообразие, в т.ч. и селскостопанско, при това все по-екологично, характеризиращо се, като цяло, с ясно изразена демографска стагнация.

Централният сектор – в който е Кавказ и Армения, разгледан заедно с Турция (възможен югоизточен фланг на ЕС), Иран, Южен Каспий (с Азербайджан и Туркменистан и дори с територията около Персийския залив), ще си остане изключително важен енергиен производител и доставчик, с бързо нарастващо население и икономическо-финансова мощ. Заедно с това обаче - и с нелесно решими вътрешносекторни териториални проблеми.

В светлината на набиращия скорост световен продоволствен проблем, свързан и с бързото нарастване на населението, в т.ч., и на първо място, в Източния и Централния сектор на Индоевропейската зона (ос), се очертава известно преразпределяне на ролите на държавите в него, при което възниква нужда от държава посредник. В тази връзка, мястото на малката Армения, със съответния макрорегионален „сервиз” и логистика, особено по един достатъчно ясен бъдещ магистрален (в прекия и косвен смисъл на думата) коридор: Анкара – Кайсери – Сивас – Ерзинджан – Ерзурум – Карс – Гюмри – Ереван – Тебриз – Зенджан – Казвин - Техеран, изглежда естествено предиспонирано.

Споменатата малко по-горе Южноевразийска ос в никакъв случай не следва да се явява контрапозиция на Северната. Напротив. Евразия е почти половината суша на планетата, с изключително сложни и разнообразни теренни и въобще природни условия – достатъчно е само да се погледне картата и да се анализира ситуирането на огромното по площ надалпийско Тибетско плато със също изключително високите периферии: Памир, на запад, Хималаите, на юг и Гунгашан, на изток. Този впечатляващ с площта си, двойно по-висок от Швейцарските Алпи планински масив за дълго време ще си остане сериозно препятствие за връзките между Източна и Южна Азия. Предвид това, дори от най-обща природно-географска гледна точка, не може да се мисли за противопоставяне на двете почти успоредни бъдещи евразийски оси (респ. зони). По-логично изглежда обратното - да се търси връзка, съчетаване. И тук отново, от различни гледни точки, вниманието може да бъде фокусирано върху Армения (респ. Ереван). Изниква въпросът за появата на меридионална свързваща ос: Москва–Ереван. В този смисъл, може да се изтъкне и тезата за възела (триъгълника) Анкара – Техеран - Москва с доста естествен, от много гледни точки център – Ереван, разбира се като не се забравят и опциите за възможно заобикаляне на арменската столица и държава, като цяло.

Държавата-мост

Предвид горните разсъждения можем да се върнем към аналогията „Армения – бъдеща Евразийска Швейцария”, като се потърсят, преди всичко, общите черти. Нека продължим с големия северен (макар и непряк) съсед.

Армения и Русия, и още по-конкретно арменците в Русия – това са традиционни отношения, които са отлична база за постепенно формиране и на т.нар. меридионална (север–юг), пресичаща отбелязаните две (запад–изток) евразийски оси. Не е излишно да се добави, че вековните стремежи на руската държава на юг могат до голяма степен да се постигнат чрез посредничеството на Армения, но този път на съвсем друга основа: пълно зачитане на етноси, нации и държавен суверенитет, без какъвто и да е намек за експанзионистични военни намерения. Така относително малката Армения, и по-конкретно Ереван, ще изглеждат в бъдеще като естествена пресечна точка на северно-южните и западно-източните двупосочни направления на движение на хора, стоки, информация и пр.

Защо Ереван да не бъде ретранслатор и дори „генератор” на идеи, например за макрорегионално сътрудничество и транснационални връзки. Защо Армения с нейните приблизително 30 хил. км2 и 3 млн. жители, да не може частично да обслужва в бъдеще голям собствен евразийски хинтерланд с около 3 млн. км2 и приблизително 300 млн. души (Турция, Иран, Азербайджан, Грузия, Западен Туркменстан, Каспийско-Черноморска Русия, дори Ирак и Сирия). Арменската територия и население, сравнени с отбелязаното териториално обкръжение, поотделно, са около 1% от него. Впрочем, подобно е и съотношението на Швейцария спрямо Европа – швейцарският пример, до известна степен, дава отговор на въпроса за бъдещите шансове на Армения. (и това донякъде прави разглежданата идея не толкова абсурдна). Защо Швейцария да не бъде ориентир за кавказката държава, как по-добре да намери себе си?

Идеята за „държава–мост”, като нова роля на Армения, по подобие на Швейцария, не изглежда чак толкова нереалистична. Арменците имат достатъчно качества (някои споменахме по-горе) на добри строители–мостоваци, в прекия и косвен смисъл на думата (както впрочем и швейцарците).

Казаното дотук, свързано с позиционирането на Армения, особено в макрорегионален план, между трите големи сегашни и бъдещи регионални сили - Русия, Турция и Иран, и особено изтъкнатите специфики, най-вече на арменския етнос, подсказва допълнително уточняване на идеята за „Евразийска Швейцария” чрез „Малката голяма Армения” (подобна формулировка може да бъде използвана и спрямо Швейцария). Армения, заедно с нейната диаспора (около 10 млн. души) съвсем не е незабележима. Залагайки на най-важния (човешкия) ресурс, свързан с арменския етнос, малка Армения, посредством целенасочени усилия може да се превърне в значим „кавказки Голиат”.

Всичко по изложената теза може, като цяло, да се отнесе към групата на предизвикателствата – в случая основа за доктрина, чието следване може да стане алфата и омегата в развитието на неголямата кавказка държава.

В предходния раздел, отнасящ се до човешките ресурси, разгледахме накратко твърде важните субективни предпоставки за реализиране на предложената идея, като селективно бе акцентирано върху някои особено ценни характерологични особености на арменския етнос и нация.

Впечатляващото културно-историческо наследство, плод на арменската инициативност и творчески дух, е особено важно сега за осигуряване и поддържане на националното самочувствие. Наред с това обаче, пределно ясно е, че само със спомени не може да се живее и върви напред. Тук може да се посочи и другият представителен пример – този на малката, съизмерима с Армения и до голяма степен алпийска, високоразвита държава Словения, чиято реализирана държавна идея е едва на 20 години (за сравнение – Армения е държава на повече от 2000 години).

Предвид очерталите се тенденции не само в разглежданата част на Евразийското пространство, някои повече или по-малко издържани прогнози, както и особеностите на арменската държава, може да се очертае постепенно добре изразено макрорегионално, трансгранично партниране и въобще присъствие, частично следващо швейцарския модел. Разбира се, чрез достатъчно ясна, целенасочена политика, като се започне с т.нар. „мека” сила: формиране на различни, в т.ч. секторни, стратегии и програми, подходящо обучение, особено в Ереванския университет и пр.

Вместо заключение

Правомерно е да се допусне, че предложената тук идея/теза, е плод на определен патриотичен изблик или нещо повече (например заради многократното употребяване на понятията арменски етнос, нация). Ако действително на места проличават известни персонални пристрастия, те са по-скоро към начина на изложението и акцентите в него. Авторът не принадлежи към арменския етнос и би могъл да разсъждава по сходен начин и за унгарския, сръбския, румънския или турския етнос и държава например.

Изложените в настоящата статия разсъждения най-общо могат да бъдат дефинирани и като истинско, целево супер предизвикателство – образно сравнено и казано: „все едно да се изкачат четирите километра на арменския първенец Арагац, едва ли не, на куц крак”. Това твърде модерно понятие е ключово в известната Лисабонска стратегия за развитието на ЕС, която представлява низ от предизвикателства. Как Армения творчески ще използва натрупания, особено в Европа, опит за да се открои още по-ясно в макрорегионален и трансконтинентален мащаб? Отговорът едва ли може и трябва да се даде веднага.

 

* Научен институт по геофизика, геодезия и география към БАН

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2012/1240-osnovnite-napravleniq-na-kitaiskata-geopolitika-do-2020

Традиционна сграда в Китай, запазена през вековетеВъншнополитическото прогнозиране е сложен, труден и невинаги адекватен на бъдещите реалности процес. Още повече, когато става дума да такава „мега-система”, като Китай.

Както е известно, през есента на 2012 ще се осъществи поредната „смяна на поколенията”: ХІІІ конгрес на Китайската компартия ще утвърди ключовите фигури в партийното ръководство и най-вече новия генерален секретар Си Цзинпин. От сегашния състав на Постоянния комитет на Политбюро на ЦК на Китайската компартия ще останат само Си Цзинпин и Ли Къцян. Останалите седем ще напуснат комитета. Нови лица ще оглавят правителството (Държавния съвет), Общокитайското събрание на народните представители (ОСНП) и другите ръководни структури.

Как и на какви принципи ще се гради външната политика на Китай до 2020? Сумирайки анализите на западните, китайските и руските експерти, можем да формулираме четири проблема, които макар да се очертават и днес, тепърва ще се изправят в пълния си ръст пред новото ръководство на страната:

- Проблемът за съхраняването в китайската външна политика на специфичния баланс между сдържаната политика на „развиваща се държава” (за каквато официално продължава да се смята Китай) и активната настъпателна политика на зараждащата се свръхдържава. Дали това ще бъде синтез на едното и другото, или пък глобалният външнополитически манталитет на новата световна държава ще надделее напълно?

- Вариантите за решаването на дилемата в отношенията със Запада – когато, от една страна, в резултат от икономическата глобализация, Китай са сдобива (и ще продължи да го прави) с големи ресурси за реформирането си, а от друга – се сблъсква с нарастващия политико-идеологически натиск на Запада.

- Възможностите на Китай и занапред да се дистанцира от познатите американски предложения за „подялба на света” (вариантите Г-2 и други). С това е свързан и въпросът, дали страната ще може да предложи на световната общност собствена версия за устройството на пост биполярния свят.

- Какви ключови външнополитически инструменти ще са необходими на китайското ръководство за реализацията и прокарването на сегашната концепция на Ху Цзинтао за създаването на „хармоничен свят”?

Истината е, че засега липсват ясни отговори на така поставените въпроси, като вместо това се предлагат само експертни версии и анализи.

Ключови компоненти на китайската геополитика

В момента, в китайската геополитика присъстват два ключови компонента, които (макар и неявно) си противоречат един на друг.

От една страна, остават в сила фундаменталните външнополитически принципи на Дън Сяопин, заложени през 90-те години: „неприсъединение”, „неизпъкване”, „сдържаност и скромност” и др.

Съвременен Китай не отстъпва на развитието на редица високотехнологични и развити държави на ЗападОт друга страна, след като през 2010 Китай излезе на второ място в света (на първо са САЩ) по размер на своя БВП, някои външнополитически постановки на големия китайски реформатор вече не са особено актуални. На фона на общата промяна в качеството и мащабите на китайската външна политика, в китайското политическо ръководство и в експертната общност възникна потребност от формулирането и възприемането на нови идеи и подходи. Сред тях следва да подчертаем следните:

Съвместно развитие. Според китайските стратези, процесите на развитие и модернизация следва да протичат „паралелно” във всички страни. В идеалния случай, не бива да има „изкривявания” или пък едни страни да се развиват за сметка на други. Подобно „съвместно развитие”, на свой ред, поражда допълнителния ефект на взаимната заинтересованост от партньорство и съхраняване на стабилността;

-   „Фундаментални промени”, обективно изискващи определена пренастройка на китайския външнополитически механизъм;

- „Хармоничен свят”. Тази концепция има както външнополитическо измерение – развитието на хармонични отношения между Китай и държавите от неговото близко и далечно обкръжение, така и вътрешнополитическо – изграждането на „хармонично общество” в самия Китай;

„Съвместна отговорност”. Това означава опит на Пекин да се дистанцира от американския модел за отговорността в света, половината от която (в рамките на Г-2), САЩ биха искали да възложат на Китай;

-   „Активно участие”. В тази постановка се съдържа скрито послание за смяна на акцентите в китайската външна политика и преход към по-активно позициониране в света – както в двустранните, така и в многостранните формати: в рамките на ООН, ШОС, РИК (Русия, Индия, Китай), БРИКС, АСЕАН+1, АСЕАН+3, триъгълника „Китай - Южна Корея - Япония” и др.

Всички изброени по-горе пет идеи са свързан с обща логическа нишка. От тях произтичат официално формулираните задачи пред Пекин: „предоляване на тесния регионализъм във външната политика” и „преодоляване комплекса на развиващата се държава”.

Природата на необятен Китай По отношение на първото „преодоляване” (на „тесния регионализъм”), следва да подчертаем, че още преди официално да формулира тази задача, Китай стремително разширяваше географията на националните си интереси, активно придавайки нови глобални измерения на своята външна политика. Така, ако преди терминът „добросъседство” се интерпретираше в китайската политология като касаещ отношенията с 14-те съседни на Китай държави, напоследък все по-често се използва едно друго понятие „голямото съседско обкръжение на Китай”. В него влизат не само прилежащите му държави, но и всички страни от Централна Азия, Южна Азия, Югоизточна Азия, Западна Азия и Азиатско-Тихоокеанския регион, включително САЩ, Австралия и Нова Зеландия. И в терминологичен, и в политически план се очертава тенденция към разширяване географските рамки на китайската регионална външна политика. При това то не става спонтанно, а в съзвучие с формулирания „глобален дневен ред”, в чиито рамки можем да откроим следните постановки:

- борба със световната финансова криза, съвместно с водещите държави, и формиране на нова, по-адекватна на международните реалности глобална финансова архитектура;

- участие в противодействието на тероризма, наркотрафика, морското пиратство, както и в борбата с екологичните, климатични, енергийни, продоволствени и други нетрадиционни предизвикателства и заплахи;

-  икономически и политически пробив на Китай на пазарите и държавите, където той доскоро или не присъстваше, или присъствието му беше незначително: в Латинска Америка, Африка, Централна (постсъветска) Азия и др.;

-  навлизането на Китай в географски отдалечени, но перспективни и важни в глобален план проекти: усвояването на Арктика и Северния морски път, енергийните и транспортни магистрали в Близкия Изток, Тропическа Африка, Латинска Америка и др.;

- активна подкрепа на инициативите, ориентирани към формирането на „неамерикански” многополюсен свят: ШОС, РИК, БРИКС.

Заседание на БРИКС - Бразилия, Русия, Индия, Китай, Република Южна АфрикаАнализът на споменатите по-горе „преодолявания” позволява да очертаем относително новите тенденции в китайската външна политика, които или са в начален стадий на реализация, или едва сега се формират.

На първо място, променя се отношението на Китай към проблема за глобалната отговорност в света. Заради своя икономически и политически „възход”, Китай вече не може да игнорира решаването на много глобално значими въпроси или да се дистанцира от тях, както правеше преди. Китайското ръководство обаче, разглежда тази отговорност най-вече през призмата на укрепването на собствената сигурност, независимост и суверенитет. Тоест, активното участие в икономическата глобализация не бива да нарушава вътрешната стабилност и вътрешните приоритети на успешното реформиране и развитие на Китай.

Едновременно с това, въпреки надеждите на западните политолози, осъзнаването на глобалната му отговорност не поражда у Китай желание да поеме част от „вината за стореното от САЩ”, поделяйки си с тях отговорността за съдбините са света. Пекин схваща тази своя мисия най-вече като отговорност за съдбата на собственото си, над 1,3-милиардно население, а едва след това и за съдбата на останалия свят.

Президентът на Китай Ху Цзинтао и президентът на САЩ, Барак ОбамаНа второ място, променя се отношението на Китай към собствения му имидж, който придобива все по-релефните очертания на бъдеща свръхдържава. Причините за тази трансформация са добре известни, като на първо място са смайващите икономически резултати, постигнати от китайците в периода на реформи. Проектирайки успехите на вътрешните реформи върху динамиката на промяната на китайския имидж, мнозина по света възприемат Китай като вече утвърдила се свръхдържава, или като страна, която съвсем скоро ще се сдобие с такъв статут. Оттук и идеологизираните кампании за раздухване на т.нар. „китайска заплаха”, които периодично биват инициирани в САЩ, държавите от ЕС и дори от някои руски медии. Независимо от степента на готовност на Китай за статута на „глобална държава”, основен приоритет в отношенията му с външния свят ще продължи да бъде принципът за запазване на стабилността и баланса и избягване на хаоса на всяка цена.

Що се отнася до степента и качеството на готовността за този статут – въпреки огромната си съвкупна мощ и феноменалните постижения в икономическите реформи, Китай, по редица параметри на социално-икономическото си развитие, все още не може, а и в близко бъдеще няма да може да постигне нивото на истинска свръхдържава. Това се потвърждава от редица нови политологични и икономически изследвания в Китай, САЩ, Западна Европа и Русия.

Заседание на ръководителите на страните-членки на ШОСВ частност, по своя БВП на глава от населението, днес Китай дори не е сред първите сто държави в света. Едва през 2020, в рамките на реализацията на доктрината за формиране на „средно богато общество”, Китай планира радикално да промени този показател и да се изкачи на по-престижно място в световния рейтинг.

Друг обективен критерий е военно-стратегическия потенциал (количество ядрени бойни глави, стратегически носители, атомни подводници и т.н.). По този показател, Китай все още е несъпоставим с водещите световни държави, като потенциалът му е с цял порядък по-нисък от този на САЩ и Русия. Едва ли този разрив може да бъде преодолян в близка перспектива (2012-2017).

Третия показател, по който Китай също изостава значително, е нивото на социалните стандарти на населението (пенсионна система, здравеопазване, социални помощи и т.н.).

Това изоставане обаче не означава, че Китай не си поставя дългосрочната амбициозна задача да се превърне в свръхдържава. Точно обратното, сегашните вътрешни проблеми го мотивират за по-бързото им решаване. При това в Пекин са наясно, че нито сегашният американски, нито рухналият преди повече от двайсет години съветски модел, са подходящи за страната. Как точно ще изглежда бъдещата китайска свръхдържава днес не могат да кажат нито в Китай, нито извън него. Въпреки това, въз основа на сегашните процеси и тенденции, можем да се опитаме да очертаем някои предварителни рамки.

Как ще изглежда китайската свръхдържава

Военно учение на въоръжените сили на ШОСНай-вероятно, тя няма да бъде ориентирана (нито идеологически, нито политически) към осъществяването на глобална външна експанзия, агресивност и формиране на нова „световна китайска империя”. В хилядолетната история на Китай липсва традиция да се създават световни империи. Точно обратното, самата китайска цивилизация периодично става обект на външни експанзии, като ту се свива, ту се разширява, достигайки до река Амур, на север, Тибет и Синцзян, на югозапад и северозапад и река Меконг, на юг. В този контекст, опитът на колониалните империи едва ли е приложим по отношение на Китай.

Възможно е, елементите на конвергенция (между социализма и капитализма, регионализма и глобализма) значително да се усилят, и да започнат да доминират във вътрешното и външното развитие. Сегашната политика на „мека сила”, практикувана от Пекин, може да придобие системен и по-мащабен характер, превръщайки се в своеобразен компенсатор на силовата политика, характерна за великите държави.

В същото време се очертава (при това още днес) значително укрепване на национално-патриотичната мотивация, на вълната на общия успех. „Медалът” обаче има две страни. Едната е позитивна – формирането в китайското общество на обединяваща идея за възраждането на китайската нация, която генерира гигантска енергия, сплотява страната и дава перспектива за „велико бъдеще”. Върху това работят днес медиите, филмовата индустрия и другите изкуства. Другата страна на медала е формирането на достатъчно опасни за китайското ръководство и за Китай, като цяло, националистически настроения и визии. Част от тези възгледи могат да се видят в китайския Интернет (около 500 млн. ползватели) или в печатните медии. Засега, национализмът все още не се е превърнал в системно явление, засягащо всички етажи на китайското общество и държавата, да не говорим за Компартията. Такава перспектива не се очертава и за периода 2012-2017. В бъдещия модел на китайската свръхдържава обаче, елементите на националния патриотизъм значително ще се усилят и, възможно, ще придобият системен характер.

Очертават се също: запазване на управленската вертикала „партия – държава – общество”; големите мобилизационни възможности на държавата на всички равнища; развити валутно-финансови механизми и ресурси; запазване и по-нататъшно развитие на уникалния опит в адаптиране методите на либералната икономика; умелото използване на целия набор от стратегеми за текущата, средносрочната и дългосрочната вътрешна и външна политика, даващи възможност на Китай да съчетае тактическата гъвкавост със стратегическата насоченост.

Разбира се, в хода на развитието на Китай, много от посочените по-горе параметри и тенденции могат да отидат на заден план или напълно да изчезнат, като вместо тях се появяват нови, все още неоформили се напълно днес (икономически, политически и идеологически), в качеството си на фиксирани системни явления.

На трето място, в рамките на политиката на „преодоляванията”, се променя отношението на Китай към такъв ключов дипломатически инструмент като партньорството. Ако в миналото това понятие имаше почти еднакво значение за всички китайски партньори, днес във външната политика на Пекин очевидно се налага диференциран подход към държавите в рамките на формиралите се модели на партньорства.

Така, водещите китайски политолози разграничават четири основни групи държави-партньори на Китай. Основният критерий е степента на приоритетността и значението на партньорството за Пекин. При това се вземат предвид не толкова икономическите критерии (ниво на развитие на търговията, инвестиционно сътрудничество и т.н.), колкото политическите параметри.

Според тази типология, на първо място (т.е. като висша форма или първа група) се поставя „руско-китайското стратегическо партньорство и взаимодействие”, което, както смятат китайците, „не се влияе от времето и идеологиите и се основава на единството или близостта на двете държави по ключовите (стратегически) въпроси на международната политика”.

Владимир Путин и китайският му колега Ху ЦзинтаоОще в края на 90-те години, в Китай беше възприета стратегемата: да се опрем на Севера (т.е. на Русия), да стабилизираме Запада (ЕС и САЩ) и да се насочим на Юг (т.е. в държавите от Третия свят – Азия, Африка и Латинска Америка).По принцип, тази стратегема се запазва и днес, като въпреки значително по-малките обеми на двустранната търговия (в сравнение с ЕС, САЩ, Япония и АСЕАН и др.) отношенията с Русия продължават да се ценят много повече от китайското ръководство, отколкото тези с която и да била друга държава.

Втората група китайски партньори включва Южна Корея, Бразилия, ЮАР, Индия, Канада, Украйна Беларус, Мексико, Аржентина и редица други държави. Отношенията с тях се характеризират от китайските експерти като „партньорски отношения от приятелски тип”. С държавите от тази група Китай няма противоречия по ключовите интереси, но са налице локални (териториални и други) разминавания.

Среща на китайския президент Ху Цзинтао с ръководители на ЕС - Жозе Мануел Барозу и Херман ван РомпойВ третата група са включени държавите от ЕС и АСЕАН. С тях Китай има много общи (икономически) интереси, но има и политически различия по редица ключови въпроси, както и териториални спорове (с някои членки на АСЕАН). В Пекин подчертават необходимостта от значително повишаване нивото на доверие в тази група и определят партньорството с държавите в нея като „съгласувано или координирано”.

Накрая, в четвъртата група влизат САЩ и Япония, които се разглеждат от Китай като потенциален стратегически противник. Между тях и Пекин има очевидни разногласия по редица дългосрочни проблеми, в същото време обаче, са налице и важни икономически и отчасти политически (борбата с тероризма и др.) общи интереси. Отношенията с тях се дефинират като „прагматично партньорство”. Въпреки експертния характер на тази терминология относно партньорството, тя вече присъства в официалните китайско-руски, китайско-индийски, китайско-японски, китайско-американски и други двустранни документи. В бъдеще, всяка от изброените групи може да променя състава и броя на участниците си, в зависимост от характера на формиращите се отношения.

Глобалните и регионални измерения на китайската геополитика

В рамките на анализа на китайската външна политика е важно да се акцентира върху новите (или качествено променените стари) тенденции. Ето някои от най-интересните в този смисъл направления.

Китай - ООН

От 2005 насам Китай реализира, посредством ООН, редица системни проекти за подпомагане на най-бедните държави в света. В същото време, Пекин по-широко използва правото си на вето в Съвета за сигурност. Ако преди китайците налагаха вето предимно на резолюциите, прокарвани от държави, поддържащи дипломатически отношения с Тайван, днес Китай (заедно с Русия и редица други държави) редовно гласува против резолюции, предложени от водещи световни сили (САЩ, Великобритания, Франция и др.), които, според него, биха довели до дестабилизация в ключови региона на планетата (1). Сред скорошните примери е гласуването (през октомври 2011) на Китай и Русия срещу френския проект за резолюция относно Сирия в Съвета за сигурност на ООН.

Позиционирането в БРИКС

За разлика от групата РИК (Русия, Индия, Китай), в този проект липсва ясно изразен евразийски дневен ред. Днес можем да очертаем пет основни теми, превърнали се в обща основа за формирането и дискусиите на дневния ред на БРИКС:

-  превръщането на БРИКС в официално оформено международно обединение чрез създаването на „механизъм за диалог”;

- взаимодействие за преодоляването на световната финансова криза и създаването на нова глобална финансова архитектура;

- търсене на решение за проблемите, касаещи енергийната сигурност и климатичните промени;

-  развитие на сътрудничеството в сферата на търговията и индустрията;

-  хуманитарно сътрудничество в сферите на образованието, културата и науката.

Най-голямо съвпадение между позициите на участниците в проекта се очертава по отношение на глобалните проблеми. Сред тях са задачите, свързани с по-бързото трансформиране на международната банкова и финансова системи, включително реорганизацията на управляващите структури на Световната банка и Международния валутен фонд. Всички държави от БРИКС са единни за необходимостта да се обърне специално внимание на създаването на „алтернативна резервна валута или пък на нова глобална валута”, задължително отчитайки и възможните последици от това.

Ако обобщим изказванията на китайския президент Ху Цзинтао за проекта БРИКС през последните три години, можем условно да изведем 8 основни тези:

- съвместни усилия за възстановяването на световната и собствените икономики;

- реформиране на глобалната финансова система въз основа на нов, справедлив международен финансов ред.

- съвместна защита на интересите на развиващите се страни;

- гарантиране на сигурността: продоволствена и енергийната, както и на общественото здравеопазване;

-  използване предимствата на БРИКС по отношение на ресурсите, пазарите и работната сила;

-  съвместна борба с климатичните промени, развитие на научно-техническото партньорство и изследванията в сферата на високите технологии, включително новите енергийни източници;

- стимулиране на хуманитарните обмени: развитие на сътрудничеството в културната, туристическата и спортната сфери, образованието и здравеопазването;

-  съхраняване и укрепване на спецификата и стратегия за развитие на всеки от петте модела за модернизация в рамките на БРИКС.

Ако сравним общия съгласуван формат и китайската платформа на Ху Цзинтао, ще видим, че последната е доста по-широка и фундаментална. На практика, тя отразява основните глобални и национални теми, отчитайки особеностите на китайската стратегия и тактика в света: последователно решаване на въпросите за обновяване на глобалната финансова архитектура, борба с кризата, защита на интересите на развиващите се страни (към които Китай, формално, все още се причислява), гарантиране на сигурността в нетрадиционните сфери (продоволствие, енергетика и т.н.), проблемът за климатичните промени и укрепване на националните модели на модернизация. В рамките на проекта, Китай акцентира най-вече върху формирането на „по-справедлив свят”.

Активизацията в Централна Азия – на двустранно равнище и по линия на ШОС

Китай залага на бързата и ефективна реализация на своите транспортни, енергийни и инвестиционни проекти в двустранен формат. В политически план, Пекин признава централноазиатските приоритети на Москва. Китай разглежда формата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) както в регионален (централноазиатски), така и в глобален аспект.

Енергийният аспект. След арабските революции традиционните маршрути за доставка на петрол и газ за Китай от Близкия Изток стават все по-опасни и нестабилни. В тези условия рязко нараства ролята и цената на сухопътните енергийни коридори от Централна Азия и Русия. Въвеждането в експлоатация (през 2009) на газопровода Туркменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай промени стратегическите приоритет на държавите-износителки на газ от Централна Азия. През първата година и половина от експлоатацията на тръбопровода, Туркменистан е изнесъл за Китай над 10 млрд. куб. м природен газ, като само за първите пет месеца на 2011 са изнесени над 5,7 млрд. куб. м. В момента този внос покрива над 10% от вътрешното потребление на газ и над половината на целия внос на газ в Китай. Това породи известна конкуренция за износа на централноазиатския газ между Москва и Пекин. Китай купува туркменския газ по цени, които са под пазарните, като това автоматично оказва влияние върху руско-китайските преговори за цената на сибирския газ за Китай. Предлаганата от китайците цена прави износа на този газ нерентабилен. Руските предложения за продажбата му по пазарни цени се отхвърлят от Пекин, който изполва като аргумент именно газовите си споразумения с Туркменистан.

Инвестиционният аспект. Усвояването на китайските инвестиции, без оглед на предназначението им (през 2010 общият им обем в централноазиатските държави надхвърли 15 млрд. долара), стимулира товарооборота и подобрява някои макроикономически показатели в страните от региона. В същото време обаче, фокусирането върху суровинната сфера отвлича ресурси от клъстъра на обработващата индустрия, без който формирането на балансирана икономическа структура в региона е крайно проблематично.

Казахстан продължава да е основния китайски приоритет в Централна Азия по отношение на двустранното сътрудничество. На него се падат около 80% от товарооборота между Китай и всички централноазиатски държави-членки на ШОС. Основните пера в казахстанския износ за Китай са суровините: енергоносители (петрол и газ) – 63%, черни и цветни метали (най-вече като скрап) и стомана – 24%. Срещу това Казахстан получава продукти на машиностроенето и металообработката (72%), храни (11%), както и стоки за масова употреба, значителна част от които спокойно биха могли да се произвеждат и в Казахстан. През 2008, обемът на двустранната търговия надхвърли 14 млрд. долара.

Обликът на ШОС в света стремително се променя. Организацията вече е сред световните центрове на влияние и част от „неамериканския свят”. В рамките на ШОС съществуват три нива: това на постоянните членове (Русия, Китай, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан), на страните-наблюдатели (Индия, Пакистан, Иран и Монголия) и на държавите-партньори в диалога (Беларус и Шри Ланка). В рамките на проекта все по-ясно се очертава и военно-политически компонент. Във Вашингтон и Брюксел започват да осъзнават, че са пропуснали появата на нова и все още не съвсем ясна за тях организация. Днес САЩ и ЕС оценяват по различен начин ШОС. Вашингтон например, веднага след като разбра, че съюзниците му Индия и Пакистан са подали официални заявления да станат членове на ШОС, поиска да бъде приет в групата на партньорите в диалога. Аналогични желания декларираха Сеул и Токио. Брюксел, обратното, подчертава отрицателното си отношение към организацията, критикувайки я по редица хуманитарни и политически въпроси. Тази позиция на ЕС изглежда, най-малкото, недалновидна и отразява общата европейска криза на политическото мислене.

Комплексно присъствие в Африка и Латинска Америка

През 2011 китайските корпорации подписаха 54 големи договора в Латинска Америка и 69 – в Африка. Обемът на търговията на Китай с Латинска Америка през 2010 беше 163 млрд. долара, а с Африка – 119 млрд. долара. Всека година китайците инвестират в Латинска Америка по 10 млрд. долара. Пекин разреши на Аржентина да продава пшеницата си за юани, с които аржентинските фирми купуват китайска селскостопанска техника. През 2010 Китай откри вътрешен междубанков пазар на своите ценни книжа за чуждестранните банки, разполагащи с резерви в юани. По тези направления (Африка и Латинска Америка) особено отчетливо могат да се проследят ресурсните, инвестиционни, хуманитарни (формирането на положителен имидж) и политически интереси на Пекин. Фактът, че Китай опрости дълговете на 33 африкански държави, както и създаването на Форума „Китай-Африка”, несъмнено, укрепиха китайските позиции на Черния континент.

Политиката на „меката сила”

Добре известен е глобалният (мрежови) проект на Китай – създаването на т.нар. институти Конфуций, които разпространяват в почти 50 държави по света китайския език и култура. Пекин акцентира върху „моралната привлекателност” на едни или други (икономически и политически) стъпки на китайската дипломация, особено в държавите от Третия свят. В рамките на „мекото взаимодействие”, на практика, се реализира разширяването на китайското културно влияние в света.

Китай – САЩ

Постепенно, се формира своеобразен „двуполюсен модел” на китайско-американските отношения. От една страна е полюсът на нарастващата взаимозависимост. В него се концентрират общите икономически интереси на двете държави, включително търговията и инвестициите (Китай купи американски дългови книжа за 2 млрд. долара). От друга страна, укрепва полюсът на потенциалните конфликти и противоречия, свързани с американския натиск върху юана, геополитическите „разминавания” в Азиатско-Тихоокеанския регион и други части на света, включително Арктика, Тайван, Тибет, Синцзян, или пък свързани с използването на космоса, традиционната тема за човешките права и т.н. Този модел отразява неразрешимото, поне за момента и за двете държави, противоречие - „заедно е трудно, а по отделно невъзможно”. Изходът от него засега не се очертава.

Китай - Южна Азия

В китайско-индийските отношения е налице „класическият” комплекс на междудържавните връзки (икономически, политически и културни), характерен за всеки двустранен модел на отношения. При това усилват значението си елементите, свързани с регионалното влияние на Китай и Индия, съответно, в Североизточна и в Южна Азия. В качеството си на неформални лидери на „своите” региони, те, волно или неволно, внасят в двустранните си отношения както елементи на междурегионално сътрудничество, така и на съперничество. Обективно погледнато, общата позиция по проблема за ядрените оръжия сближава Пекин и Делхи. Ориентирайки се, в разумни граници, към стратегия на ядреното сдържане, двете държави я разглеждат не толкова като средство за водене на война, колкото за наложен им от ситуацията политически инструмент, необходим за усилването на техните регионални и глобални позиции.

Върху отношенията между Китай и Индия влияят и трети държави от географски близките им региони. Пакистан например оказва негативно влияние върху двустранните китайско-индийски отношения – те придобиват по-малко доверителен характер, нараства и конфликтният им потенциал. Русия пък, точно обратното, съдейства за стабилизиране на отношенията между Пекин и Делхи. Формирането на известния „триъгълник” РИК (Русия, Индия, Китай) позволи, освен решаването на задачите на икономическото и политическо сътрудничество, сближаването между Пекин и Делхи, в рамките на развитието и задълбочаването на тристранния диалог. Резултат от индийската политика на Китай трябва да стане постигането на стратегическо партньорство с Делхи. В основата му е взаимният икономически интерес. През 2010, обемът на търговията между двете страни, надхвърли 60 млрд. долара (2). В същото време са налице и определени пречки, като например китайските претенции за територията Аруначал-Прадеш.

Пакистанският вектор е сред приоритетните за Пекин в регионите на Южна Азия и Средния Изток. Между двете страни се формира система на взаимно подкрепа за приемането им в различни регионални организации. Така, през 2005 Китай получи статут на наблюдател в СААРК (Асоциацията на държавите от Южна Азия), а Пакистан – в ШОС. В Исламабад се опитват да стимулират Пекин да се ангажира по-активно в Южна Азия. Китайско-пакистанското сътрудничество обхваща химическата индустрия, инженеринга, доставките на подвижен жп състав, изграждането на инфраструктурни обекти, шосета, пристанища, мостове, жилища и т.н. Сред ключовите обекти на китайските инвеститори е пристанището Гуадар, в първия етап на чието изграждане (до 2006) Китай вложи 2 млрд. долара, а във втория – 600 млн., което позволи построяването на 9 морски пристана.

Активизацията в прилежащите региони на Източна Азия

Това направление си остава приоритетен регионален вектор в интеграционен и търговско-икономически аспект.

В региона все още се запазва системата за сигурност, формирала се през студената война и ориентирана към САЩ и техните съюзници (Южна Корея, Япония и др.). При това, косвено признавайки стабилизиращата роля на американското военно-политическо присъствие в региона, Пекин разработва алтернативни проекти (3). Остър проблем си остават неразрешените териториални спорове в китайско-японските, руско-японските, китайско-виетнамските и японско-южнокорейските отношения за едни или други групи острови- Икономическите и екологични аспекти, свързани с бързия възход на Китай и увеличаващото се ресурсно-екологично „бреме” в прилежащите територии на държавите от АСЕАН (басейна на река Меконг), руския Далечен Изток (басейнът на река Амур) и Казахстан (басейна на река Черен Иртиш). Каскадите от ВЕЦ-ове и канали на река Меконг, изграждани от китайците, освен икономическа полза, поставят и сериозни екологични предизвикателства както пред отделни държави от Югоизточна Азия (Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мянма, Виетнам), така и пред южните китайски провинции.

За водещите държави от региона (Япония, Русия, Южна Корея), Китай се превръща в изключително изгоден търговски и инвестиционен партньор. През 2010, обемът на китайско-японската търговия надхвърли 300 млрд. долара, а японските инвестиции в Китай достигнаха 70 млрд. Обемът на търговията с държавите от АСЕАН пък надхвърли 280 млрд. долара. На 1 януари 2010 беше открита зоната за свободна търговия Китай-АСЕАН. За създававнето и бяха необходими осем години. Тя включва 11 държави, в които живеят 1,9 млрд. души. След откриването и, средните нива на митата между Китай и държавите от АСЕАН намаляха от 9,8% до 0,1%. В рамките на зоната успешно се развива субрегионалният проект за сътрудничество в басейна на река Меконг между Китай, Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мянма и Виетнам. Според китайски експерти, в зоната за свободна търговия ще бъдат освободени от такси и мита над 7000 вида товари, което е почти 90% от цялата номенклатура на товарния обмен между Китай и АСЕАН. Освен това, този проект предвижда разширяването на сътрудничеството на Пекин с държавите от АСЕАН в сферата на услугите и инвестиционните споразумения.

Основите на тази политика бяха заложени още по времето на Дън Сяопин: курс към стабилизиране на близката китайска периферия и подобряване имиджа на Китай сред държавите от нея. Това не беше насочено към формирането в Източна Азия на „китаецентричен модел”, както, между другото, очакваха и противниците, и приятелите на Китай. Пекин започна да се отнася към малките и средни държави от региона не като с „верноподаници”, а като с прагматични партньори. „Защитният национализъм”, възприет от отделни държави-членки на АСЕАН, не се оказа пречка за китайската политика. Напротив, той се оказа пречка тези държави да бъдат включени в инициираните от някои западни държави антикитайски кампании, критикуващи „несъвършената политическа система” и „пренебрежителното отношение към човешките права”.

След 2012, външната политика на Китай в Източна Азия, най-вероятно, ше се развива в условията на по-нататъшен ръст на китайското икономическо и политическо влияние. Постепенната икономическа интеграция на Тайван и Китай, както и развитието на регионалните интеграционни връзки с АСЕАН, Япония и Южна Корея ще позволят на Пекин плътно да се доближи до реализацията на проекта за т.нар. „Голям Китай” в Азия. Контурите и съдържанието на този проект все още не са съвсем ясни, което се отнася и за възможните рискове за големите и малки държави от региона. Русия например, съобразно собствените си интереси и чрез реализацията на своите енергийни и транспортни проекти и укрепването на сигурността, както и използвайки възможностите на зоната около Владивосток в рамките на Форума за азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество, през 2012 може да разшири присъствието си в региона. На теория, Китай би могъл да лобира за прокарването на руските интереси в Североизточна и Югоизточна Азия. Колко перспективно би могло да бъде подобно руско-китайско обвързване в региона ще покаже съвсем близкото бъдеще.

На фона на нарастването на конфликтния потенциал в региона (Корейския полуостров, Тайванския пролив, Южнокитайско море и др.) и на нетрационните предизвикателства и заплахи, Китай намира възможности за бързото и успешно прокарване на мащабни интеграционни проекти (откриването през 2010 на свободната икономическа зона Китай-АСЕАН и др.). Въпреки политическите и териториални спорове с Япония и отделни държави от АСЕАН, все по-ясно се очертават перспективите за по-нататъшното укрепване на тристранния проект „Китай – Япония – Южна Корея”, проектите АСЕАН+3 и АСЕАН+1, задълбочаването на китайско-тайванската икономическа интеграция и сътрудничество, както и кооперирането на сибирските и далекоизточни руски региони с китайските североизточни провинции.

Заключение

Сумирайки казаното дотук, можем да направим следните изводи.

Във външната политика на Китай се очертава тенденция към по-нататъшно намаляване ролята и влиянието на традиционните принципи за „голямата развиваща се държава” и укрепване глобалните елементи на „великата сила”. Едва ли обаче може да се говори за пълна и бърза трансформация на Китай в свръхдържава. През следващите пет години ще се наблюдава съчетание на различни политически елементи. В някои случаи китайската дипломация ще продължи да използва инструментариума и терминологията на „голямата развиваща се държава”, в други ще действа от позицията на „голяма регионална държава”, а понякога – като глобална сила. Тези варианти, най-вероятно, ще се наблюдават достатъчно дълго, т.е. и в средносрочна перспектива.

През следващите години не може да се изключва засилване на политиката за неутрализация на Китай и опитите да му бъдат натрапени различни политико-идеологически (либерални) проекти (под формата на „цветни” или други революции). Бъдещият китайски лидер Си Цзинпин още днес прави някои доста твърди изказвания, свидетелстващи за безкомпромисната му позиция по този въпрос. Така, през февруари 2009, по време на посещението си в Латинска Америка, той подчерта: „На първо място, Китай не изнася революция, на второ не изнася глад и бедност, а на трето не ви безпокои (имат се предвид САЩ и Западът – б.а.), така че няма какво да говорим”.

Доминираща за новото китайско ръководство ще си остане необходимостта да бъде съхранена стабилността както вътре в страната, така и отвъд границите и, което е условие за по-нататъшното реформиране и развитие на Китай.

Скоростта на формиране на китайската „глобална отговорност” ще зависи пряко от скоростта на възхода на самия Китай в света. При всички случаи това ще бъде достатъчно продължителен и сложен процес, който може да бъде изцяло реализиран само в дългосрочна перспектива. Затова през следващите пет години ще става дума по-скоро за това Китай да подкрепи някой от вариантите за реализация на „колективната глобална сигурност”, посредством усилване ролята на БРИКС и ШОС и реформиране Съвета за сигурност на ООН и други международни институции.

Идеята за създаването на „хармоничен свят”, най-вероятно, ще продължи да бъде част от инструментариума на новите китайски лидери. По-диференциран ще бъде китайският подход към едни или други държави, в рамките на формиралите се модели на партньорство. Очевидно е, че високото ниво на руско-китайското стратегическо партньорство изцяло ще се запази. Не може да се изключва нова ескалация на напрежението в отношенията на Китай с Япония, САЩ и отделни членки на АСЕАН, особено във връзка с териториалните спорове в Южнокитайско море. По това направление (Китай-Източна Азия), Пекин ще се сблъска с най-сериозните предизвикателства, свързани с нерешения корейски проблем, тайванския въпрос, запазването на едностранната „американска” система за регионална сигурност и стремежите на САЩ да интернационализират териториалните конфликти в Южнокитайско море (китайско-японският, китайско-виетнамския и др.).

Бележки:

1. През януари 2007, Китай, Русия и ЮАР гласуваха против предложената от САЩ и Великобритания резолюция „За ситуацията в Мянма” (с мотив, че сигурността в региона не е застрашена). През юли 2008, Китай и Русия се обявиха против американско-британската резолюция „За политиката на президента на Зимбабве Робърт Мугабе” (със същия мотив).

2. http://www.china.org.cn/opinion/2010-03/28/content_19702391_2.htm

3. Китайският анализатор Ян Сюетън смята за възможно «превръщането в средносрочна стратегически цел на китайското военно строителство предоставянето на гаранции за сигурност на съседните държави». (Ян Сюэтан. Направления развития мировой архитектоники и возможности для Китая //Современный Азиатско-Тихоокеанский Регион, 2008, №5.

* Авторът е зам.-директор на Института за Далечния Изток и ръководител на Центъра за стратегически проблеми в Североизточна Азия и ШОС в Москва

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1250-afganistanskiqt-vektor-na-amerikanskata-geopolitika

Афганистан, войници проверяват за миниКакто е известно, през последните няколко десетилетия афганистанската политика на САЩ премина през няколко основни етапа. Първият етап съвпадна с периода на конфронтацията между САЩ и Съветския съюз, в рамките на студената война, като през 80-те години на миналото столетие именно Афганистан се превърна в една от основните конфликти точки на този глобален сблъсък между двете тогавашни суперсили.

В началото на ХХІ век афганистанският вектор на американската геополитика беше преориентиран към противодействие на „международния тероризъм”, в едно от чиито убежища се беше превърнал Афганистан, което пък даде основание на САЩ да потърсят пряка връзка между тази страна и трагичните събития от 11 септември 2001. В рамките на този нов (втори) етап, Вашингтон се зае с „преформатирането” на афганистанската политическа действителност, ангажирайки в него ресурсите на международната коалиция, включваща американските съюзници от НАТО, както и редица партньори на пакта.

През лятото на 2011, когато беше взето решението за изтегляне на чуждестранните войски от Афганистан до края на 2014, стартира поредният (трети) етап в афганистанската политика на САЩ, приоритетни за който са оставането на създадения от тях политически режим в орбитата на американското влияние и запазването на американското военно-политическо присъствие в близост до зоните, представляващи стратегически интерес за САЩ (Централна Азия, Индо-Тихоокеанския регион и, вече в по-малка степен, Близкия Изток). За начало на реализацията на т.нар. трети етап от съвременната афганистанска политика на Вашингтон можем да приемем 2 май 2012, когато между САЩ и Афганистан беше подписано споразумение за стратегическо партньорство. Потвърждавайки плановете за постепенното прекратяване на мисията си в страната до края на 2014, американците декларираха, че ще продължат да оказват мащабна военна, политическа и икономическа помощ на режима в Кабул, запазвайки „ограничено” военно присъствие на ниво съветници и инструктори.

Маковите полета в АфганистанОбявеното в началото на юли решение на САЩ да включат Афганистан в списъка на основните си съюзници извън НАТО беше второто (след това на 2 май) потвърждение за плановете на Вашингтон по отношение на политиката му в региона. Когато, на 7 юли, държавният секретар Хилари Клинтън (при посещението си в Кабул) официално обяви решението на САЩ да признаят тази страна за свой съюзник, това не беше кой знае каква изненада за експертите и политиците. Всъщност, решението произтича от поетите от Вашингтон задължения в рамките на стратегическото споразумение с Афганистан от 2 май 2012, т.е. беше предсказуемо и се вписваше в общото русло на поредния етап от афганистанската политика на САЩ.

Вашингтон продължава да изпраща на всички съседни на Афганистан държави, както и на заинтересованите от случващото се в тази страна външни играчи, ясни сигнали за решимостта си да запази (макар и под друга форма) своето военно-политическо присъствие в тази страна.

Статутът на държава-основен съюзник на САЩ извън НАТО предполага установяването и развитието на тесни военни връзки: доставка на оръжие и военна техника, оказване на помощ под формата на военно обучение, провеждане на съвместни военни мероприятия и учения, както и различни други инициативи в сферата на отбраната. Той означава, че по редица обективни причини от географски и външнополитически характер въпросната държава не може да стане пълноправен член на Алианса, но е доста близко до това. Освен Афганистан, със статут на основни съюзници на САЩ извън НАТО в момента се ползват 14 страни и дори простото им изброяване илюстрира (най-малкото) географските причини те да не са пълноправни членове на Алианса. Очевидно в Брюксел все още не са загубили представата си за реално допустимите граници на разширяване на НАТО дотолкова, че да претендират за включването в него на Аржентина, Австралия или Япония, например. На практика обаче, държавите, включени в списъка на основните съюзници на САЩ извън пакта, се ползват от всички военно-технически преференции на страни-членки на НАТО, като изключим прословутия чл.5 от устава на организацията, гарантиращ колективна отбрана в случай на агресия срещу отделен неин член.

Войници на НАТО в АфганистанСтатутът на съюзник извън НАТО дава възможност на включените в този списък държави да попълват военните си арсенали с модерни оръжия и военна техника, а на САЩ – постепенно да ги интегрират в сферата на своята военно-политическа „опека”.

Значението на предоставянето на този статут на Афганистан се определя от факта, че тази страна е първата, от 2004 насам, попълнила списъка на ключовите американски съюзници, след като предишната администрация на Буш-младши даде подобен статут на Пакистан, и първата, включена в този списък по време на управлението на президента Обама, което доказва специалното внимание на сегашната американска администрация към афганистанската тема.

В средносрочна перспектива (т.е. през следващите пет години) сегашният етап от афганистанската политика на САЩ ще се определя от приоритета на Вашингтон да поддържа тази много важна точка на американското военно-политическо присъствие в региона (на границите с Пакистан и Китай) в постоянна готовност. Вероятността за задълбочаване на дезинтеграционните процеси в Пакистан, както и началото на продължителна (както може да се предположи) и сложна игра между Вашингтон и Пекин за укрепване и разширяване на американската и китайска зони на влияние в Средния Изток, Южна и Югоизточна Азия и в Азиатско-Тихоокеанския регион, дават на американските стратези увереност, че плановете им за запазване на американското присъствие в Афганистан (под формата на военни бази и военни съветници и инструктори) действително са актуални и следва да се реализират на всяка цена.

Впрочем, осъществяването на тази условна петгодишна американска стратегия по афганистанското направление включва и постигането на по-конкретни задачи. Така, САЩ не просто създават опорна точка в Афганистан за осъществяване на целите си по отношение на Пакистан и Китай, но и получават възможност да насочват процесите в прилежащия на Афганистан централноазиатски регион в удобно за себе си русло. Възможно е съвпадението по време на такива събития като сондажите за повишаване на наемите, които Москва плаща за руската военна инфраструктура в Централна Азия, отказа на Узбекистан от членството му в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и провъзгласеният от тази страна „неутралитет”, както и появилите се информации за плановете на САЩ да предоставят част от военната си техника на централноазиатските държави при изтеглянето си от Афганистан, с началото на реализацията на петгодишната американска стратегия да е случайно. Само че оценката на всички тези фактори в контекста на случайното съвпадение, би било проява на наивност.

Много по-вероятно е да предположим, че Вашингтон води мащабна тайна игра в Централна Азия, опитвайки се да склони местните политически елити към установяването на по-тесни политически и военни връзки още преди 2014. Включвайки Афганистан в списъка на основните си съюзници извън НАТО, САЩ демонстрират на централноазиатските постсъветски държави възможния „модел”, по който биха могли да се градят отношенията между тях и Вашингтон в перспектива, като в рамките на този модел членството на Киргизстан и Таджикистан в ОДКС и запазващото се членство на Узбекистан в ШОС не би трябвало да се окажат непреодолимо препятствие за американското проникване в региона.

Очевидно вашингтонските стратези осъзнават, че една от най-привлекателните за постсъветските централноазиатски републики преференции в рамките на ОДКС е възможността им да получават (по цени на руския вътрешен пазар) оръжие и военна техника, и сега сондират почвата (включително и от афганистанския „плацдарм”), доколко е възможно те да бъдат заменени с преференциите, които предлага статутът на „ключови съюзници на САЩ извън НАТО”.

Естествено, тази американска стратегия няма как да не тревожи Москва, затова и действията на Русия за неутрализиране на неблагоприятните за нея моменти от сегашния етап на афганистанската политика на САЩ, изглеждат напълно предсказуеми. Москва вероятно ще се опита да блокира американското военно-политическо проникване в Централна Азия от афганистанския „плацдарм”, като задълбочи военно-техническото сътрудничество с централноазиатските си съюзници от ОДКС. Известен проблем за успешната реализация на тези руски усилия може да се окаже евентуална неблагоприятна ценова конюнктура на петролните пазари, тъй като при това положение Москва по-трудно ще може да удовлетвори нуждите от заеми на някои централноазиатски държави, които все повече обвързват запазването на руското военно-политическо присъствие в региона със собствените си икономически потребности. Въпреки това, Русия разполага с много по-големи възможности за маневри в Централна Азия, отколкото САЩ, като това се дължи на обвързаността на държавите от региона с различни транснационални конфигурации с руско участие. Тъй като в момента все още не са готови за по-тясно военно-политическо сътрудничество в рамките на ОДКС, те предпочитат по-малко задължаващият ги модел на многостранно сътрудничество в лицето на ШОС, илюстрация за което е и поведението на Узбекистан.

За разлика от Русия, САЩ не разполагат с подобни „плацдарми” в постсъветското пространство, под формата на различни транснационални регионални организации, затова се опитват да извлекат максимално възможното, проектирайки влиянието си в Централна Азия от афганистанския „плацдарм”, независимо дали там след 2014 ще управляват сегашните светски власти или пък талибаните (второто изглежда доста по-вероятно, затова Вашингтон полага всички усилия подобна промяна да не наруши плановете му за експанзия в региона и използването на Афганистан като „плацдарм” за нея ).

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1137-situaciqta-v-siriq-i-posledicite-ot-prehvurlqneto-na-arabskata-revoliuciq-na-iztok-ot-suec

Както е известно, първият етап от парламентарните избори в Египет беше спечелен (с почти две трети от гласовете) от представителите на ислямистките партии, в техните две основни „версии”. Така, смятаната за „умерена” Партия на справедливостта и свободата (която на практика е филиал на „Мюсюлманските братя”) събра около 35% от гласовете, а „радикалите” от „Алианс за Египет” (смятани за откровени салафити) неочаквано получиха почти 25%. В същото време, светският „Египетски блок” може да се похвали едва с 20%, а либералите от алианса „Революцията продължава” не събраха и 10%. Разбира се, предстоят още два (при това решаващи) етапа от изборите, но тенденцията е ясна.

Тези резултати, както и кървавите сблъсъци в навечерието на изборите, в които загинаха над 30 души, а около 2000 бяха ранени, показват, че възторжените изявления на редица западноевропейски и американски политици за успехите, постигнати в процеса на демократизация на т.нар. Голям Близък Изток и, в частност, на Египет, са били най-малкото прибързани. В същото време сдържаната реакция на западните медии към проявите на насилие в Египет, в сравнение с острите критики, отправяни към действията на режима в Сирия например, говорят за продължаваща политика на „двойните стандарти” в региона и потвърждават, че т.нар. „арабски революции” се използват от Вашингтон и някои други държави (най-вече Великобритания и, отчасти, Франция) за смяната на неугодните им правителства, като следващата „междинна” мишена очевидно е режимът на Башар Асаад в Дамаск, а окончателната е този на аятоласите в Техеран.

В същото време обаче, истината е, че лавинообразното разпространение на масовите вълнения и хаоса в държавите от Близкия Изток и Северна Африка се контролира твърде слабо от САЩ и ЕС, които отдавна би трябвало да осъзнаят огромните недостатъци и рискове от реализиращия се в момента вариант на преформатиране на близкоизточния регион, който ги принуждава да „жертват” лоялни към Запада светски режими (Египет, Тунис, Йемен, а скоро вероятно и Алжир), улеснявайки идването на власт там на ислямистите. Все по-съмнително изглежда и, че тези жертви ще се окажат оправдани с падането на антизападните режими в Либия и, евентуално, в Сирия и Иран.

Никак не бе случайно, че инициатори на кървавите многохилядни демонстрации на каирския площад Тахрир в навечерието на парламентарните избори бяха водачите на египетските „Мюсюлмански братя”, предвкусващи предстоящата си победа, която трябва не просто да ги доведе на власт, но и да им позволи, следвайки турския модел от последните десетина години, да поставят под свой контрол армията и специалните служби. В същото време е очевидно, че Висшият съвет на въоръжените сили на Египет не гори от желание да отстъпи властта на ислямистите. Показателно е също, че египетските либерални и леви партии се разграничиха от случващото се на площад Тахрир, нежелаейки да делят отговорността за организираната от ислямистите демонстрация на сила. Всичко това свидетелства, че събитията в Египет се развиват по много по-лош сценарий от сирийския.

На практика, активно поощряваната от Запада, Турция и арабските монархии от Залива, т.нар. „арабска пролет” ускорява формирането на своеобразен фронт от държави, в които светските полувоенни режими водят битка за оцеляване с настъпващите ислямисти. Очертаващите се граждански конфликти в Египет, Тунис, Либия, Алжир и Сирия неизбежно ще се стоварят, подобно на бумеранг, и върху инициаторите на сегашната вълна на „демократична трансформация на Големия Близък Изток”. Като началото на тоталната дестабилизация на региона най-вероятно ще бъде дадено от подготвяната от САЩ и някои западноевропейски държави (с активна турска подкрепа) операция срещу сирийския режим, който, подобно на египетските военни, все още сдържа разпространението на „революционния хаос” на изток от Суец. Неслучайно редица американски и израелски анализатори с тревога посочват, че днес основният сблъсък в Сирия не е между диктатора Асад и демократичната опозиция, а между светския полувоенен режим и ислямистите, начело с местния филиал на „Мюсюлманските братя”, които са готови да използват всички средства за завземането на властта, след което най-вероятно ще последва кървава баня за представителите на многобройните в тази страна конфесионални малцинства.

В така очерталата се ситуация, подкрепата на антисирийската позиция в Арабската лига от страна на такива държави като Египет, Алжир, Йордания, Бахрейн и Кувейт (а вероятно и Саудитска Арабия) изглежда като своеобразен опит за политическо самоубийство, който не може да бъде обяснен дори от иначе разбираемия им стремеж да откъснат Дамаск от Техеран. По отношение на сирийския проблем, трудно може да се приемат като искрени твърденията на Катар, който, в качеството си на председател на Арабската лига, изисква спиране на огъня само от едната страна (правителството в Дамаск) и паралелно с това поощрява непримиримите позиции на другата. Защото превърналият се в политическо прикритие на сирийския клон на „Мюсюлманските братя” т.нар. Национален съвет на Сирия, който САЩ, Франция и Турция всеки момент могат да признаят за „законен представител на сирийския народ”, демонстративно отхвърля всякакъв диалог с режима на Асад.

На този фон, доста по-премерена и независима изглежда позицията на Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС), която се обявява за поставяне началото на истински диалог, вместо само да се търси повод за война срещу Сирия. Както заяви на 1 декември 2011 в Джеда генералният секретар на ОИС Екмеледдин Ихсаноглу, организацията отхвърля чуждестранната намеса във вътрешните работи на Сирия, като в същото време призовава правителството в Дамаск да се съобрази с решенията на Арабската лига. Извънредното заседание на външните министри на държавите-членки на ОИС, провело се в саудитското пристанище на Червено море, беше посветено именно на ситуацията в Сирия, която беше представена на него от своя първи дипломат Уалид Муалем.

„ОИС категорично не приема чуждестранната намеса в Сирия, но настояваме властите де прекратят нарушаването на човешките права” – подчерта Исханоглу, според който в заключителния документ от срещата на организацията ва Джеда, Дамаск се призовава да подпише протокола за разполагане в страната на наблюдатели от различни арабски държави.

Както е известно, сирийските власти приеха, по принцип, разработения от Арабската лига план за преодоляване на кризата в страната, но поискаха условията за пребиваване на чуждестранните наблюдатели в страната да бъдат съгласувани предварително с правителството в Дамаск, което пък не бе прието от ръководството на Лигата. Сега обаче, постигането на разумен компромис наистина се превръща във въпрос на живот и смърт, и то не само са Сирия, а и за целия близкоизточен регион.

--------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1128-geopoliticheskite-mitove-na-djordj-fridmyn

От геополитическа гледна точка, основното стратегическо предизвикателство за полския „център на силата” би следвало да е стремежът към гарантиране стабилизацията и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която да позволи на европейския силов център да играе една от най-важните роли в ерата на новия полицентричен свят. Ясно е също така, че сигурността на полските граждани не може да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща вбиването на клин между държавите от Западна и Източна Европа и насочена към конфронтацията между ЕС и Русия.

През декември 2010, известният американски аналитичен център Стратфор публикува на сайта си поредното (вече седмо) есе на д-р Джордж Фридмън от цикъла Geopolitical Journey with George Friedman. Този път в центъра на внимание на президента на американския „мозъчен център” беше поставена Полша. Тук няма да коментирам личността на Фридмън и ръководения от него център, ще подчертая само, че Стратфор се самоопределя като частен център, специализирал се в събирането на разузнавателна информация по целия свят (global inteligence). Публична тайна е, че външната политика на САЩ активно се подкрепя от множества частни фондации, асоциации и т.н. Ролята им е да влияят в „правилната” посока върху общественото мнение, политическия и интелектуален елит на потенциалните съюзници, както, разбира се, и на американските противници. Те се използват като инструмент за „мек натиск” и водене на информационна война или, ако искаме да сме по-точни, на „мрежова война”

Мрежовата война на САЩ

Понятието „мрежова война” (netwar) беше лансирано от Джон Аркуила и Дейвид Ронфелд, анализатори от друг мощен американски „мозъчен център” – RAND Corporation. В общи линии, то се отнася за конфликтите с „умерено противопоставяне”, в които основно оръжие е информацията, и по-точно степента на нейното разпространение. Целта в мрежовата война е да се гарантира предимство в информационната сфера, позволяващо да се формира т.нар. световно обществено мнение. За се постигне това, е необходимо да се провокира т.нар. „ефект на мрежата”, позволяващ определена информация да бъде разпространена по „закона на снежната топка”. Несъмнено, този метод води до загуба на контрола върху вече внедрената информация, но целта му е не само популяризацията на определена гледна точка, а най-вече ерозията на единствената, доминираща позиция. Тоест, трябва да стане така, че конкретната гледна точка да бъде приета, или пък отхвърлена, от обществените и политически структури. Мрежовата война е неразривно свързана с информационната революция и често съпровожда традиционните въоръжени конфликти. Пример за това са войните на САЩ и съюзниците им в Ирак, остатъчнd Югославия и Афганистан. Благодарение на мощните държавни и недържавни структури и глобалните информационни взаимни обвързаности, Вашингтон осъществи своеобразна „мрежова легитимация” на политическата си експанзия, създавайки на САЩ имиджа на „гарант на световния ред” и „защитник на планетата от глобалния тероризъм”. Основният мета-метод за водене на мрежовата война е манипулацията (в широкия смисъл на понятието).

Геополитическите кодове като инструменти на властта

Съвременната геополитика често се разделя на формална (академична, теоретична), практическа и популярна геополитика. Първата е зона на действие на интелектуалните среди и се концентрира върху научната база на тази дисциплина. Практическата геополитика пък е продукт на дейността на политическите елити, дипломацията и целия апарат на държавата и международните организации. Накрая, популярната геополитика е разпространяването, с помощта на медиите и масовата култура, на определени възгледи, касаещи политическото пространство. В тази сфера си имаме работа с т.нар. геополитически кодове, т.е. със своеобразна „ментална карта”, на която са отбелязани съюзниците и противниците и се формират определени възгледи относно границите (които незадължително са истински, а често са просто желани), с други думи, формира се определена политическа идентичност. Като основен инструмент на популярната геополитика, геополитическите кодове се използват успешно в мрежовата война, отличен пример за което е вътрешната и външна политика на САЩ.

„Изкуството да управляваш поляците”

„Поляците не са добре организирана нация, поради което при тях моментното настроение често играе по-важна роля, отколкото разума и аргументите. Следователно, изкуството да управляваш поляците са основава на създаването у тях на съответните настроения”. Джордж Фридмън очевидно много добре и схванал същността на това твърдение, изречено навремето от маршал Юзеф Пилсудски. Неслучайно, той започва „геополитическото си есе” за Полша с красиво звучащото за поляците сравнение, че „не можеш да разбереш Полша, ако не разбираш Шопен”. По-нататък то се превръща във фон, т.е. в своеобразна емоционална основа за аргументиране на основния извод, произтичащ от текста на американския геополитик. Президентът на Стратфор превръща в „гръбнак” на есето си геополитическия код, отдавна вкоренен в полското национално съзнание и продължаващ да го моделира, който се свежда до образа на постоянната двойна заплаха за Полша, идваща от Германия и Русия.

Показателно е, че американският геополитик започва разсъжденията си за Полша с ноемврийското въстание от 1830, постоянно акцентирайки или върху „руската”, или върху „германската” заплаха. При това, той подчертава, че „бедната” но мъжествена Полша многократно в историята си е била предавана. Освен това Фридмън отдава дължимото на честа и достойнството на полската армия, която макар че през Втората световна война атакува германските танкове с кавалерията си (sic!), представлява, според него „един велик символ”, каквото и да означава това. Митът за полската конница, атакуваща германските бронетанкови части, е много характерна форма на манипулация на историческото съзнание (при това насочена не само към полския адресат), използвана от американския геополитик. Целта на този прийом е затвърждаване образа на героичните поляци, които дълги векове се намират на опасната ос Изток-Запад и, на всичкото отгоре, постоянно биват предавани. Този мит отлично се вписва в традиционния за Полша исторически код       , основаващ се на мартирологичния образ на полската история. През последните години, той често се използва от полския политически елит, достигайки безславния си апогей след самолетната катастрофа край Смоленск, при която загина президентът Качински. Фридмън демонстрира отлична интуиция за полските слабости и настроения, като слага блестящ край на анализа си за полската политическа активност през последните 200 години, използвайки за целта заглавието на известната книга на Айвън Морис „Благородството на поражението”.

Макар президентът на Стратфор да посочва, че след края на студената война геополитическата ситуация се е променила и вече нито Русия, нито Германия поставят под въпрос (най-малкото директно) полския суверенитет, в същото време той цитира примера с Германия в периода 1932-1934, като добавя, че „всички нации по някое време могат да променят намеренията си”. Изброявайки историческите поражения на поляците през последните 200 години, Фридмън не ни оставя особени шансове за геополитическа стабилизация, дори в рамките на ЕС, защото (както твърди той) ситуацията в него не дава особени надежди за превръщането му  в „спокойно синьо кралство”, според израза на американския геополитик.

Шопен и геополитиката

„Шопен може да бъде разбран и от геополитическа гледна точка” – продължава Фридмън. И доказва с лекотата, характерна за мазурките на великия полски композитор, че Полша няма друг изход от геополитическата ситуация, в която се намира, освен да заложи на тесния си съюз с отвъдокеанския „Голям брат”, в лицето на САЩ. Действително, блестящ извод и епохално откритие! При това Фридмън подкрепя геополитическата си аргументация с твърдението, че през ХХ век САЩ на три пъти са пресичали доминацията в Европа на Германия, Русия, или на съюза между двете. Затова Полша „трябва да поддържа тесни отношения с глобалния хегемон”. По-нататък, следвайки ритъма на полонезите на Шопен, американският геополитик посочва мястото на Полша в Европа, което, според него, ще се основава на „едно ново Междуморие (т.е. общото пространство между Балтийско и Черно море, доминирано от Полша, по примера на средновековната Реч Посполита)”, формирано под опеката на Вашингтон в Източна Европа. Всъщност, тезата му повтаря известните PR-похвати, използвани и в толкова рекламираната книга на Фридмън „Следващите сто години” (виж. „Геополитика”, бр.1/2010 ), в която той рисува приятния за полските очи, но съвършено утопичен, предвид съвременните реалности, образ на „супердържавата на Висла” и формиралия се около нея „полски блок”.

Оста Берлин-Москва като геополитическо плашило

Следва да се подчертае, че основната ос на манипулацията на Фридмън е практически пълното игнориране на ЕС, като независим силов център и опита да се интерпретира действителността само през призмата на националните държави, което е очевиден анахронизъм. Оттук и толкова настойчивото прокарване на геополитическия код, според който Полша, също както в периода между двете световни войни, е заплашена от оста Берлин-Москва. Впрочем,  превръщането на евентуалния германско-руски блок в плашило за Варшава е ключов елемент на влиянието, упражнявано от Вашингтон върху полския елит.

Стилът и аргументацията на президента на Стратфор също не са нови. Това е познат мотив, който американската пропаганда се опитва да наложи от края на студената война насам. Той се основава на полските слабости и исторически комплекси, нежеланието на полския елит да разсъждава в категориите на т.нар. Realpolitik, възраждането на старите стереотипи и създаването на нови – т.е. казано накратко, заиграването с чувствата на поляците.Ако упростим нещата, можем да кажем, че този мотив налага впечатлението за постоянна германско-руска заплаха срещу Полша и образа на американския „освободител”, като единствения гарант за полския суверенитет. Умелото използване на полските митове и илюзии (месианството и граничното разположение на страната), остарелите но все още модни геополитически концепции (например тази за Междуморието), както и стимулирането на погрешните геополитически кодове, позволява на американската дипломация успешно да ерозира идеята за обединена и силна Европа. Най-добрият вариант за Вашингтон е именно разделена Европа и запазване на американското военно присъствие, а не независима Европа, разполагаща с достатъчно мощни военни сили и способна да провежда собствена, т.е. свободна от американския визия за „трансатлантическата общност”, политика.

Митовете на Фридмън

С помощта на инструментариума на мрежовата война, американската дипломация успешно наложи такива спорни тези, като разделянето на членовете на ЕС на „стари” и „нови”, чиито интереси уж се различават диаметрално. Струва си да отбелегжим, че лансираните от американската администрация геополитически кодове, на които толкова възторжено аплодира полският елит след 1989, се крепят на изключително крехка основа, митове, и изкривявания, да не кажа откровени манипулации.

Мит №1: „В продължение на векове, основната заплаха за Полша идва от оста Изток-Запад”, или казано по-простичко – от страна на Германия и Русия. Всъщност, в своята над хилядагодишна история, полският силов център поне четири пъти е бил застрашен едновременно от две противоположни посоки. Само на два пъти обаче, това става по оста Изток-Запад (през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХХ век), останалите заплахи са по оста Север-Юг (ХІV и ХVІІ век). Следва решително да се подчертае, че ликвидирането на полската държавност във всички случаи е резултат не от географското положение на страната, а от диспропорциите в потенциала. Прокарваният от Фридмън и привържениците му краен географски детерминизъм е лишен от каквато и да било историческа основа.

Мит №2: „Европейският съюз не може да бъде гарант за сигурността и стабилността в Европа, без подкрепата на САЩ”. Всъщност, истината е точно обратната. Въпреки желанието на Фридмън, ЕС ще може да стане надежден гарант на европейската сигурност само, ако прекъсне пъпната си връв с доминираната от САЩ НАТО и стане не само напълно самодостатъчен, във военен план, а и независим във външнополитическата сфера. САЩ приличат на прекалено загрижен родител, който гледа стриктно да контролира детето си за да не прави бели, като по тази начин всъщност му вреди. Европа не се нуждае от атлантическа система за сигурност, а от ефективна  евразийска система с регионални подсистеми (като например, средиземноморска, източноевропейска, балканска и т.н.), базиращи се на силите на европейския субконтинент и сътрудничеството с разположената в близост супердържава – Русия.

Мит №3: „Германско-руското сближаване застрашава сигурността на Европа”. Обикновено опитите да караш автомобила си, ползвайки само огледалото за обратно виждане, приключват трагично. Интерпретацията на съвременната действителност и анализа и от гледната точка на предвоенните реалности не е просто грешка, а говори за липса на въображение. Процесите, породени от информационната революция (в частност, денационализацията на външната политика, формирането на постсуверенни държави, залезът на идеята за националните свръхдържави и на етнонационалния империализъм), ни карат да гледаме по друг начин на съвременните геополитически промени. Синтезът между „меката сила” на Европа и „твърдата сила” на Евразия дава шанс за създаването на съвременна система за сигурност на територията на Евразия и преодоляване на съществуващите прегради.

Мит №4: „Полша е обречена да бъде съюзник на САЩ”. Географията не детерминира историята, а само определя шансовете. Една стара максима, която, в същото време, е сред основните геополитически постулати, е да търсиш враговете си далеч, а съюзниците – близо. След 1989, полската външна политика се придържа към диаметрално различен подход. Днес като основна парадигма се представя т.нар. „евроатлантическа стратегия”. Всъщност, тази „стратегия” се свежда до липсата на стратегия и опита страната ни да „седи на два стола едновременно”, като единият е в Брюксел, а другият – във Вашингтон. Перефразирайки споменатия по-горе маршал Юзеф Пилсудски (тук е мястото да посоча, че в съвременна Полша за тази историческа личност се говори в един почти агиографски стил, често използван за легитимирането на една лицемерна и самохвална външна политика), можем да предположим, че в близко бъдеще Полша рискува да падне от един от тези два стола, а може би и от двата.

Стратегическите предизвикателства пред Полша

От геополитическа гледна точка, най-голямото стратегическо предизвикателство пред полския силов център е стремежът към гарантиране на стабилността и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която би позволила на европейския силов център да играе една от най-важните роли в епохата на нарастваща полицентричност на света. Сигурността на полските граждани няма как да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща да бъде вбит клин между държавите от Източна и Западна Европа и да се провокира конфронтация между ЕС и Русия.

Инициативата на полската дипломация за лишената от разумни основания програма „Източно партньорство” (насочена, най-вече, срещу Русия), чиято геополитическа преднамераност се корени директно в предвоенната полска политика (целяща разчленяването на руския силов център, залагайки на междунационалните противоречия) не е от полза нито за европейската интеграция, нито за сигурността на полската държава. В момента няма по-насъщен проблем за сигурността не само на Полша, а и на цялата Централно-Източна Европа, от украинския „стожер на дестабилизация”. Със своята недалновидна политика, подкрепяща на практика антиполските, фашизоидни политически формации в Украйна, Варшава съдейства за появата на заплаха както за полската, така и за европейската сигурност. Затова днес се налага да се очертае ново геополитическо направление, в рамките на „Източното партньорство”, отговарящо на интересите на целия ЕС, което в сътрудничество с Русия да се използва за решаването на реалните проблеми, а не за създаването на зони на дестабилизация. Перспективата за установяване на тясно сътрудничество между ЕС и Русия създава нови шансове за хармонично развитие в рамките на Евразия. Полша следва да инициира процеси на укрепване на сигурността и стабилизиране в нашата част на континента, опирайки се на обединена Европа.

Заплахата за Полша – „привържениците на мъртвите визии”

Истинската заплаха за Полша не е географското и положение „между Германия и Русия”, а безотговорната, екзалтирана полска политика, която с единия си крак е още в началото на ХХ (или дори в ХІХ) век, не отчита геополитическата конюнктура и се подхранва от традиционните „капризи” и национални митове. Формирането на основните вектори на полската външна политика от хора, които бих определил като „привърженици на отдавна мъртви визии”, опитващи се да възродят безнадеждно остарелите над стогодишни образи, под диктовката на такива специалисти, като Джордж Фридмън, които се стремят да ерозират процеса на европейска интеграция, може да доведе до геополитическата дестабилизация на нашата част на континента. Следва да сме наясно, че погрешният прочит на геополитическите процеси и механичното пренасяне на оценките от миналия век към съвременните реалности, води директно към катастрофа. В този смисъл, перефразирайки думите на известния полски историк Юзеф Шуйски, можем да твърдим, че „фалшивата геополитика произвежда и фалшива политика”.

-------------------------------------------------------

* Президент на Института за геополитика в Ченстохова, Полша

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1083-voinata-priemstvenost-v-promqnata-i-promqna-v-priemstvenostta

Войната може да бъде разбрана само в нейната цялост. Ако се концентрираме единствено върху приемствеността в промяната, рискуваме да подценим промяната в приемствеността. Тоест, не бива да изпускаме от поглед и единия, и другия аспект.

Карл фон Клаузевиц е достатъчно ясен по този въпрос: „по отношение на войната, повече от където и да било другаде, се налага да анализираме природата и, като цяло, защото при нея, повече от където и да било другаде, частта и цялото следва да бъдат осмислени заедно” (1).

В настоящата статия ще се опитам да анализирам бъдещата война, в нейната цялост. Бъдещата война ще включва и промените, и приемствеността с войните от миналото. Мнозина трудно осъзнават взаимовръзката между приемственост и промяна, затова с тази статия ще се опитам да им дам полезен ориентир. По същия начин, често липсва задоволително разбиране за връзката между военната теория и практиката (2). Наличието на подобен „интелектуален недостиг” в сферата на стратегическото мислене може да окаже крайно негативно влияние върху планирането на националната сигурност.

Същността на проблема за онези, които са ангажирани със стратегическите функции да ръководят планирането на отбраната с цел да се гарантира максимално националната сигурност, е необходимостта да са подготвени за едно бъдеще, чиито основни очертания са, общо взето, известни, но за което почти нищо не се знае в детайли. Наясно сме с всичко, което трябва да се знае за войната, което не е чудно, предвид 5500-годишния военен опит на човечеството. В буквалния смисъл обаче, нищо не бихме могли да кажем, с достатъчна степен на сигурност, за войните на бъдещето, дори ако става дума за съвсем близкото бъдеще. Не сме наясно, нито защо, нито с кого, кога, къде, как и с какво ще се водят тези войни. Същото впрочем се отнася и за резултатите от тях. Очевидно е, че колкото по-далеч в бъдещето се вглеждаме, опитвайки се да прогнозираме, какво точно ще се случи, толкова по-мъгляв ще ни изглежда ходът на предполагаемите събития. При това, няма как да разчитаме на някакво магическо кълбо или на механизмите, ползвани от астролозите, за да решим този проблем. Но, колкото и да са неинформирани стратезите, планиращи националната отбрана, те са длъжни да прогнозират, какво може да се очаква в бъдеще (3).

При това положение, на какво следва да се базират прогнозите ни за бъдещето, по отношение на войните, военното дело и стратегията? Елементарният отговор е, че хората, ангажирани с тях, следва да трупат колкото се може повече опит и знания, надявайки се, че те ще им помогнат да направят правилния, а не погрешния стратегически избор. Не бихме могли да знаем днес, какви точно решения в сферата на стратегическото планиране следва да вземем, така, че те да бъдат преценени като правилни след двайсет години, да речем. Защо? Ами защото никой не може да вижда бъдещето.

Затова вместо да поемаме предизвикателства, които са непосилни за нас, е по-добре да се ангажираме с това, с което наистина можем да се справим. Например, да формираме достатъчно политици, военни стратези и изпълнители, интелектуално подготвени да намират достатъчно добри решения за проблемите, които ще започнат да се очертават или пък ще възникнат внезапно след години. Както и (което е не по-малко важно) да развием и поддържаме потенциал и възможности, достатъчно адаптивни за да ни помогнат да се справим с максимално широк спектър от заплахи за сигурността, след като не можем да разчитаме, че можем да дефинираме още днес специфичните заплахи и възможности, пред които ще се изправим в едно по-близко или по-далечно бъдеще.

Настоящата статия представя девет основни тези и свързани с тях съображения относно основните днешни и бъдещи (става въпрос за близкото бъдеще) характеристики на войната и военното дело, със съответните уговорки.

Аргументите

Войната e постоянна, по своята природа, но характерът и се променя непрекъснато.

Войната представлява, повече или по-малко (но винаги до определена степен), организирано насилие, мотивирано от политически съображения. Войната е продукт на политиката, а политиката е свързана с разпределянето на властта – кой колко власт да притежава, как да я използва и, какви са последиците от това. Важно е да различаваме войната и воюването, в единствено число, от войните и епизодите на воденето им, в множествено число. Засега няма някаква общоприета теория за войната, която да може да ни обясни „защо” и „кога” избухват отделните войни. Впрочем, теорията за войната следва да бъде и теория за мира. Защото концепцията за войната има смисъл само по отношение на нейната противоположност. Ако предпочитаната от вас обща теория на войните изглежда достатъчно добра за да обясни, защо световните войни избухват през 1914 и 1939, дали също толкова убедително би могла да обясни и, защо това не се случва през 1913 или 1938? Мнозина бъркат природата на войната с нейния характер. Първата е универсална и вечна и не се променя, докато вторият винаги е променлив. И това различие съществува не само от чисто академична гледна точка, иначе не би си струвало да го споменаваме. То означава много, ако вярвате, че някоя велика идея или свръхмодерна технология може да промени природата, а не само характера, на войната. Ето един очевиден пример – навремето мнозина теоретици са твърдели, че военновъздушните сили ще променят (или вече са променили) природата на войната. Подобна теза е съвършено неоснователна, поне за достатъчно последователните концептуалисти. В това отношение Клаузевиц никак не ни улеснява. Великият пруски военен теоретик твърди на едно място, че „природата на войната е комплексна и променлива”, а на друго, че „всички войни имат една и съща природа” (4). Лично аз приемам за вярно второто твърдение. Ако смятаме, че различните войни са примери за различни типове политическо и социално поведение, рискуваме да допуснем сериозна грешка в разбирането за приемствеността, запазваща се независимо от повече или по-малко очевидните промени във времето и в различните контексти. Има само една обща теория на войната, защото войната – онази от миналото, днешната и бъдещата – са просто разновидности на един и същи феномен. Военновъздушните сили промениха доста воденето на войната, но през стоте години, откакто съществуват, те не засегнаха природата на военното дело и войната. Дори появата и усъвършенстването на ядрените оръжия не промени природата на военното дело, макар че този тип оръжия представляват много по-фундаментално предизвикателство за природата на войната, отколкото самолетите или ракетите.

Всяка война има отличителни характеристики и обикновено се води по различен начин.

В цялата човешка история воюващите страни преследват определени стратегии, стремейки се да постигнат желаните от тях цели по подходящи начини и използвайки наличните за това средства (5). Различните групи стратези правят различен избор по отношение на това, как страните им ще се конкурират или, ако се наложи, ще се сражават с противниците си, съобразно практическите опции, обстоятелствата и преценката, която въпросните противници им позволяват да направят. Повечето войни включват варианти, които бихме могли да определим като регулярен и ирегулярен начин за водене на военните действия. Самото „меню” на воденето на войната, както и стратегическите опции за начина (стила, или типа) на воденето и, остават сравнително непроменени през вековете (6). Технологиите и тактиките се променят, но древните, средновековните и ранно-модерните избори за воденето на войната са разбираеми и днес за нас. Тоест, можем достатъчно добре да приложим в съвременните условия, гръцките, римски или византийски стратегически и тактически предпочитания.

Войната има постоянни и универсални контексти, обясняващи и направляващи я в конкретната историческа специфика

Струва ми се полезно да обясним войната във връзка със седем основни контекста, даващи ни възможност за цялостно разбиране на този сложен феномен. Тези контексти са: политически, социално-културен, икономически, технологически, военно-стратегически, географско-геополитически/геостратегически и исторически. Всяка война следва да се разглежда в определен контекст – тя не се води сама за себе си, не избухва от нищото и не съдържа в себе си всички възможни обяснения. Във всяка война относителната тежест на всеки от изброените по-горе седем контекста ще бъде различна. Общата теория на войната се опитва да ни ориентира накъде следва да гледаме, тя не може да ни каже, какво точно ще открием във всеки отделен случай. И това не се дължи на несъвършенството на общата теория, а по-скоро на природата и естествените граници, в които тя може да ни бъде полезна.

Войната е вечно и универсално възможна, защото човешките същества в политически организираните общества винаги могат да бъдат достатъчно мотивирани от сместа между „страха, чувството за чест и осъзнатия интерес” да изберат да се сражават (7).

Тази обща дефиниция на Тукидид за принципните мотиви в държавното управление и воденето на война е също толкова уместна за ХХІ век, колкото е била и по негово време, т.е. преди 2400 години. Знаем, че в бъдеще ще продължат да се водят войни и значението на военното дело и военната стратегия няма да намалее, защото формулираният от него „триптих от мотиви” за воденето на войни, за нещастие, продължава да е валиден и днес. Човешката природа и природата на човешкото общество не са се променили особено от времето на Тукидид, също както и природата на войната.

Клаузевиц обяснява доста добре устойчивата природа на войната в рамките на две неустойчиви „троици”: страст, шанс и разум, които той асоциира най-вече с народа, а също армията и нейното командване, и правителството или полицията, съответно.

Клаузевиц съвсем логично посочва, че истинска война (за разлика от другите прояви на въоръжено насилие, като например криминално обусловените) следва да обслужва определена политика (или политици). Той не претендира, че политиката следва да определя народната воля или поведението на армията. Подобно нещо е възможно, но не винаги е така. Основната „троица” на Клаузевиц, която бихме могли да „преведем” като: всеобхватно народно чувство, военно изпълнение и политическа насоченост, е в центъра на общата теория на войната. Наред с трите мотиви (страх, чест и интерес), лансирани от Тукидид, тази „троица” на Клаузевиц може да послужи като универсален ключ, способен да отвори повечето стаи в „цялата къща на войната”, която в противен случай трудно може да бъде разбрана (9). Наред със „страстта, случайността и разума” Клаузевиц ни предоставя такива понятия за попълване на концептуалния ни инструментариум, като тезата, че войната винаги има собствен „климат”, чиито принципни характеристика са опасността, напрежението, случайността и несигурността, както и сложната идея за „конфликтността” (10).

Общата теория на стратегията предполага наличието на високообразовани стратези, интелектуално способни да лансират, проектират и реализират исторически специфични стратегии, които могат да доведат до успех.

Цитирайки отново Клаузевиц следва да подчертаем, че общата теория на стратегията не уточнява, какво следва да се направи, тя по-скоро ни учи как да разсъждаваме за това, какво следва да се направи. Образованието в сферата на стратегията има концептуално значение, тъй като осигурява теоретичната основа за вземането на практическите решения. Също както войната, като феномен, има универсална и вечна природа, но отделните войни се различават по своя характер, така и военната стратегия, макар и да си остава една и съща по своята природа, може да варира във всеки конкретен случай. Тъй като общата теория обяснява цялостната, устойчива природа на субекта, тя може едновременно да бъде и достоверна, и да изисква съобразяването и със съответния частен контекст. Важно е да не забравяме ключовата разлика между единствената обща теория или стратегия и неограничения брой специфични стратегии, които следват съперничещите си (или сражаващите се) страни. Тази разлика между общото и частното се отнася и за функционалните и географоцентричните теории. Така например, съществува обща теория за въздушната мощ, което не пречи да има много специфични военновъздушни стратегии, съобразени със съответния исторически индивидуален контекст. Общата стратегическа теория включва общата теория за военновъздушната мощ, формираща основата за формулирането на реалните военновъздушни стратегии, следвани от различните държави.

Формулирането на стратегията е изключително трудно по много причини, една от които е, че тя не е въпрос толкова на политика или на военна мощ, а по-скоро на трансформацията на военното усилие в политическо завоевание.

Това е едно наистина универсално и вечно предизвикателство. Защото какъв е точният механизъм за трансформирането на военните успехи в желания политически резултат? Независимо дали войната се води срещу противникова държава или срещу бунтовническо движение, дали става дума за регулярни или за ирегулярни военни действия (или, както е обикновено, и за едните, и за другите), именно това е най-голямото предизвикателство. Целта на водените сражения, не е да постигнеш военна победа, колкото и да е важна и необходима тя. Целта, по-скоро, е да си гарантираш по-добър мир от онзи, който си имал преди. Отричането или пренебрегването на тази логика рискува да ни постави в ситуация да водим война, която няма никакъв друг смисъл, освен сама по себе си. В тази връзка, няма как да не си припомним припева на една войнишка песен от времето на Голямата война през 1914-1918: „тук сме, защото сме тук, защото сме тук”. Тъй като е много трудно стратегията да се формулира, като концепция, и е още по-трудно да се реализира на практика,  нещо обичайно е правителствата да провеждат определена политика и, на някакъв етап, да започнат война, без обаче реално да обвързват политиката и войната с някаква устойчива постоянна цел – т.е. между едната и другата съществува „вакуум” и именно този „вакуум” би следвало да бъде запълнен от стратегията.

Водещият принцип в планирането на отбраната е то да е така направено, че да доведе до„минимум съжаления за пропуснатите възможности” в бъдеще.

Златното правило за едно достатъчно добро планиране на отбраната е най-важните решения да се окажат достатъчно коректни, така че следващите поколения стратези да критикуват като „погрешни” само онези действия, които много трудно са могли да бъдат избегнати и, в крайна сметка, не са се оказали фатални за общия замисъл. Умелият стратег трябва да може да балансира необходимостта от ресурси за гарантиране на военните възможности, за които е сигурен, че са необходими още днес, с осигуряването на такива ресурси за бъдещето, като застраховка от евентуалната поява на повече или по-малко отдалечени във времето и неясни заплахи. Само че докато първите са очевидни, вторите са въпрос на правилна прогноза. От какво би се нуждаел военният арсенал на дадена държава след пет, десет или двайсет години? След като не можем да отговорим достатъчно точно, най-доброто, което можем да направим, е да се подготвим за онези непознати днес проблеми, които смятаме за възможни в бъдеще, планирайки създаването на потенциал, способен да се справи с такъв тип предизвикателства. Например, формирайки военна мощ, която да е достатъчно адаптивна, гъвкава, бързо действаща и лесно надграждаща се. Защото, представете си, че наследниците ви открият, че това с което разполагат (и са наследили от вас) е много далеч от оптималното, от което се нуждаят. Те ще бъдат принудени спешно да компенсират липсващия им потенциал, да формулират нова стратегия и тактика и да се опитат да си доставят липсващото, молейки, заемайки или купувайки го от чужбина.

Съществува своеобразна „концептуална въртележка” от стратегически идеи, някои от които са добри, други лоши, или пък и едното, и другото.

Съвременната международна общност на стратезите (теоретици и практици) в сферата на отбраната е толкова голяма и разнообразна, че мнозина се чувстват притеснени от огромното количество, претендиращи да звучат по новому, концепции и теоретични школи, както и от изключително широкия спектър от теории, анализи и коментари на все още развиващи се събития. Ако приемем баналната теза, че „историята никога не спи”, можем да приемем, че всеки отминаващ момент е „стратегически”, сам по себе си. Разсъждавайки по този начин, лесно можем да стигнем и до неутешителния извод, че „тъкмо когато открием отговора, се променя въпросът”. Последното ми се струва особено уместно по отношение на дебата за (и практиката на) антибунтовническите действия. Доколко историческите прекъсвания и очевидно нелинейното развитие на събитията са достатъчен аргумент за да поставят под съмнение повечето тези на „класическата” теория за антибунтовническите войни (11)? Така, едва успял да осъзнае характера на преобладаващо ирегулярните стратегически предизвикателства на първото десетилетие на ХХІ век, анализаторът се оказва в променилия се свят на второто десетилетие на века, чиито проблеми могат да се окажат фундаментално различни (12). Което пък означава, че вчерашните доктринални постижения, биха ни довели до провал и жертви, ако решим да действаме в съответствие с тях днес.

Въз основа на всичко, казано дотук, можем да заключим, че, от една страна, съществува обща теория на войната и обща теория на стратегията, които са вечни и универсално валидни. От друга страна обаче, те могат да ни послужат само като полезна основа, върху която да градим стратегията си за справяне със специфичните, променящи се исторически обстоятелства. Тоест, съществува определен арсенал от стратегически идеи, които биха могли да се използват като елементи на съвременния концептуален инструментариум, подходящ за днешните уникални стратегически контексти. Притисната от търсенето на нови идеи за разрешаване на новите проблеми, „концептуалната индустрия” – официална и неофициална, се опитва да ни предложи множество звучащи по новому идеи за това, как да се справим с изглеждащите ни нови предизвикателства. На практика обаче, тези идеи със сигурност не са нови, нищо че звучат като такива. Истината е, че стратегическите предизвикателства в реалния свят със сигурност ще изглеждат, повече или по-малко, нови за хората, сблъскващи се с тях, макар в мнозинството случаи да не става дума за съвършено нови проблеми. Само че, ако някой се сблъска с комплексен проблем, свързан с антибунтовническата борба например, за който очевидно не е подготвен нито теоретично, нито доктринално и материално, за него ще е слабо утешение, че едва ли има нещо наистина ново в опасната ситуация, в която се е оказал. Старите знания се забравят, губят, пренебрегват, или пък е трудно да се трансформират в полезен наръчник за съвременността. Разбира се, ако вярваш, че бъдещето няма нищо общо с миналото и съвременните проблеми нямат нищо общо със знанията, натрупани от онези преди нас, със сигурност няма да си склонен да потърсиш отговорите на днешните въпроси в трудовете на класическите теоретици на войната и стратегията. В тази връзка си струва да спомена, че в съвременната „концептуална въртележка” циркулират както добри, така и множество лоши идеи. За нещастие, някоя идея, която е била добра в специфичен минал контекст, може да се окаже лоша, ако се приложи днес, в качествено различна среда.

Прекрасен нов свят?

Истината е, че няма нищо фундаментално значимо, което да е наистина ново по отношение на войната и стратегията през ХХІ век (включително ядрените оръжия). Периодите, облеклото, военната техника и дори езикът се променят непрекъснато, но човешкото политическо и стратегическо мислене остава общо взето едно и също. Подобна теза е едновременно дълбоко консервативна, но в същото време напълно приемлива, доколкото признава и, понякога, дори приветства промените. Ще завърша настоящия анализ, като посоча пет значителни промени в контекстите, формиращи съвременното схващане за войната и стратегията, както и три възражения (или по-скоро уговорки), аргументиращи необходимостта от повлиян от класическото стратегическо мислене анализ по темата.

-                      Развитието на кибернетичните технологии, без което днес не можем да си представим нито икономическия просперитет, нито функционирането на въоръжените сили, вече доведе до появата на т.нар. „кибервойни”. С някои тривиални изключения, всички бъдещи войни ще се водят и в киберпространството.

-                      Усъвършенстването на орбиталните космически средства за научни, комерсиални и военни цели, гарантира, че космическите войни, наред с кибервойните, ще бъдат интегрална част от нашето бъдеще;

-                      Възходът на глобалните електронни медии, позволяващи достъп до събитията в реално (или почти) време и притежаващи глобална аудитория, води до политическо и културно-морални промени в поведението, които ще оказват все по-голямо влияние върху формулирането на бъдещите стратегии;

-                      От доста време насам във военното дело се осъществява информационна революция, която вече не може да бъде спряна. Стратегическите последици от нея включват разпространението на сравнително високотехнологични оръжия и военна техника, включително сред не държавни играчи или представители на т.нар. „слаби” и „пропаднали” държави. При това, базиращата се на компютърните и другите информационни технологии революция във военното дело не укрепва хегемонията на САЩ пред лицето на стратегическите и политически предизвикателства, както някои наивно си мислеха през 90-те години.

-                      Играчите, които се смятат за слаби във военно и икономическо отношение, ще потърсят стратегическа компенсация, най-вече, възприемайки асиметрични икономически и военни стратегии, разчитайки така да компенсират недостига на мощ. Ирегулярните войни, включително тероризмът и заплахите с оръжия за масово унищожаване, са сред най-очевидните съвременни асиметрични опции. Няма нищо ново в концепцията за асиметричните войни във военното дело и стратегията. Уязвимите играчи винаги се стремят да получат някакво ключово предимство, което да прикрие или компенсира очевидния им дефицит на мощ.

-                      Войните между държавите ще продължат да тровят живота на човечеството. Възможни са дори войните между великите сили, движени от добре познатите и описани още от Тукидид причини „страх, чест и интерес”. Новите технологии обаче, най-вероятно ще оставят в миналото (всъщност те вече го правят) тактическото предимство на по-модерния военен опит. Като пример в тази посока ще посоча, че съвременната кинетична въздушна (и ракетна) мощ е толкова смъртоносна заради точността си на поразяване, че всички засечени противникови въоръжения могат, на практика, да се смятат за елиминирани предварително. Редовни сухопътни армии вече няма за се сблъскват помежду си в грандиозни битки, тъй като са обречени още преди това да бъдат разгромени с атаки от въздуха. Въпреки това, бъдещите мащабни и, по правило, „конвенционални” регулярни и ирегулярни военни действия все още ще са възможни. Те обаче, ще се водят от снабдени със и направлявани от свръхсложни информационни технологии въоръжени сили, предимно в киберпространството и космоса, и то по начин, който определено изглежда като „ирегулярен”, в сравнение с повечето междудържавни стратегически практики на модерната епоха.

Три заключителни уговорки

Специфичните начини на водене на война ще се редуват до безкрайност. Днес например доминират ирегулярните военни действия, но няма никакви гаранции, че ще продължи да бъде така през целия ХХІ век.

Всяка нова вълна от технологични „чудеса”, носи със себе си и нови предизвикателства. Зад всяко изглеждащо ни блестящо ново решение, се крият множество нови проблеми. Принципната причина винаги да се случва така е свързана с факта, че противникът също никога не спи.

Войната и военното изкуство представлява своеобразен дуел и са динамичен, уникален и непредсказуем продукт на взаимодействието между съюзнически и противникови сили, наред с действието на такива фактори, като вътрешните противоречия и шанса. Без оглед на това, какво около нас се променя, следва да се съобразяваме с историческата приемственост, под формата на вечния, преследващ собствените си интереси противник.

Бележки:

1. Carl von Clausewitz, On War, Michael Howard and Peter Paret, ed. and trans. (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 1976), 75.

2. Виж Colin S. Gray, The Strategy Bridge: Theory for Practice (New York: Oxford Univ. Press, 2010).

3. За предизвикателството на стратегическото планиране, виж Talbot C. Imlay and Monica Duffy Toft, eds., The Fog of Peace and War Planning: Military and Strategic Planning under Uncertainty (New York: Routledge, 2006), and Colin S. Gray, “Strategic Thoughts for Defense Planners,” Survival, 52 (June-July 2010), 159-78.

4. Clausewitz, 90, 606.

5. Виж Harry R. Yarger, Strategy and the National Security Professional: Strategic Thinking and Strategy Formulation in the 21st Century (Westport, Conn.: Praeger Security International, 2008).

6. Виж Gray, The Strategy Bridge, 66.

7. Thucydides, The Landmark Thucydides: A Comprehensive Guide to the Peloponnesian War, Robert B. Strassler, ed. (New York: The Free Press, 1996), 43.

8. Clausewitz, 89.

9. Концепцията е заета от T. E. Lawrence, Seven Pillars of Wisdom: A Triumph (New York: Anchor Books, 1991), 191.

10. Clausewitz, 104, 119-21.

11. Виж David Martin Jones and M. L. R. Smith, “Whose Hearts and Whose Minds? The Curious Case of Global Counter-Insurgency,” The Journal of Strategic Studies, 33 (February 2010), 81-121, and John A. Nagl and Brian M. Burton, “Thinking Globally and Acting Locally: Counterinsurgency Lessons from Modern Wars–A Reply to Jones and Smith,” The Journal of Strategic Studies, 33 (February 2010), 123-38.

12. David Kilcullen, The Accidental Guerrilla: Fighting Small Wars in the Midst of a Big One (London: C. Hurst, 2009).

* Авторът е професор по международна политика и стратегия в Университета на Рединг, Великобритания и анализатор на „Parameters”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1080-brics-i-sporovete-za-mqstoto-na-rusiq

Четири големи държави с бурно развиваща се икономика, известни с абревиатурата BRIC (Бразилия, Русия, Индия, Китай) от известно време насам вече биват обозначавани като BRICS. Последната буква означава Южна Африка (South Africa), която формално се присъедини към „четворката” на 24 декември 2010. Влизането на Южноафриканската република в състава на тази ключова група от бурно развиващи се световни държави от Азия, Латинска Америка и Европа, означава, че в нея вече участва и Африка. На срещата на BRICS в Китай, през април 2011, ЮАР участва като пълноправен член на групата. Както е известно, там членовете и се обявиха против силовото решаване на либийския проблем, подкрепиха стремежа на Русия за членство във ВТО и решиха да работят по създаването на механизъм за оказване на взаимно помощ, при възникване на извънредни ситуации, както и да обмислят използването в бъдеще на „наднационална” валута, вместо американския долар.

Формирането на BRICS е събитие с геополитическо значение, което, без съмнение, само усилва объркването и недоволството във Вашингтон. От няколко години насам, САЩ са загрижени от нарастващото икономическо и политическо влияние на държавите от BRIC. Така, през 2008, Съветът за национална сигурност публикува документ, озаглавен „Глобални тенденции 2025”, в който се прогнозира, че: „Цялата международни система, формирала се в сегашния си вид след Втората световна война, ще се революционизира. Новите политически играчи – Бразилия, Русия, Индия и Китай – не просто ще заемат места по върховете на международната йерархия, но и ще определят новите залози и новите правила на играта”.

По-късно, в посветеното на САЩ издание на консервативния британски седмичник „Икономист” от 1 януари 2011, беше отбелязано, че „Американското влияние в целия свят върви надолу, във връзка с финансовата криза и нарастващото влияние на развиващите се държави”.

Макар че и днес Съединените щати запазват доминиращите си позиции на глобален хегемон, в условията на бързо променящата се ситуация в света, икономическото и политическо влияние на Вашингтон намалява, въпреки, че САЩ си остават нямаща равни свръхдържава.

Америка страда от ниските темпове на икономически растеж, огромната бюджетна задлъжнялост, имперските навици и фактическата си политическа парализа – и то при положение, че харчи трилиони долари годишно за различни войни, поддържайки военната машина на Пентагона, както и за различни други проекти, свързани с „националната сигурност”.

Държавите от BRICS, със самото си съществуване, бързия си икономически растеж и все по-голямата си независимост от Вашингтон, допринасят за трансформацията на сегашния еднополюсен световен ред, доминиращата роля в които все още принадлежи на САЩ, в многополюсна система, в чиито рамки различните държави и блокове ще си поделят международното лидерство. Това е и основната цел на BRICS, макар че следва да признаем, че до осъществяването и предстои да бъде изминат дълъг и труден път, тъй като онези, които са на върха никога не са склонни да се откажат от позициите си, поне докато те не бъдат тотално ерозирани.

Промяната в хода на играта

По този път, който трябва да бъде изминат, е важно да отбележим два момента, които са в състояние да променят хода на геополитическата игра и да окажат силно влияние върху световната политика, както и да очертаят водещите бъдещи играчи.

Първият е, че разработването на петролните находища скоро ще достигне преломен момент, известен като „петролния пик”, след който добивът на петрол ще започне да намалява. Това означава, че ще се изчерпят над половината от глобалните петролни запаси, което неизбежно ще доведе до ръст в цените на петрола и тежък енергиен дефицит. Предвид съществуващите в света условия, това силно ще изостри напрежението между държавите, които са най-големите потребители на петрол, и ще доведе до войни за енергоресурси.

Впрочем, вече станахме свидетели на такава война – да си припомним необмислената интервенция в Ирак при управлението на президента Буш-младши, защото в тази страна са съсредоточени четвъртите по обем петролни запаси на планетата, както и десетите по големина газови запаси. Кой е най-вероятният кандидат за следваща мишена на Вашингтон, имайки предвид, че САЩ, където живее по-малко от 5% от световното население, консумират почти 30% от световните запаси на суров петрол? Може би Иран? Зад мощната кампания, целяща да разкрие на света колко агресивен е Техеран и колко гнусни са ядрените му амбиции, се крие простият факт, че тази страна разполага с третите в света запаси от петрол и вторите – от природен газ.

През 2009, САЩ, с тяхното 300-милионно население, консумираха 18,7 млн. барела петрол дневно, твърдо заемайки първото място в света по този показател. На второ място бяха европейците: ЕС, с неговото 500-милионно население, консумираше 13,7 млн. барела петрол дневно. Между другото, сред държавите от BRICS е страната с най-големи запаси от природен газ в света – Русия (която е на 8 място по запаси от петрол).

Също толкова голяма, а може би дори по-голяма опасност представлява вероятността от катастрофална промяна в климата през следващите десетилетия, чиито първи ефекти вече усещаме под формата на хаотично нарушаване на обичайните за един или друг сезон особености. Ситуацията допълнително се усложнява от това, че развитите индустриални държави, в условията на тромавото американско лидерство, не направиха почти нищо за да намалят консумацията на въглища, петрол и природен газ – т.е. енергоносителите, чието използване е основната причина за климатичните промени.

Другият, свързан с климата въпрос, е, доколко либералната капиталистическа система въобще е в състояние да предприеме стъпките, необходими за рязкото съкращаване на зависимостта от парниковите емисии. В крайна сметка, дори ако при евентуално по-добро бъдещо глобално ръководство бъдат взети адекватни мерки, вредата, нанесена дотогава, вероятно ще трябва да се преодолява в продължение на столетия, ако не и повече. Въпросът за подобряването на световното лидерство, до голяма степен, зависи от изхода на противопоставянето между еднополюсната и многополюсната структури на световната система.

Връщайки се към текущите проблеми, следва да отбележим, че Вашингтон не само се противопоставя на многополюсния модел, подкрепян от държавите от BRICS, но и не крие недоволството си от някои аспекти на техните политически визии. Така например, страните от BRICS не споделят американския антагонизъм спрямо Иран, който, на този етап, продължава да се използва като „момче за бой” от администрацията на президента Обама. Освен това, държавите от BRICS не изпитват никакъв ентусиазъм по отношение на войните, водени от Америка в Централна Азия и Близкия изток, да не говорим че поддържат приятелски отношения с такива „световни парии” като палестинците. Групата от петте развиващи се нации е склонна да замени американския долар, като световна валута, със съвкупност от валути (валутна кошница), без еднозначно да се предпочита някоя от тях, както е днес, когато американската валута има привилегировано положение. Възможно е дори да бъде въведена някаква ненационална световна валута.

Възможностите на BRICS

За една толкова малка група (което, впрочем, е символично за мащабните тенденции в международните отношения ), в началото на 2011 държавите от BRICS разполагат с доста значителна мощ: в момента те контролират пет от общо петнайсетте места в Съвета за сигурност на ООН. Наистина, Бразилия го заема временно, до края на 2011, също както и Индия и Южна Африка (до края на 2012), но местата на Китай и Русия са постоянни.

Като неформална група, BRICS се зароди по доста необичаен начин. За съществуването на такава група, самите и членове научиха отвън. Това се случи през 2001, когато един икономист от инвестиционната компания Goldman Sachs създаде абревиатурата BRIC, обединявайки под това название четири държави, като сфера на възможни изгодни инвестиции за клиентите на компанията, базирайки се на обема на техния БВП и вероятността да демонстрират ускоряващ се икономически растеж.

Нито Бразилия, нито Русия, нито Индия, нито Китай участваха в този процес, но със задоволство отбелязаха повишаването на статута си, в качеството им на членки на BRIC, признавайки, че действително имат доста общи неща, по отношение на перспективите си, макар че са налице и значителни различия в модела им на управление и техните икономически характеристики.

Основното сходство е, че за тези държави е характерно бурното социално развитие и икономическия ръст;  както и, че всички те смятат еднополюсния свят, доминиран от Вашингтон, за временно явление, случайно възникнало преди двайсетина години, в резултат от разпадането на Съветския съюз и по-голямата част от „социалистическия свят”. Всички държави от BRIC се стремят към по-свободен и справедлив модел на глобално лидерство, в чиито рамки и те, и другите държави биха могли да играят собствена роля.

По инициатива на тогавашния руски президент Владимир Путин, от 2006 започнаха да се провеждат редовни срещи на държавите от BRIC на ниво министри и така, за няколко години, те наистина формираха политическа организация. Между тях съществуват определени различия, налице е и съперничество, като това между Китай и Индия (която е близка със САЩ) и, в по-малка степен, между Русия и Китай, но това съперничество не преминава определени граници. Бразилия и Южна Африка пък поддържат приятелски отношения с всички държави.

Всичките пет държави от BRICS, три от които разполагат с ядрено оръжие, поддържат, като цяло, добри отношения със САЩ и гледат да избягват антагонизма с единствената световна свръхдържава.

Но, въпреки плодотворните работни връзки между САЩ и Русия, Москва с основание възприема Вашингтон като скрита заплаха, която, след като очевидно не може да утвърди едноличното си господство на планетата, се опитва да неутрализира своя надигащ глава в последно време бивш противник от студената война. Както изглежда, руското ръководство вижда в САЩ империя, чието стратегическо значение намалява, но която, именно заради трудното положение, в което се е оказала, става още по-опасна за Москва.

На свой ред, китайското ръководство, отстояващо своите права, които също са застрашени от САЩ, се държи изключително внимателно, тъй като в момента американската военна мощ тотално и във всяко отношения превъзхожда тази на Китай. Китайците опитват да наваксат изоставането си във военната сфера, но това ще им отнеме още много години.

Китайската комунистическа партия и правителството, вече няколко десетилетия, концентрират усилията си най-вече за създаването на съвременно, модерно, образовано и на 70% урбанизирано общество с население около 1,4 млрд. души. В съответствие с националната стратегия, тази цел следва да се реализира към 2030, на базата на мощния икономически растеж (в момента Китай е втората по мащаби икономика в света, а след 15-35 години може да стане първа), вътрешната политическа стабилност (за чието постигане скоро ще се наложи осъществяването на сериозни социални реформи) и следваната от Пекин външна политика на ненамеса и приятелство между народите.

Очевидно, пекинското ръководство все още не е наясно, дали сегашният упадък на САЩ има временен или постоянен характер и, в съответствие с провежданата от него външна политика, се въздържа от официални коментари на тази тема.

Непосредствено преди старта на тридневните американско-китайски преговори в Пекин, на 8 януари 2011, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс заяви пред „Ню Йорк Таймс”, че администрацията на Обама дотолкова е загрижена от „нарастващото китайско военно присъствие в Тихия океан”, че Пентагонът, наред с всички останали мерки, увеличава разходите си за такива видове въоръжения, като „бомбардировачи, носещи ядрено оръжие с далечен радиус на действие”.

Два дни по-късно, отговаряйки на Гейтс, по време на съвместната им пресконференция, китайският министър на отбраната генерал Лян Гуанли посочи, че САЩ са били „прекалено активни” в стремежа си към военна модернизация. „В никакъв случай не бихме могли да се смятаме за водеща военна сила – заяви той – разривът между нас и водещите в това отношение държави е поне двайсет-трийсет години”. С което трудно може да се спори.

„Ню Йорк Таймс” цитира и забележките на Гейтс, който по време на посещението си заяви, че „ако китайските ръководители смятат САЩ за страна, преживяваща упадък, грешат”. И допълни, че: „Генералната ми линия по отношение на всички онези, в САЩ или в чужбина, които смятат, че Америка се намира в упадък, е, че бунището на историята е пълно с държави, подценили способността на Съединените щати да възстановяват мощта си”. Между другото, в проведената през август 2010 анкета на Eн Би Си Нюз и „Уолстрийт Джърнъл”, две трети от американците заявиха, че според тях страната им наистина преживява упадък.

Но, макар че Гейтс коментира „нарастващото присъствие” на Пекин, истината е, че самите САЩ, на практика, са обкръжили Китай с пръстен от военни бази, подводници, морски флотилии, шпионски спътници, ядрени и конвенционални ракети с далечен радиус (т.е. с настъпателно въоръжение, което значително изпреварва отбранителния потенциал на Китай), както и с притежаващи съкрушително надмощие въздушни сили. Към това следва да добавим и съюзите с Япония и Южна Корея в уязвимата североизточна периферия на Китай, а също с Тайван, Австралия, Филипините, Тайланд, Индонезия и Индия. САЩ изразходват за военни цели десет пъти повече средства, отколкото Китай. Освен това те разполагат с до хиляда големи и малки военни бази, пръснати из целия свят, докато китайците въобще нямат бази в чужбина.

В момента, администрацията на Обама се опитва да лови риба в мътните води на Южнокитайско море, намесвайки се в териториалните спорове между Китай и съседните страни, сред които и Виетнам, и съзнателно дразнейки Пекин.

Именно този тип глобално „лидерство” биха искали да променят държавите от БРИКЮА, както впрочем и много други развиващи се страни.

От BRIC към BRICS

Присъединяването на Южна Африка към четворката беше умел политически ход, който допълнително укрепва силата и статута на BRICS. Новият член на групата притежава най-силната икономика на Африканския континент. Той обаче е едва на 31 място в света, по своя БВП, като силно изостава в това отношение от новите си партньори (разликата между ЮАР и Китай е почти двайсет пункта). Впрочем, Южна Африка изостава и от други развиващи се държави, като например от Турция, Мексико и Южна Корея, но самият факт на африканското участие има важно геополитическо значение, превръщайки BRICS в организация на четири континента и разширявайки нейното влияние и търговски възможности. Както Китай, който е най-големия търговски партньор на ЮАР, така и Индия, се стремят да разширят търговските си връзки с Черния континент.

Претория се опитваше да стане член на BRIC през цялата 2010, а процесът на приемането и в групата стартира още през август, но след като вече е неин член ЮАР следва да осъществи сериозни стъпки за укрепване на икономическото си развитие за да влезе в крак с другите страни-членки на BRICS. Това няма да е лесно, но партньорите вероятно ще и помогнат.

По този повод, говорителят на китайската Външно министерство заяви: „Надяваме се, че присъединяването на Южна Африка към нашата група ще съдейства за развитието на BRICS и ще подобри сътрудничеството между държавите с развиваща се икономика”. На свой ред, руският външен министър Лавров посочи, че ЮАР „не само ще увеличи общия икономически потенциал на нашето обединение, но и ще позволи да разширим възможностите си за взаимноизгодно сътрудничество в рамките на BRICS”

Освен традиционното приветствие към ЮАР, бразилският външен министър внесе и остра политическа нотка в този икономически клуб, лансирайки предположението, че „на международно ниво” BRICS ще работи занапред за „реформирането на финансовата система и демократизиране на международното управление”. Това беше ясен намек за доминиращата позиция на Вашингтон в сферата на глобалните финанси и неговото „еднополюсно лидерство”. Което, вероятно, е предизвикало още по-голямо раздразнение в Белия дом.

Индия, която, също както и ЮАР, е бивша британска колония, а днес е сред най-бързо развиващите се държави в света, не би могла да възрази срещу приемането на Претория в клуба, но чак да официалното си заявление от 24 декември 2010 тя предпочете да не коментира този въпрос. Неочакваното мълчание на Индия поражда интерес, още повече, че през август 2010, посланикът на страната в ЮАР Вирендра Гупта отбеляза, че „Индия, разбира се, оказва всестранна подкрепа за присъединяването към БРИК на Южна Африка”. В индийското Външно министерство има достатъчно опитни дипломати за да се допусне подобно пренебрегване на протокола.

Обяснението е, че поддържането на добри отношения с Вашингтон, който бе силно разстроен от присъединяването на ЮАР към BRIC, е сред основните фактори, които Делхи винаги взема под внимание. САЩ дълго време ухажваха Индия, предлагайки и различни привилегии – от предоставяне на помощ за реализацията на ядрената и програма (и запазване на мълчание по повод очевидното нарушаване, от индийска страна, на Договора за неразпространение на ядреното оръжие), до подкрепа за стремежа на Индия да получи постоянно място в Съвета за сигурност (срещу което се обявява Китай, но което се подкрепя от Русия). Те биха искали по-тясното въвличане на Индия в орбитата на Вашингтон, с цел да ерозират нарастващото глобално влияние на Пекин и, възможно, да сблъскат тези две страни една с друга.

Неслучайно, в доклада „Глобални тенденции 2025” се допуска „съперничеството между Индия и Китай и нарастваща енергийна несигурност”, което би могло да доведе до сериозна конфронтация, „макар че войната между тези велики държави, най-вероятно, ще бъде избегната”.

Споровете за мястото на Русия в BRICS

През миналата 2010, мнозина анализатори съвсем сериозно обсъждаха възможността Русия да отпадне от BRICS, поради недостатъчно бързото и (в сравнение с останалите членки на групата) икономическо развитие. В началото на 2011 обаче, инвеститорите изтеглиха от развиващите се пазари 10 млрд. долара, включително продавайки китайски, индийски и бразилски акции. Така Русия се оказа единствената държава от BRICS, която, обратното, регистрира приток на нови средства отвън, като в средата на февруари обемът им достигна 250 млн. долара. Или, както се изрази Бен Арис от британското специализирано издание Business New Europe, тя внезапно се превърна от „черната овца” в предпочитано място за портфолийни инвестиции.

Този интерес към Русия, донякъде се обяснява с това, че страната остана встрани от ажиотажа на развиващите се пазари през 2010, но от друга страна той се дължи именно на доброто състояние на руската икономика и предимствата, които и гарантира неочакваният за мнозина (включително и за самите руснаци ) нов ръст на цените на петрола. Така, според инвестиционния директор на Verno Capital Роланд Неш: „по отношение на макроикономическите параметри, в света няма много държави с толкова добри основни показатели, като Русия – икономиката и е наред, а кризата дори подобри формата на руските компании, като освобождавайки пазара от спекулативния капитал”.

Истината е, че начинът по който обикновено възприемат Русия на Запад (а и у нас, в България) не съответства особено на реалността, за което допринася както отблъскващият имидж на тази страна, който и създават редица големи западни медии, така и досегашната нестабилност на руския пазар. В същото време обаче, през последните двайсетина години, Русия се превърна от „полумъртва” в стабилно развиваща се евроазиатска държава, чието население отдавна не се бори за оцеляването си, а консумира все повече.

През лятото на 2008, т.е. непосредствено преди финансовата криза, Русия почти се бе превърнала в най-големия потребителски пазар в Европа. И макар, че кризата доведе до икономически спад от 7%, за януари 2010 (срещу 7% ръст, през есента на 2008), още през декември 2010 руската икономика започна бързо да се възстановява. Официалните прогнози са, че през следващите три години тя ще демонстрира умерен ръст от 4% годишно, въпреки че повечето експерти прогнозират ръст от 5%, още през 2011.

Друг проблем е свързан с тясната зависимост на руската икономика от цените на петрола и газа и в този смисъл, ситуацията в нея е слабо предсказуема, в краткосрочна перспектива. В дългосрочна обаче, страната уверено се движи към преодоляване на разрива с водещите развити държави. На практика, по потребление на глава от населението, Русия далеч е изпреварила останалите членки на БРИКЮА и, според отчета на ООН от края на 2009, тя е сред „държавите с високо ниво на развитие на човешкия потенция”, изпреварвайки поставената в същата група Бразилия, докато Китай и Индия са сред страните „със средно ниво на развитие на човешкия потенциал” (в същата категория са и държави, като Туркменистан или Габон). Впрочем, идеята за неминуемото сближаване с показателите на развития свят е в основата на самата концепция за BRICS.

Според доклада на Price Water houseCoopers  от февруари 2011, през следващите три години Русия ще бъде сред петте най-големи световни икономики и ще започне „да диша във врата” на Германия, Япония и САЩ. В доклада се посочва, че: „през следващите четири десетилетия, сегашният световен ред ще бъде заменен от нов”.

Между другото, когато през 1999 Путин обеща, че през 2015 руснаците ще настигнат по жизнено равнище Португалия (най-бедната западноевропейска държава), това беше посрещнато с ирония от западните експерти и от медиите, но днес средните доходи в Русия са вече 60% от португалските. При това, няма признаци, че темповете на руския икономически ръст ще намалеят, докато доходите в Португалия падат заради кризата. Ако тенденцията от последните десетина години се запазят, в края на 2014 доходите на глава от населението в Русия ще надминат не само тези в Португалия, а и в Япония.

Макар че, както посочва и Бен Арис, руснаците ще трябва да свършат още много неща, страната направи нелош старт и започна да се измъква от ямата, в която се оказа в края на 2008. През 2010, в почти всички сектори на руската икономика, беше регистриран сериозен ръст, макар че обемът на производството и продажбите продължи да е под постигнатото две години преди това равнище.

Днес и руските, и чуждестранните инвеститори използват спада в цените и, съответно, възстановяването на икономиката върви с високи темпове. Благодарение на евтините активи и паричния излишък, през миналата 2010 в Русия се реализираха над 3000 сливания и поглъщания на фирми, т.е. почти десет пъти повече, отколкото в по-мощната китайска икономика. При това, както посочва Thompson Reuters, тези сделки, чиито среден обем е 10,5 млн. долара, са били свързани най-вече с частния сектор, докато сходните китайски сделки, със среден обем 166 млн. долара, са се сключвали предимно между държавни предприятия.

По същия начин, въпреки резкия спад на преките чуждестранни инвестиции, в сравнение с 2008, през последните няколко месеца стратегическите инвеститори осъществиха няколко мащабни вложения в руската икономика. Като цяло, през 2010, преките чуждестранни инвестиции в нея достигнаха 40 млрд. долара, т.е. ½ от тези през 2008, но макар че общият им обем е намалял, нараства обемът на отделните сделки, тъй като стратегическите инвеститори вече са набрали достатъчно смелост за да влагат средствата си в Русия. Знакова сделка в това отношение бе обмяната на акции между ВР и руската държавна компания „Транснефт”, на стойност 1,5 млрд. долара, което илюстрира готовността на една от най-големите петролни корпорации в света да действа на руския пазар. Още по-показателна е покупката (за 3,8 млрд. долара) на компанията за производство на млечни продукти „Вим-Бил-Дан” от гиганта PepsiCo – най-голямата сделка в руската история, в резултат от която PepsiCo се превърна в най-големия производител на хранителни продукти в Русия.

Бързо се възстановява и руският банков сектор. Според кредитния анализатор на развиващите се пазари в лондонския фонд Ехоtix Андре Андрияновс: „В момента за нас не се откриват кой знае какви възможности в Русия, тъй като задълженията към банките бяха бързо преструктурирани и, съответно, на компаниите не се наложи да продават активи. Днес банките разполагат с повече от достатъчна ликвидност и разчитат на лихвените проценти, изчаквайки възстановяването на кредитирането”.

В миналото руската икономика демонстрираше ръст, по-скоро, въпреки действията на правителството, а не благодарение на тях. Притокът от петродолари позволяваше да не се пести при покупката на техника и потребителски стоки, но държавата реализираше твърде бавно необходимите реформи. Руският корпоративен сектор не се отличава с особено рационални разходи или кой знае колко добро управление, но бизнесът в страната просперира, благодарение на голямото количество свободни средства.

Тоест, налага се изводът, че Русия не просто няма как да „изпадне” от BRICS, но и има всички шансове да укрепи позициите и ролята си в рамките на тази група, обединяваща най-перспективните и бързо развиващи се икономики на планетата.

„Многополюсен” или „мултипартньорски” модел?

Независимо от проблема с BRICS и тези с другите развиващи се държави, основната цел на външната политика на президента Обама, след идването му в Белия дом, беше утвърждаването на американското лидерство, след като едностранният подход и войните, започнати от администрацията на Буш, отслабиха съюзниците на Вашингтон и ерозираха неговата хегемония.

Както е известно, в първия доклад на администрацията на Обама за Националната стратегия за сигурност, публикуван през май 2010, ясно се посочва, че „националната ни стратегия за сигурност концентрира усилията си за възраждане на американското лидерство, така че да можем по-ефективно да прокарваме нашите интереси през ХХІ век”. Засягайки въпроса за световните икономики, способни (според Вашингтон) да претендират за глобално лидерство, в първото си обръщение „За състоянието на Съюза”, от януари 2010, Обама ясно декларира, че „никога няма да приеме второто място за САЩ”.

В рамките на тази политика, САШ се опитват да предотвратят развитието на многополюсна система, правейки незначителни отстъпки на развиващите се нации, които да позволят на Вашингтон да съхрани позициите си още дълги години.

Най-новата американска схема, лансирана преди малко повече от година и половина от държавния секретар Хилари Клинтън, залага на формирането на т.нар. „мултипартньорски” свят, като алтернатива на „многополюсния”. В съответствие с тази концепция, администрацията на Обама възнамерява да поеме ролята на „старши партньор”, държащ лидерските позиции в международната „коалиция на добрата воля”, което, на практика, само ще укрепи доминиращите позиции на Вашингтон в глобален план.

„Искаме да бъдем лидер – заяви в тази връзка Хилари Клинтън пред Съвета за международни отношения – като разширяваме и укрепване сътрудничеството между голям брой действащи лица и, в същото време, ограничаваме и намаляваме конкуренцията, измествайки равновесието от многополюсния към един мултипартньорски свят. Наясно сме, че този подход не е панацея. Но няма да изоставим целта си. Не всички в света се отнасят добре към нас или споделят нашите ценности и интереси. А някои активно ще се стремят да ни попречат. В тези случаи, партньорството ни може да се трансформира в коалиция от държави за сдържане или ограничаване на тези негативни действия”.

На думи, САЩ подкрепят евентуалното разширяване на Съвета за сигурност и увеличаване пълномощията на развиващите се страни в рамките на групата на 30-те водещи индустриални държави, в Световната банка и в МВФ. Освен това, Държавният департамент се стреми към установяването на тесни двустранни отношения с различни държави, което улеснява удържането им в американската сфера на влияние. Вашингтон възнамерява да действа като доминираща световна сила докато може да си го позволи. В крайна сметка, Америка си остава богата милитаризирана държава с достатъчно силни и достатъчно послушни съюзници измежду индустриално развитите държави, сред които са страните от Европа (и НАТО), възелът Великобритания – Австралия – Канада – Нова Зеландия, а също Япония, Южна Корея, Тайван и други страни. Въпреки това, продължаващата глобална диверсификация на икономическите и политически ресурси по отношение на развиващите се държави, както изглежда, неизбежно води до налагането на многополюсен световен модел. В тази връзка, отново ще цитирам доклада „Глобални тенденции 2025”: „ Безпрецедентното изтичане на богатства от Запад на Изток, на което сме свидетели в момента, ще продължи и в обозримо бъдеще... Предполагаемите показатели на икономическия растеж на Бразилия, Русия, Индия и Китай говорят за това, че към 2040-2050 общият БВП на тези държави вероятно ще се изравни с този на страните от Г-7. Китай, в по-голяма степен, отколкото която и да било друга държава, възнамерява да увеличи влиянието си в света през следващите двайсетина години. Ако сегашната тенденция се запази, през 2025 Китай ще се утвърди като втората икономика в света и ще се превърне във водеща военна държава”. На практика обаче, Китай се превърна във втората световна икономика още през август 2010, т.е. 15 години по-рано от прогнозираното.

В тези условия, колко от непрекъснато укрепващите позициите си развиващи се държави ще са склонни да следват безропотно политиката на все по-ненадеждната и прекалено милитаризирана Америка?

Времето за вземане на решение относно архитектурата на бъдещото световно лидерство наближава. В определен момент, след 10-20 години, Вашингтон вероятно ще трябва да се задоволи само със значима (но не и изключителна) роля в света.

Макар че, разбира се, има и друга възможност.

Отчитайки взривоопасната ситуация в света: наближаващият „петролен пик”; климатичните промени; несекващите войни, водени от САЩ; проблемът с бедността, който ще се задълбочи още повече, когато населението на планетата нарасне от сегашните 6,8 млрд. до над 9 млрд. души, през 2050 и  стремежът на много развиващи се държави към по-справедливо разпределяне на глобалното лидерство, САЩ биха могли да решат своевременно да се ориентират към глобална военна агресия за да съхранят доминиращите си позиции, като е възможно това да доведе дори до Трета световна война.

Имайки предвид ерозията на американската политическа система, продължаваща вече не едно десетилетие, чудовищно раздутия арсенал на Пентагона, милитаризацията на американското общество и готовността на Вашингтон и корпоративните медии да си сътрудничат в „продажбата” на войни на слабо информираната общественост, подобна възможност не би трябвало да се изключва напълно.

Невъзможно е да се прогнозира, как точно ще се развият нещата. Поне засега обаче, американската нация все още притежава достатъчно власт за да твори сама собствената си история. И това не е толкова въпрос на гласуване, колкото на вземане на необходимите мерки за коригиране „отдолу” на опасното пристрастие на американската политическа система към воденето на войни и удържане на всяка цена глобалното господство на САЩ, непростимото бавене при вземането на адекватни мерки против климатичните промени и равнодушието към огромното и задълбочаващо се икономическо неравенство.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1081-kitai-i-islqmyt-shte-sblijat-evropa-i-rusiq

Известният френски геополитик Аймерик Чопрад е роден през 1969. През 1993 завършва политически науки в парижкия Сорбона. Преподава геополитика в редица авторитетни висши учебни заведения, включително в Колежа по отбраната (2002-2009), а от 2009 е професор в Университета на Нюшател, Швейцария. Периодично чете лекции и във Висшия кралски военен колеж в Мароко. Директор е на годишния геополитически сборник Revue française de géopolitique.

Професор Чопрад се смята за представител на новата френска реалистична геополитическа школа, формирала се около Международната академия за геополитика, чиито секретар е той. Привърженик е на тезата за многополюсния свят и за  изграждането на „силна Европа на нациите” (без участието на Турция), която да поддържа добри отношения с Русия и да балансира между другите големи световни „полюси”, като САЩ и Китай.

Аймерик Чопрад е автор на 11 книги, по-известни измежду които са „Геополитиката: константи и променливи в хода на историята” (2007) и „Хроники на цивилизационния сблъсък” (2009).

- Напоследък много се говори за т.нар. „презареждане” в американско-руските отношения. Смятате ли, че става дума за трайна тенденция?

- Всъщност, истината е, че в Русия изпитват известни опасения, че тази американска политика може да се промени в негативна посока. Още повече, че републиканците, или поне част от тях, не крият враждебното си отношение към постигнатото на руско-американските преговори. И това касае не само договора за стратегическите настъпателни оръжия, но и други въпроси.

- Как можем да обясним поведението им? Какви са причините? Тъй наречената „чаена партия” е доста необичайно и ново за САЩ движение, което при това, очевидно стои на неоконсервативни позиции.

- Действително проблемът с „чаената партия” е, че тя представлява своеобразна антифедерална, т.е. насочена срещу федералната власт реакция, при това мотивите, от които се ръководят членовете и, са доста разнообразни и враждебността към Русия не се споделя от всички. Всъщност, това, което чуваме, са гласовете на само някои членове на „чаената партия”, а не на всички сенатори, т.е. става дума за отделни хора, недоволни от развитието на отношенията между Русия и САЩ. Според мен, не може да се твърди, че републиканците, като цяло, са враждебно настроени към Русия. Трябва да подхождаме по-балансирано към онова, което виждаме и чуваме.

- И все пак, по традиция, известна враждебност към Москва досега демонстрираха най-вече демократите.

- Истината е, че най-голямо внимание на въпросите за човешките права действително отделят именно демократите. Републиканците, априори, се смятат за по-прагматично настроени. Често съм чувал, че правителствените кръгове както в Москва, така и в Пекин, са изразявали по-големи опасения от поведението на демократите, отколкото от това на републиканците. Аз обаче се отнасям доста скептично към този, често използван напоследък аргумент, че сегашното републиканско мнозинство може да навреди на бъдещите отношения между Вашингтон и Москва. При това не бива да не отчитаме и вътрешнополитическия фактор. В период на съвместно съществуване на президент-демократ и доминиран от републиканците Сенат, е нормално републиканското мнозинство да се опита да усложни работата на президента и да попречи на провежданата от него външна политика.

Впрочем, да не забравяме и за причините, довели до появата на т.нар. „чаена партия”. Тук нещата въобще не опират до Русия, а до вътрешната политика, икономиката и изключително тежката криза, която преживяват американците. Тя е продължение на ипотечната криза, породила това влиятелно обществено движение. Тоест, ръстът на опозиционните настроения срещу Обама може да бъде обяснено с вътрешната му политика, а не с договора за СНВ или със сближаването на руската и американската позиция по иранския въпрос например.

- Като споменахте Иран, как оценявате ситуацията в този регион? Тук има трима големи играчи: Турция, Иран и Русия. И, както знаем, Турция има големи амбиции по отношение на Кавказ и Балканите, които някога са били част от империята и. Нима това не е проблем? Защото Русия  не направи нищо за да попречи на Турция да се върне в играта, в която именно руснаците бяха привилегирования партньор на Иран.

- Без съмнение, това оказа влияние върху решението на Русия. Ако анализираме особеностите на близкоизточната политика, там се очертават двама големи играчи. В Близкия изток, и особено, в арабския свят, това са преди всичко Иран и Турция, които преследват както общи, така и съперничещи си и дори противоположни интереси. Така например, те си съперничат за контрола над ХАМАС, или за влияние върху палестинската съпротива, като цяло. Напоследък Турция си извоюва голяма популярност в сектора Газа, което никак не радва Иран. От друга страна, сегашното ислямистко правителство на Турция, съумя да намери редица допирни точки с Иран,  като в тази връзка следва да споменем споразуменията на Техеран с Турция и Бразилия, което говори за осезаемо сближаване между Турция и Иран. Тоест, тези двама играчи доста бързо успяха да се договорят по цял ред важни въпроси, затова на Русия се налага да напомни на Техеран за традиционно добрите му отношения с Москва. Както и, че следва по-предпазливо да подхожда към развитието на отношенията с Анкара.

-            Да се спрем на ситуацията в Кавказ. Наскоро руснаците направиха официални изявления за присъствието на чужди специални служби в региона, подкрепящи севернокавказките ислямисти. Как бихте коментирали подобни твърдения?

- Много е трудно да се получи достатъчно точна информация по този въпрос, тъй като подобни изявления от руска страна се правят доста рядко. И, ако те наистина са направени, това означава, че руснаците са се опирали на достатъчно точни данни от разузнаването си. В този смисъл, възможно е това да е своеобразно предупреждение – Русия би искала да напомни, че в тази зона ислямизмът представлява много сериозен проблем, независимо дали става дума за Чечения или за Дагестан, и затова трябва да престанат тези игри с огъня, т.е. заиграването с ислямистите в името на съперничеството и класическата борба между интересите на различните големи сили. Ясно е, че грузинските специални служби например, са се занимавали с това. Добре известно е, че Грузия дълго време изпълняваше ролята на тилова база за операциите на чеченските сепаратисти.

- А Турция? Както е известно, братята на лидера на чеченските ислямисти Доку Умаров намериха убежище именно там.

- Разбира се, Турция също е замесена в това, да не говорим, че е налице и определена връзка с други специални служби, включително американски... Струва ми си, че след като руснаците си позволяват публично да правят подобни заявления, което, общо взето, не е типично за тях, това вероятно е знак най-вече към САЩ.

- Наистина ли смятате, че Москва иска от САЩ да прекратят скритата подкрепа за радикалните ислямистки движения в региона?

- Традиционен и доста сериозен проблем за САЩ е наличието в тази страна на голям брой различни специални служби, разполагащи с огромен щат от сътрудници. Тук е мястото да си зададем и въпроса, кой всъщност определя политиката на САЩ – Държавният департамент, ЦРУ, или президентът? Струва ми се, че ако действително има подобни действия, мотивацията им не е свързана с президента или Държавния департамент. По-вероятно става дума за собствена игра, която води ЦРУ в Кавказ, както впрочем и в Афганистан. Което се отнася, в частност, за проблема с хероина – доста се коментираха мерките за защита на маковите полета в Афганистан, предприети от ЦРУ и шокирали мнозина американски военни, които вече не разбират, за какво всъщност се сражават в тази страна, след като не им дават да унищожат маковите насаждения. Тоест, когато говорим за американската политика трябва да сме наясно за различията между основните играчи в нея.

- От думите ви излиза, че смятате САЩ за нестабилна политическа сила. За разлика от Русия например, чиято политика, общо взето, е достатъчно ясна, особено на фона на нарастващото и влияние в постсъветското пространство. Тоест, можем с голяма степен на достоверност да прогнозираме, какво възнамеряват да предприемат в Москва. Според Вас обаче излиза, че не можем да кажем нищо определено за САЩ.

- Възможно е на някои ваши читатели това да се стори парадоксално, но мисля, че руската външна политика се контролира много по-стриктно. Руската държава знае какво иска, а онези, на които е възложено да реализират на практика тази политика, действат въз основа на ясна централизирана стратегия. Което не може да се каже за американския случай, и тъкмо това, поне според мен, е големия проблем на американската политика. Припомнете си за американското поведение по толкова много сложни въпроси. Тази ситуация несъмнено е свързана с наличието на голям брой играчи, при определянето на стратегията на САЩ.

- След като споменахте Афганистан, не може да не си припомним, че след серията от нападения в Хайберския проход, по-голямата част от американския транзит вече минава през Русия: от балтийските държави, с железница, до Афганистан. Всъщност, дали „отварянето” на НАТО към Русия, на което сме свидетели напоследък, не е свързано именно с това? Защото едва ли може да смятаме, че в Москва внезапно са решили да прегърнат политиката на пакта. Какво мислите Вие?

- Не Русия започна сегашната война в Афганистан, макар че през 2001 тя подкрепи въвеждането на санкции срещу режима на талибаните. Освен това, Русия отлично знае, колко е трудно (да не кажа невъзможно) да бъде постигнат успех в Афганистан. Лично аз смятам, че НАТО нищо не може да постигне в тази страна без руска подкрепа. С други думи, Русия е ключът към решаването на афганистанския проблем. Разбира се, не става дума за въвличането и в афганистанското блато, а за установяване на плодотворно сътрудничество с нея. В случая, двете страни имат общи интереси. Москва не би искала Афганистан да се превърне в пример за успеха на САЩ, макар че, като цяло, в момента там се случва точно обратното, тъй като талибаните завладяват все по-големи територии. Освен това, Русия никак не е заинтересована в Кабул отново да бъде установен ислямистки режим, тъй като подобно развитие би имало крайно неблагоприятни последици за самата нея.

- Добре, нека оставим на мира Централна Азия и погледнем на север, където големите играчи вече имат нови цели. Да вземем например Арктика, към която специален интерес имат и Русия, и САЩ, и Канада, и ЕС. Бихте ли ни разяснили целите и отношенията между големите сили в този регион?

- По цял ред причини Арктика представлява стратегически приоритет за руснаците. Като нещата опират най-вече до това, че (според повечето оценки) в тази част на света са концентрирани между 20% и 25% от всички световни запази от петрол и природен газ. Освен това, както следва от повечето теории за глобалното затопляне, можем да очакваме отварянето на нови транспортни маршрути в региона, като сред основните задачи пред Русия е да си гарантира контрола над Северния морски път, позволяващ да се съкрати сегашния маршрут между Китай и Ротердам с близо 4 хиляди километри.

На второ място, Русия полага гигантски усилия да получи международно признание за правата си върху това морско пространство и, в частност, да докаже, че хребетът Ломоносов е продължение на сибирския континентален шелф. Подобни стъпки биха могли да и помогнат да получи признанието на международната общност за правата върху значителна част от Арктика. През последните години тя успя да постигне определени резултати в тази посока. В частност, през септември 2010, Русия подписа договор с Норвегия, а в момента преговаря с трима други играчи в региона: Канада, Дания и САЩ. Да, налице са определени проблеми, но те не ограничават отношенията на Москва с другите играчи, тъкмо обратното, проблемите между САЩ и Канада например, са дори по-сериозни от тези между САЩ и Русия.

По въпроса за Арктика и т.нар. „морски въпрос” Русия е изпреварила останалите и ще направи всичко за да постигне успех в този регион, както впрочем и в Антарктика.

Днес сме свидетели на възстановяването на руските позиции в света, откриване на военноморски бази във Виетнам и в сирийското пристанище Тартус. Това завръщане на Русия като велика морска държава вече е придобило доста значими измерения, достатъчно е да си припомним изказванията на руския президент Путин от 2002-2003. Още тогава той очерта тези руски намерения, а днес просто отбелязваме приемствеността в политиката на Русия и при президента Медведев. Според мен, това укрепване на руските позиции в Световния океан, доказва, че Русия съвсем сериозно се стреми да се превърне в един от ключовите глобални играчи на утрешния ден, включително и намесвайки се в съперничеството между САЩ и Китай за контрол над Тихоокеанския регион. В Москва отчитат изострянето на американско-китайските противоречия, както и сложността на въпроса за Курилските острови. Тоест, като цяло, Русия е решена да бъде активен участник в този процес.

- В някои ваши статии говорите за система за европейска сигурност без участието на САЩ, което има допирни точки с проекта на Дмитрий Медведев, според който не е нормално, че сигурността на Европа се обвързва с две неевропейски държави: Канада и САЩ. Според Вас излиза, че като алтернативна система за Европа трябва да се приеме именно руският проект, според който сигурността на континента ще се гарантира най-вече от самите европейци, включително и от Русия?

- Напоследък много се говори за многополюсния модел, но мултиполярността е само преходен етап, настъпил след като американската глобална хегемония навлезе в период на упадък, макар че САЩ запазват огромната си военна мощ и почти половината от световните инициативи в сферата на отбраната са техни. Въпреки това, Америка не може да контролира света в геополитически и икономически план, защото именно тук е налице реална мултиполярност. Сега нека опитаме да анализираме двата основни проблема, с които са обречени да се сблъскат европейските нации и които свидетелстват за необходимостта от формирането на устойчив съюз между Западна и Централна Европа и Русия. Първият проблем е Китай, тъй като макар в исторически план той да не е осъществявал агресивни проекти, неговата демографска, икономическа, а в бъдеще и военна тежест, както и възможността да претендира за господство в Тихоокеанския регион, означават, че европейците следва да се ориентират към сближаване с Русия и вече не могат да разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Защото САЩ тепърва ще се сблъскват със собствени проблеми и в резултат от това, могат дори да се окажат изолирани от Евразия. Струва ми се, че съдбата на Европа тясно се преплита с тази на Русия, без значение дали става дума за цивилизационни връзки, енергийна комплиментарност или за нарастващата тежест на Китай.

Вторият проблем, който би трябвало да ни сближи с Русия, е проблемът с исляма. През следващите десетилетия, той ще се изостри още повече по демографски причини, заради ръста на радикалните настроения и постепенното падане на съществуващите режими в арабския свят, които бяха „ориентирани” към сдържане на ислямизма, но в повечето случаи вече са напълно амортизирани.

- Какви държави по-конкретно визирате? Африканските, централноазиатските или, може би Пакистан?

- Виждаме какво става в Северна Африка и Арабския свят, но Пакистан също представлява много сериозен проблем. В тази връзка бих обърнал внимание на факта, че Индия наскоро поръча (между другото именно в Русия) над сто изтребители. Тази сделка е пряко свързана и със страховете от случващото се в Пакистан. Пакистан е държава, която безпокои всички: там ислямският радикализъм вече е достигнал такова равнище, че можем да очакване формирането на подобен на талибанския режим още през следващите години. Имайки предвид конвенционалния и ядрения потенциал на тази страна, тя няма как да не поражда изключителна тревога. Много по-голяма, отколкото тази, свързана с Иран, защото, поне според мен, с Техеран все пак можем да се споразумеем и да установим някакъв прагматичен диалог.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington

Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес.

Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз.

През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч.

В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации.

Интервюто на Еманюел Тод е дадено пред в."Известия"

-          Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация?

-          Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва.

-          Какво повлия върху този избор?

-          Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада.

-          Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ?

-          В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним  особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик.

Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика.

-          Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента.

-          В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои.

-          Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия?

-          Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците.

-          Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”?

-          Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри.

-          Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение?

-          Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми.

-          Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция?

-          Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика.

-          С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света?

-          САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно.

-          В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД?

-          Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство.

Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея.

Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там.

-          Колко силна, според Вас, е Русия?

-          Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион.

Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2010/1008-idealniq-proval

В края на първото десетилетие на ХХІ век, мнозина анализатори обръщат поглед към най-значимите събития, случили се през тези години. Сред тях, без съмнение, е и „войната срещу тероризма”, инициирана от САЩ през 2001. Част от тази глобална война станаха и американските военни операции в Афганистан и Ирак. Военната интервенция в Афганистан стартира през октомври 2001, а войната в Ирак – през март 2003. Почти шест години основното внимание и усилия на Вашингтон бяха насочени към Ирак и едва през 2009 Афганистан се превърна в основното бойно поле на американската война срещу „международния тероризъм”.

Победата на Барак Обама на президентските избори преди две години, обозначи новия курс на САЩ в Ирак – от стремежа за постигане на значими резултати към стратегия, базираща се на ясни срокове за изтегляне на американските войски от страната (1). В края на 2008 приключи мандатът на ООН за присъствието на многонационалните сили в Ирак и през юли 2009 САЩ останаха единствената държава, запазваща мащабно военно присъствие в страната (около 130 хиляди души). През февруари 2009, Обама утвърди промяната на стратегията в Ирак и всички последвали действия на Белия дом оттогава насам потвърждават намерението му да сложи край поне на една от войните, „наследени” от предишната администрация, както непрекъснато повтаря сегашният американски президент. През 2009, САЩ предадоха контрола върху военните операции на иракските сили за сигурност, в съответствие с двустранното споразумение, подписано през ноември 2008. След 1 септември 2010, в Ирак останаха не повече от 50 хиляди американски военни, които следва да напуснат страната през 2011 (2). Тази динамика ни позволява да анализираме иракската война вече от гледната точка на преследваните от нея цели и постигнатите резултати.

Целите и резултатите на войната

Иракската война се предшестваше от достатъчно продължителен период, през който САЩ се опитваха да получат одобрението на Съвета за сигурност на ООН за осъществяване на силова акция за разоръжаването на Ирак. Джордж Буш-младши и привържениците му искаха да убедят американското и световното обществено мнение, че режимът на Саддам Хюсеин притежава оръжия за масово унищожение, поддържа връзки с Ал Кайда и планира терористични атаки срещу САЩ. След като не можа да получи съответните санкции от ООН, Вашингтон започна да формира коалиция от държави, която да осъществи военната интервенция. Формално, целите на операцията бяха фиксирани в резолюцията от октомври 2002, приета от Конгреса на САЩ. Тя разрешаваше на администрацията на Буш-младши да използва американските въоръжени сили за „да защити американската национална сигурност от продължаващите заплахи от страна на Ирак и да гарантира изпълнението на всички съответни резолюции на Съвета за сигурност на ООН по отношение на Ирак” (3). В далеч по-неформалното изложение на президента Буш, като цели на войната се определяха „разоръжаването на Ирак и превръщането му в свободно и вдъхващо надежди общество”. За американските политици и общественото мнение, войната в Ирак дълго време изглеждаше справедлива и оправдана, което обяснява и стремежът им за постигането на осезаеми успехи в нея.

Необявена официално, но достатъчно очевидна цел на войната беше стремежът на САЩ да получат достъп до петролните находища на Ирак, които (по установени запаси) са на трето място в света. Друга важна задача на военната операция беше свалянето на режима на Саддам Хюсеин и поставянето на власт в Багдад на проамериканско правителство, което да гарантира реализацията на икономическите интереси на САЩ, да се превърне в тяхна опора в борбата им срещу Иран, както и да съдейства за ръста на американското влияние в Близкия и Средния Изток. За постигането на всички тези цели, още при подготовката на войната се планираше окупацията на Ирак и активната трансформация на иракското общество и неговите политически и икономически институции (4).

Оценявайки резултатите от войната от гледна точка на така поставените задачи, можем уверено да твърдим, че нито една от официално обявените, или пък необявени, цели не бе постигната: не бяха намерени оръжия за масово унищожаване, нито пък бяха потвърдени връзките между режима на Саддам и Ал Кайда – напротив, войната съдейства за проникването на последната в Ирак. Най-големи загуби от войната понесоха  иракчаните и най-вече гражданското население. По данни на неправителствената организация Casualties.org, в Ирак са загинали 4692 бойци на международната коалиция, като само убитите американци са 4371 (5). Загубите на иракските сили за сигурност пък достигнаха 9368 души, а сред гражданското население – 46931 души (6). Според електронното издание Washington ProFail пък, в Ирак са загинали 55 хиляди бунтовници и участници в различни терористични групи, сражаващи се със силите на коалицията (7).

В хода на войната бяха регистрирани многобройни нарушения на нормите на международното хуманитарно право от страна на американските военни (жестоко отношение към военнопленниците, убийства на мирни жители, изтезания), което породи изключително силен международен резонанс. Делата, водени в тази връзка от американските съдилища, са съпроводени от публични дискусии за обстоятелствата, при които са били извършени предполагаемите престъпления, като това силно вреди на международния имидж на САЩ. През май 2009, в Съединените щати се разгоря широка полемика във връзка с решението на Барак Обама да забрани публикуването на снимки, запечатали издевателствата над иракските военнопленници, фигуриращи като доказателства в процесите срещу американски военни. Мнозина анализатори и военни подкрепиха това решение, посочвайки, че публикуването на подобни снимки може „да струва живота на американски военни, служещи извън границите на САЩ” (8).

Друга тема, породила огромен обществен резонанс в Съединените щати и света през 2009, беше публикуването на инструкциите за използване на специални средства за разпит на задържани, заподозрени че са извършили терористични действия. Тези инструкции бяха приети при управлението на президента Буш-младши. Така, ходът на иракската война демонстрира нарушаването както на общоприетите принципи за започване на война, съобразно концепцията за „справедливата война” (just ad bellum), така и на правилата за воденето и – принципите за справедливо водене на войната (just in bello).

Декларираните цели на войната в Ирак бяха средство за постигане на стратегическата задача – защитата на САЩ и съюзниците им от терористичните заплахи. Действително, след терористичните нападения от 11 септември 2001, подобни атаки срещу територията на САЩ не се повториха и това обстоятелство е може би единствения сериозен аргумент на привържениците на войната. В същото време обаче, войната стимулира нарастване броя и увеличаване възможностите на терористичните групировки в други региони на света и осъществяването на мащабни терористични нападения срещу американски съюзници от т.нар. „коалиция на желаещите”. Глобалната война на САЩ срещу тероризма се превърна в глобално настъпление на терористичните групировки срещу Америка и съюзниците и. Сред най-мащабните терористични нападения бяха взривовете на крайградските влакове в Мадрид, през март 2004 и терористичните акции в Лондон, през юли 2005. По данни на неправителствената организация Nation Master, Ирак е на първо място в света по броя на жертвите на терористични нападения за периода 1968-2006, следван от САЩ, Индия, Пакистан, Израел, Колумбия, Русия, Ливан, Алжир и Афганистан (9). Известният експерт по проблемите на международния тероризъм Екатерина Степанова от Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия смята, че вследствие на войната на САЩ срещу тероризма, нивото на терористичната активност в света рязко се е повишило, както и, че като цяло Америка е загубила тази война (10).

Редица анализатори обръщат специално внимание на т.нар. “spillover-ефект”, т.е. на „преливането” на иракската война в други държави от региона. Ендрю Търил например, посочва следните прояви на този ефект: проблемът с бежанците и преместените лица; трансграничният тероризъм; усилване активността на сепаратистките движения и религиозните групи; транснационалната престъпност. Тези проблеми не могат да бъдат решени бързо и решението им неизбежно зависи от „желанието и способността” на иракските власти да се ангажират с тях. Според Търил, много от проблемите са дългосрочни и появата им е пряко следствие от войната (12).

Може да се твърди, че необявените цели на войната, а именно – установяването на контрол над петролния сектор на иракската икономика, също не бяха осъществени. Ирак и досега не съумява да достигна равнището на предвоенния си петролен добив. Инвестициите за възстановяване на инфраструктурата в този сектор на икономиката от американския бюджет и от частни компании, много често се оказваха неефективни. Както е известно, обектите от петролно-добивния сектор за сред любимите мишени на бунтовниците. Освен това, значителна част от отделените средства потъваха в корумпираната система, създадена от частните подизпълнители и местните власти. Според международната статистика, Ирак е на едно от първите места в света по ниво на корупция.

Формално, в Ирак са налице всички институции на суверенната държавна власт, но мнозина наблюдатели посочват, че спецификата на страната не позволяват да се разчита, че в обозримо бъдеше тя ще се превърне в стабилна и демократична държава. Проточилите се военни действия и активността на терористичните групировки допълнително влошиха икономическата ситуация в страната и общото положение на иракското общество. За това свидетелстват както статистическите данни, така и проучванията на общественото мнение в страната. Според Световната банка: „Липсата на сигурност пречи на деловата активност, забавя процеса на възстановяване, ерозира управлението и затормозява търговията. Съдебната система работи бавно, а изпълнението на решенията и е непредсказуемо; корупцията процъфтява. В рейтинга за делова активност, Ирак е на 141 място (от всичко 178) и е на последно място по делова активност със съседните държави... Инфраструктурата му е слаба и затруднява деловата активност; повечето жп линии и шосета се нуждаят от ремонт и по-добра поддръжка. Броят на стационарните и мобилни телефони на глава от населението е нищожно малък, в сравнение с възприетите стандарти, достъпът до Интернет е на най-ниското ниво в света. През 2003, броят на децата, посещаващи средните училища, беше доста под средното регионално равнище, което се отнася и за жизненото равнище, като това се дължи най-вече на разрушаването на човешките ресурси и инфраструктурата след американската интервенция” (13).

„Индексът на икономическата свобода”, който ежегодно се определя от американската консервативна фондация Heritage и списанието Wall Street Journal, въобще не включва Ирак (14), макар че в коментарите по повод изданието на Индекса за 2009 се посочва ниското ниво на развитие на други държави от същия регион – Иран, Либия и Сирия (15). В „Глобалния индекс на мира”, чиито съставител е неправителствената организация Vision of Humanity, през 2007 и 2008, Ирак се намира на последно място в класацията, в която са включени 140 държави (16).

Основните проблеми, с които се сблъска иракското правителство, а наред с него и американската администрация и мисиите на различните международни организации, бяха породени от военните действия на коалицията, последвалата ги гражданска война и мощното присъствие на международни терористични групировки в Ирак. Част от тях бяха наследени от режима на Саддам Хюсеин.

За да бъде възстановен Ирак и се създаде „стабилно, мирна и вдъхващо надежди общество”, трябваше да се решат следните проблеми: да се гарантира сигурността в страната; да се възстанови инфраструктурата; да се интегрира иракското общество, като се намерят компромисни решения на въпросите за достъпа до властта и разпределяне на природните ресурси и на приходите от тях; да се разрешат конфликтите с държавите от региона (Сирия, Кувейт, Турция, Иран); да се реши проблемът с бежанците и преместените лица (17); да се повиши жизненото равнище и се подобри медицинското обслужване (18); да се изплати външния дълг (19).

Един от броевете на авторитетното германско издание Internationale Politik от 2008 се появи с водещо заглавие „Иракският ад” и редакционна статия, в която се посочва, че Ирак представлява „тотална и непрекъсната извънредна ситуация: измъчена и неуправляема страна, намираща се в състояние на непрекъсната гражданска война на всички срещу всички, като от окончателен разпад я предпазва само присъствието на американските войски” (20). Между другото, въпросният брой на немското списание се появи тъкмо по времето, когато американските военни и политически лидери тръбяха за успеха на операцията „The troop surge” в Ирак , в резултат от която в страната беше наложен относителен ред и бе фиксирано най-ниското ниво на жертвите сред военните и мирното население от началото на войната. Тъкмо този относителен успех послужи като основа за подписването на договора за прекратяване на американското военно присъствие в Ирак от ноември 2008.

В статията си „Америка: магията се разсейва” шефът на Института за стратегически изследвания в Лондон Кристофър Бертрам акцентира върху „безсилието на световната свръхдържава” и „краха на Америка в Ирак”, което според него е „ускорила загубата на водещите и позиции в света, както и на ключовата роля в новата, все още неокончателно формирала се, система на международните отношения”. Бертрам твърди, че „предвид обстоятелствата, свързани с тази война, и окупационните практики, бяха девалвирани такива важни ценности, като моралния авторитет, неотслабващата военна мощ, лидерската репутация на САЩ в различните съюзи с тяхно участие и компетентността им при урегулирането на кризи”. При това, според него, поражението на САЩ в Ирак е повлияло негативно върху цялата система на международните отношения, отслабвайки американските съюзници и укрепвайки влиянието на американските противници” (21).

Войната като грешка

Ситуацията, в която изпаднаха САЩ в Ирак, би могла да се оцени като патова. Както е известно, за мнозина европейски лидери (както, впрочем и за тези на ключови държави, като Русия и Китай) войната в Ирак още от самото начало беше погрешно решение. В тази връзка, ще цитирам едно любопитно свидетелство, което дава известният американски журналист Боб Удуърд в книгата си за иракската война „Планът за атаката”. В нея той споменава телефонния разговор между президента Буш-младши и руския му колега Путин, от 24 март 2003, в което последният е заявил, че „това ще се окаже изключително тежко изпитание за теб. Съчувствам ти и много съжалявам. Това решение ще доведе до огромни човешки страдания”. По-нататък Удуърд цитира самия Буш, който оценява този разговор като проява на приятелско съчувствие от страна на лидер, чиято страна също воюва с тероризма. Според Боб Удуърд, това е била и единствената демонстрация на съчувствие сред огромния брой разговори на американския президент с лидери на други държави по повод започналата война в Ирак (22).

Днес повечето американски анализатори оценяват иракската война като грешка и кампания, която не би трябвало да бъде стартирана. Както посочва носителят на наградата Пулицър за книгата си „Провалът: американската военна авантюра в Ирак” Томас Рикс: „решението за началото на войната през 2003 беше най-лошото външнополитическо решение за цялата история на САЩ” (23). Според него, в най-близко бъдеше Ирак няма да може да стане стабилна и демократична държава, нито пък надежден американски съюзник в региона (24). На свой ред, президентът на авторитетния Съвет по външна политика (и автор на книгата „Война по необходимост и война по избор”) Ричард Хаас, който участва в подготовката на двете иракски войни, смята, че първата (през 1991) е била необходима и нейната легитимност се доказва от широката международна и регионална подкрепа. Втората обаче, е била „война по избор”, но ходът и е доказал, че „това беше един лош избор, който, на всичкото отгоре, беше и лошо осъществен, което още повече задълбочи вредните последици от войната”. Според Хаас, „лошият избор се определя и от обстоятелството, че САЩ разполагаха с много други варианти за действие, които при това бяха за предпочитане и изискваха по-малко материални и човешки загуби и по-малко пропуснати възможности” (25). Интересно е, че в прословутата си реч, произнесена на 4 юни 2009 в Кайро, президентът Обама използва терминологията на Хаас и определи войната против тероризма в Афганистан, като „война по необходимост, а не по избор” (26). През миналата година, в списание Foreign Affairs бе публикувана рецензия за книгата на Хаас от Збигнев Бжежински, озаглавена „Приказка за двете войни”. Макар че като цяло оценява книгата положително, Бжежински с ирония отбелязва, че след като резултатите от една война са вече известни, е лесно тя да се определя като война по необходимост или по избор: „съжденията за историята ex post facto се основават на една проста матрица – нищо не е толкова погрешно като провала и нищо не е толкова успешно като успеха”. Според него обаче, е много по-сложно да направиш подобно предположение преди да са станали ясни резултатите от войната (27).

Анкетите сред американското обществено мнение сочат, че мнозинството американци оценяват решението на САЩ да изпратят войските си в Ирак като погрешно (58% срещу 39%, Gallup Poll. 19-23.07.2009) и смятат, че резултатите от войната не оправдават смъртта на толкова американски войници, както и военните разходи (67% срещу 24%, CBS News/New York Times Poll. 19-23.09.2009). През 2009, 50% от американците смятаха, че Ирак никога няма да стане демократично общество, а през 2008 – 61% (CBS News Poll. 9-12.07.2009). 74% от тях (срещу 21%) пък подкрепиха решението на Обама да сложи край на войната и да изтегли основната част от войските от Ирак до 31 август 2010 (AP-Gfk Poll, conducted by Gfk Roper Public Affairs & Media. 16-20.04.2009) (28).

Един от есенните броеве на водещото американско косервативно издание National Interest излезе с корица, на която бе публикувана снимка на мрачно гледащ американски войник и заглавието на водещата статия „Битката за Багдад” на директора на Центъра за близкоизточна политика към Института Брукингс Кенет Полак. Анализирайки ситуацията в сферите на политиката, икономиката и сигурността в Ирак, последният подчертава, че „Америка е единствената сила, която стои между стабилността и анархията в страната” и прогнозира катастрофални последици за Ирак, Близкия изток и дори за целия свят, ако САЩ преждевременно изтеглят войските си, следвайки установения за това график (29). Мнозина американски анализатори, включително толкова опитни и авторитетни политици от периода на Виетнамската война, като Хенри Кисинджър, Ричард Холбрук, Робърт Макнамара и Мелвин Леърд (30), предупреждаваха да се отчита опита от Виетнам, посочвайки, че преждевременното изтегляне от Ирак ще означава, че САЩ са претърпели поражение във войната. Въпреки това, беше трудно да се предположи, че администрацията на Обама ще отстъпи от вече взетото решение, по ред вътрешнополитически, икономически и международни причини. Така, войната в Ирак от „грешка” неминуемо се превръща в поражение на САЩ, което пък я прави идеална за използване в теорията за асиметричните конфликти.

Поражението на САЩ в Ирак през призмата за асиметричния конфликт

Според класическата дефиниция на Карл фон Клаузевиц, задача на всяка война е постигането на определени политически цели, а използването на сила е просто средство за това. Определяйки индикаторите за поражението в една война, той посочва, че това са: ”големите физически загуби на противника, моралните му загуби и откритото признание за това, изразяващо се в отказа на победения от предварително заявените си намерения”. При това, Клаузевиц подчертава, че „единственото истинско доказателство за победата” е „отказът от продължаване на сраженията”, тъй като данните за физическите загуби „съзнателно се изкривяват”, а за изчисляване на моралните липсва „достатъчно удовлетворителна мярка” (31). Следователно, поражението в една война може да се дефинира като неспособност да се постигнат поставените цели и едностранно прекратяване на военните действия. САЩ не претърпяха военно поражение в Ирак, но приключиха войната без да са постигнали нито една от предварително поставените цели и значително влошавайки ситуацията в региона и света, като цяло. Това позволява да определим изхода от войната като поражение на световната свръхсила в борбата срещу един несъизмерим по ресурсите и силовите си възможности противник. Обяснението на причините за това парадоксално фиаско можем да открием в рамките на теорията за асиметричния конфликт, която съответства и на логиката на Клаузевиц. Последният посочва, че победата във войната зависи от два „тясно преплитащи се фактора”: размерът на използваните средства и волята за победа.

Стратегията на борбата може да бъде насочена към постигането на позитивна (разгромът на противника) или негативна (изтощаването на противника и ерозия на волята му за продължаване на борбата) политическа цел (32). Стратегията, целяща изтощаване на противника, често се оказва доминираща в конфликтите между неравностойни по мощта си противници, когато слабият не разполага с материални възможности да нанесе военно поражение на силния, но запазва волята си да продължи борбата.

Според теорията за асиметричния конфликт, лансирана през 1975 за да бъдат обяснени неуспехите на САЩ във Виетнам, поражението на силната страна има по-скоро политически, отколкото военен характер, което е свързано със загубата на волята и за продължаване на войната (33). Моделът на асиметричния конфликт предлага матрица от фактори, водещи до ерозията на волята на силния противник и принуждаващи го да прекрати борбата, в разрез със собствените си интереси:

-          Липсата на осезаеми успехи във войната; изчерпване на силата и волята, нежелание да продължи изразходването на ресурси и даването на човешки жертви в името на предварително поставените цели;

-          Използване от слабия противник на асиметрични стратегии и тактики на борбата, целящи изтощаване на силите и волята на противника – партизанска война, терористични действия, продължителна война;

-          Отрицателно отношение на обществото към продължаването на войната;

-          Усилване на политическото противопоставяне на войната и изборно поражение на партиите, започнали войната.

-          Влияние върху хода на борбата на външни сили, оказващи военна, икономическа и т.н. подкрепа на слабата страна;

-          Отрицателно отношение на международната общност към войната и поведението на силната страна в нея, осъждане на целите и средствата за водене на войната (34).

Оценявайки причините за политическото поражение на САЩ в Ирак, следва да отбележим значението на военно-стратегическите, вътрешните и международните фактори. Към военно-стратегическите можем да причислим сложността на воденето на победоносна война с очевидно фалшиви цели; сложността на водене на военни действия против партизански сили в условията на окупация; лошото познаване на спецификата на региона и страната, което намира израз в недоброто предварително планиране; недооценка на съпротивителния потенциал на местните сили и надценяване на непопулярността на режима на Саддам Хюсеин. В основна форма на борба срещу окупационните войски в Ирак се превърнаха партизанските и терористични стратегии. Неслучайно, в лексикона на американските военни и анализатори, понятието „асиметрични военни действия” (asymmetric warware) се използва най-вече именно по отношение на иракската война.

Продължителната война без конкретни положителни резултати активира механизма на взаимен контрол (system of checks and balances), съществуващ в американската политическа система. Демократическата партия, която най-последователно се обявяваше против започването на войната, победи на изборите за Конгрес през 2006 и на президентските избори през 2008. Дебатите за невъзможността за изтегляне на американските войски приключиха и сроковете за това бяха очертани. Това означаваше, че дори ако САЩ не успеят да постигнат обявените цели за възстановяването на Ирак до момента на пълното изтегляне на техните части, това изтегляне ще се осъществи. След което, Вашингтон вече няма да разполага с други лостове за влияние върху Ирак, освен политическите и икономическите. Трудно може да се прогнозира, доколко САЩ ще съумеят да съхранят лоялността на иракските лидери към двустранното партньорство. В региона, както и в самия Ирак, антиамериканските настроения са доста силни, а правителството в Багдад нееднократно декларира желанието си да се избави от чуждестранното военно присъствие колкото се може по-скоро.

Войната в Ирак наложи изразходването на огромни средства от федералния бюджет, което доведе до най-високото в история на САЩ ниво на националния дълг – над един трилион долара, което почти се равнява на общия обем на средствата, прахосани за войната с тероризма. Икономическата криза принуждава Белия дом да отделя първостепенно внимание на състоянието на икономиката, която в не по-малка степен от военната мощ, определя степента на американското влияние в света. В условията на икономическа криза, администрацията на Обама съкращава разходите и щателно проверява как са се изразходвали парите на данъкоплатците, предназначени за воденето на войната и възстановяването на Ирак. По време на изслушванията в Комисията за въоръжените сили на Конгреса, провели се през март 2009, бяха огласени резултатите от одиторските проверки, направени от Офиса на специалния главен инспектор за възстановяването на Ирак. Според доклада на инспектор Стюарт Боуен, 15-20% от средствата на Фонда за възстановяване на Ирак „са били прахосани напразно”, като става дума за сума между 2,76 и 3,68 млрд. долара (от всичко 18,4 млрд) (35). В резултат от проверките бяха започнати десетки съдебни дела и вече се планира радикална промяна в принципите за контрол върху отпускането и изразходването на средства от федералния бюджет.

В същото време, изтеглянето на основната част от американския окупационен корпус не означава край на разходите, свързани с войната. Американското правителство е длъжно да осигури евакуацията на всички свои сили, както и на военната си техника от Ирак, както и да изпълни ангажиментите си към близо половин милион американски военни, сражавали се в тази страна. Освен това, за стабилизирането на положението в Ирак и региона, САЩ ще продължат да отпускат значителни средства. Както обяви президентът Обама, неговата администрация планира да удвои обема на отпусканите международни помощи.

Сред международните фактори, оказали влияние за политическото поражение на САЩ, си струва да отбележим нееднозначната оценка на международната общност за справедливостта на целите на иракската война. САЩ започнаха  тази война в името на идеалите на демокрацията и свободата, но самата война, напротив, само затвърди имиджа на Америка като империя, реализираща правото си едностранно да използва сила. Този образ е много далеч от демократичните идеали, които САЩ искаха да реализират в Ирак. „Коалицията на желаещите” постепенно се разпадна, като най-последователният американски партньор – Великобритания, изтегли войските си още през април 2009, т.е. месец преди предварително обявения срок. Въпреки твърдението на тогавашния премиер Гордън Браун, че иракската война е била успешна, малцина споделят мнението му. Консервативно-либералната опозиция, която днес управлява страната, нееднократно изтъкваше, че постигнатото в Ирак не може да оправдае понесените там загуби (36). В един репортаж на BBС за изтеглянето на британските части от Басра беше посочено, че „Войната не оправда обявените цели и не донесе на Великобритания повече уважение в света” (37).

Бележки:

[1] Виж «From Conditions-based Strategy to Time-based Approach for Drawing down U.S. Forces». — «Iraq. Key Issues for Congressional Oversight. March 2009». Washington (DC), 2009. P. 9.

[2] Виж «Agreement between the United States of America and the Republic of Iraq on the Withdrawal of United States Forces from Iraq and the Organization of Their Activities During Their Temporal Presence in Iraq. 17 November 2008». P. 19—20. — www.mnfiraq.com/images/CGs_Messages/security_agreement.pdf

[3] «Public Law 107—243. 107th Congress. H. J. Res 114. 11.10.2002»; «Joint Resolution to Authorize the Use of United States Armed Forces Against Iraq. 02.10.2002». The White House. — http://thomas.loc.gov/cgi-bin/bdquery/z?d107:HJ00114

[4] Виж «Chapter 1. Planning begins». — «Hard Lessons: The Iraq Reconstruction Experience. Special Inspector General for Iraq Reconstruction». Washington (D.C.), 2009. P. 3—17.

[5]Виж «Iraq Coalition Casualty Count». — http://icasualties.org/Iraq/index.aspx

[6] Виж «Iraqi Death». — http://ica-sualties.org/Iraq/IraqiDeaths.aspx

[7] Виж «Пет години война в Ирак. Колекция от факти». — «Washington ProFile». 13.03.2008. C. 2 (http://www.washprofile.org/?q=ru/node/7505).

[8] Виж «Obama Reverses Course on Alleged Prison Abuse Photos». — CNN. 13.05.2009 (http://edition.cnn.com/2009/POLITICS/05/12/prisoner.photos/index.html).

[9] Виж «Terrorism Statistics. Terrorists Acts, 1968—2006». Fatalities by Country. NationMaster.com. — http://www.nationmaster.com/graph/ter_ter_act_196_fat-terrorist-acts-1968—2006-fatalities

[10] Виж E. Stepanova. Terrorism in Asymmetrical Conflicts: Ideological and Structural Aspects. N. Y., 2008. P. 4.

[11] Spillover — термин, използван в теорията на интеграцията като описание на разрастването на феномена и прехода му от една сфера на взаимоотношения към друга. Така, анализът на европейската интеграция нерядко се разглежда като разширяване на сферата и от икономическата към политическата и социалната, както и като географско разширяване на интеграцията.

[12] Виж A. W. Terrill. Regional Spillover Effect of the Iraq War. — «Strategic Studies Institute». December 2008. P. 2 (http://www.strategicstudiesinstitute.army.mil/pubs/display.cfm?pubID=901).

[13] «Iraq: Trade Brief. World Trade Indicators 2008. The World Bank». — http://info.worldbank.org/etools/wti2008/docs/brief89.pdf

[14] Виж «The Heritage Foundation Index of Economic Freedom 2009». — http://www.herita ge.org/Index/excel/DownloadRaw-Data.xls

[15] Виж «Vast Oil Wealth doesn’t Translate into Economic Freedom ».

Index Finds. Washington, 13.01.2009. «Heritage Foundation». — http://www.heritage.org/press/newsreleases/Index09d.cfm

[16] Виж «Global Peace Index Rankings. 2008». http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2008/; «Global Peace Index Rankings 2007». — http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2007/

[17] На заседанието на Съвета за сигурност на ООН от 26.02.2009 се отбелязва, че през 2008 220 хиляди иракчани са се върнали в страната, а през 2009 се очаква завръщането на още 500 хилади, макар че извън страната продължават да се намират «милиони» иракчани. В самия Ирак пък има до 2,8 млн. преместени лица (виж 6087-то заседание на СС ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 9, 14. —http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf).

[18] По данни на ООН, 1 милион иракчани страдат от недостиг на храна, а 6 милиона се изхранват с осигурени им от държавата продоволствени дажби. През 2008, в Ирак бяха фиксирани немалко случаи на холера (виж 6087-то заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 15. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf). По данни на ООН, в Ирак работят около 15,5 хиляди лекари, макар че при население от 27,5 млн. са необходими около 100 хиляди лекари (виж «UN Assistance Mission for Iraq: UNAMI Focus. Voice of the Mission». Dec. 2008. P. 5. — http://www.uniraq.org/FileLib/misc/Focus_December2008.pdf).

[19] По-подробно, виж 6087-мо заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf; Measuring stability and security in Iraq. March 2009. Report to Congress in accordance with the Department of Defense supplemental appropriations act 2008». — www.defenselink.mil/pubs/pdfs/Measuring_Stability_and_Security_in_Iraq_March_2009.pdf; «Special Inspector General for Iraq Reconstruction. Quarterly Report and Semiannual Report to the U.S. Congress. 30 January 2009. Arlington (Virginia), 2009»; «Iraq Status Report. 8 April 2009. Bureau of Near Eastern Affairs. U.S. Department of State». — http://www.state.gov/documents/organization/121770.pdf

[20] «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 4.

[21] К. Бертрам. Америка: чары развеяны. — «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 5, 6.

[22] Виж B. Woodward. Plan of Attack. N. Y., 2004. P. 404 — 405.

[23] виж Th. Ricks. Fiasco: The American Military Adventure in Iraq. N. Y., 2006.

[24] Виж «CNN. The Situation Room. 07.03.2009». Wolf Blitzer, Thomas

Ricks. — http://transcripts.cnn.com/TRANSCRIPTS/0903/07/sitroom.01.html

[25] Виж R. Haas. War of Necessity, War of Choice. N. Y., 2009.

[26] B. Obama. Remarks by the President on a New Beginning. Cairo University. Cairo, Egypt. June 4, 2009. The White House http://i2.cdn.turner.com/cnn/2009/images/06/04/obama.anewbeginning.pdf).

[27] Виж Z. Brzezinski. A Tale of Two Wars. — «Foreign Affairs». May/June 2009. Vol. 88. № 3.

[28] Виж «Iraq. PollingReport.com». — http://www.pollingreport.com/iraq.htm

[29] Виж K. M. Pollack. The Battle for Baghdad. — «National Interest». 2009. September/October. № 103. P. 8, 17.

[30] Виж Р. Макнамара. Вглядываясь в прошлое: Трагедия и уроки Вьетнама. М., 2004; M. Laird. Iraq: Learning the lessons of Vietnam. — «Foreign Affairs». Nov./Dec. 2005. Vol. 84, № 6.

[31] К. Клаузевиц. О войне. М., 2003. С. 39, 230—231.

[32] Ibid. С. 24, 46—49.

[33] Виж A. Mack. Why big nations lose small wars: the politics of asymmetric conflict. — «World Politics». 1975. Vol. 27. № 2. P. 175—200.

[34] Виж. Л. В. Дериглазова. Асимметричные конфликты: уравнение со многими неизвестными. Томск, 2009. С. 47—51.

[35] По-подробно, виж: Statement of Stuart W. Bowen, Jr. Inspector General. Office of the special inspector general for Iraq reconstruction at a hearing on «Effective counterinsurgency: How the Use and Misuse of Reconstruction Funding Affects the War Effort in Iraq and Afghanistan» before the Committee on Armed Services. United States House of Representatives, 25.03.2009. SIGIR 09-002T.

[36] Виж «UK combat operations end in Iraq. BBC news. 30.04.2009». http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8026136.stm

[37] H. Gavin. Uncertainty over UK Iraq Legacy. BBC. 29.04.2009. http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8023876.stm

* Преподавател в Томския държавен университет, Русия


 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/997-zatvoreni-velika-dyrjava-geopolitikata-na-kitai

Съвременен Китай представлява своеобразен остров. Макар и да не е обкръжен отвсякъде с вода (с океана граничи само източният му фланг), Китай граничи с територии, чието преодоляване е трудно, практически по всички направления. Има няколко региона, през които това би могло да стане по-лесно, но за да разберем Китай, следва да започнем с визуализацията на планините, джунглите и пустините, които го „затварят”.

Тази външна обвивка едновременно и съдържа в себе си, и защитава Китай.

Китай следва да бъде разделен на две части: китайският „хартленд” и некитайските буферни региони, които го обкръжават. През Китай преминава линия, известна като 15-дюймова изохиета (т.е. линия, свързваща зоните с еднакви количества валежи – б.р.). На изток от нея, падат над 15 дюйма (1 дюйм = 24,5 см) валежи годишно, докато на запад валежите са по-малко. Основната част от китайското население живее на изток и на юг от тази линия. Това е т.нар. „хански Китай”, т.е. китайския „хартленд”. Това е територията, където живеят мнозинството китайци, родината на ханския етнос, т.е. онова, което светът познава като „китайско”. Важно е да не забравяме, че в този район, чиято площ се равнява на половината от САЩ, живеят над един милиард души.

Китайският хартленд се разделя на две части – северна и южна, като последните, на свой ред, представят и двата основни диалекта – „мандарин”, в северната, и кантонския – в южната част на страната. Тези диалекти имат една и съща писменост, но в звуково отношение силно се различават. Китайският хартленд се определя от две основни реки – Хуанхъ, на север, и Янцзъ – на юг, където протича и още една, по-малка – т.нар. Перлена река (Джудзян). Хартлендът е селскостопанския регион на Китай. Но, което е най-важното, в Китай, на глава от населението, се пада приблизително три пъти по-малко земя, отколкото са средните показатели за останалия свят. Тази особеност е определяща за новата китайска история, както по отношение на ниското жизнено равнище, така и на опитите за преодоляването му.

Този хартленд е заобиколен от своеобразен пръстен от нехански региони – Тибет, Синцзян (населен с мюсюлмани-уйгури), Вътрешна Монголия и Манчжурия. Това са буферни региони, които, исторически, попадат под властта на Китай, когато той е достатъчно силен, и се отделят от него, когато отслабне. Днес присъствието на все по-голям брой ханци в тези региони е причина за напрежение, но пък именно днес хански Китай е изключително силен.

Освен това, има региони, където възникват историческите заплахи за Китай. Хански Китай е пълноводен регион, където падат значително количество валежи. Затова той винаги е бил земя на фермери и търговци. В същото време, прилежащите зони традиционно се обитават от номади и конници. През ХІІІ век, монголците, обединени от Чингисхан, нахлуват и окупират (до ХV век) част от хански Китай, преди династията Хан да наложи властта си над страната. След този период, китайската стратегия си остава една и съща: бавно и систематично утвърждаване на контрола над въпросните външни региони с цел да бъде защитен основният хански етнос от набезите на номадите. Този императив е и основния двигател на китайската външна политика. Въпреки дисбаланса на населението си, а може би тъкмо заради това, Китай се смята за прекалено уязвим пред евентуални военни заплахи от север и запад. Защитата на огромното земеделско население от тях се оказва трудна задача. Най-простото решение, към което се ориентира и Китай, е установяването на диаметрално противоположен вътрешен ред и постоянен натиск върху потенциалните завоеватели.

Има обаче и друга причина. Освен съществуването на „буферите”, контролът върху тях гарантира сигурността на границите. Контролирайки периферните територии, Китай надеждно защитава хартленда си.

Характерът на китайските граници

Сега, нека се опитаме да анализираме последователно характера на китайските граници, като започнем от изток, покрай южната граница с Виетнам и Мянма.

Границата с Виетнам е единствената леснопроходима, както за големите армии, така и за мащабните търговски потоци. Тук е мястото да си припомним, че сравнително немного отдавна – през 1979, Китай и Виетнам водиха кратка „гранична” война, както и, че в миналото Китай неколкократно е доминирал над Виетнам. Останалата част от южната граница на китайската провинция Юнан – с Лаос и Мянма, минава през труднопроходими хълмисти джунгли, където, на практика, липсват големи пътища. Интензивното и мащабно движение през тези граници, фактически, е невъзможно. По време на Втората световна война, американците и британците опитват да изградят т.нар. Бирмански път, за да стигнат до Юнан и да снабдяват с оръжие войските на Чан Кайши, но се сблъскват с грандиозни трудности, придобили почти легендарен характер. Тоест, в тази зона, Китай може да се чувства в безопасност.

Китайския планински връх Хкакабо Рази (5881 м) е точката, където се събират границите на Китай, Мянма и Индия. Оттук започва югозападната китайска граница, минаваща по хребета на Хималаите. По-точно, това е границата на контролирания от Китай Тибет, граничещ с Индия и две хималайски държави – Непал и Бутан. Тази граница съвпада с дългата дъга, преминаваща през Пакистан, Таджикистан и Киргизстан и завършваща с връх Победа (7439 м), където се събират границите на Китай, Киргизстан и Казахстан. Преходът през тази зона е много труден, макар че в исторически план отделни нейни части са били използвани като търговски маршрути. Като цяло обаче, Хималаите са пречка както за осъществяването на сериозна търговия, така и на мащабни военни действия. Тоест, Индия и Китай, също както и Китай и по-голямата част от Централна Азия, са изолирани едни от други.

Единственото изключение е граничният участък с Казахстан. Този район е проходим, но през него се осъществява сравнително малък транспортен трафик. Но, доколкото съществуващите магистрали се разширяват (а се строят и нови), това ще бъде основния маршрут между Китай и останалата част на Евразия. Това е единственият сухопътен мост от китайския „остров”, който може да се използва. Казахстанската граница обаче се намира на разстояние почти хиляда мили от първите хански китайски провинции, като маршрутът преминава през слабонаселените територии на един предимно мюсюлмански регион, представляващ значителен проблем за Китай. Важно е да отбележим, че древният Път на коприната от Китай на Запад, е минавал именно през Синцзян и Казахстан, просто защото това бил единственият възможен маршрут.

Накрая, Китай има и дълга северна граница с Монголия, а след това и с Русия, която стига чак до Тихия океан. Тя, разбира се, е проходима. Именно оттук са се осъществявали успешните нахлувания в Китай, например, когато монголската конница завладява огромни части от хански Китай. През други периоди, китайските буфери – Вътрешна Монголия и Манчжурия, защитават хански Китай от подобни външни атаки. Самите китайци не осъществяват инвазия на север по две причини. На първо място, исторически, там просто не е имало какво да се завладява. На второ, от север на юг, достъпът е затруднен. Русия разполага с две железопътни линии – Транссибирската и Байкало-амурската, която съединява тези два региона и е свързана с първата. Освен тях обаче, от изток на запад, липсва наземен транспорт, който да свързва регионите на Русия. Освен това, няма и транспортни връзки между севера и юга. В резултат, земите, които на пръв поглед изглеждат съвсем достъпни, на практика съвсем не са такива.

Руската област, която е най-достъпна за Китай, е регионът, граничещ с Тихия океан – от Владивосток до Благовещенск. Той разполага с нелоши транспортни магистрали, сравнително населен е и, определено, представлява интерес за Китай. Ако някога избухне сериозен конфликт между Китай и Русия, това ще стане именно тук. Освен това, този регион граничи с Корейския полуостров, т.е. зоната на последния голям военен конфликт с китайско участие.

Остава китайското тихоокеанско крайбрежие, по което са разположени многобройни пристанища и, което, в исторически план, е играло важна роля за крайбрежната търговия. Интересно е, че като изключим опита на монголците да нахлуят в Япония и единствения основен маршрут на Китай към Индийския океан, използван най-вече за търговия, китайците доста бързо се отказват от експанзия по това направление. Всъщност, Китай никога не е бил морска държава. Чак до ХІХ век той не се сблъсква с противници, способни да го застрашат откъм морето и, като следствие от това, няма особено желание да изразходва огромни средства за изграждането и поддържането на силен флот.

Контролирайки Тибет, Синцзян, Вътрешна Монголия и Манчжурия, Китай е изолирана държава. Хански Китай потенциално е подложен на напрежение само в една точка – на югоизток, с Виетнам. Друга подобна точка се намира в Източна Манчжурия и касае Сибир и Корея. Накрая, единственото открито пространство в останалата част на Евразия се намира на границата между Синцзян и Казахстан.

След появата на европейците в западната част на Тихия океан, през първата поливина на ХІХ век, в най-уязвима зона на Китай се превръща негово крайбрежие. Наред с европейските посегателства, в които търговските интереси биват подкрепени от ограничена военна сила, Китай страда най-много от продължителната гражданска война, след която японците нахлуват и окупират по-голямата част от Източен Китай, както и Манчжурия, в началото на 30-те години на ХХ век. Въпреки несъизмеримо по-голямата си военна мощ и продължилата над десет години война, Япония не съумява да принуди китайското правителство да капитулира. Този прост факт се обяснява с това, че хански Китай, имайки предвид неговите размери и гъстотата на населението му, просто не може да бъде пасивна зона. Затова, без значение колко военни победи удържат японците, те така и не успяват да победят китайците.

Предвид размерите и числеността на населението му, е много трудно да бъде осъществена военна интервенция срещу Китай, още по-трудно пък е той да бъде завладян. Впрочем, за самите китайци също е трудно да осъществяват подобни интервенции – това не е невъзможно, но е доста сложно. Разполагайки с 1/5 от световното население, Китай трудно може да се огради със стена от останалия свят, както се опитва преди силовата намеса на Великобритания, през ХІХ век. Всичко това означава, че Китай е много специфична велика държава, която е принудена да се държи съвършено различно от другите велики държави.

Основните императиви на китайската геополитика

Китай подчинява действията си на три най-важни геополитически императива:

- съхраняване на вътрешното единство в ханските китайски региони;

- осъществяване на контрол над буферните региони;

- защита на китайските брегове от чуждестранни посегателства.

Съхраняването на вътрешното единство

Китай представлява по-затворена държава, отколкото която и да било друга велика сила. Числеността на населението му, наред с безопасните граници и сравнително изобилните ресурси,            му позволяват да се развива, ограничавайки се с минимални контакти с останалия свят, ако реши да следва подобна политика. През маоисткия период например, Китай се превръща в „държава-остров”, на първо място, по вътрешни съображения, основаващи се на безразличието и дори враждебността към останалия свят. Той се чувства в безопасност, като изключим участието му в Корейската война и усилията за успокояване на неспокойните буферни региони. Вътре в самия Китай обаче, периодично възниква самоорганизиран хаос. За Китай, слабостта на това островно положение е свързана най-вече с бедността. Имайки предвид съотношението между площта на обработваемите земи и броя на населението, става ясно, че затворен Китай означава беден Китай. Населението е толкова бедно, че икономическото развитие, продиктувано от вътрешното търсене (заради ограничения му характер) се оказва невъзможно. В същото време, подобен изолиран Китай може по-лесно да бъде управляван с помощта на централизирано правителство. Голямата опасност за Китай е евентуалния разрив и разцепление сред самия хански етнос. Ако това се случи, т.е. ако централното правителство отслабне, периферните региони ще започнат да се откъсват от него и Китай ще се окаже уязвим пред чужденците, които няма да пропуснат да се възползват от слабостта му.

Затова, китайският просперитет изисква страната активно да участва в международната търговия, изнасяйки коприна, сребро и индустриални стоки. В исторически план, търговията никога не е била проблем за Китай. Пътят на коприната позволява на чуждите влияния да проникнат в страната и, като последица от растящото богатство, да генерират известна нестабилност. Като цяло обаче, това не се оказва непреодолим проблем за Китай.

Индустриалната динамика променя както географията на китайската търговия, така и последиците от нея. В средата на ХІХ век, когато Европа (начело с Великобритания) принуждава китайското правителство да направи сериозни търговски отстъпки на британците, се отваря нова глава в китайската история. За първи път, тихоокеанското крайбрежие, а не Централна Азия, се превръща в основната зона на взаимодействие на Китай със света. Това, на свой ред, значително дестабилизира страната.

Тъй като търговията между Китай и останалия свят се активизира, китайците, пряко ангажирани с нея, значително увеличават благосъстоянието си. По онова време, живеещите в крайбрежните китайски провинции, които са най-силно въвлечени в търговията, стават относително богати (не в сравнение с буферните региони, които винаги са били много бедни, а спрямо отдалечените от морето хански провинции на Китай), докато животът на селските стопани от вътрешните области си остава труден.

Централно правителство балансира между различните интереси в крайбрежната зона на Китай и вътрешните райони. Първите, в частност, заради наскоро придобитата водеща роля, са заинтересовани от запазването и задълбочаването на отношенията с европейските държави, САЩ и Япония. Колкото по-интензивно се развива търговията с тях, толкова по-богати стават елитите по крайбрежието и нарастват различията между регионите. Постепенно, властта на чужденците, съюзили се с китайските търговци и политици от крайбрежните райони, става по-силна от тази на централното правителство. Така, най-страшният геополитически кошмар на Китай се превръща в реалност. Държавата започва да се фрагментира и да се разпада на отделни региони, някои от които, до голяма степен, се контролират от чужденците или по-точно от чуждестранните търговския интереси. Пекин губи контрола над страната. Следва да отбележим, че тъкмо това е контекстът, заради който Япония решава да нахлуе в Китай, което обаче се оказва стратегическа грешка, заради неспособността и да му нанесе окончателно поражение.

Навремето, освен реализацията на марксистките постулати, Мао Цзедун си поставя три основни цели. На първо място, той иска отново да „централизира” Китай, т.е. да възстанови ролята на Пекин като столица и политически център. На второ място, се стреми да сложи край на голямото неравенство между крайбрежната зона и останалите части на Китай. На трето място, Мао иска да прогони чужденците от страната. С други думи, той просто цели да възстанови обединен хански Китай.

Първият опит на Мао в тази посока е въстанието в редица китайски градове през 1927, но то се проваля, тъй като коалицията между китайските крайбрежни елити и чуждите държави се оказва прекалено силна. Затова, той предприема продължителен поход във вътрешността на Китай, където сформира масова селска армия, която е едновременна и националистическа, и егалитаристка, а през 1948 се връща с нея в крайбрежната зона и прогонва оттам чужденците. Мао трансформира Китай, възстановява централизираното управление и приема неизбежния резултат от това. Китайците стават равни, но прекалено бедни.

Фундаменталният геополитически проблем на Китай е, че за да може да се развива, той трябва да участва в международната търговия. Но, ако го прави, е длъжен да използва крайбрежните градове и прилежащите райони като своеобразен „интерфейс” с външния свят. Когато това става, крайбрежните градове и прилежащите им райони стават все по-богати. Влиянието на чужденците в тези региони нараства, техните интереси съвпадат с онези на местните китайци и те съвместно започват да се конкурират с централната власт. Китай постоянно е изправен пред въпроса, как би могло да се избегне подобно развитие, без страната да престане да участва активно в международната търговия.

Контролът над буферните региони

Когато Мао подготвя похода си към властта, отслабването на централната власт, войната между хански Китай и Япония, гражданската война и възходът на регионализма създават такова голямо напрежение за „центъра”, каквото той просто не може да понесе. Макар че Манчжурия формално се намира под китайско контрол, Външна Монголия е поставена под съветски контрол, като Съветите разпространяват влиянието си (да не забравяме, че съветската власт е нещо много повече от марксистка идеология) и във Вътрешна Монголия и Тибет. Синзцян също все повече се отдалечава от Китай.

Още по времето, когато Мао се сражава по фронтовете на гражданската война, той се стреми да заложи основите за реинтеграцията и контрола над буферните региони. Интересно е, че първите му стъпки в тази посока са към париране на съветските интереси във въпросните региони. Мао съумява да консолидира китайския комунистически контрол над Манчжурия и Вътрешна Монголия, ефективно изтласквайки оттам Съветите. Синцзян пък се контролира от местния военен командир Ян Цзянсин, като скоро след края на гражданската война, Мао се обръща срещу него и овладява Синцзян. Накрая, през 1950 той се насочва към Тибет, който е окончателно завладян година по-късно. Бързата консолидация на регионите дава на Мао онова, към което се стреми, ликвидирайки опасността от нахлуване в Китай. Защото контролът над Тибет означава, че Индия няма да може да се прехвърли отвъд Хималаите и да си създаде стратегическа оперативна база в Тибетското плато. В Хималаите могат да се водят отделни сражения, но никой не е в състояние да прехвърля цели дивизии през тези планини, нито пък да гарантира снабдяването им. Докато Тибет остава в китайски ръце, индийците са толкова опасни за Китай, колкото и ако живееха на тъмната страна на Луната.  Синцзян, Вътрешна Монголия и Манчжурия формират своеобразен буфер между Китай и Съветския съюз. Мао е повече геополитик, отколкото идеолог и не изпитва особено доверие към Съветите. При наличието на тези „буфери” обаче, те не биха се осмелили да нахлуят в Китай. Разстоянията, лошите комуникации и недостигът на ресурси означават, че евентуално съветско нахлуване би било съпроводено със сериозни логистични проблеми и, още преди да достигнат районите, населени с ханци, Съветите биха затънали в пространството, по същия начин като японците.

Китай има геополитически проблеми със съседен Виетнам, Пакистан и Афганистан, но наистина сериозен проблем възниква на североизток – в Манчжурия, или по-точно в Корея. Истината е, че Съветите, в по-голяма степен, отколкото Китай, подстрекават Северна Корея да нападне Южна, през 1950. Трудно можем да си представим, какво си е мислел Йосиф Сталин, но за него тази ситуация се оказва изключително печеливша. Както е известно, в Корейската война се намесват САЩ, които нанасят поражение на севернокорейската армия и стигат до граничната с Китай река Ялу. Виждайки струпването на отлично въоръжените и подготвени американски части край границата си, китайците решават да ги блокират предварително, стоварвайки десант на юг. Резултатът е проточила се цели три години жестока война, в която китайците губят около половин милион души. От съветска гледна точка, тази война между Китай е САЩ е най-доброто, което би могло да се случи. В същото време, както се посочва в един анализ на Агенция Stratfor по темата, войната демонстрира болезнената чувствителност на Китай към всяко евентуално посегателство към границите му, или пък срещу „буферите”, формиращи основите на националната му сигурност. По отношение на буферните региони, контролирани от Китай, крайбрежната зона се очертава като най-уязвимото място на страната, но тази уязвимост няма военни измерения.

Защитата на крайбрежието

Имайки предвид горчивия японски опит, никой вече не възнамерява (нито пък разполага с достатъчно сили) да нахлува в Китай, разчитайки да постигне пълна победа. Основната опасност за Китай не е военното нападение отвън. За него, гарантирането на сигурността на буферните му региони обикновено изключва военните проблеми. Големият геополитически проблем на Китай е икономиката.

Истинската заплаха за крайбрежен Китай има икономически характер, макар че мнозинството китайци не определят открито това като заплаха. Както видяхме, британската инвазия в Китай води до дестабилизирането на страната и гражданска война, като практически напълно ликвидира централната власт. Всичко това е провокирано от икономическия просперитет на крайбрежието. Мао решава проблема като изкуствено ограничава реалното икономическо развитие на тази част на Китай и ликвидира прослойката, сътрудничела на чуждестранния бизнес (т.нар. „компрадори”). За Мао,  ксенофобията е органичен елемент на „естествената политика”. Той вижда, как чуждестранното присъствие ерозира стабилността на Китай и предпочита „единството на бедните” пред хаоса. Освен това, Мао е наясно, че, предвид размерите на китайското население и географията на страната, тя ще може да се защити от потенциален агресор и без наличието на модерен военно-индустриален комплекс.

Неговият наследник Дън Сяопин поема управлението на могъща държава, контролираща центъра и буферните региони. Подложен на силен политически натиск, той се ангажира с повишаване на жизненото равнище в страната, като, без съмнение, е съвсем наясно, че техническият разрив между различните региони на хански Китай, в крайна сметка, застрашава националната сигурност. Затова, Дън предприема една историческа авантюра. Той знае, че китайската икономика не може да се развива, откъсната от света. Вътрешното търсене в страната е твърде слабо, тъй като китайците са прекалено бедни. Затова Дън Сяопин решава да „отвори” Китай за чуждестранните инвестиции и, паралелно, да преориентира китайската икономика, от селското стопанство и тежката индустрия, към експортно-ориентираните отрасли. По този начин, той разчита, че ще се повиши жизненото равнище, страната ще се сдобие с необходимите и модерни технологии, а квалификацията и производителността на китайската работна сила рязко ще се нараснат. В същото време, Дън се надява, че този път усилията за модернизация няма да доведат до дестабилизацията на Китай и появата на силно напрежение между проспериращите крайбрежни провинции и вътрешността на страната, ръст на регионализма или пък до чуждестранен контрол върху крайбрежната зона. Той смята, че може да избегне всичко това, като съхрани силната централна власт, опираща се на вярната и армия и апарата на Комунистическата партия. Наследниците му продължават да утвърждават лоялността на китайците към държавата, а не към чуждестранните инвеститори, които могат да ги направят богати. Това е онзи залог, който се разиграва и днес.

Геополитиката и сегашното положение на Китай

От политическа и военна гледна точка, Китай успя да постигне стратегическите си цели. Буферните региони са непокътнати и Китай не е застрашен от никакви сериозни заплахи в Евразия. Пекин разглежда опитите на Запада да го принуди да напусне Тибет, като опит за ерозия на китайската национална сигурност. Всъщност, Тибет не е сериозен дразнител за Китай. Той няма никакво намерение да го изостави, тибетците пък нямат достатъчно сили за победоносно въстание, а и никой не планира въоръжена интервенция в региона. По същия начин, уйгурските мюсюлмани в Синцзян са просто дразнител, но не и непосредствена заплаха за Пекин. На свой ред, руснаците не са заинтересовани, нито пък имат възможности за инвазия в Китай, а Корейският полуостров не представлява директна заплаха за китайците.

Всъщност, най-голяма военна заплаха за Китай представлява военноморският флот на САЩ. Китайците стават все по-зависими от морската търговия, а американският флот има възможност (ако поиска) да блокира пристанищата на Китай. Ако го направят, САЩ ще поставят Пекин на колене. Затова основната цел на китайските военни е да направят невъзможна подобна блокада. Китай се нуждае от няколко поколения за да изгради флот, който да е в състояние да се конкурира в военноморските сили на САЩ. Само за подготовката на морски летци, за осъществяването на ефективни операции с участието на самолетоносачи, ще са необходими най-малкото няколко десетилетия докато сегашните курсанти станат капитани и адмирали. И то без да броим времето, необходимо за създаването на самолетоносачите и съответните самолети, както и за усвояване на тънкостите при провеждането на операции с тяхно участие.

Основната задача пред Китай е да направи блокадата толкова неизгодна, че американците никога да не се опитат да я осъществят. За целта, китайците се запасяват с противокорабни ракети с наземно и подводно базиране. Стратегическото решение за Китай е той да създаде ракетни сили, които да са достатъчно разсеяни в пространството (така че да не могат лесно да бъдат унищожени от САЩ) и да имат достатъчно голям радиус на действие, така че да държат американците на значително разстояние – например в централната част на Тихия океан.

За да бъдат ефективни тези ракетни сили, те трябва да са в състояние да откриват и проследяват потенциалните цели. Затова, ако китайците продължат да развиват именно тази стратегия, те ще бъдат принудени да създадат собствени системи за морско разузнаване с космическо базиране. И тъкмо това са технологиите, по които те работят в момента. Противокорабните ракети и космическите системи, включително антиспътниковите системи, предназначени да „ослепят” американците, определят мащабите на китайското военно противодействие срещу единствената значима военна заплаха за Китай.

Освен това, Пекин може да използва тези ракети за блокирането на Тайван и прехващани на корабите, опитващи се да го нарушат. Китайците обаче не разполагат с военноморски сили за да осъществят десант на сушата и така да подкрепят и финализират операцията по „реинтегрирането” на острова. Освен това, Китай не е в състояние да наложи въздушно господство в Тайванския пролив. Той би могъл да причини големи неприятности на Тайван, но не и да го окупира.

Ракетите, спътниците и подводниците определят военноморската стратегия на Китай

За Китай, основният проблем, касаещ Тайван, е свързан с морето. Тайван е така разположен, че е изключително подходящ за разполагане на военновъздушни и военноморски бази, които да пресекат транспортните комуникации между Южнокитайско и Източнокитайско море, изолирайки, на практика, северното крайбрежие на Китай и Шанхай. Всъщност, ако разгледаме архипелага Рюкю, простиращ се от Тайван до Япония, и също го включим в тази схема, виждаме, че блокадата на севернокитайското крайбрежие е възможно и без Тайван. По принцип, островът няма кой знае какво значение за Китай, освен ако не провежда откровено враждебна политика към него или е част от антикитайски съюз (например със САЩ). Ако това е така, географското положение на Тайван може да създаде много сериозни проблеми на Китай. Освен това, островът има голямо символично значение за китайците и повдигането на този въпрос традиционно възпламенява националистическите им чувства. Тоест, макар Тайван да не представлява пряка заплаха, той може да бъде косвена опасност, която Китай не може да игнорира.

Има един регион, където в момента Пекин осъществява умерена експанзия - това е Централна Азия и, в частност, Казахстан. Някога част от Великия път на коприната, днешен Казахстан е страна, разполагаща с толкова необходимите за китайското развитие енергоносители. Китайците активно работят за развитието на търговските отношения с Казахстан и разширяване на транспортната му инфраструктура. Тези комуникации отварят търговски път, даващ възможност петролните потоци да бъдат насочени в едната му посока, а индустриалните товари – в другата.

При това обаче, китайците нарушават сферата на влияние на Русия в постсъветското пространство. Руснаците бяха склонни да се примирят с ръста на китайската икономическа активност в региона, но се опасяват от превръщането на Китай в политическа велика сила. В исторически план, Казахстан представлява буферна държава, защитаваща европейската част на Русия от китайската експанзия и в продължение на векове страната е подчинена на Москва. Развитието на събитията в този регион следва внимателно да бъде наблюдавано. Ако Русия реши, че Китай демонстрира прекалена самоувереност в него, тя може да отговори на китайската икономическа мощ с военни мерки.

Исторически погледнато, китайско-руските отношения винаги са били сложни. До Втората световна война, Съветите се опитват да манипулират китайската политика. След 1945, отношенията между Съветския съюз и Китай никога не са били толкова добри, както твърдят някои, а понякога дори са откровено враждебни, както например през 1969, когато руските и китайски войски се сражават на река Усури. Руснаците, традиционно се опасяват от китайска експанзия в районите по тихоокеанското си крайбрежие. Китайците пък са загрижени от руско проникване в Манчжурия и дори отвъд нея.

Всичко това обаче не се случва, защото логистичните усилия, свързани с подобни действия, биха се оказали непропорционални, затова нито една от страните не иска да рискува в битка с другата. Според мен, това съображение е валидно и за сегашната ситуация. В същото време обаче, нарастващото китайско влияние в Казахстан няма как да не тревожи руснаците, които биха могли да опитат да го изтласкат оттам. Но, ако решат да го направят, това би прераснало в сериозен проблем. Втора точка за взаимен натиск между двете страни ще бъде Тихоокеанският регион, като нещата допълнително се усложняват от близостта на Корея.

Всичко това обаче, са само теоретични възможности. Заплахата от американска блокада на китайската крайбрежие и използването на Тайван за изолацията на Северен Китай, както и конфликтът с руснаците заради Казахстан, са все възможности, които китайците следва да отчитат, ако искат да са готови за най-лошия сценарий. На практика обаче, САЩ не са заинтересовани от блокирането на Китай, а китайците и руснаците не възнамеряват да изострят конкуренцията си в Казахстан.

Китай няма геополитически проблем, който да притежава чисто военни измерения. Това е свързано с традиционната му силово позициониране и гарантиране на физическата сигурност, например с помощта на буферните региони. Китай съумява да го постигне, подчинявайки действията си на три основни стратегически императиви (за които споменах по-горе). В момента, той изглежда най-уязвим по отношение на първия императив: единството на хански Китай. Последното не е свързано с някаква военна заплаха, заплахата в случая е икономическа.

Икономическите измерения на китайската геополитика

Тоест, основният геополитическо проблем на Китай е икономически и има два основни аспекта. Първият е доста прост. Китайската икономика е ориентирана към износа, което прави страната зависима отвън. Независимо от това, колко са големи валутните му резерви, с колко много високи технологии разполага или пък, колко евтина е работната му сила, Китай зависи от готовността и възможността на другите държави да внасят неговата продукция, както и от възможностите за физическата и доставка до техните пазари. Всяко нарушаване на този процес оказва директно влияние върху състоянието на китайската икономика.

Основната причина другите държави да купуват китайските стоки е тяхната цена. Те са по-евтини, заради разликата в работната заплата. Ако Китай загуби това предимство, или пък възникнат някакви други непредвидени пречки, експортните му възможности ще намалеят. Днес например, когато цените на енергоносителите растат, себестойността на продукцията се увеличава, а относителната разлика в заплащането на труда намалява. Според търговските партньори на Китай, в определен момент, стойността на китайския износ, по отношение на „политическите разходи” (свързани със затварянето на заводи), ще започне да се променя

Китай не може да въздейства върху всички тези процеси. Той не може да контролира световните цени на петрола. Китайците могат да използват огромните си валутни резерви за да „субсидират” тези цени за производителите, но на практика това ще означава връщане на големи средства обратно към държавите-потребители на китайски стоки. Пекин може да контролира ръста на заплатите, въвеждайки контрол върху цените, но това ще провокира вътрешна нестабилност. Истината е, че китайският възход се основава на факта, че Китай се превърна в „индустриалната работилница на света” и в това си качество изцяло зависи от останалия свят, който купува стоките му.

Налице са и други въпроси, касаещи Китай, като започнем с дисфункционалната финансова система и свършим със състоянието на селските стопанства. Всичко това може да се добави към очертаните по-горе проблеми. В геополитиката обаче, винаги търсим „центъра на тежестта”, а по отношение на Китай нещата опират до това, че колкото по-ефективен става китайският износ, толкова повече страната се превръща в заложник на своите клиенти. Някои анализатори предупреждаваха, че Китай може да изтегли парите си от американските банки. Това е малко вероятно, но да приемем че го направи. Какво обаче биха правили китайците, ако загубят САЩ, како клиент?

Китай се е поставил в такова положение, че просто е длъжен да поддържа доброто настроение на клиентите си. Той ежедневно се бори с тази сурова реалност, но фактът си остава факт: останалият свят е много по-малко зависим от китайския износ, отколкото Китай е зависим от останалия свят.

Това пък ни води до втория, още по-сериозен, аспект на китайските икономически проблеми. Както вече споменах, първата (от общо трите) основна геополитическа необходимост пред Пекин е да гарантира единството на хански Китай. Третата пък е свързана със защитата на Тихоокеанското му крайбрежие. Навремето, Дън Сяопин залага на това, че ще може да „отвори” крайбрежието без да ерозира единството на хански Китай. В резултат, както и през ХІХ век, крайбрежният регион стана богат. Само че вътрешните региони продължават да са изключително бедни. Крайбрежният регион е сериозно ангажиран в глобалната икономика, а вътрешната част на Китай – не. Тоест, Пекин за пореден път е принуден да балансира между крайбрежието и вътрешната зона.

Интересите на крайбрежните райони и тези на вносителите и инвеститорите са тясно свързани. В Пекин са силно заинтересовани от съхраняването на вътрешната стабилност. С нарастване на натиска, властта ще се стреми да увеличи контрола си над политическия и икономическия живот по крайбрежието. Интересът на вътрешната зона е да получава средства от крайбрежието. Последното пък е заинтересовано да запази тези средства за себе си. Пекин се опитва (и ще продължи да го прави) да удовлетвори и двата региона, като не допусне разпадането на Китай, без, в същото време, да прибягва до драконовите мерки на Мао. Неблагоприятната международна икономическа конюнктура обаче, води до спад в търсенето на китайската продукция, затова и полето на маневриране на Китай се стеснява.

Втората част на проблема, произтича от първата. Ако глобалната икономическа криза са проточи (или, още по-лошо, внезапно се задълбочи), китайският износ рязко ще намалее, а Пекин ще бъде принуден да балансира между нуждаещата се от финансови средства вътрешна зона и крайбрежните райони, страдащи от намалелия износ. Да не забравяме, че около 900 млн. китайци обитават вътрешните райони и само 400 млн. живеят в крайбрежната зона. Когато нещата опират до намирането на баланс от страна на властта, вътрешните региони се превръщат във физическа заплаха за режима, а пък крайбрежието дестабилизира разпределението на богатството. На страната на вътрешната зона са масите, а на крайбрежието – международната търговска система. Навремето императорите са имали по-малко проблеми, отколкото сега управляващите в Пекин.

Заключение

Геополитиката се основава на географията и политиката. Политиката пък има два аспекта: военен и икономически. Те си взаимодействат и се подкрепят взаимно, но в крайна сметка са съвършено различни. За Китай, гарантирането на сигурността на буферните му региони обикновено изключва военните проблеми. Проблемите, с които се сблъсква Китай, имат дългосрочен характер и касаят Североизточна Манчжурия и силовия баланс в Тихоокеанския регион.

Най-големият геополитически проблем на Китай е икономиката. Първият геополитически императив е запазване единството на хански Китай, а третият – защитата на неговите брегове, като те се определят в по-голяма степен от икономически, отколкото от военни съображения. Вътрешно и външнополитическите проблеми произтичат от икономиката. Мащабното икономическо развитие на страната, осъществено през живота на последното поколение китайци, имаше безжалостно географски характер. Това развитие беше от полза най-вече за крайбрежието, оставяйки вътрешната зона, където живеят огромното мнозинство китайци, да се влачи далеч зад него. Освен това, Китай си остава уязвим по отношение на глобалните икономически сили, които той не може да контролира, нито може да промени и приспособи. Всъщност, това не е нещо ново в китайската история, но традиционният начин за разрешаване на този проблем е свързан с възхода на регионализма и отслабването на централната власт. Залогът, направен навремето от Дън Сяопин, задължава всичките му наследници. Той започна тази игра, но именно те трябва да я изиграят докрая.

Най-важният въпрос в случая е, какво представлява икономическата основа на днешен Китай – фундамент или баланс? В първия случай, процесът може да се проточи дълго. Във втория обаче, накрая всичко ще рухне. Както се очертава, липсват практически доказателства, че става дума за фундамент, най-малкото защото мнозинството китайци продължават да преживяват с по-малко от 100 долара месечно, т.е. те очевидно са изключени от играта. Тоест, става дума за баланс, а това застрашава първия геополитически императив на Китай: съхраняване единството на ханския етнос на всяка цена.

* Авторът е известен икономически експерт, председател на Американското бюро за икономически изследвания

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1012-kak-moje-da-byde-pobeden-terorizma

Докато всички нормални хора демонстрират солидарността и подкрепата си за Русия в борбата и с международния тероризъм, за определени политически среди в някои държави, терористичното нападение в московското летище Домодедово се превърна в повод за поредни нападки срещу Кремъл. Така, някои западни медии (като New York Times и други) използваха самоубийствения атентат за да извадят отново традиционния набор от упреци и обвинения, които отправят през последните поне десет години. Говори се например за „неуспешната руска политика в Северен Кавказ”, за съмненията „в способността на Русия да гарантира сигурността по време на провеждането на Олимпиадата в Сочи, през 2014, и на Световното първенство по футбол, през 2018”, или пък за „невъзможността хората да разчитат, че държавата ще гарантира сигурността им”. Впрочем, бяха отправени нападки дори и към руските телевизионни компании, че „прекалено вяло са отразили събитията на московското летище”.

Интересно е, че навремето, т.е. през 1996-1999, когато т.нар. „независима Ичкерия”, ползваща се и с подкрепата на някои активни „борци за човешките права” на Запад, тероризираше целия Северен Кавказ, а самата Русия изглеждаше на ръба на разпадането, това не вълнуваше особено въпросните политически кръгове.

За всички в Русия, както и за повечето хора, които не живеят в тази страна, е очевидна разликата между блатото, в която тя беше затънала през 90-те години на миналия век и начина, по който се развива днес. Войната в Чечения беше приключена успешно, ситуацията в Северен Кавказ е несравнимо по-добра, отколкото преди десетина години, а терористите бяха принудени да преминат в дълбока нелегалност, като голяма част от историческите им лидери бяха ликвидирани. Всяка година службите за сигурност съумяват да предотвратят десетки терористични нападения. В това отношение, ситуацията действително изглежда много по-добра, макар че терористите не спират да напомнят за себе си. Междувременно, Русия влезе в групата на най-динамично развиващите се държави в света, поставяйки си все по-амбициозни задачи и цели. Дори последната финансова криза не се отрази сериозно на руската икономика.

Ще припомня, че Израел например, вече над 60 години съществува и се развива с условията на непрекъснат терористичен натиск. Всяка година там се извършват мащабни терористични акции, като преди години беше убит дори израелският премиер. Никой обаче не си прави от това извода, че Израел не е в състояние да защити гражданите си или, че осъществява „погрешна политика”. Обратното, мнозина на Запад се възхищават от мъжеството на жителите му и го дават за пример.

Когато, през 2001, терористите атакуваха кулите-близнаци в Ню Йорк, Русия протегна ръка за помощ на САЩ. Тогава на никой в Кремъл не му хрумна да постави под въпрос правото на Вашингтон да накаже престъпниците и да започне война срещу международния тероризъм. Лондон (взривовете в метрото), Париж (взривовете по улиците), Мадрид (терористичното нападение срещу влака в Аточа), Рим, Токио – нито една столица на водещите световни държави не е гарантирана от евентуална терористична атака.

Защо обаче, когато терористите взривяват някой търговски център на Запад, всички в един глас осъждат организаторите на престъплението, обвинявайки ги в „нечовешко отношение”, а когато нещо подобно се случи в Русия, акцентът моментално се измества към обвиненията срещу местните власти, че „осъществяват неправилна политика”? Определени кръгове на Запад продължават да използват всеки повод за да обвинят Москва във всички смъртни грехове. И, в същото време, да отклонят вниманието на световното обществено мнение от случващото се в Ирак и Афганистан. Защото именно там сме свидетели на истинска катастрофа и провал: всяка седмица се осъществяват терористични нападения, краят на сраженията не се вижда, а жертвите сред мирното население се изчисляват със стотици хиляди, ако не и с милиони.

Онези, които организираха терористичното нападения в Домодедово, би трябвало да са много доволни. Защото получиха това, към което се стремяха и, най-вече, множество истерични реакции и коментари в западните медии. Едва ли можем да се съмняваме, че това ще ги вдъхнови да осъществят подобни терористични акции и в бъдеще. Общоизвестно е, че сред основните цели на всяко терористично действие е да предизвика колкото се може по-голям шум в медиите. Колкото повече ужасни подробности се появят там, толкова по-голямо ще е напрежението в обществото и толкова повече ще са тревожните въпроси, от типа на: „кога най-сетне това ще свърши?”.

Всеки експерт по борба с тероризма ще потвърди, че най-важното условие за успешно справяне с това зло е, при никакви обстоятелства и за нищо на света, да не се отстъпва пред терористите. Всяка отстъпка само би ги стимулирала да вършат нови и нови престъпления, тъй като подхранва илюзиите им, че могат да постигнат целите си с помощта на терора. В този смисъл, всяка подобна отстъпка, сама по себе си, е престъпление. Неслучайно Израел по принцип не преговаря с терористите, като по този начин прави безсмислени отвличането на заложници или самолети, или пък завземането на някакъв важен обект, с цел да бъде шантажирано правителството. Друго важно условия за успешната борба с терора е неотвратимото възмездие. Терористите следва да бъдат унищожавани винаги, навсякъде и при всякакви обстоятелства. Като в никакъв случай не се обръща внимание на опитите им да оправдаят действията си и да не им се дава възможност за достъп до медиите.

Изходът от борбата с тероризма не в това, да се удовлетворяват исканията на терористите, наивно разчитайки, че това ще ги „успокои” и ще намали активността им. Да се разсъждава по този начин е, най-малкото, глупаво. Подобен начин на действие може да доведе до това, че целият свят ще трябва да се съобразява с претенциите на малки групи полупобъркани хора. Разбира се, изходът не е и в това, навсякъде да бъдат поставени скенери друга подобна техника, или пък всеки да пътува в индивидуална бронирана капсула.

Терористите използват разединението сред международното общност и стремежа на отделни политици или държави да извлекат конюнктурна изгода, базираща се на тясно тълкувания национален интерес. Да сте чули наскоро ООН, ЕС, ПАСЕ, или ОССЕ да са лансирали сериозни международни инициативи по въпроса за борбата с транснационалния тероризъм? Затова пък тези организации намират достатъчно време за да обсъждат такива „проблеми”, като правото на сексуалните малцинство да провеждат редовните си „паради на любовта” в различни градове на света.

Деградацията, изолираността от реалните проблеми и необоснованият снобизъм на западния свят и особено на еврочиновниците от всякакъв ранг – всичко това са симптоми за това, че терористите все пак имат някакъв шанс да унищожат съвременния цивилизован свят, по същия начин, по който навремето варварите сриват със земята разлагащата се Римска империя.

В същото време, за да бъдат ерозирани основите на съвременния международен тероризъм и да бъдат спасени жителите на планетата от заплахата да станат жертва на религиозни и всякакви други фанатици, е необходимо да се направят три простички неща:

- Всички водещи световни държави да опитат да се издигнат поне малко над собствените си тяснонационални интереси и поне временно да се откажат от опитите да използват действията на терористичните организации за своите конюнктурни цели;

- Да бъде нанесен достатъчно силен удар по интелектуалния център на международния тероризъм и, най-вече, на ислямисткия, мнозина от чиито идеолози са избрали за  свое убежище Лондон. Наистина, напоследък британските власти предприеха действия, които правят престоя им там не чак толкова комфортен. Въпреки това обаче, и в момента в столицата на Великобритания действат поне 200 ислямистки центрове, асоциации и „благотворителни” организации, в чиито рамки се осъществява много сериозна работа по организацията и координацията на терористичните войни по целия свят;

- Да бъде принудена Саудитска Арабия да прекрати финансирането на религиозните терористични организации. Защото всяка година тази страна харчи в тяхна подкрепа десетки милиарди долари.

Ако това бъде направено, тероризмът значително ще ограничи активността си. Без пари, без интелектуален център и без подкрепа, той просто няма да има шансове. Дотогава обаче ни остава само да чакаме, къде ще бъде следващият голям взрив.

Дали САЩ ще се решат да скъсат с основния си мюсюлманския съюзник в Близкия изток, както и, дали британците ще преодолеят изкушението да използват ислямистите за собствените си интереси – например против Русия в Кавказкия регион, в рамките на новата „Голяма игра”? Засега няма ясен отговор на този въпрос.

Рано или късно обаче, Лондон и Вашингтон би трябвало да се замислят върху него. Защото, ако продължат прекалено дълго да протакат с отговора, могат да бъдат изненадани от ново терористично нападение, в сравнение с което не само атентатът в Домодедово, но и въздушната атака срещу кулите-близнаци, ще се окаже жалка самодейност.

* Институт за религия и политика


 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington

Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес.

Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз.

През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч.

В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации.

-          Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация?

-          Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва.

-          Какво повлия върху този избор?

-          Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада.

-          Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ?

-          В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним  особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик.

Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика.

-          Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента.

-          В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои.

-          Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия?

-          Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците.

-          Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”?

-          Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри.

-          Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение?

-          Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми.

-          Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция?

-          Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика.

-          С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света?

-          САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно.

-          В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД?

-          Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство.

Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея.

Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там.

-          Колко силна, според Вас, е Русия?

-          Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион.

Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/979-energiiniqt-triygylnik-es-rusiq-turciq

Енергията е движеща сила в отношенията между Русия, Турция и ЕС. Русия е най-големия световен доставчик на природен газ и втория най-голям доставчик на петрол, като разполага и с най-големите газови запаси, следвана от Иран и Катар. ЕС и Турция пък все повече се нуждаят от внос на енергоносители, като в момента ЕС получава около 1/3 от необходимия и петрол и 40% от газа от Русия, докато Турция получава оттам 25% от петрола и 65% от газа. В същото време, 80% от руския газ се изнася за ЕС, като около 80% от него се транспортира през Украйна. Освен това, Русия осъществява 40% от петролния си износ през пролива Босфор. Стремейки се да преодолее зависимостта си от газовия транзит през Украйна, Москва иска да го диверсифицира, изграждайки тръбопроводите „Северен поток” и „Южен поток”. В рамките на тази стратегия, Германия играе ролята на северен енергиен „хъб” за Русия, а Турция – на южен.

Русия, Турция и ЕС все повече зависят един от друг, но следват различни концепции за енергийната си сигурност. Така, Турция и ЕС опитват да диверсифицират маршрутите на енергийния си внос, като по този начин намалят зависимостта си от Русия, докато Москва търси нови енергийни пазари, особено в Източна Азия. Засега, в отношенията между Турция, Русия и ЕС доминира двустранния подход, т.е. тристранният модел предстои да бъде изпробван на практика. Що се отнася по-специално до енергийния сектор, и тримата играчи зависят един от друг и сътрудничеството на тристранна основа би било от полза за всички тях. Затова ще се опитам да анализирам шансовете за постигане на общи позиции за енергийната сигурност в бъдеще, както и перспективите за тристранно сътрудничество в тази сфера.

За целта, първоначално ще разгледам промените в турската външна политика и руско-турското сближаване през последните години, формиращи основата на новите тенденции по южната периферия на ЕС. След това ще се спра на отношенията между Русия и ЕС в енергийната сфера и турската роля в тях. Накрая, разглеждайки геополитическите промени в резултат от руско-грузинската война през август 2008, ще се опитам да очертая перспективите за формирането на енергиен триъгълник с участието на Русия, Турция и ЕС.

Промените в турската външна политика

След идването на власт на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през 2002, Турция опитва да се превърне в ключова регионална сила, провеждайки по-активна дипломация и демонстрирайки конструктивна роля, като следва политика на добросъседство с всички околни държави. Това включва подобряване на отношенията с Иран, Сирия и Ирак, укрепване на икономическото сътрудничество с Русия и нормализиране на отношенията с Армения. Този нов подход е свързан с интереса на Турция за присъединяване към ЕС и ограничения успех на предишната и външнополитическа стратегия. След разпадането на Съветския съюз, Турция безуспешно опита да се превърне в ключов регионален играч в Централна Азия и Южен Кавказ. Анкара разчиташе да играе активна роля, по-специално, в процеса на държавното строителство в Централна Азия, опитвайки се да експортира там турския модел на демокрация, секуларизъм и модернизация. Турция обаче, така и не успя да осъществи достатъчно значимо икономическо и политическо проникване в региона, въпреки отслабването на руските позиции в него през 90-те. Появата на авторитарни и полуавторитарни държави в Централна Азия направи доста трудно налагането на турския политически модел. В същото време, пантюркистката идеология се възприе в региона като пряка заплаха за суверенитета на новите държави. Узбекистан и Туркменистан, в частност, много бързо прекратиха сътрудничеството с Турция, обвинявайки Анкара, че подкрепя местните политически дисиденти. Що се отнася до Южен Кавказ, Грузия, Армения и Азербайджан се оказаха по-ангажирани със собствените си проблеми и отношенията с Русия, отколкото с тези с Анкара, макар че Турция се превърна в основния търговски партньор и на трите държави (1).

В географски план, Турция е близо до най-богатите на енергоносители региони в света, където се намират над 70% от световните петролни и газови запаси. Тя е заинтересована да се превърне в ключов енергиен транзитен „хъб” за транспортирането на природен газ от Каспийския регион, Близкия изток и Персийския залив към европейските пазари. В качеството си на такъв „хъб”, Турция би си гарантирала значителни приходи и такси, както и част от транзитирания газ, с която да покрие собствените си нужди. Освен това, Анкара се надява да намали зависимостта си от вноса на руски природен газ. Нещо повече, като ключова държава за петролния и газов транзит към ЕС, Турция разчита да подобри и шансовете си за присъединяване към ЕС. С изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД), Турция вече се превърна във важна транзитна държава за транспортирането на значителни количества суров петрол, особено от Азербайджан. След руско-украинския газов конфликт от януари 2009, значително нарасна интересът на ЕС за изграждането на газопровода „Набуко” (с пропускателна спобосност 31 млрд. куб. м), който трябва да транспортира неруски газ за Европа. Турция е ключова транзитна държава за този проект, чиято реализация би позволила както на Анкара, така и на ЕС да станат по-малко зависими от вноса и транспортирането на газ от Русия.

Руско-турските отношения

След като турската роля на преден пост на НАТО в конфронтацията със Съветския съюз приключи, руско-турските отношения през последните двайсетина години преставляват комбинация от съперничество и сътрудничество. Така, в началото на 90-те, Турция и Русия действаха като съперници в рамките на новата геополитика в Кавказ и Централна Азия, докато икономическото сътрудничество между тях се задълбочаваше. На политическо равнище, ограничената турска подкрепа за интервенцията на САЩ в Ирак, през 2003, стимулира сближаването между Анкара и Москва. Руските стратези започнаха да възприемат Турция като геополитически играч, който става все по-независим от САЩ. В контекста на руското стратегическо мислене, Турция се разглежда като потенциален съюзник срещу американската доминация в Южен Кавказ. Посещението на руския президент Владимир Путин в Турция, през декември 2004, беше първото на толкова високо равнище от 32 години насам, като през следващите пет години Путин се срещна още десет пъти с турския премиер Ердоган.

Безспорно, движещата сила в новото руско-турско сближаване е икономиката. Русия измести Германия като водещ търговски партньор на Турция, като обемът на търговията между двете държави достигна 38 млрд. долара през 2008. След 2006, Русия е най-големия доставчик на природен газ за Турция. През 2002, двете страни завършиха изграждането на газопровода „Син поток”, с капацитет 16 млрд. куб. м, който минава по дъното на Черно море. Освен това, Турция е третия най-голям вносител на руски въглища, след Украйна и Великобритания. Две трети от танкерите, пресичащи турските проливи Босфора и Дарданелите, превозват руски петрол и газ. На свой ред, Турция изнася в Русия предимно текстилни стоки, машини, автомобили, химикали и хранителни продукти. Турският строителен сектор е изключително активен в Русия, като през 2008 оборотът му достигна 29 млрд. долара. През същата година, около 15700 турски работници бяха изпратени в Русия от Турската служба за осигуряване на заетост, като повечето от тях са заети в строителството (2). Всяка година, около 3 млн. руски туристи посещават Турция, което е от голямо значение за местната икономика. Въпреки това, Русия тотално доминира в търговският баланс между двете страни, като през 2008, турският износ е достигнал 6,5 млн. долара, докато вносът от Русия е бил над 30 млрд. долара (най-вече газ, петрол и въглища). Във военната сфера, руснаците продадоха известно количество хеликоптери на Турция и снабдиха тази членка на НАТО с нови системи за въздушна защита. През 2008, Русия подписа договор за доставката на противотанкови ракети на обща стойност 80 млн. долара.

За Русия, Турция не е само важен транзитен енергиен маршрут, но и алтернативен потребител, в рамките на усилията на Москва за намаляване на зависимостта си от доставките за европейските пазари. Турция е третия най-голям вносител на руски газ, след Украйна и Германия (23,8 млрд. куб. м, през 2008). Освен това, Русия разчита на сближаването с Турция за да укрепи позициите си в Източното Средиземноморие и ограничи влиянието на НАТО и САЩ в региона. Членството на Турция в НАТО не се смята за пречка за енергийното и партньорство с Русия. Благодарение на по-тясното си сътрудничество с Анкара, Москва разчита да намали влиянието на пакта в региона, като в замяна е склонна да отстъпи малко влияние и на Турция, доказателство за което бе и руската реакция на турско-арменското сближаване. Както Анкара, така и Москва смятаха американската политика в Южен Кавказ, по времето на Буш-младши, за дестабилизираща. Русия внимателно наблюдава трудностите на Турция при опитите и да се присъедини към ЕС и предлага на Анкара задълбочаване на икономическото сътрудничество, като своеобразна алтернатива. С посещението на руския премиер Путин в Анкара, през август 2009, и реализацията на договорите за „Южен поток” и задълбочаване на енергийното сътрудничество между двете страни, Русия съумя да интегрира Турция в своята политика и се опитва да укрепи позициите си в Черноморския регион. Москва е наясно, че може само да спечели от съпротивата на редица държави от ЕС срещу турската интеграция в Съюза. От друга страна, Турция се опитва да използва геополитическото си положение, като инструмент в пазарлъците с Русия и ЕС.

Енергийните отношения между Русия и ЕС и мястото на Турция

В момента отношенията между Русия и ЕС преживяват известна криза. Украинско-руският газов конфликт от началото на 2009, сериозно ерозира доверието между Русия и ЕС. Няма консенсус между страните-членки на Съюза за начина, по който следва да се развива сътрудничеството с Москва в бъдеще и, дали нарастването на икономическата взаимозависимост е правилния подход за гарантиране сигурността на Европа (3). През 2009, руският премиер Путин отказа страната му да подпише Договора за Енергийната харта (ЕСТ), който е сред най-големите приоритети на ЕС. От друга страна, руското предложение за ново рамково енергийно споразумение засега не поражда особен интерес в ЕС. Европейската комисия лансира политиката си на либерализация, особено по отношение на газовия пазар. Това включва разширяване възможностите за закупуване на енергийни компании и техните електрически и газови разпределителни мрежи, т.е разбиване на големите енергийни монополи. Желанието на „Газпром”, напротив, е да продължи да контролира цялата верига на енергийните доставки за европейския пазар. Руското правителство иска да се подсигури с дългосрочни договори с потребителите, така че да гарантира инвестициите си и да влезе на атрактивния европейски краен потребителски пазар, чрез нови споразумения за енергийно сътрудничество.

В контекста на руско-европейските енергийни отношения, Турция се разглежда по два начина. От една страна, за Русия и някои европейски страни, тя представлява сравнително сигурен и независим транзитен маршрут, за разлика от Украйна например („Южен поток”). От друга страна, някои членки на ЕС виждат в Турция алтернативен маршрут за вноса на неруски енергоносители („Набуко”). ЕС и Турция се ангажираха с развитието на т.нар. „Южен енергиен коридор”, по който петрол и газ от Каспийския регион и Близкия изток ще достигат до Европа, наред със съществуващите маршрути за доставка на енергоносители от Русия, Норвегия и Алжир (4). Заради добрите си двустранни отношения с Русия и ЕС, Турция се приема като балансьор между тях, което увеличава геополитическото и значение в региона. Основното предизвикателство за Турция през следващите няколко години ще бъде да запази тази роля, особено в контекста на присъединяването си към ЕС. Последните промени в турското енергийно законодателство, приети през април 2001, бяха съобразени с енергийното законодателство на ЕС, като през същата година Турция подписа и ЕСТ.

В миналото, по отношение на тръбопроводната политика, между Турция и Русия съществуваше известно съперничество. Така, Москва критикуваше турското участие в проекта „Набуко” и изграждането на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който бе първия важен петролопровод в региона, заобикалящ Русия. Подписването на договорите между държавите, участващи в проекта за тръбопровода „Набуко” в Анкара, през юли 2009, беше важна стъпка към реализацията му. Все още обаче е неясно, дали ще има достатъчно газ за запълването му. Анкара е заинтересована да остави вратата отворена за всички възможности за сътрудничество в региона, освен това „Набуко” би и дал възможност да стане по-малко зависима от Русия. Тук е мястото да напомня, че има и планове за свързване на Турция с Италия, чрез интерконектора Турция-Гърция-Италия (ITGI), с капацитет 12 млрд. куб.м, както и за т.нар. Трансадриатически тръбопровод с капацитет 20 млрд. куб. м. От ноември 2009 насам, по първия участък на ITGI вече се транзитира известно количество азербайджански газ за Гърция.

Междувременно, Русия прокарва алтернативния си проект за газопровода „Южен поток”, с първоначален капацитет 24 млрд. куб. м и окончателен – 63 млрд. куб.м, който пресича Черно море за да стигне до България, където се разделя на две линии, достигащи, съответно, до Италия и Австрия. „Южен поток” ще минава през турски териториални води. Анкара се опасява, че част от газа, който сега минава през турска територия, ще бъде отклонен към „Южен поток”. За да успокои страховете и и получи разрешение за изграждането на газопровода през турски териториални води, руският премиер Путин направи някои отстъпки на Анкара. Така, руският петролопроводен оператор „Транснефт” и петролната компания „Роснефт” се споразумяха да формират консорциум с италианската  ENI и турската Calik Enеrgy за изграждането на нов петролопровод от турското черноморско пристанище Самсун до петролния терминал Джейхан на Средиземно море (5), с което бе обезмислено изграждането на петролопровода Бургас-Александруполис, през територията на България и Гърция. Основната цел на проекта е да се облекчи танкерния трафик през тесния пролив Босфор. Разширяването и развитието на пристанищата Самсун и Джейхан ще укрепи турската позиция като енергиен „хъб”. Тръбопроводът „Син поток” също стига до Самсун, като (в сътрудничество с ENI) доставя руски газ за турската национална газопреносна мрежа. Освен това, Русия се съгласи да участва в изграждането на допълнителен тръбопровод „Син поток-2” до Самсун, който ще снабдява с газ не само Турция, но и Израел, Ливан, Сирия и Кипър. Редица други сделки позволиха на „Газпром” да се включи в изграждането на газохранилища в Турция и завод за втечнен газ в Джейхан. Третият елемент – планът за изграждане на атомна електроцентрала, от руско-турски консорциум, в южния турски регион Акую, първоначално беше отхвърлен от турската страна, но през май 2010 все пак бе подписано споразумение за изграждането и от консорциум между руските компании „Атомстройекспорт“ и „Интер РАО ЕЕС“ и турската Park Teknik (6). Тези споразумения не само укрепиха установилите се турско-руско-италиански енергийни отношения, но и политическата и икономическа взаимозависимост между Анкара и Москва.

Южен Кавказ след грузинско-руския конфликт

Грузинско-руският конфликт през август 2008 промени геополитическата ситуация в Кавказ. Турската стратегия за хармонични отношения с всички съседи бе изправена пред сериозно предизвикателство. Освен това, нарастващата зависимост на Турция от вноса на руски енергоносители ограничи свободата и за маньоври: в Анкара не се чуха сериозни критики срещу руската военна операция (7). Ситуацията допълнително се усложни от факта, че преди конфликта Турция оказа немалка подкрепа на армиите на Грузия и Азербайджан за приспособяването им към стандартите на НАТО. Анкара създаде военни академии в Баку и Тбилиси и участва в модернизацията на две грузински военновъздушни бази. Затова, веднага след конфликта, руските власти споменаха Турция сред страните, оказали военна помощ на Грузия.

Първата реакция на Анкара на грузинско-руската война беше да предложи т.нар. Пакт за стабилност и сътрудничество в Кавказ (CSCP). Малко след края на войната, турският премиер Ердоган посети Русия, Грузия и Азербайджан за да популяризира идеята. Основната цел на CSCP бе да допълни регионалните институции и механизми за създаването на рамка за стабилност, доверие и сътрудничество, както и да се превърне във форум за диалог (8). Русия подкрепи инициативата, защото тя не ангажираше САЩ, НАТО и ЕС, а само държавите от региона. Засега обаче липсват конкретни стъпки за реализацията на турската инициатива и все още не е ясно, дали тя има някакви шансове за успех, поради съществуващите противоречия между държавите-участнички. Грузия например, няма никакъв интерес да преговаря с Русия в рамките на инициатива, която не включва САЩ или ЕС.

В контекста на конфликта, нарасна загрижеността за сигурността на тръбопроводите в Южен Кавказ и Турция. Стремежът на Анкара за превръщането на Турция в ключова транзитна държава беше поставен под въпрос от променената ситуация в сферата на сигурността в Южен Кавказ. От друга страна, конфликтът откри пред Турция възможност да подобри отношенията си с Армения (9). Това обаче повлия върху връзките и с Азербайджан, които през последните години бяха изключително тесни. В момента, Грузия е единствения сухопътен коридор, свързващ Турция с Азербайджан и Каспийския регион. Сигурността на турските енергийни инвестиции в тази страна обаче изглежда много съмнителна, ако грузинско-руските отношения не се подобрят. Междувременно, ако границата между Турция и Армения бъде отворена, това ще позволи създаването на нов сухопътен коридор към Каспийския регион, през арменска територия, което би имало стратегически последици за енергийния транзит в Каспийския регион, както и за Турция.

Подобряването на отношенията между Русия и Турция оказа влияние и върху конфликта за Нагорни Карабах, в който турските и руски интереси са противоположни. Москва неофициално подкрепя Армения, а Турция – Азербайджан. Този баланс беше потавен под въпрос и от турско-арменското сближаване, както и от възхода на Азербайджан като производител на петрол и природен газ. Руските отношения с Азербайджан се определят от замразения конфликт в Нагорни Карабах и ситуацията с азербайджанския петролен износ. Със споразумението между Баку и Тбилиси от 2007 за доставката на петрол за Грузия и закупуването на грузинската преносна мрежа от азербайджанската държавна компания SOCAR, Баку отправи открито предизвикателство към руската роля в Южен Кавказ. Освен това, руските газови доставки за Армения минават през  грузинската  газопреносна мрежа, която вече е азербайджанска държавна собственост.

Задълбочаващото се икономическо сътрудничество между Русия и Турция може да доведе до усилване на натиска върху участниците в Нагорнокарабахския конфликт, с цел той да бъде разрешен. И двете държави са заинтересовани от стабилността в региона, тъй като тя е важна предпоставка за търговията с петрол и газ. Добрите отношения между Турция и Русия са предпоставка и за сближаването на Анкара с Ереван. Но, ако арменско-турският проблем бъде решен без паралелното решаване и на нагорнокарабахския конфликт, Азербайджан може да прекъсне отношенията си с Турция и да стане по-сговорчив към Русия.

Има ли перспективи за формирането на енергиен триъгълник между ЕС, Русия и Турция?

Както показа острата руска реакциая на инициативата на ЕС за т.нар. Източно партньорство, Москва все повече възприема Съюза като конкурент в постсъветското пространство. Руския външен министър Сергей Лавров многократно критикува създаването на Източното партньорство без участието на Русия, определяйки го като опит за формиране „зона на влияние на ЕС в Източна Европа” (10). От гледната точка на руския политически елит, международните отношения са „игра с нулева сума”, т.е. в съперничеството между Москва и Брюксел в т.нар. руска „близка чужбина” не съществува ситуация, в която и двете страни да спечелят. Освен, наследения от СССР ядрен арсенал и постоянното място в Съвета за сигурност на ООН, енергоносителите са единственият сериозен инструмент на Русия за реализацията на нейните амбиции като велика сила. От друга страна, Русия е силно заинтересована от партньорството с ЕС за своята икономическо модернизация и се нуждае от европейски инвестиции в енергийния и инфраструктурния сектори, както и от техническо сътрудничество. Затова Москва следва да бъде интегрирана в реализацията на конкретни проекти от взаимен интерес в региона, в такива сфери като енергийната сигурност, опазване на околната среда и икономическото сътрудничество.

ЕС едва сега започва да развива обща енергийна политика, тъй като това е сфера, в която продължават да доминират националните интереси на страните-членки. От една страна е налице свръхреакция на някои европейски държави по отношение на това, как Русия би могла да използва енергийната си мощ. За съжаление, политизацията на енергийните отношения между Русия и ЕС често се използва и от двете страни като инструмент за решаване на конфликти в други сфери. За ЕС, като цяло, е важно да формулира обща вътрешна и външна енергийна политика. Съюзът все още е най-атрактивния пазар за енергоносители в света, но му се налага да укрепи възможностите си за преговори, възприемайки обща енергийна стратегия. В момента, Русия е най-големия доставчик на петрол и газ за ЕС и ще си остане такъв в обозримо бъдеще. Русия разполага с необходимите ресурси, географска близост и тръбопроводна инфраструктура за да снабдява ЕС при достатъчно изгодни за Съюза условия. Само ако ЕС и неговите страни-членки съумеят в бъдеще да формулират адекватна обща енергийна стратегия и успеят да интегрират Турция, в този контекст, те ще могат да предложат на Москва и Анкара подходящи условия за формиране на енергиен триъгълник.

Турция е европейската врата към Централна Азия и Близкия изток. Тя може да се превърне в изключително важен транзитен маршрут не само за енергийните доставки за ЕС от Русия, но и от Каспийския регион, Близкия изток и района на Залива. Бавният ход на преговорите между Анкара и Брюксел и липсата на значим прогрес може да се окаже пречка за задълбочаване на енергийното сътрудничество. В същото време, опитите да се използва проектът „Набуко” като разменна монета в преговорите с ЕС, които прави турският премиер Ердоган, едва ли са правилния подход за изграждане на доверителни отношения (11). Очевидно, Турция следва да балансира амбициите си на независим регионален играч и тези на бъдещ член на ЕС. Като член на ЕС, който е ключов играч в региона, тя ще може да играе значителна роля за укрепване позициите на Брюксел в Каспийския и Южнокавказкия региони, но за целта ще и се наложи да преформулира отношенията си с Русия.

Междувременно, като основен конкурент на ЕС, Русия и Турция за ресурси и влияние в Каспийския и Централноазиатския региони се очертава Китай. Пекин опитва да гарантира петролните и газовите си потребности, инвестирайки например в Казахстан, Туркменистан и Русия. Първият етап от новия газопровод между Туркменистан и Китай беше завършен в края на 2009. След 2013, 40 млрд. куб. м газ ще се транспортират по този газопровод към Китай, заобикаляйки Русия. В резултат, Москва ще загуби транзитния си монопол по отношение на централноазиатските ресурси, докато ЕС, най-вероятно, ще бъде лишен от необходимите ресурси за реализацията на проекта „Набуко”. Китай притежава икономическата и политическа мощ за да наложи енергийните си интереси в региона, докато Москва и Брюксел продължават да спорят, дали следва да се изгражда газопроводът „Южен поток” или „Набуко”, или пък и двата.

Енергийният триъгълник ЕС-Русия –Турция трудно може да бъде формиран, докато в отношенията между трите му страни продължат да доминират краткосрочните национални интереси. Налице е известно сътрудничество между руските, турските и европейските компании в енергийния сектор, но засега не се очертава обща визия или интерес за осъществяването на всеобхватно тристранно енергийно сътрудничество. Ако Турция все пак се присъедини към ЕС и Брюксел формулира обща енергийна политика, стратегическото сътрудничество с Русия в енергийния сектор става възможно. Лисабонският договор бе стъпка в тази посока. Само ако тримата играчи започнат да разглеждат тристранното енергийно сътрудничество като печелившо за всички участници, а не просто като инструмент при пазарлъците помежду им, енергийният триъгълник ЕС-Русия-Турция може да стане реалност.

Бележки:

1. За търговските отношения на Турция с Русия и държавите от Южен Кавказ, виж Gareth Winrow, ›Turkey, Russia and the Caucasus. Common and diverging interests‹, Chatham House Briefing Paper, November 2009, p. 4. Available at: http://www.chathamhouse.org.uk/files/15211_bp1109 turkey.pdf (accessed on 8 March 2010).

2. Cf. Ahmet İзduygu, ›International migration system between Turkey and Russia: the case of projecttied migrant workers in Moscow‹, European University Institute, Florence, Research Report, 18/2009. Available at: http://cadmus.eui.eu/dspace/bitstream/1814/12254/2/CARIM_RR_2009_18.pdf (accessed on 8 March 2010).

3. Cf. Stefan Meister, ›Crisis in Russia–EU energy relationship‹, in: DGAPaktuell, June 2009. Available at: http://www.dgap.org/midcomserve аttachmentguid1de5434f928abf6543411de852ed7fabd3334ff34ff/200904_dgapaktuell_ruseu_

www.pdf (accessed on 8 March 2010).

4. Jose Manuel Barroso, ›New Silk Route‹, The Southern Corridor Summit, Prague, 8 May 2009. Available at: http://europa.eu/rapid/press releasesAction.do?reference=SPEECH/09/228&format=HTML&aged=0&

language=EN&guiLanguage=en (accessed on 8 March 2010).

5. Saban Kardas, ›Russia joins the SamsunCeyhan Pipeline‹, in: Eurasia Daily Monitor, Vol. 6, Issue 195. Available at: http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews[tt_news]=35649&tx_ttnews[backPid]=7

&cHash=f1793bc6f4 (accessed on 8 March 2010).

6. ›Turkey’s radioactive waltz with Russia comes to an end‹, on Radio Free Europe / Radio Liberty, 17.12.2009. Available at: http://www.rferl.org/content/Turkeys_Radioactive_Waltz_With_Russia_Comes_To_An_

End/1885889.html (accessed on 8 March 2010).

7. Cf. ›Turkey cannot afford disruption in ties with Russia, says Erdoğan‹, in Hurriyet, 01.09.2008. Available at: http://www.hurriyetdailynews.com/h.php?news=turkeycannotafforddisruptionintieswithrussiasayserdogan20080901 (accessed on 8 March 2010).

8. Cf. Eleni Fotiou, ›Caucasus Stability and Cooperation Platform: what is at stake for regional cooperation?‹, ICBSS Policy Brief, No. 16, June 2009. Available at: http://icbss.org/index.php?option=com_docman&task=doc_download&gid=622 (accessed on 8 March 2010).

9. Cf. Maciej Falkowski, ›Turkey’s game for the Caucasus‹, in: OSWCommentary, Issue 29, Centre for Eastern Studies, Warsaw, 5.10.2009. Available at: http://www.osw.waw.pl/sites/default/files/Commentary_29.pdf (accessed on 8 March 2010).

10. Източното партньорство, създадено през май 2008, цели да разшири и задълбочи съществуващата политика на добросъседство на ЕС по отношение на Беларус, Молдова и Украйна, както и на южнокавказките държави Армения, Азербайджан и Грузия.

11. Cf. ›Turkei stellt NabuccoPipeline in Frage‹, in: Handelsblatt, 20.01.2009. Available at: http://www.handelsblatt.com/politik/international/tuerkeistelltnabuccopipelineinfrage;

2129832 (accessed on 8 March 2010).

* Авторът е анализатор на Германския съвет за международни отношения

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/974-sypernichestvoto-mejdu-pekin-i-delhi-v-indiiskiq-okean

След като през последните няколко години Китай демонстрира стремителен ръст на военните си разходи, през настоящата 2010 те ще нараснат само със 7,5%, т.е. за първи път от над двайсет години насам този ръст ще падне под 10%. Макар че за това си има достатъчно причини, китайското правителство се възползва от този факт, за да декларира още веднъж мирните си намерения, подчертавайки, че винаги се е стремяло да ограничи своите военни разходи до „разумно ниво”. Китайските външнополитически стратези, както и принадлежащите към политическия елит на страната, дълго време се опитваха да убедят света, че възходът на Пекин ще има изключително мирен характер, т.е. че Китай няма никакви експанзионистични намерения и представлява качествено различен модел на велика държава.

Разбира се, самата природа на държавата (още повече на онази, която открито претендира за величие) не съответства особено на подобни твърдения, въпреки това обаче, мнозина са склонни да приемат китайските твърдения за чиста монета. Сред западноевропейските и американските „специалисти по Китай” (да не говорим за българските), мнозина изглеждат твърдо убедени, че съвременен Китай действително представлява нов, различен от останалите, тип велика държава и, че ако Западът склони да предостави на китайците достойно място във вече наложилия се световен ред, възходът на Пекин няма да провокира никакви усложнения.

Новите претенции на Китай

В същото време обаче, един от най-видните експерти по международни отношения в Китай открито призовава за създаването на военни бази в чужбина. Според професора от университета Фудан в Шанхай Шън Динли, „за нас (т.е. за Китай), би било грешка да смятаме, че нямаме право да създаваме собствени бази извън границите на страната”. Той твърди, че реална заплаха за Китай са не толкова тероризмът или пиратството, колкото възможността на някои държави да блокират китайските търговски маршрути. Тъкмо това е най-голямата опасност за Пекин и за да попречи тя да се реализира, Китай (както подчертава професор Шън) се нуждае не само от достатъчно могъщ военен флот, но и „от военни бази в чужбина за да намали разходите по поддръжката на този флот”.

Разбира се, Шан се стреми да смекчи ефекта от идеите си, използвайки добре познати дипломатически прийоми и твърдейки, че създаването на подобни военни бази в чужбина би повишило регионалната и глобална стабилност. Което обаче, едва ли може да заблуди другите суперсили, които отдавна използват същата реторика.

Тъй като Китай се превръща в световна държава, той ще разширява и военното си присъствие из целия свят, по същия начин, по който навремето го направи друга велика държава – САЩ, чиито бази днес обкръжават Китай отвсякъде. Бързото разрастване на военните и военноморски възможности на Пекин е класически елемент на статута на велика държава, към който той се стреми. Новата китайска стратегия на „далечните морски граници на отбрана” дава възможност на Пекин да проектира своята мощ в основните райони на Световния океан, включително (и най-осезаемо) в Индийския океан.

Експанзионистичните стремежи на Китай, по същество, отдавна са очевидни за всички. Китайците поставят под свой контрол морски съоръжения в близост до най-важните възлови точки в Индийския океан, като го правят не само за да гарантират икономическите си интереси, но и за да укрепят стратегическото си присъствие в региона. Пекин съзнава, че военноморската мощ предоставя стратегически лостове за превръщането му в регионален хегемон и, потенциално, в свръхдържава.

Нарастващата зависимост на Китай  от морското пространство и ресурси намира отражение в стремежа му да разшири влиянието си и, в крайна сметка, да се превърне в доминираща сила в стратегически важния регион на Индийския океан.

Нарастващата потребност на Китай от бази в Индийския океан е реакция на потенциалната му уязвимост, имайки предвид онези логистични проблеми, пред които е изправена страната заради отдалечеността и от Индийския океан. Въпреки това, Китай продължава да укрепва контрола си над Южнокитайско море и да създава опорни пунктове в Индийския океан, следейки внимателно поведението на Индия, в пълно съответствие със секретния меморандум, издаден преди петнайсетина години от Генералния департамент по логистика на китайската Народно-освободителна армия, където се посочва, че: „вече не можем да разглеждаме Индийския океан само като „индийски”, а следва да имаме предвид въоръжените конфликти в региона”.

Нарастващото китайско военноморско присъствие – в и около района на Индийския океан (което е много осезаемо например на остров Хайнан, в Южнокитайско море), очевидно тревожи Индия. През 2008, когато китайците разположиха свои подводници от клас Jin в базата на подводния си флот около Саня, на южното крайбрежие на Хайнан, това породи силно безпокойство в Делхи, защото базата е само на 1200 морски мили от Малакския пролив и е най-близкия пункт за достъп да Индийския океан. Освен това, тя разполага с подводни тунели, през които подводниците излизат в открито море, като това силно затруднява засичането им.

Стратегията на „бисерната огърлица”

Концентрацията на стратегически военноморски сили в Саня може да улесни Китай в стремежа му да укрепи контрола си над прилежащия район на Индийския океан. Наличието на тунели, позволяващи на китайските подводници да излизат незабелязани в открито море особено силно безпокои Индия, защото базата има стратегическо значение за региона на Индийския океан, позволявайки на Китай да контролира три критично важни точки в него – Баб-ел-Мандебския, Ормузкия и Малакския проливи. Тук е мястото да отбележим добре обмислената стратегия на китайските действия (известна като „стратегия на бисерната огърлица”), която значително разшири стратегическите възможности на Пекин в индийския „заден двор”.

Въпросната „бисерна огърлица” включва бази и дипломатически договорки. Сред първите е пристанището Гуадар в Пакистан, морските бази в Бирма, базите за електронно разузнаване на островите в Бенгалския залив, финансирането на изграждащият се плавателен канал през тайландския провлак Кра, военното споразумение с Камбоджа и укрепването на китайската мощ в Южнокитайско море. Всъщност, „огърлицата” трябва да помогне на Пекин да изгради стратегически връзки с държавите, разположени край морските транспортни коридори от Близкия изток до Южнокитайско море, за да защити интересите на Китай и неговата енергийна сигурност. В същото време, някои от досегашните обвинения на Индия, касаещи китайското военноморско присъствие в Индийския океан, се оказаха необосновани. Така, през 2005 правителството в Делхи беше принудено да признае, че твърденията му за създаването на китайска военноморска база на Кокосовите острови (принадлежащи на Бирма) са били неверни и китайците не разполагат с военни бази в Бирма.

Въпреки това обаче, китайската експанзия в Индийския океан става все по-очевидна. Възможно е, Пекин все още да не разполага с военноморска база в Бирма, но китайците активно участват в модернизацията на инфраструктурата на Кокосовите острови и вероятно предоставят ограничена техническа помощ на Янгон.

Имайки предвид, че Китай получава почти 80% от необходимия му петрол през Малакския пролив, както и нежеланието му да разчита на американската военноморска мощ в региона за да си гарантира сигурен достъп до находищата на енергоносители, става разбираем и стремежът му да увеличи военния си потенциал в ключови пунктове по транспортните маршрути между Персийския залив и Южнокитайско море.

Междувременно, китайците усилено ухажват и редица други държави в Южна Азия, изграждайки например контейнерни пристанища в Читагонг (Бангладеш) и Хамбантонта (Шри Ланка). Укрепвайки „излаза” си на Индийския океан, Китай се споразумя с Шри Ланка за финансиране изграждането на зоната за развитие Хамбантонта в южната част на остров Цейлон, която включва контейнерно пристанище, система за бункеровка и нефтопреработващ завод. Китайската активност в Марао, на Малдивските острови, също поражда тревога в Делхи.

Решаващото участие на Китай в изграждането на дълбоководното пристанище Гуадар на югозападното крайбрежие на Пакистан, привлече вниманието на анализаторите заради стратегическото местоположение на пристанището, на около 70 км от иранската граница и на 400 км източно от Ормузкия пролив (основен маршрут на петролния трафик). Смята се, че това е дало възможност на Пекин да създаде база „за прехващане и подслушване” с цел „да бъде следена отблизо американската военноморска активност в Персийския залив, индийската в Арабско море и бъдещото американско-индийско военноморско сътрудничество в Индийския океан”.

Макар че военноморските възможности на самия Пакистан не представляват проблем за Индия, комбинацията между китайските и пакистанските флоти може да се окаже огромно предизвикателство за Делхи.

Все по-гръмко звучащите в Пекин призиви Китай да създаде свои военни бази в чужбина за да може да се противопостави ефективно на американския натиск и да продължи да оказва натиск върху Индия, бяха интерпретирани от определени среди в Делхи като скрит намек за интереса на Пекин да си гарантира постоянно военно присъствие в Пакистан. Макар че за пакистанското правителство изглежда политически невъзможно открито да позволи на Китай да създаде военна база на негова територия, в Индия се опасяват, че Исламабад би могъл да разреши на Пекин да използва военната му инфраструктура, без това да става публично достояние.

Разбира се, китайското участие в изграждането на пристанища и нова инфраструктура по крайбрежието на Индийския океан може да се обясни и като чисто икономически и търговски инициативи, но за регионалните и глобални сили, каквито са САЩ, Япония и Индия е по-нормално да разглеждат сумарните дипломатически и военни усилия на Китай в региона като демонстрация на нарастващата му мощ пред неговите конкуренти. Освен това, повечето китайски морски съоръжения в района на Индийския океан, по самата си природа, имат двойно предназначение и нито една сериозна стратегия не може да не отчита възможното им използване за военни цели.

Бъдещето на китайско-индийското съперничество в региона

Впрочем, дори ако оставим без внимание експанзионистичния военен бюджет на Китай и усиленото търсене из цялото земно кълбо на енергийни и други природни ресурси, е съвършено ясно, че Пекин вече е създал многопластова морска икономика, както и един от най-големите в света търговски флот със съответните пристанища, транспортна и корабостроителна инфраструктура. Разбира се, Индийският океан играе важна роля в китайските усилия страната да се превърне във водещата морска държава в региона. И това се изразява в задълбочаващото се китайско-индийско съперничество за влияние в Индийския океан и около него. Въпреки същественото подобрение на китайско-индийските отношение от края на 90-те насам, те си остават конкурентни и Китай засега съумява да удържи Индия в тесните рамки на границите на Южна Азия, установявайки близки отношения с ключовите индийски съседи и, особено, с Пакистан.

Разбира се, тезата, че Китай се стреми към военноморска доминация в Индийския океан е силно преувеличена. Пекин обаче, действително иска да играе по-голяма роля в региона, за да може да защитава и прокарва интересите си (особено търговските), както и за да е в състояние да се противопостави на Индия. В същото време, имайки предвид огромните географски предимства на последната в района на Индийския океан, Китай очевидно е обречен да се сблъска с много сериозни трудности, опитвайки да се конкурира с нея в този регион.

Засега, дори задачата да защити морските комуникации изглежда твърде сложна за китайския военен флот. Но стъпките, които предприема Пекин за да защити и прокара интересите си в региона на Индийския океан пораждат тревога у индийския политически елит, възкресявайки класическата дилема за сигурността между двата азиатски гиганта. И страховете на Индия, и ръстът на китайското военноморско присъствие в Индийския океан са доминиращи при формулирането на индийската военноморска доктрина. Напрежението е постоянна характеристика на този тип развиващи се стратегически отношения, което, между другото, беше подчертано и от инцидента от януари 2009, когато една индийска подводница, клас „Кило”, и китайските военни кораби, насочващи се към Аденския залив за борба със сомалийските пирати, осъществиха няколко маньовъра, целящи да определят слабите места на сонарните си системи (средство за звуково откриване на подводни обекти, чрез акустично излъчване – б.р.). Тогава китайските медии съобщиха, че военните им кораби са принудили индийската подводница да изплува, но това бе опровергано от индийското военно командване. Очевидно е, че без наличието на достатъчно строг контрол, потенциалът за подобни инциденти (които могат да придобият много сериозни измерения) си остава голям, още повече, че китайско-индийското военноморско съперничество е особено вероятно, когато флотите на двете страни действат далеч от бреговете си.

В крайна сметка, в своето развитие, Китай просто върви по пътя на другите световни държави, създаващи военни бази в чужбина за да защитят интересите си. Защото има само един тип велика държава и само един тип поведение на великата държава. А Китай очевидно няма да е изключение от правилото, че всяка велика държава задължително е и експанзионистична. И колкото по-скоро светът осъзнае това, толкова по-добре за глобалната сигурност.

* Българско геополитическо дружество

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/972-nato-novite-ramki-na-starata-strategiq

Американският президент Барак Обама пристигна на срещата на високо равнище в на лидерите на страните-членки на Алианса в Лисабон и заяви, че САЩ няма да изоставят Афганистан

Както е известно, през май 2010, в Брюксел, експертната група (т.нар. „група на мъдреците”) на НАТО, начело с бившия американски държавен секретар Мадлин Олбрайт, публикува обзорния си доклад (1). Той беше изготвен по молба на генералния секретар на пакта Андерс Фог Расмусен (2), в рамките на стартиралия през лятото на 2009 процес на подготовката на нова Стратегическа концепция на Северноатлантическия алианс, която трябва да бъде приета на срещата на върха в Лисабон, през ноември 2010.

Предишните две концепции

Берлин и Париж се разбраха по въпроса за ядрените оръжия в Лисабон писа в. "Фигаро"

Концепцията от 2010 ще бъде третата по ред, разработена и приета от НАТО след края на студената война. След краха на Съветския съюз и изчезването на заплахата от голяма война с Варшавския пакт, Северноатлантическият алианс бе принуден да търси нови основания за съществуването, както и нови ориентири. Първата официална (и първата, станала публично достояние) концепция на алианса, след разпадането на комунистическия военен блок, беше приета през ноември 1991, в Рим (3). Впрочем, този документ с програмен характер, до голяма степен, бе приет по принуда. Появата му беше тясно свързана с изчезването на СССР н необходимостта алиансът да се ориентира в политическото пространство на посткомунистическа Европа. Макар в концепцията да се посочваше, че „доминиращата в миналото заплаха вече не съществува” (4), в нея са констатираше, че рисковете за съюзниците от НАТО продължават да съществуват и имат разнообразен и многопосочен характер.

За разлика от документа от 1991, втората публична концепция на НАТО, чието приемане, през 1999, съвпадна с 50-годишния юбилей на организацията, със сигурност не беше прост обзор на ситуацията. Напротив, тя представляваше целенасочена политическа програма за бъдещото развитие на военния блок, основаваща се на десетилетния опит от едноличната доминация на алианса в сферата на европейската сигурност и политика в новата обстановка, когато част от съществуващите политически структури (ОССЕ) се маргинализираха, а други все още бяха в зародиш (като например Европейската политика за сигурност и отбрана на ЕС) (5).

Русия и НАТО укрепиха взаимно доверието си на срещата в Лисабон

Участието на НАТО в дезинтеграцията на остатъчна Югославия и намесата във вътрешните и работи, както и използването на военна сила срещу Белград, без съответните санкции на ООН, отразяваха стремежа на алианса да участва в решаването на всички по-важни въпроси в Европа, включително и да налага едностранно (т.е. под свой контрол и следвайки собствения си сценарий) решението на някои от тях. Слабостта на Русия и неспособността и да влияе сериозно върху политическите процеси на Стария континент през 90-те години на миналия век, допълнително стимулираха военно-политическите амбиции на НАТО. В резултат от това, алиансът не само започна все по-уверено да интегрира нови страни-членки (6), но и да възприема нови функции. Новите задачи на НАТО бяха фиксирани в Стратегическата концепция от 1999, като най-сериозни последици за международната общност имаха две от постановките в този документ: на първо място, констатацията, че сферата на отговорност на Северноатлантическия съюз се е разширила отвъд границите на държавите-членки и, на второ място, новото тълкуване на ролята на Съвета за сигурност на ООН при използването на сила в една или друга точка на света.

Тези две политически нововъведения бяха реализирани на практика по време на Косовската криза – както през 1998, така и десет години по-късно, през 2008 (7).

Присъединяването на нови членове и включването на цяла Източна Европа в сферата на интереси на пакта, поемането на несвойствени преди нови функции (защита на демокрацията, намеса в конфликти и силово налагане на мира, „хуманитарни интервенции” и т.н.), както и повишаване политическата роля на организацията – всичко това стана част от програмата на НАТО за първото десетилетие на ХХІ век.

В същото време, събитията от 11 септември 2001 внесоха известни корекции в по-нататъшната трансформация на пакта, тъй като той – в лицето на най-значимия си участник – САЩ, се сблъска лице в лице с терористичната заплаха, която преди това (макар че се споменаваше сред предизвикателствата за сигурността на членовете на НАТО), се смяташе по-скоро за второстепенна. Това принуди пакта светкавично да вземе решение за влизане в сила на прословутия чл.5 на Вашингтонския договор, което не му се бе налагало дори в най-тежките периоди на студената война. Последвалите събития (глобалната война с тероризма, обявена от американския президент Буш-младши, чиито съставни елементи бяха интервенциите в Афганистан и Ирак) изправиха членовете на НАТО пред редица трудни въпроси.

На първо място, Северноатлантическият алианс, който е ориентиран най-вече към класическата защита на членовете си, просто се оказа неподготвен за войната с тероризма и на собствената си територия. На второ място, войната в Ирак показа, че политическото единство на пакта не е чак толкова здраво. На трето място, включително и въз основа на балканския си опит, НАТО започна да претендира не само за изключителна роля в сферата на евроатлантическата сигурност, но и все по-откровено да демонстрира глобални политически амбиции.

Последното имаше две основни измерения: географско и функционално. Най-добрият пример за географското разширяване на присъствието на НАТО извън пределите на Европа са операциите в Афганистан. Пак случващото се в тази страна илюстрира и опитите на алианса да си присвои функциите на глобален миротворец – там НАТО за първи път използва традиционно предназначения за реализацията на чл.5 отбранителен потенциал за да започне военни действия в една голяма неевропейска държава (8).

През 2009, т.е. след петгодишно присъствие на частите на НАТО в Афганистан (предишните няколко години там имаше само американски военни), стана очевидно (включително и за ръководството на пакта), че алиансът все повече се превръща в заложник на политическите си амбиции. Опитът показва, че НАТО, която по характера си е класическа отбранителна военна организация, не може, в сегашния си вид, да осъществява ефективна борба с тероризма, да води война с бунтовниците и, едновременно, да изпълнява миротворчески и хуманитарни функции. На концептуално равнище, сегашният военен и политически инструментариум на пакта не отговаря на съвременните предизвикателства и задачи, които той самият си поставя. Големият въпрос в случая е, доколко бе оправдано излизането на НАТО извън границите на традиционната му сфера на влияние, или поне отвъд границите на Европа. Не по-малко важно за членовете на алианса е, дали НАТО ще остане ефективен военно-политически съюз, ако разширяването му продължи (на Балканите – с присъединяването на Босна, Македония и Косово, или на Изток – с интегрирането на Украйна и Грузия).

Иранските ракети, партньорството на Русия с Алианса, как ще свърши войната в Афганистан, изграждането на противоракетен щит, който да защити страните-членки, борбата с тероризма и киберпрестъпността - това бяха част от темите на срещата на лидерите от страните-членки в НАТО отбеляза в. "Дер Щандарт"

Тоест, съвсем очевидно е, че за НАТО е назрял въпросът за адаптирането му към новата среда на сигурност, включително уточняване пътищата за реализацията на все още неохладените политически амбиции на организацията, и създаването на оперативен потенциал, позволяващ активното присъствие на НАТО на глобално равнище. Именно с тази цел, през лятото на 2009 беше стартиран процесът на формулиране на нова стратегическа концепция, като приемането на окончателния и вариант бе предшествано от появилия се, през май 2010, доклад на „групата на мъдреците”. Много от идеите и предложенията, лансирани в него, вероятно ще влязат в обновения концептуален документ на НАТО.

Фундаменталните направления на новата доктрина

В публикувания през май доклад на групата, ръководена от Мадлин Олбрайт, е представен не само обзор на основните направления на географската, функционалната и военната трансформация на НАТО на сегашния етап, но се съдържат и практически препоръки за укрепване и повишаване политическата роля на пакта в системата на международната сигурност. Ако обобщим основните идеи на авторите му, новата НАТО би следвало да изглежда по следния начин.

Прословутият чл.5, предвиждащ организиране на колективна отбрана при нападение срещу един от членовете на Северноатлантическата организация, си остава фундаментален стълб на алианса и през ХХІ век (9). В същото време обаче, НАТО се изправя пред нова задача – осигуряване на защита от нетрадиционни предизвикателства и заплахи, като например: оръжията за масово поразяване, терористичните и кибер-атаките, както и „предотвратяване незаконното прекъсване на основните маршрути за доставки” (10). Не се уточнява какви именно доставки се имат предвид, но, наред с „пиратите” и „терористите”, в случая може да става дума и за държави, като Русия например, която през последните десетина години неведнъж бе обвинявана от Запада, че използва енергоносителите си като инструмент за натиск (например в хода на „газовите” войни с Украйна и Беларус).

НАТО си остава регионална организация, но интересите на алианса се разпростират върху целия свят – както в сферата на сътрудничеството, така и на предотвратяването на кризи. А за да може и занапред да преследва интересите си на международно ниво, се предлага пактът да продължи политиката на „отворени врати”, разширявайки мрежата на партньорство с всички желаещи. Това партньорство следва да се превърне в ключов инструмент за създаването на мрежа от съюзници из целия свят.

Политиката на „отворени врати” се прокламира едновременно с новата идея, че за държави, като Грузия и Украйна, не е задължително да станат членове на алианса, за да могат да участват в неговите проекти – включително във войната в Афганистан, където и Тбилиси, и Киев вече са изпратили свои войници.

Що се отнася до ключовия въпрос за отношенията между НАТО и Русия, групата на Олбрайт предлага те да се градят на принципа за „предпазливото сътрудничество”, базирано на прагматизма. Москва очевидно вече не се смята за враг на пакта, но това не означава, че в Брюксел допускат някой ден и руснаците да се присъединят към него. В същото време, „мъдреците”, на практика, отхвърлят идеята на руския президент Медведев за подписването на нов Договор за европейската сигурност, констатирайки, че ЕС и НАТО следва и занапред да си останат основните „стълбове” на сигурността в Европа. Тоест, идеята на Медведев се тълкува от тях, изключително като опит за ограничаване ролята и влиянието на пакта на Стария континент.

Освен това НАТО си оставя възможността да използва т.нар. „ядрен чадър”, поделяйки „ядреното бреме” между всичките си страни-членки. По този въпрос, „мъдреците” очевидно се противопоставят на Германия, Белгия, Холандия, Люксембург и Норвегия, които напоследък все по-активно прокарват идеята за изтеглянето на всички американски ядрени оръжия от Европа (11).

НАТО подкрепя разполагането на елементи на американската Система за противоракетна отбрана (ПРО) в Европа и призовава Русия да сътрудничи с алианса по този въпрос, т.е. на практика и предлага да подкрепи американския проект за ПРО, който, според мнозина в Москва (а и не само там), е насочен точно срещу нея.

Като цяло, докладът на „групата на мъдреците” отразява по-скоро интересите на най-силния член на алианса – САЩ. Което можеше да се очаква. Макар че групата включва дванайсет души, фактът, че я оглави именно смятаната за „ястреб” в родината си Мадлин Олбрайт, нямаше как да не се отрази и на съдържанието на документа. Проамериканският характер на доклада се набива на очи в редица аспекти, като започнем от тези, свързани с разполагането на елементи на системата за ПРО на САЩ и запазването на американския ядрен арсенал в Европа, и свършим с оценката за отношенията с Русия. По редица въпроси, позицията на водещите европейски държави-членки на НАТО (Франция, Германия и т.н.) силно се разминава с официалната гледна точка на Белия дом. На практика обаче, тези различия не са отразени в документа, като изключим споменатата по-горе постановка за разширяването на пакта. Според нея, за да станеш част от доминираната от НАТО политическа „координатна” система, вече не е задължително да си член на алианса – достатъчно е да участваш в програми, реализирани в тясно сътрудничество и партньорство с него. Тази формулировка донякъде отменя актуалността на въпроса за членството на Украйна и Грузия в НАТО, стига разбира се да бъде официално включена в новата стратегия, при приемането и през ноември.

Доста странно звучи тезата на авторите на доклада за регионалния характер на НАТО, което най-вероятно е своеобразен реверанс към европейските партньори, които не са склонни да подкрепят превръщането на пакта в „световен полицай”. На практика обаче, декларираният регионален характер няма да пречи на НАТО да преследва глобалните си цели, в контекста на предотвратяване на заплахите, актуални най-вече за САЩ, и кризите, които биха могли да представляват пряка и косвена опасност за членовете на организацията или нейните партньори. Както изглежда, разширяването и укрепването на това партньорство ще бъде сред приоритетните задачи на НАТО през следващото десетилетие.

Мястото на Афганистан в новата стратегия

Войната, която САЩ и НАТО (под чието командване са частите на Международните сили за подпомагане на сигурността - ISAF) водят вече девет години в Афганистан, продължава да се смята за най-голямото предизвикателство пред пакта (12). То е свързано не само със заплахата от поражение на американците и съюзниците им в тази война, която не е изчезнала напълно, но и с онези недостатъци от военен и граждански характер, които се проявиха в хода на сраженията и текущата дейност на коалиционните сили (и доведоха до скандалната конфронтация между президента Обама и командващия ISAF генерал Маккристъл, завършила със замяната му от генерал Питреъс). Сред другите предизвикателства са и политическите разногласия между членовете на НАТО не само относно по-нататъшната съдба на мисията на ISAF и нейните срокове и мащаби, но и за последиците от афганистанската война за имиджа на пакта.

Напоследък мнозина анализатори разсъждават за това, как участието в афганистанската война ще се отрази на новата Стратегическа концепция на НАТО, очаквайки от нея отговор на въпроса, дали НАТО следва и занапред да участва в подобни операции и, ако това е така, с какви сили, при какви условия и в какви географски рамки. Сериозният анализ обаче изключва толкова често повтаряната от противниците на НАТО теза, че войната в Афганистан, по един или друг начин, ще съдейства за разпадането на Северноатлантическата организация. Тя е толкова нелепа, колкото и хипотезата на онези западноевропейски и американски експерти, твърдящи, че именно афганистанската война е била причината за разпадането на Съветската империя. Също толкова невярно впрочем, е и лансираното от редица американски медии и доста популярно сред европейския политически елит твърдение, че в Афганистан се решава съдбата на НАТО. Прокарването на тази идея започна още по времето на президента Буш-младши, но и днес администрацията на Обама продължава да използва този мит в диалога с партньорите си от пакта.

Няма съмнение, че афганистанската война силно навреди на имиджа на НАТО, тъй като контрастът между официално декларираните цели и реалните резултати е прекалено очевиден. Истината обаче е, че дори евентуалният провал на пакта в Афганистан не би поставил под съмнение съществуването на НАТО, макар че вероятно би довел до съществени корекции при осъществяване на военната и функционалната му трансформация. Нещо повече, военната кампания на пакта в Афганистан допълнително ускори разработването на новата Стратегическа концепция. Затова е по-правилно да се твърди, че натрупаният в Афганистан опит постави на дневен ред въпроса за по-нататъшната адаптация на ролята, целите, задачите, инструментите и механизмите на НАТО (която бе създадена в зората на студената война) към средата на сигурност в началото на второто десетилетие на ХХІ век.

Препоръките, представени от Мадлин Олбрайт и колегите и на генералния секретар на НАТО, се базират на анализа на военния, гражданския и политическия опит, натрупан от алианса в Афганистан. Какво конкретно предлагат те?

На първо място, въпреки официално декларираните отбранителни функции и регионален характер на НАТО (13), при възникване на заплаха за сигурността на отделен член или група членове на алианса, или пък на пряко нападение срещу тях, организацията си запазва правото да прибегне до ответни мерки във всяка точка на света. Което означава, че ще може да използва превантивни мерки, включително и военни. Тоест, при възникване на ситуация, като тази в Афганистан например, НАТО може отново да се ангажира в преки военни действия.

На второ място, ситуацията, формирала се след 11 септември 2001, силно притесни алианса, който бе принуден да прибегне до чл.5 и да окаже (първоначално на ниво отделни страни-членки, а след това и на цялата организация) значителна подкрепа на САЩ. Афганистанската кампания излезе доста скъпо на членовете на пакта – както по отношение на човешките, така и на финансовите загуби. При това тези загуби нарастват с всяка изминала година. Достатъчно е да погледнем динамиката на нарастване числеността на военния корпус. Ако през януари 2007, числеността на ISAF беше 35,5 хиляди души, през юни 2010 той е около 120 хиляди (14). Миналата 2009 се оказа „най-кървавата” за НАТО, като още през есента броят на загиналите бойци от ISAF надхвърли човешките загуби за цялата 2008. Между другото, това е една от причините редица експерти на пакта да се обявят за по-широкото използване на чл.4 на Вашингтонския договор, позволяващ на алианса активно да се позиционира като форум за политически консултации, целящи предотвратяването и разрешаването на вече съществуващи кризи.

В Афганистан, Северноатлантическият пакт еднолично пое отговорността за международната миротворческа операция, но изпълнението на свързаните с нея икономически и хуманитарни задачи очевидно се оказват непосилни за него. Формулираната от Брюксел стратегия (т.нар. „триада”) – сигурност, управление, развитие (15) – не може да се реализира изцяло, тъй като два от компонентите и имат граждански характер, а алиансът не разполага с достатъчно опит и навици за постигането им. Всъщност, само един от елементите и – сигурността – е от компетенциите на НАТО, макар че и нейната реализация от корпуса на ISAF поражда много въпроси, а създаването на боеспособна афганистанска армия и полиция изисква значителни усилия и много повече време, отколкото се предполагаше преди. Що се отнася до другите два компонента – изграждането на демократични граждански институции и социално-икономическото развитие на страната, те са прерогатив на други международни и регионални структури, докато задачата на НАТО е да гарантира само съответните условия за реализацията им.

Опитът на НАТО в Афганистан демонстрира нагледно, че поне засега пактът, нито по характера си, нито по отношение на своята функционална, професионална и идеологическа готовност, е в състояние да осъществява миротворчески мисии. В тази връзка е особено важна препоръката на авторите на доклада НАТО да се откаже от пагубната практика на „едноличното миротворчество”, тъй като „алиансът в никакъв случай не може да бъде единственото решение за всички проблеми на международната сигурност”. Тоест, при по-сложните случаи, освен НАТО, към усилията за разрешаване на кризите следва да бъдат привличани и други международни и регионални структури. Пряко отражение на негативния афганистански опит е и настоятелната препоръка на авторите на доклада да се въведе ред във военното командване на мисиите и операциите извън традиционната сфера на отговорност на пакта. В рамките на мисиите, подобни на тази в Афганистан, императивно се налага единно командване, минимизиране на националните инструкции за поделенията с общо командване, ограничаване на жертвите сред мирното население и т.н.

С други думи, афганистанският опит не убеди НАТО да се откаже от глобалните си миротворчески амбиции, които алиансът, стимулиран от „успехите” си на Балканите, започна активно да демонстрира в края на 90-те години на миналия и началото на новия век. Все пак, този негативен опит в сферата на „посткризисния мениджмънт”, към която НАТО демонстративно се насочи след срещата на върха в Прага, през 2002 (16), принуждава пакта да коригира амбициите си в посока към по-безопасната политическа сфера. В това отношение е показателно предложението да се разшири сферата на приложение на чл.4 (17), с цел да се избегне влизането в действие на чл.5. Освен това, „мъдреците” настоятелно препоръчват в новата Стратегия все пак да се формулират параметрите и критериите за използване ресурсите на НАТО отвъд границите на традиционната зона на отговорност на пакта. Участието на НАТО в една или друга операция или мисия трябва да се определя, преди всичко, от степента и характера на заплахата, която представлява за алианса конкретната ситуация, от наличните ресурси, както и от редица други съображения, не на последно място сред които е „съответствието на международните норми” (18).

Последната постановка е особено интересна, във връзка с опита на НАТО от водените военни действия на територията на остатъчна Югославия, без санкцията на ООН. От една страна, тя може да означава, че след Косово и Ирак, привържениците на получаването на международни санкции за осъществяването на военни операции извън традиционната сфера на отговорност на пакта, все пак са надделели. От друга обаче, в Афганистан НАТО също не разполага с мандат за осъществяване на военна операция. Такъв мандат на ООН имат само силите на ISAF. НАТО пое командването на тези сили еднолично, като само уведоми за това международната общност с писмото на тогавашния генерален секретар на пакта лорд Робъртсън до генералния секретар на Световната организация Кофи Анан.

Заключение

Макар докладът на „групата на мъдреците” да има само препоръчителен характер, няма съмнение, че по-голямата част от него ще влезе в новата Стратегическа концепция. При всички случаи, направените от групата на Олбрайт препоръки отразяват политическите настроения в алианса и основните тенденции в по-нататъшната концептуална еволюция на НАТО, където се запазват само второстепенни и минимални по същността си разногласия по отделните въпроси, на фона на почти пълното единодушие по отношение необходимостта да се съхрани пактът, като такъв. Докладът акцентира върху ролята на Северноатлантическия алианс като фундаментален „стълб” на архитектурата на европейската сигурност. Тоест, НАТО официално декларира ангажираността си не само с проблемите на собствените си членове и съседите си, а и с тези в целия останал свят. И колкото да не се харесва това на потенциалните съперници на пакта (като Китай, Русия или Иран), поне през следващите десет години те ще трябва да се съобразяват с факта, че НАТО ще продължи да претендира за ключова роля не само в Европа, но и в други региони на планетата, където те също имат свои интереси.

 

Бележки:

1. NATO 2020: Assured Security; Dynamic Engagement. Analyses and Recommendations of the Group of Experts on a New Strategic Concept for NATO, 17 May 2010.

2. На 1 август 2009, бившият датски премиер Андерс Фог Расмусен смени на поста Генерален секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер.

3. Подготвената, паралелно с концепцията, Директива за използване на военна сила от алианса (“MC Directive for Military Implementation of the Alliance’s Strategic Concept, MC 400) беше, и досега си остава, секретен документ.

4. Цит. по: Данилов Д.А. Еволюцията на НАТО в контекста на европейската система за сигурност //Европа: вчера, днес, утре// Институт за Европа на РАН, М., Издателство “Икономика”, 2002., С. 645.

5. За отправна точка в развитието на Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО) се смята френско-британската среща в Сен-Мало, 4 декември 1998, на която президентът на Франция Жак Ширак и британският премиер Тони Блеър решиха, че ЕС трябва да располага със собствени военни сили.

6. През март 1999 членове на НАТО станаха Полша, Чехия и Унгария.

7. На 17 февруари 2008, парламентът на Косово обяви областта за независима държава, т.е. за излизането и от юрисдикцията на Сърбия. Много страни побързаха да признаят тази квазидържава, сред тях немалко членове на НАТО, включително България. И макар че до днес редица страни от алианса (Испания, Турция, Италия, Канада) продължават да не признават независимостта на Косово, като цяло, може да се говори за пълна политическа подкрепа за Прищина от страна на НАТО.

8. Анализът сочи, че всички документи на НАТО, приети между 2003 и 2009, са концептуално свързани с идеята за миротворческата мисия в Афганистан.

9. Северноатлантически договор. Вашингтон. Федерален округ Колумбия, 4 април 1949 //Справочник на НАТО, Отдел за обществена информация, Брюксел, Белгия, 2006, С. 437-440.

10. NATO 2020: Assured Security; Dynamic Engagement. – P. 9.

11. Der Spiegel, 26.02.2010.

12. Военната операция на САЩ в Афганистан “Несъкрушима свобода” стартира през октомври 2001. Едва през август 2003 Северноатлантическият пакт oфициално пое ръководството на съюзническите сили, създадени в съответствие с резолюцията на СС на ООН № 1386, от 20.12.2001. До този момент обаче, поне десетина членове на алианса – включително Великобритания, Холандия, Турция, Германия и др., по един или друг начин, подкрепяха активно американците, в рамките на т.нар. “антитерористична коалиция”, а военните и други структури на НАТО бяха привлечени към планирането на операциите и разгръщането на военния корпус на територията на Афганистан.

13. NATO 2020: Assured Security; Dynamic Engagement. – P. 33.

14. http://www.isaf.nato.int/troop-numbers-and-contributions/index.php)

15. За първи път тези три компонента бяха дефинирани като основни направления на политиката на афганистанското правителство в т.нар. “Афганистански пакет” (The Afghan Compact)– петгодишнният план за комплексно развитие на Афганистан, приет в рамките на Лондонската конференция за Афганистан, през февруари 2006. На официално равнище, тази “триада” беше приета като основа на политическата стратегия на НАТО на срещата на върха в Рига (ноември 2006). След това, тя се споменава в практически всички документи на алианса за Афганистан.

16. На срещата на върха в Прага, през ноември 2002, която стана знакова за трансформирането на алианса, бяха взети важни решения в областта на укрепване на миротворческия елемент в дейността на НАТО. Виж: Срещата в Прага и трансформирането на НАТО. Справочник, NATO Public Diplomacy Division, Brussels. 2003. 188 с.

17. Чл.4 гласи, че страните-членки на НАТО винаги ще се консултират помежду си, ако, според някоя от тях, териториалната цялост, политическата независимост или сигурността на някоя членка на организацията бъдат застрашени. Северноатлантически договор. Вашингтон. Федерален окръг Колумбия, 4 април 1949 // Справочник на НАТО, Отдел за обществена информация, Брюксел, Белгия, 2006. – С. 438.

18. NATO 2020: Assured Security; Dynamic Engagement. – P. 33.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi42010/945-bydeshtite-dylgovi-voini-v-evropa

Държавният дълг на Гърция е само първата лястовица в поредицата от европейски „дългови бомби”, които могат да избухнат всеки момент. Ипотечните дългове на постсъветските държави и Исландия са още по-взривоопасни. Макар че тези държави не са част от еврозоната, по-голямата част от задълженията им са в европейската валута. Около 87% от дълговете на Латвия са в евро или други чуждестранни валути, като повечето то тях са към шведски банки. Дълговете на Унгария и Румъния също са в евро, но са най-вече към австрийски банки. Тези държавни задължения на страни, които не са членки на еврозоната, бяха направени с цел да се поддържа обменния курс и за да могат да се изплащат частните дългове към чуждестранните банки, а не за финансирането на вътрешния бюджетен дефицит, както беше в Гърция например.

Как ще се разреши проблемът с дълга?

Малко вероятно е, че всички тези дългове ще бъдат върнати, тъй като мнозинството от въпросните държави съществуват в условия на задълбочаващ се търговски дефицит и усилваща се икономическа депресия. Сега, когато цената на недвижимите имоти продължава да спада, търговският дефицит не може да се рефинансира за сметка на притока на чуждестранна валута в сектора на ипотечното кредитиране и купуването на собственост. Не съществуват никакви видими средства, способни да поддържат стабилността на валутите (като например добре функциониращата икономика). През миналата 2009, споменатите по-горе държави поддържаха курсовете на националните си валути чрез заеми от ЕС и МВФ. Само че условията за връщането на тези заеми са политически неустойчиви: рязкото съкращаване на финансирането в бюджетната сфера, повишаването на данъците, стоварващо се върху и без това достатъчно обременената с данъци и такси местна работна сила, както и плановете за още по-голямо затягане на коланите, които задушават националната икономика, само стимулират емиграцията на работна сила.

Банкерите в Швеция, Австрия, Германия и Великобритания вече започват да осъзнават, че заемите, отпуснати на държавите, които не могат (или не искат) да ги изплащат, се превръщат в техен собствен проблем, а не толкова в проблем на дебиторите (т.е. длъжниците).  Все някой трябва да поеме загубите, защото по дълговете може да бъде обявен дефолт, т.е. те могат да бъдат опростени или изплатени в силно обезценена валута, а все повече юристи твърдят, че дълговите задължения, изискващи погасяването на дълга в евро, просто не могат да бъдат изпълнени.

Всяка суверенна държава има правото да приема собствени закони, определящи условията за изплащане на дълговете, и в този случай преразглеждането на валутния курс и евентуалното пълно или частично опрощаване на дълговете ще се окажат нещо много по-сериозно, отколкото просто „рисков фактор”.

В девалвацията няма никакъв друг смисъл, освен „преодоляването”, т.е. реалната промяна на условията за търговия и производство. Именно затова, през 1933, Франклин Рузвелт девалвира американския долар, понижавайки със 75% курса му спрямо златото, което повишава цената на последното от 20 до 35 долара за унция. А за да избегне пропорционалното повишаване на дълговото бреме на САЩ, президентът отменя т.нар. „златна уговорка”, предвиждаща индексирането на дълговото задължение към курса на златото. Тъкмо в тази сфера и днес ще се води основната политическа борба: за изплащането на задълженията в девалвирани (т.е. обезценени) валути. Между другото, сред страничните ефекти от Голямата криза в САЩ и Канада, през 30-те години на миналия век, беше и освобождаването от лична отговорност на ипотечните длъжници, което им дава възможност да се справят с последиците от фалита си.

Банките могат да предявяват претенции към заложеното недвижимо имущество, но не могат да поставят каквито и да било допълнителни искания към неговите собственици. Тази практика (основаваща се на общото право) показва, как Северна Америка съумява да се освободи от наследството на феодалната власт на кредиторите и затворите за дългове, което прави толкова сурово европейското дългово законодателство в миналото.

Въпросът обаче е, кой ще поеме бремето на загубите? Запазването на номинацията на дълговете в евро ще докара до фалит бизнеса и ще обезцени недвижимите имоти в страните-длъжници. И обратното, трансформирането на дълговете в девалвирани местни валути ще декапитализира много европейски банки. Само че тези банки са чуждестранни, а в края на краищата, правителството на всяка страна следва да се грижи за собствените си избиратели. Чуждестранните банки не гласуват.

Както е известно, когато (през 1971) САЩ отменят обвързването на платежния си дефицит към златото, чуждестранните притежатели на доларови запаси губят почти цялата стойност в злато на тази своя собственост. В момента те получават под 1/30 част от нея, тъй като междувременно цената на златото нарасна до 1100 долара за унция. Но, ако тогава светът прие това, защо да не приеме сравнително спокойно и очертаващото се бъдещо опростяване на европейските дългове?

Все повече се осъзнава фактът, че постсъветските икономики изначално бяха моделирани така, че да удовлетворяват интересите на чужденците, а не на въпросните държави. Така например, трудът в Латвия се облага с над 50%-ов данък (разпределен между работника и работодателя, плюс социалното облагане), което е толкова много, че го прави неконкурентоспособен. В същото време, данъците върху имотите са под 1%, което пък стимулира неудържима спекулация. Именно тази изкривена данъчна философия превърна „балтийските тигри” и Централна Европа в основни кредитни пазари за шведските и австрийски банки, докато в същото време работещите в тези държави не можеха да разчитат на добре платена работа в родината си. Нищо подобно (включително толкова ужасни закони за защита правата на трудещите си) не можете да откриете в развитите държави от Западна Европа, Северна Америка или Източна Азия. Очевидно е неразумно и нереалистично да очакваме, че именно тези широки слоеве от населението на т.нар. „Нова Европа” ще могат да поемат бремето на допълнителните лишения и, че тъкмо те ще се съгласят да изплащат дълговете на своите държави през целия си живот, попадайки в омагьосания кръг на вечната задлъжнялост.

Бъдещите отношения между Стара и Нова Европа ще зависят от готовността на еврозоната да пр