Tag:ислямисти

Външен натиск, Стокхолмски синдром у политиците са на път да превърнат българите в малцинство

„Швейк, вие да не сте идиот?

Тъй вярно, господин поручик – по време на редовната

военна служба бях освободен заради идиотство...

....Швейк, толкова голям идиот ли сте?

Тъй вярно, господин поручик, толкова...”

Ислямът завзема бавно ЕвропаВъв време когато в Ангола със Закон забраниха исляма, се оказва, че в България като страна-членка на ЕС се намират 15 на сто от джамиите на Стария континент.

Във време, когато в Сирия срещу държавата се бият бойни групи от джихадисти, парите на които идват от шариатски държави като Катар, Йордания и прочие...

Във време, в което служебното правителство на президента Росен Плевнелиев подписа 14 договора с Катар, но никой не каза за какво са тези договори...

Във време когато, съседна Турция се обръща към ислямизацията и нейните политици тръбят за възстановяване на Османската империя...

Във време когато повече от половината българи не искат България да продължава да приема бежанци от войната в Сирия, както сочи изследване на социологическата агенция "Сова Харис"...

Сирийска опозиция"Нувел Обсерватьор" написа: България е убежище на "Ал Кайда", а правителството се прави на ударено като „бърка” понятията нелегални имигранти и бежанци и какви точно са хората, минаващи турско-българската граница, а така нареченият президент пита добродушно: „Тези жени и деца ли са терористи?”

Дали сме идиоти, господа политици, за да останем безразлични към събитията в днешно време? Или вероятно ни вземат за доказани идиоти, имайки предвид поведението на българина в последните 23 години?!

Вероятно има доза истина в това мнение на политиците за избирателите им, след като повярвахме, че е имало перестройка и събаряне на комунизма – а комунизъм така или иначе отдавна няма в страната ни.

Бежанците от Косово, които така и не дойдохаПовярвахме в „легендата”, че Иван Костов е отказал да приеме бежанци от Косово, но дали наистина точно това се случи? Всъщност моята версия е, че никой от Големите в геополитиката не е мислил да изселва бежанци, ислямисти от Косово. Случваше се точно обратното – на геополитическите стратези им бе необходимо Косово да бъде населено с албанци, ислямисти, за да може да обяви, че е държава. Така и стана: сръбската област Косово се самопровъзгласи за държава благодарение на неизселените косовски бежанци, които Иван Костов смело отказал да приеме!

Как да не го остане в политиката, въпреки че два пъти като министър на финансите съсипа държавата, а като премиер направи такава приватизация, че икономиката ни дълго няма да се съвземе? Остана заради „смелостта” му да се опъне на Запада! Ах, недейте!

Как да не се запитаме, защо политиците ни се правят на умрели лисици и пренебрегват факта, че Сирия обяви, че е готова чрез своите посолства да помогне за връщането на нейните граждани в родината им, като ги настани в територия, където не се водят военни действия?

Хората идващи от Сирия били застрашени и бягали, но бежанците според приетото международно право бягат в съседни държави, а България определено не е съседна държава на Сирия. Т. е. страните, от които бягат сирийците ни ги транспортират до турско-българската граница, за да влязат в България.

Според

ЗАКОН ЗА БЕЖАНЦИТЕ

(обн.,ДВ,бр.53 от 11 юни 1999 г.; попр.,бр.97 от 1999 г.; изм.,бр.45 от 30 април 2002 г.)

Глава първа

ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

(4) Чужденец, влязъл не по законоустановения ред в Република България, за да поиска статут на бежанец, не се наказва за това деяние, ако пристига направо от територия, където са били застрашени животът и свободата му по смисъла на чл.1 от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г.

От територия, където са били застрашени животът и свободата им ли идват така наречените сирийски бежанци? Категорично не – Турция не е застрашила животът и свободата им, а само ни ги прехвърля като ги транспортира  от турско-сирийската граница до нашата, българската.

Просто и ясно.

Какво се случва всъщност – не се ли повтаря и за България планът „Косово” като съзнателно и целенасочено се заселват така наречените бежанци, мнозинството, от които даже не са сирийци, за да се окажат един ден българите малцинство?

Илюзиите, че България е само временна спирка за така наречените бежанци вече се изпариха, след като стана ясно, че според министър Ангел Найденов 60 % искат да останат у нас. Другите ще бъдат връщани от богатите европейски страни /както е видно с примера на гръцките имигранти/, ако не си  намерят там за 3 месеца работа и дом. Германия вече започна да ни връща обратно бежанци.

Неограниченият прием на чужденци е на път да ускори драматично процеса на превръщане на  етническите българи у нас в малцинство, е избягвана неудобна тема за лобистите на  заселването. Нека си го кажем.

Никой от българските политици не говори дори за ограничителна квота, което едва ли е случайно.

Никой от българските политици не коментира и как нелегални имигранти от края на 2012 година сега „внезапно” излязоха на светло. Никой не запита пътуващият до Брюксел /въпреки трите повдигнати обвинения - бел. Л. М./ Цветан Цветанов защо се прави на умряла лисица за този не толкова дребен факт?

Игрички "президент МВР-министър"

Министърът на вътрешните работи Цветлин Йовчев спомена за Стенограмата на Консултативния съвет за национална сигурност от 5 февруари 2013 година, но никой досега не разбра какви ги е говори и забъркал на този КСНС така нареченият президент Росен Плевнелиев.

Йовчев отхвърли критиките към кабинета за бежанската криза и предупреди, че ако ГЕРБ внесе вот на недоверие по тази тема, ще излязат "интересни неща" какво е свършил кабинетът "Борисов".

Йовчев обаче не демонстрира подобно спокойствие по отношение на президента Росен Плевнелиев и го нападна остро, че не свиква Консултативния съвет по национална сигурност /КСНС/, обсъжда кризата само с лидера на ГЕРБ и критикува правителството.

"От изказванията на г-н Борисов разбирам, че част от тези проблеми те са ги коментирали, и са обсъждали кризата с президента, но е редно това да стане в присъствието на останалите парламентарно представени политически партии. Не можем да гледаме на този Консултативен съвет като на някаква играчка в ръцете на едно дете, което само решава кога и как да си играе с нея. Това е изключително сериозен инструмент за решаване на проблемите, свързани с националната сигурност на Република България”, каза Йовчев.

В отговор Плевнелиев заяви, че "изпълнителната власт трябва да си изпълнява задълженията, а не да си изпуска нервите".

"Справянето с бежанската вълна е изцяло в правомощията на изпълнителната власт. Има план, Съветът за сигурност към Министерския съвет трябва да се събира по-често. Изпълнителната власт има всички правомощия и задължения, за да се справи с този проблем. Не зависи от президента - бежанците да получат легло, ток, вода и да им осигурим най-елементарните човешки условия", заяви Плевнелиев на брифинг.

Прав е Плевнелиев, но като е започнал с „а” да кара нататък и да си каже защо бърка нелегалните емигранти с бежанци, защо подминава как си затваряха очите от кабинета „Борисов” за въпросните нелегални емигранти и както го играе сладкодумен да вземе, че да разсекрети тази Стенограма...

Отговорът на Йовчев не закъсня:

"Предвид повишения обществен интерес и актуалността на проблема, призовавам да бъде разсекретена Стенограмата от КСНС на 5 февруари 2013 г., за да се види каква е готовността на кабинета към този момент, оценени ли са рисковете и какво е предприето. Добре е президентът да отговори какво е направил тогава, за да не спят хора по земята. Наистина не е добре да се върви в тази реторика, за да не стигнем от изказвания в стил – "като нямат хляб, да ядат пасти”, защото в момента натам върви г-н президентът”, коментира Йовчев.

Спира ли потокът от нелегални имигранти?

От доклад на МВР стана ясно, че отвъд границата с Турция има струпване на големи групи хора, очевидно желаещи да проникнат нелегално. „На турска територия в граничната с България зона са концентрирани големи групи нелегални имигранти, чието преминаване у нас е възпрепятствано от извършваните строителни дейности по изграждане на защитната преграда в участъка Лесово – Крайново”цитира Доклада сайтът Общество нет.

Ясно е, че договорът за реадмисия между ЕС и Турция няма да има сила със задна дата, да не говорим, че Германия и Гърция все още не са се произнесли по този Договор, а и Меджлиса не го е гласувал!

Няма съмнение, че налице е организирано заселване на чужденци, които идват от държава в която няма война, но на които се дава статут. Това по същество би могло да се приеме като усилие за бламиране на устройството на унитарната българска  държава чрез етно-религиозно нашествие. Примерите на съседно Косово и Македония са налице.

На въпрос от сайта news.bg към шефа на Агенцията за бежанците Николай Чирпанлиев за това какво се прави с така наречените бежанци, той отговаря така:

„Оставащите в България преди всичко ще преминат обучение по български език. В него ще се включат и центровете на общините, заинтересовани от заселването на бежанците на своя територия. Много са тези български общини с обезлюдени селища. Там ще се раздават празни къщи и ще има процес на оземляване”.

Да е чул някой общини да искат да се заселят бежанци на тяхна територия? Или да е чул някой в обезлюдените селища да се предлагат къщи на останали без покрив българи, излъгани от банки?

Няма и да чуете.

Всъщност кметът на Малко Търново Илиян Янчев разкри нещо любопитно: „Бежанци от войната в Сирия вече няма, те узнаха, че у нас условията са лоши и че не са желани. Влизат съмнителни елементи от други държави, което наистина е притеснително“.

Засега спирам по темата за новата ситуация и поведението на властимащите, които развиват Стокхолмски синдром и не се държат адекватно по отношение на вината на ГЕРБ за нелегалните имигранти, базата, която би следвало да ги приюти и състоянието на границата ни с Турция.

Прочетете интервюто на лорд Дъглас Хърд, в което той твърди, че ЕС трябва да наблегне на важността на националните държави и националните парламенти.

След това вземете великия Ярослав Хашек и прочетете още веднъж:

-         Швейк, вие идиот ли сте?

-         Тъй вярно, аз съм доказан идиот.”

 

Разговор с католическа игуменка скандално преобръща версията на предполагаемата химическа атака в покрайнините на Дамаск

Бунтовници в акция - фейсбук на агенция СанаИгуменката Агнес Мериам ел-Салиб от манастира Свети Джеймс в Кара е дала интервю на 6 септември за международния сайт РТ, в което интервю изразява съмненията си, че широко огласената химическа атака в Дамаск изобщо се е състояла.

Изображение, взето от видеолип в You Tube, който показва мъж, който се опитва да успокои сирийско момиче, изпаднало в шок, докато крещи на арабски: „Жива съм!”

Това е кадър от атаката, за която от така наречената сирийска опозиция твърди, че са били използвани химически оръжия в квартал Гута, в покрайнините на Дамаск. /сн. АФП/.

Игуменката Агнес Мериам ел-Салиб, която се съмнява в достоверността на кадрите за химическата атака

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Има доказателства че кадрите от предполагаемата химическа атака в Сирия са подправени твърди игуменката Агнес Мериам ел-Салиб. В интервю тя твърди, че възнамерява да представи в ООН своите заключения.

Майка Агнес е католическа монахиня, която живее в Сирия от 20 години. Тя твърди, че внимателно следи какво се случва в опустошената от войната страна и посочва като пример кадрите от видеото с участие на предполагаеми жертви от атака с химически оръжия в квартал Гута от м. август. Игуменката поставя под въпрос автентичността на въпросните кадри от видеоклипа след химическата атака, който обиколи световните агенции.

В интервю за сайта RT /http://rt.com/ майка Агнес изразява съмнения как е било възможно толкова много кадри да бъдат снимани в краткото време след така наречената химическа атака. Тя пита къде са родителите на предполагаемо мъртвите деца и заявява, че ще изпрати своите наблюдения и изводи в Доклад до ООН.

Монахинята е възмутена от световните медии, които си затварят очите за клането в Латакия, извършено от бунтовниците екстремисти, по време на което са били убити 500 цивилни, включително жени и деца.

Министерството на външните работи на Русия призова международната общност да обърне внимание на разкритията, направени от майка Агнес Мериам ел-Салиб.

РТ: САЩ използваха интеренеткадри и видеоматериал за предполагаема атака с химически оръжия в източна Гута, за да обвинят сирийското правителство. Успяхте ли да видите тези файлове и какво бихте могли да кажете за тях?

Майка Агнес: Внимателно разгледах въпросните кадри и възнамерявам да представя писмен анализ върху видяното по-късно. Аз твърдя, че цялата тази история е нагласена и е била предварително подготвена, за да може да бъде уличено сирийското правителство като извършител на химическа атака.

Разковничето в тези доказателства е фактът, че Reuters публикува въпросните файлове в 6.05 сутринта, а твърденията за проведена атака с химическо оръжие са за 3:00 до 5:00 часа сутринта в Гута.

Задавам си въпроса: как е било възможно да се съберат откъси от различни кадри за повече от 200 деца и 300 младежи на едно място, да им се окаже първа помощ и да ги интервюират пред видеокамера? И всичко това да се случи за по-малко от три часа? Реалистично ли е подобно нещо? Когато човек работи в новинарската индустрия е наясно колко време е необходимо, за да се организира всичко това.

Телата на децата и младежите, които показват въпросните кадри – навеждат на въпроса: кои са те? Какво стана с тях? Дали са били убити? Реално ли е всичко показано? И как е възможно да се случи това в навечерието на газовата атака?

Или ако не са били убити – откъде са дошли, къде са родителите им? Как така ние не виждаме никакви женски тела, сред тези показани предполагаемо мъртви деца?

Аз не твърдя, че не се използва химическа атака в тези територии, това вероятно е така,но въпреки това съм убедена, че кадрите,    които непрекъснато ни се показват като доказателство са били направени по-рано – изучавах внимателно видяното и ще изпратя Доклад в ООН, в Комисията за правата на човека със седалище Женева.

РТ: наскоро Сте посетила Латакия и прилежащите територии, успяхте ли да разговаряте с очевидци на избиването на цивилни граждани, извършени в Латакия от Джабхат ал-Нусра? /Фронт за подкрепа на сирийския народ, или фронт Нусра, който е ислямистка групировка и клон на Ал-Кайда в Сирия. Групировката обявява сформирането си на 23 януари 2012 година по време на гражданската война в Сирия и е най-агресивното и успешно крило на сирийските бунтовници според наблюдатели на конфликта.

През декември 2012 година САЩ обявяват фронта Джабхат ал-Нусра за терористична групировка. През април 2013 година групировката официално се обявява за клон на ал-Кайда – бел. Л. М./.

Какво можете да ни кажете да тази групировка?

Майка Агнес: Тук искам да запитам: как международната общност пренебрегна бруталните убийства в Латакия на Лайлат ал-Кадр, които бяха извършени рано сутринта на 5 август и жертвите бяха над 500 души, включително жени и деца. Те всички бяха зверски убити и извършеното зверство надвишава всякакъв друг пример от такъв род действия. В международните медии нямаше нищо по случилото се, само една малка информация излезе „Индипендънт”, струва ми се.

Ние изпратихме наши представители в този район и хората ни имаха възможност да видят и преценят лично ситуацията на място. Разговаряха с местни жители и оцелели от клането.

За мен е непонятно каква е причината западните медии да прилагат двойни стандарти в този случай – сега непрекъснато говорят за масовите убийства, от използване на химически оръжия, но не обелват и дума за клането в Латакия.

РТ: Знаете ли нещо за съдбата на заложниците, заловени в Латакия?

Майка Агнес: В село Естреба са били избити всички жители, а къщите им са били опожарени. В село Ал Кхрата почти всички 37 местни жители също са били убити, а само десет души са успели да избягат.

Общо дванайсет села са били подложени на ужасяващи убийства, било е истинско клане – хората са били обезглавявани и обезобразени. Съществува дори видеозапис, който показва как живо момиче е било разсечено! Живо! Окончателният брой на тези жертви надвишава 400 души, като от 150 до 200 са били заложници. По-късно част от заложниците също са били убити, а смъртта им е била заснета!

Сега ние издирваме вести за заложниците и се водят преговори за освобождаване на активисти, но досега няма никакъв резултат от усилията да се постигне каквото и да било.

РТ: Често чуваме за християни, подложени на преследване от така наречените бунтовници. Преди няколко дни имаше атака в село Маалула, където мнозинството от населението е християнско. Християните в Сирия изправени ли са пред смъртна опасност?

Майка Агнес: Всеки в Сирия сега е изправен пред сериозна опасност, всеки е застрашен. Имаше случаи и на мюсюлмански лидери, които бяха отвлечени и обезглавени. Някои от мюсюлманските лидери са били унижавани, измъчвани от ислямисти, а голяма част от местните християни биват убивани. Тук ще обърна внимание на това, че ако тези убийци нямаха международна подкрепа – никой от тях не би се осмелил да прекрачи границата между нормално и нечовешко, но сега сме свидетели на нарушаване на човешките права и провеждане на геноцид в Сирия. А това се крие на международно ниво. Настоявам международната общност да спре със субективните оценки на ситуацията в Сирия, само и само, за да удовлетворят интересите на на определена група от великите сили. Сирийци биват непрекъснато убивани и стават жертва на хора, които са снабдени с оръжия, изпратени в Сирия, за да може да бъдат убити колкото може повече от местното население. Истината е, че навсякъде в Сирия биват отвличани хора, които са измъчвани, изнасилвани и ограбвани. Тези престъпления остават ненаказани, тъй като великите сили използват международния тероризъм като начин за унищожаване на суверенни държави. Правено е и в други страни и ще продължат да го правят, докато международната общност не каже: „Стига!”

РТ: Доколкото знаем, Вие Сте успели да намерите важна информация за случващото се в Сирия. Това означава ли, че се страхувате за живота си, като човек, който държи документи, които могат да уличат така наречените бунтовници? Заплашвал ли Ви е някой?

Майка Агнес: Имате право – аз съм застрашена, опитват се да ме дискредитират доколкото знам в книга, която предстои да излезе във Франция съм определена като престъпник, който убива хора. Смятам, че всеки вярващ трябва преди всичко да се довери на своята съвест, на вярата си в Бога и това би помогнало да бъде спасен животът на невинни хора. Не е важен моят живот, животът ми не е по-ценен от този на което и да било сирийско дете, чието тяло може да послужи за доказателство за уличаване в закононарушение. Това е най-голямото престъпление, извършвано някога в историята.

РТ: Какво следва да се направи, за да спре за сирийците трагедията, която те преживяват?

Майка Агнес: Сирийците само не могат да направят нищо, за да спрат случващото се – те могат да разчитат на международната общност, на приятелски народи, на световни сили като Русия, Китай, и Индия. Поздравявам британския парламент, който гласува против участието на страната им в евентуална война в Сирия. В Сирия в момента върви война с тероризма и международната общност, приятелите на Сирия трябва да обединят усилията си и да кажат: „Стига!” Трябва да се използва всяка възможност това да се прави, в противен случай ситуацията, в която е изправена сега Сирия, ще се превърна в заплаха за световния мир.

РТ: Какво трябва да направят Ватикана и други центрове на християнството, за да се сложи край на тази трагедия?

Майка Агнес: Папата няма самолети, бомби и въоръжени сили. Вместо това той има силата на истината, и истината, както каза самият той. От всички посоки на света идват съобщения, които призовават за спиране на военната намеса в Сирия. Тези, които трябва да чуят това обаче не го чуват. Папата, патриарсите, носители на Нобелова награда, всички повтарят: „Спрете противопоставянето! Няма такъв конфликт, който може да бъде решен с военни средства! Спрете да сипвате масло в огъня!”

Много известни личности в света, чийто брой непрекъснато расте са  срещу войната. Всеки се изказва разумно, но Щатите предпочитат да не обръщат внимание на това, въпреки че становището на световното обществено мнение се обърна срещу САЩ! Това е първият случай, когато Америка е сама, въпреки че те твърдят, че са подкрепени от десет страни. Аз съм убедена, че не са, защото хората от тези държави не са съгласни с техните правителства. Дори американците не са съгласни с тяхното правителство.

РТ: Вярвате ли, че тази трагедия ще приключи и Сирия ще остане родина на всички сирийци, независимо от тяхната етническа или религиозна идентичност?

М.А.: Самата аз не съм сирийка, но живея от 20 години в Сирия. Бих искала да напомня на всички, че Дамаск е най-старата столица в света. Бих искала да напомня на всички, че Сирия е люлка на цивилизацията. Бих искала да напомня на всички, че това е най-святата земя, че ражда основните световни религии. Това, което се случва в Сирия трябва да послужи за урок на всички – имам в предвид в екзистенциалния, а не в политическия смисъл. Убедена съм, че с Божията помощ сирийският народ ще остане силен, ще излекува раните си, заедно ще прогони всички чуждестранни наемници и терористи. Вярвам, че ще има мир в Сирия. За целта обаче е необходима и помощта на международната общност.

Майка игуменка Агнес Мериам ел-Салиб показва снимка на Сирийската арабска информационна агенция САН от 20 август 2013 година, на която войници, лоялни на правителството на Башар Асад опаковат разложено тяло, за което се твърди, че било открито в масов гроб в северната част на Латакия, провинция на брега на Средиземно море.

 

Външен натиск, Стокхолмски синдром у политиците са на път да превърнат българите в малцинство

„Швейк, вие да не сте идиот?

Тъй вярно, господин поручик – по време на редовната

военна служба бях освободен заради идиотство...

....Швейк, толкова голям идиот ли сте?

Тъй вярно, господин поручик, толкова...”

Ислямист закрива лицето си от фотоапарата - сн. Б. Симова, ФранцияВъв време когато в Ангола със Закон забраниха исляма, се оказва, че в България като страна-членка на ЕС се намират 15 на сто от джамиите на Стария континент.

Във време, когато в Сирия срещу държавата се бият бойни групи от джихадисти, парите на които идват от шариатски държави като Катар, Йордания и прочие...

Във време, в което служебното правителство на президента Росен Плевнелиев подписа 14 договора с Катар, но никой не каза за какво са тези договори...

Във време когато съседна Турция се ислямизира и обръща гръб на светската държава, завещана от Ататюрк...

Във време когато повече от половината българи не искат България да продължава да приема бежанци от войната в Сирия, както сочи изследване на социологическата агенция "Сова Харис"...

Джихадисти"Нувел Обсерватьор" написа: България е убежище на "Ал Кайда", а правителството се прави на ударено като „бърка” понятията нелегални емигранти и бежанци и какви точно са хората, минаващи турско-българската граница, а така нареченият президент пита добродушно: „Тези жени и деца ли са терористи?”

Дали сме идиоти, господа политици, за да останем безразлични към събитията в днешно време? Или вероятно ни вземате за доказани идиоти, имайки предвид поведението на българина в последните 23 години?!

Вероятно има доза истина в това мнение на политиците за избирателите им, след като повярвахме, че е имало перестройка и събаряне на комунизма – а комунизъм така или иначе отдавна няма в страната ни.

Бежанци от КосовоПовярвахме в „легендата”, че Иван Костов е отказал бежанци от Косово, но дали това се случи? Всъщност никой от Големите в геополитиката не е мислил да изселва бежанци, ислямисти от Косово. Случваше се точно обратното – на геополитическите стратези им бе необходимо точно обратното: Косово да бъде населено с албанци, ислямисти, за да може да обяви, че е държава. Така и стана: сръбската област Косово се самопровъзгласи за държава благодарение на неизселените косовски бежанци, които Иван Костов смело отказал да приеме!

Как да не говорят за Костов като за силен премиер, въпреки че два пъти като министър на финансите съсипа държавата, а с проведената приватизация постави началото на разрухата в икономиката? Избраха го и заради „смелостта” му да се опъне на Запада! Ах, недейте, никой на никого не се опъваше!

Как тогава да не се запитаме, а защо политиците ни се правят на умрели лисици и пренебрегват факта, че Сирия обяви, че е готова чрез своите посолства да помогне за връщането на нейните граждани в родината им, като ги настани в територия, където не се водят военни действия?

Хората идващи от Сирия били застрашени и бягали, но те бягат в съседни държави, а България определено не е съседна държава на Сирия. Т. е. Страните, от които бягат сирийците ни ги транспортират до турско-българската граница, за да влязат в България.

Според

ЗАКОН ЗА БЕЖАНЦИТЕ

(обн.,ДВ,бр.53 от 11 юни 1999 г.; попр.,бр.97 от 1999 г.; изм.,бр.45 от 30 април 2002 г.)

Глава първа

ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

(4) Чужденец, влязъл не по законоустановения ред в Република България, за да поиска статут на бежанец, не се наказва за това деяние, ако пристига направо от територия, където са били застрашени животът и свободата му по смисъла на чл.1 от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г.

От територия, където са били застрашени животът и свободата им ли идват така наречените сирийски бежанци? Категорично не – Турция не е застрашила животът и свободата им, а само ни ги прехвърля като ги транспортира  от турско-сирийската граница до нашата, българската.

Просто и ясно.

Какво се случва всъщност – не се ли повтаря и за България планът „Косово” като съзнателно и целенасочено се заселват така наречените нелегални имигранти, мнозинството, от които даже не са сирийци, за да се окажат един ден българите малцинство?

Илюзиите, че България е само временна спирка за така наречените бежанци вече се изпариха, след като стана ясно, че според министър Ангел Найденов 60 % искат да останат у нас. Другите ще бъдат връщани от богатите европейски страни (както е видно с примера на гръцките имигранти ), ако не си  намерят там за 3 месеца работа и дом. Германия вече започна да ни връща обратно бежанци.

Неограниченият прием на чужденци е на път да ускори драматично процеса на превръщане на  етническите българи у нас в малцинство, е избягвана неудобна тема за лобистите на  заселването. Нека си го кажем.

Никой от българските политици не смее да спомене дори за ограничителна квота, което едва ли е случайно.

Никой от българските политици не коментира и как нелегални имигранти от края на 2012 година сега „внезапно” излязоха на светло. Никой не запита пътуващият до Брюксел въпреки трите повдигнати обвинения Цветан Цветанов защо се прави на умряла лисица за този не толкова дребен факт?

Игрички "президент МВР-министър"

Министърът на вътрешните работи Цветлин Йовчев спомена за Стенограмата на Консултативния съвет за национална сигурност от 5 февруари 2013 година, но никой досега не разбра какви ги е говори и забъркал на този КСНС така нареченият президент Росен Плевнелиев.

Йовчев отхвърли критиките към кабинета за бежанската криза и предупреди, че ако ГЕРБ внесе вот на недоверие по тази тема, ще излязат "интересни неща" какво е свършил кабинетът "Борисов".

Йовчев обаче не демонстрира подобно спокойствие по отношение на президента Росен Плевнелиев и го нападна остро, че не свиква Консултативния съвет по национална сигурност /КСНС/, обсъжда кризата само с лидера на ГЕРБ и критикува правителството.

"От изказванията на г-н Борисов разбирам, че част от тези проблеми те са ги коментирали, и са обсъждали кризата с президента, но е редно това да стане в присъствието на останалите парламентарно представени политически партии. Не можем да гледаме на този Консултативен съвет като на някаква играчка в ръцете на едно дете, което само решава кога и как да си играе с нея. Това е изключително сериозен инструмент за решаване на проблемите, свързани с националната сигурност на Република България”, каза Йовчев.

В отговор Плевнелиев заяви, че "изпълнителната власт трябва да си изпълнява задълженията, а не да си изпуска нервите".

"Справянето с бежанската вълна е изцяло в правомощията на изпълнителната власт. Има план, Съветът за сигурност към Министерския съвет трябва да се събира по-често. Изпълнителната власт има всички правомощия и задължения, за да се справи с този проблем. Не зависи от президента - бежанците да получат легло, ток, вода и да им осигурим най-елементарните човешки условия", заяви Плевнелиев на брифинг.

Прав е Плевнелиев, но като е започнал с „а” да кара нататък и да си каже защо бърка нелегалните имигранти с бежанци, защо подминава как си затваряха очите от кабинета „Борисов” за въпросните нелегални имигранти и както го играе сладкодумен да вземе, че да разсекрети тази Стенограма...

Отговорът на Йовчев не закъсня:

"Предвид повишения обществен интерес и актуалността на проблема, призовавам да бъде разсекретена стенограмата от КСНС на 5 февруари 2013 г., за да се види каква е готовността на кабинета към този момент, оценени ли са рисковете и какво е предприето. Добре е президентът да отговори какво е направил тогава, за да не спят хора по земята. Наистина не е добре да се върви в тази реторика, за да не стигнем от изказвания в стил – "като нямат хляб, да ядат пасти”, защото в момента натам върви г-н президентът”, коментира Йовчев.

Всъщност правителството вече има план за начина, по който трябва да постъпва с нелегалните имигранти и работи по него.

Спира ли потокът от нелегални имигранти?

От Доклад на МВР, цитиран от сайта Общество. нет стана ясно, че отвъд границата с Турция има струпване на големи групи хора, очевидно желаещи да проникнат нелегално. „На турска територия в граничната с България зона са концентрирани големи групи нелегални имигранти, чието преминаване у нас е възпрепятствано от извършваните строителни дейности по изграждане на защитната преграда в участъка Лесово – Крайново”.

Ясно е, че договорът за реадмисия между ЕС и Турция няма да има сила със задна дата, да не говорим, че Германия и Гърция все още не са се произнесли по този Договор, а и Меджлиса не го е гласувал!

Няма съмнение, че налице е организирано заселване на чужденци, които идват от държава в която няма война, но на които се дава статут. Това по същество би могло да се приеме като усилие за бламиране на устройството на унитарната българска  държава чрез етно-религиозно нашествие. Примерите на съседно Косово и Македония са налице.

На въпрос от сайта news.bg към шефа на Агенцията за бежанците Николай Чирпанлиев за това какво се прави с така наречените бежанци, той отговаря така:

„Оставащите в България преди всичко ще преминат обучение по български език. В него ще се включат и центровете на общините, заинтересовани от заселването на бежанците на своя територия. Много са тези български общини с обезлюдени селища. Там ще се раздават празни къщи и ще има процес на оземляване”.

Да е чул някой общини да искат да се заселят бежанци на тяхна територия? Или да е чул някой в обезлюдените селища да се предлагат къщи на останали без покрив българи, излъгани от банки?

Няма и да чуете.

Всъщност кметът на Малко Търново Илиян Янчев разкри нещо любопитно: „Бежанци от войната в Сирия вече няма, те узнаха, че у нас условията са лоши и че не са желани. Влизат съмнителни елементи от други държави, което наистина е притеснително“.

Има ли ксенофобия в България по отношение на нелегалните имигранти - по-скоро налице е недоверие у българите и тревога за това, как ще оцеляват. "Ксенофобията" е удобна като упрек единствено на неправителствените организации, финансирани от ЕС и САЩ, както и от геостратезите, замислили да променят демографския облик на държавата ни.

Засега спирам по темата за новата ситуация и поведението на властимащите, които развиват Стокхолмски синдром и не се държат адекватно по отношение на вината на ГЕРБ за нелегалните емигранти, базата, която би следвало да ги приюти и състоянието на границата ни с Турция.

Прочетете интервюто на лорд Дъглас Хърд, в което той твърди, че ЕС трябва да наблегне на важността на националните държави и националните парламенти.

След това вземете великия Ярослав Хашек и прочетете още веднъж:

-         Швейк, вие идиот ли сте?

-         Тъй вярно, аз съм доказан идиот.”

 

Турският външен министър Давутоглу даде отговора за българската промяна в Скопие

Триумфалната арка в...СкопиеВ Брюксел България блокира присъединяването на БЮРМ към Европейския съюз и така показа, че е изоставила досегашната си подкрепа по влизането на Македония в ЕС и НАТО! И това се случи след като години наред България търпя гаврите на западните ни съседи, непрестанните нападки срещу София, лъжите, обидите, манипулациите, хулите - и всичко това, без да издадат политиците ни и звук като адекватна ответна реакция!

Всеки, който твърдеше досега, че е българин на запад от границата ни с Македония биваше подложен на натиск, репресиран, преследван, съден, хвърлян в затвора заради позицията за отстояване на българската си идентичност.

Български исторически личности и герои като цар Самуил, Даме Груев, Гоце Делчев, Яне Сандански, Тодор Александров, Братя Миладинови, Никола Вапцаров и много други „внезапно” се оказаха част от някаква македонска история?!

Един филм, наречен „Трето полувреме”, изработен под диктовката на Скопие представи българите за окупатори и фашисти. Филмът излезе преди месеци, но реакция от МВнР нямаше.

И след всичко гореизброено, родните политици мълчаха и не реагираха, като че ли иде реч за друга история, за друго минало, за друга държава, и нечии други герои!

Правителството на ГЕРБ не направи изключение в това отношение!

Случайно или не, България попадна в един коловоз с Гърция по отношение на трезва преценка на политиката на Скопие. Това се случи след като години наред политиците ни гледаха сеира на усилията на Атина да опази историята и идентичността си от грандоманията на скопските политици.

Досега една от причините за българското мълчание бе извинение с Брюксел и задължението ни да се съобразяваме с нечии изисквания!

Но... Гърция също е страна-членка на ЕС и това не й попречи да отстоява своите исторически корени, минало, да не говорим, че освен това налице е и експанзия на гръцките бизнес и капитали в Македония?!

За България остана само да раздава българско гражданство на „македонци” и това ние го вършехме като че ли се раздават семки на стадиона?! Нищо от досегашната примиренческа, безлична българска политика не бе оценено от така наречените македонски политици. А известно е, че решението за бъдещо членство на Македония в ЕС трябва да бъде взето единодушно, без вето от страна-членка. Засега отказ за първоначални преговори с Македония дадоха България, Гърция, Германия и Франция и това нажежи страстите в Скопие, но главно срещу София.

Виж:

Докога ще обичаме тези, които ни мразят?

На противоположно мнение се оказа Европейската комисия, която прие, че БЮРМ/Македония е готова за членство и предложи началото на преговорите да се случи през юни 2013 година.

Ходът на София бе изненадващ най вече за скопските политици, тъй като въпреки очевадно лошото отношение на Македония към България години наред, политиците ни досега продължаваха да си затварят очите и да твърдят, че ще подкрепят бъдещото членство на бившата югорепублика в ЕС!

Усещане и верен инстинкт ли бе реакцията на София към Скопие, втвърдяване на тона, или отново акция под чужда диктовка, и в интерес на чужди кръгове, и държави?

Години наред БЮРМ или Бившата югославска република Македония води необявена война с България като не се спира пред нищо. Родните политици и особено тези от последния управленски мандат на ГЕРБ бяха стиснали очи, и запушили уши за това, като го гарнираха със забрава за отстояване на елементарно национално достойнство.

Чак сега хора от кабинета „Борисов” „проговориха” за политиката на Скопие. Защо?

В Брюксел се взе решение, „инициирано” от България – а чак след това започна дебат?! Не трябваше ли редът да е обратен - първо дебати, след това блокиране на Скопие?

Министърът на външните работи Николай Младенов обиколи де що свари като медии и гладове в страната, за да обясни така наречените „червени линии” за отношенията на България към останалите балкански държави. Но… известно е, че Младенов не е министър, който взема самостоятелно решения, нито кабинетът е правителство, което решава само каква позиция да заеме по отношение на един такъв казус, като Македония.

„Внезапно” президент, премиер, министър на външните работи „прогледнаха” и тръгнаха на „защита” на българските национални интереси по отношение на БЮРМ?!

Дали правителството на ГЕРБ реши да си прави предизборна агитация с казуса „Македония” и то по теми, отдавна възникнали в българо-македонските отношения, или движещата сила бе някъде, на друго място, даже извън страната – това е въпросът, който хората на Борисов така и не изясниха…

250 милиона евро употреби в последно време Скопие за построяване на паметници /на герои от българската и гръцката история – бел. Л. М./, изграждане на музеи, присвояване и създаване на история, с цел обособяване на език, минало, етнос, народност, нация на територията на бившата югославска република Македония, както е официалното наименование в ООН на това образувание на запад от София.

Никола Груевски в предаването на тв Сител 3, „Най-известните наши революционери в България ги смятат за техни - заяви премиерът на Македония Никола Груевски в интервю за предаването „Яж бюрек” на телевизия „Сител 3”. - Българската историография и македонската историография от 1945 до днес имат различни позиции по някои въпроси. Голям брой революционери, които ние смятаме за македонски революционери, те смятат за български революционери. В Македония е общоприето, че Гоце Делчев е най-приетата личност от македонската история от края на 19-ти и началото на 20 век. В България има град Гоце Делчев. Не паметник – град Гоце Делчев. Яне Сандански е наш национален герой. Има град Сандански. Да не споменавам всичките. Най-известните наши революционери при тях ги смятат за техни революционери... Не може сега това да вадят като причина, че ние сме променяли историята. Ние не я променяме, ние пораснахме с тази история. Тази история всички сме я учили в училище. Това е нашата история”.

„Скопие е Турция...

Външният министър на Турция, Ахмед ДавутоглуСкопие е най-добрият град, който отразява нашето общо културно богатство. Обикаляйки по улиците тук, може да видите балканската история”. Така министърът на външните работи на Турция Ахмед Давутоглу е представил своите впечатления от посещението си в столицата на Македония в своя "Туитър".

Тази фраза започна да повдига завесата за причината за „промяната” на българската позиция към Македония и бъдещото й членство в ЕС и НАТО?!

„Извънредно позитивен, търсещ символики, свързани с деня на посещението му в Скопие, Давутоглу заяви, че вечно, т.е. - до края на света Анкара ще подкрепя нашата държава”, коментира "Утрински весник" думите на Давутоглу и тази визита, както и внезапно бликналата обич на Анкара към Скопие?!

„Ако според календара на маите днес трябваше да настъпи краят на света, аз съм избрал да бъда тук, в Скопие, Македония, моя дом. Изминалите 20 години на възход на отношенията ще ги продължим до края на историята", каза Давутоглу по повод церемонията, с която се отбелязва двадесетгодишнината от установяването на дипломатически отношения между неговата и нашата страна.

"Уверявам ви, че турското правителство, премиерът, президентът и 75 милиона турци ги имате за свои приятели и това приятелство ще продължи вечно.

Моето присъствие в Скопие днес е още едно потвърждение, че ние ще продължим да поддържаме Македония всякога и навсякъде”, уверяваше Давутоглу македонските си домакини, които опиянени го направиха и "доктор хонорис кауза"...

По време на това посещение Турция призна конституционното име на Македония – кога и как щеше да има Анкара друг подобен шанс да натрие носовете на Гърция и България?!

Гръцкият вестник "Нафтемборики" написа как Давутоглу е казал, че Турция поддържа Македония в спора за името навсякъде по света. Порталът "Йефимерида" определи неговото изявление като "предизвикателно и провокативно". Икономическият портал "Вориа" публикува коментар под заглавие - "Никой ли не е загрижен от военното сътрудничество между Турция и Македония", като обърна внимание, че двете страни интензифицират военните си връзки чрез инвестиции и сътрудничество.

Последният пример за намерението на Турция да укрепи своето присъствие на Балканите бе дарението от осем военни машини за Скопие. Придобивката за двете страни от сътрудничеството е ясна. Укрепването на македонско-турските военни връзки чрез инвестиции и сътрудничество създава възможности на Турция - да задържи своето влияние на Балканите, а от друга страна - Скопие си подобрява връзките с държава-член на НАТО, заключи "Вориа".

„Турция беше първата страна, която призна Македония под конституционното й име” - заяви министърът на външните работи на Турция Ахмед Давутоглу по време на  негова пресконференция в Скопие с министъра на външните работи на Македония Никола Попоски, предаде скопската телевизия "Телма".

Истината е,  че първа независимостта на Македония призна България!

"Македония е ключът на стабилност на Балканите и региона, затова нашата поддръжка е безрезервна" - изтъкна Давутоглу на тази пресконференция.

А как призна България Македония?

Стефан Тафров, идеологът на признаването на Македония

Бившият президент Желю Желев и тогавашният зам.-министър на външните работи Стефан Тафров принудиха България да признае първа Македония и то под турска диктовка! За целта една турска делегация бе предприела обиколка на Балканите и в Европа, като у нас е имало среща със Стефан Тафров...

Според балканския наблюдател на НТ СКАТ Любомир Желев, Тафров е бил подведен като малко дете от анадолските интриганти, които го заблудили и му внушили, че България и Турция ще обявят, че признават заедно, едновременно независимостта на Македония?!

Анкара още тогава остана встрани да гледа сеира по това признаване без да участва в него, а в признаването се впусна единствено София?! Тези факти от драматичните събития от януари 1992 година днес се изкривяват от турците, като Давутоглу разказва където свари, че първи са признали независимостта на Македония?!

Тогава, в далечната 1992 година признахме и Босна, която все още не бе обявила своята независимост, но такъв бе "професионализмът" на правителството на Филип Димитров, силно повлиян от същия и на президента Желев?!

В тези времена бе поставено началото на плана на Анкара: да разкъса бивша Югославия на религиозен принцип, за да може днес да осъществи целта – възстановяване на границите на бившата Османска империя. Това бе причината и Давутоглу да се намеси и притича на Скопие след като България заяви несъгласие за подкрепа на Македония за членство в ЕС?!

Причината се нарича „изповядващи исляма” и такива в днешния БЮРМ са албанците, като част от македонския парламент, като част от македонското правителство и най вече като част от така наречената Македония!

Същата причина е и подкрепата на Анкара за албанците в Косово, същата причина е и подкрепата за босненските мюсюлмани!

На 15 януари 1992 година България изигра турска карта с признаването на Македония, днес с отдръпването от Скопие София също играе под турска свирка, като проправя „спасително” пътя за Анкара към един религиозен и етнически комфорт на запад от българската граница? А защо българските политици се хванаха на това днешно закъсняло хоро – отговорът е в турската дипломация и бъдещите планове за възраждане на Османската империя на Балканите.

Официално, стъпката на правителството на ГЕРБ по отношение на членството на Македония в ЕС и НАТО има популярно-положителен ефект и малцина засега ще съзрат задкулисните игри по осъществяване на плановете на Анкара за възраждане на Османската империя?!

Крайно време е Скопие да осъзнае, че „врагът” не е България, а проблемите идват от албанското малцинство и присъствието му във властта, но не толкова като етническо, а по-скоро като религиозно присъствие!

На 15 януари 1992 година България отвори Кутията на Пандора за Скопие под турско-американски натиск.

Днес натискът е отново от посока Анкара и след поредно спечеления мандат на Ердоган, ефектът от продължението на турския план ще е за сметка на християните в така наречената Македония и в полза на изповядващите исляма.

Късно се сетиха политиците ни за ответна реакция към Скопие и никъде не чух ясно изразена позиция за защита на националните интереси, българщината и достойнството на нацията ни.

С риск да засегна проф. Божидар Димитров ще изразя личното си мнение, че закъснялата ни реакция по отношение на Скопие би била достойна, ако не беше толкова закъсняла и функция на турска воля.

Пътуването до Щатите на премиер и вицепремиер - една малка засечка с Кремъл

На 1 ноември 2012 година Дмитрий Песков, говорителят на Владимир Путин, потвърди, че са променени датите на визитите на руския президент в Турция и България, предаде агенция Росбалт.

Руският президент посети на 3 декември Турция, и на същата дата българският премиер Бойко Борисов замина в САЩ?!

Така Владимир Путин не се видя с Борисов, но пък българският министър-председател както не бе поканен и не се знаеше дали ще пътува до Щатите,така на същата дата, 3 декември, докато Путин бе в Турция, отлетя за среща с Барак Обама?!

Не развивам параноя, но не мога да не се съглася с тази теза, лансирана в предаването на НТ СКАТ „Фронтално”, че, за да се избегне среща Путин-Борисов, някак си бе уредено Борисов да полети отвъд океана докато Путин е в Турция и трябваше да дойде, и в България?!

Привидно това бе една протоколно кратка среща, като нищо съществено не бе разменено като официално диалог. В същото време освен срещата „Обама-Борисов”, поднасянето на венци на Арлингтънското гробище и посещение на Аквариум с акули общо взето нищо не се чу...

Чак след завръщането на Борисов стана ясно, че ще трябва да купим изтребители за над 700 млн евро, чак след завръщането стана ясно, че трябва да се придържаме към турските дипломатически игри на Балканите, трябва да останем още в Афганистан, а на заседанието на Консултативния съвет по национална сигурност при президента, в средата на януари 2013, ще се разисква бъдещото „участие” на България в сирийския конфликт?!

За Македония играхме по турска свирка, но това не попречи Турция да продължи да ни разиграва с изясняването на проблема дали ще строи АЕЦ в Резово или не.

Една по една започват да прозират и излизат наяве причините и последствията от пътуването на Борисов до САЩ...

 

Някой помни ли днес кореспондентката на CBS, Лара Лоугън, която правителството на Щатите „изостави” след изнасилванията на площад в Кайро, като покри с петдневно информационно затъмнение случилото се?

Арабската пролет „докара” ислямисти на власт, военните също са там.

Мохамед Мурси, новоизбраният президент на ЕгипетЦяла година пълни площади с протестиращи, революция, която американската пропаганда нарече „Арабска” не донесоха очаквания резултат за Запада и САЩ в Египет. Наблюдатели твърдят, че в Египет ще се налага модел на турския вариант, след като за президент бе избран един радикален ислямист, Мохамед Мурси. Ербакан бе радикален ислямист, по-радикален дори от Ердоган.

 

Военните в така наречения Висш военен съвет преди броени дни ограничиха функциите на новоизбрания президент Мурси и разпуснаха парламента, но определено имат едно на ум доколко и доколко могат да разчитат на неговите действия.

Площад Тахрир отново е пъленКато продължение на опасенията на военните, президентът Мурси заяви първоначално, че ще спази всички международни договори, но не минаха и няколко дни и той започна да говори, че ще преразгледа договора с Израел!

А това е Кемпдейвидския договор, подписан през март 1979 година. / Според този Договор, Синайският полуостров се връща на Египет и Ивицата Газа остава под израелски контрол, като се предвижда да бъде включена в бъдеща палестинска държава. Договорът също позволява на еврейските кораби да минават свободно през Суецкия канал и признава Тиранският проток и заливът Акаба за международни водни пътища. – бел. Л. М./.

Защо е важен този договор, защото с редица споразумения бе направен опит да се потуши дълго тлеещия арабско-израелски конфликт и точно египетската „част” от тези споразумения Мурси заяви, че е готов да преразгледа?!

Да не забравяме, че египетския президент Ануар Садат, един от радетелите на Договора от Кемп Дейвид бе застрелян на 6 октомври 1981 година от военни, членуващи в Египетски ислямски джихад!

В първата си реч след встъпването си в длъжност като държавен глава на Египет, Мохамед Мурси изпрати завоалирано успокояващо послание към Израел, като в същото време изрази подкрепа към „легитимните права” на палестинците, коментира израелският вестник „Аарец”.

Израелският премиер Бенямин Нетанаху изпрати писмо на новият президент на Египет Мохамед Мурси, призовавайки го да подкрепи мирния договор между двете страни, предаде АФП. Писмото „подчертава желанието на Израел да продължи сътрудничеството и да се укрепи мира”, съобщи пожелал анонимност вестник. Според вестник „Аарец”, писмото е било предадено на Мурси чрез израелското посолство в Кайро. Според изданието писмото „поздравява Мурси за избирането му, предлага сътрудничество с новото правителство в Кайро и изразява надежда, че и двете страни ще съблюдават египетско-израелския мирен договор”.

С избора на Мохамед Мурси за президент на Египет бе установен режим, подобен на този Анкара, но в далече по-радикален ислямистки вариант. Това ли бе целта на САЩ и Запада – да се установи ислямистки режим, този на Мюсюлманските братя?

В Тунис се установи в резултат от Арабската пролет парламент, мнозинството, в който са предимно ислямисти.

В Либия режимът далеч не е по-различен, но Запада и САЩ мълчат изтощени от военните конфликти в Северна Африка.

В Йемен президентът си подаде оставката и избяга в Саудитска Арабия. Не е ясно кой ръководи тази страна в момента и какво точно се случва там.

Някакъв елит свали президента на Египет, Хосни Мубарак, след цяла година безредици и „революция” туризмът на Египет рухна, икономиката – също. От Саудитска Арабия се вкарват пари, оръжие за бунтовниците.

Мюсюлманските братя и военните ще създадат Конституцията и цялото законодателство на страната, военните ще продължат да контролират средствата, които идват от САЩ. От новия резидент нищо не зависи, още преди да встъпи в длъжност и положи клетва – той вече нямаше думата и бе по-скоро една марионетка на Запада.

За всяко негово решение – военните могат да му сложат вето. Рухнала икономика и възход на радикалния ислям – това ли целяха Запада и САЩ?

Закъснялата новина на CBS за насилието над Лара ЛоуганВ желанието нещата в Египет да стигнат докрай, Белият дом пренебрегна видна своя гражданка и я принесе курбан на така наречената Арабска пролет. А Щатите са известни с това, че защитават своите граждани, но в случая постъпиха нелогично...

Скандалната статия на Ричард Коен във Помните ли Лара Лоуган, кореспондентката на CBS, която беше най-брутално изнасилена на площад Тахрир от неизвестен брой протестиращи и по чудо бе спасена от озверелите насилници?

Една статия на Ричард Коен във „Вашингтон Поуст” зададе редица въпроси по този случай, които така и останаха без отговор. А точно в липсата на отговор са нещата, които се случваха около едва започващата Арабска пролет и събитията, които последваха.

Ето какво бе впечатлило журналиста от „Вашингтон Поуст” и как въпросите му увиснаха във въздуха без каквато и да било реакция от страна на други американски медии:

Си Ен Ен със Коен обръща внимание на факта, че Лара Лоуган е била изнасилена на 11 февруари 2011 година, тя бе една от водещите и авторитетни кореспондентки на CBS в предаването “60 минути”, но самата телевизия необяснимо защо запази мълчание цели пет дни и кри трагичния инцидент!

Пет дни освен телевизията, която Лара Лаугън представляваше в редица арабски страни, и таблоидите „Ню Йорк Дейли нюз и Ню Йорк Поуст” мълчаха за случилото се с Лоуган/New York Daily News и New York Post/ обръща внимание Коен.

Тук не става дума за неприкосновеност на личния живот, а до задължението на медиите да информират американската общественост – пише Коен. Дали е от незнание – едва ли.

Какво се случва с Лоуган?

Тълпата на Тахрир я напада и отделя от бодигардовете и екипа й, след което тя е насилена от неизвестен брой мъже, като околните крещят „Еврейка! Еврейка!”, влачат я по земята, след което разкъсват дрехите й и я насилват!

Съвсем случайно някой съобщава на местни жени и войници какво се случва, и те пробиват сцената на този брутален акт, стигат до Лоуган и я измъкват от насилниците.

Тълпата на Тахрир, която афишира, че иска установяване на демокрация, „забравя” за какво е на площада става съучастник в един ужасен инцидент и година по-късно нито САЩ, нито CBS, нито който е да било иска насилниците да бъдат наказани! Те даже не са заловени?!

Междувременно, след бруталното сексуално насилие на Тахрир, Лара Лоуган е върната спешно във Вашингтон и хоспитализирана.

Медиите в Щатите проявяват едно необяснимо петдневно мълчание или  незаинтересованост, твърде неприсъщи за четвъртата власт.

Президентът на САЩ Обама съветва Лоуган да се възстанови и върне към работата си?!Белия дом и президентът Барак Обама също запазват мълчание пет дни, а след като новината е извадена на светло – Обама призовава Лоуган да се възстанови и върне на работа час по-скоро?!

Няма да коментирам дали точно това е следвало Обама да говори на една млада жена, която докато е била в ръцете на насилниците на площада в Кайро двегодишният й син и съпругът й са я чакала в дома им във Вашингтон – въпрос на преценка и държавни интереси.

Далеч съм от мисълта да коментирам как се преодолява такова насилие, не смятам и че е лесно да се коментира широко в медиите преживяването на едно брутално насилие и на площада, пред тълпа крещящи мъже – само преживялата го Лара Лоуган знае какво й коства преживяното.

Лара Лоуган е родена в Южна Африка и е основен кореспондент на CBS от 2006 година за страните в Северна Африка. Нейните репортажи в „60 минути” и вечерните новини на телевизията са познати както от зоната на Ирак и Афганистан, така и от други арабски държави.

Случилото се с Лара Лоуган на площад Тахрир и последвалото петдневно мълчание от страна на редица американски медии и Белия дом показа, че за Щатите е било по-важно протестите да продължат докато начело на Египет застане удобен на официален Вашингтон президент.

Ето защо едно насилие, макар и върху една уважавана журналистка не е трябвало да попречи на имиджа на протестиращите и те да не бъдат „компрометирани” с издевателството, на което е била подложена Лоуган!

Затова CBS мълчи, мълчи и проправителствения „Ню Йорк таймс”, мълчат авторитетни издания в Америка цели пет дни!

Затова, в името на бъдещите промени в Египет, насилието над Лоуган остава на заден план и след извършването му не са потърсени насилниците, за да бъдат съдени!

А те са повече от известни, след като бруталния инцидент се е случил на площада!

Нито една международна журналистическа организация не издава и звук на възмущение от бруталното насилие над кореспондентката Лара Лоуган!

Самата Лоуган излиза след лечение от болницата и е привидно овладяна, но на каква цена - това е известно само на нея и близките й.

Щатите са в криза. Единственият начин да спасят икономиката си е да водят войни – така е вече десетилетия.

Американецът иска да може да си плаща заемите, да има работа и възможност да осигуровки.

Милионите, изразходвани за обществено здравеопазване, водят до инфлация. ...Милиардите, изразходвани за въоръжаване, ще смъкнат инфлацията - пише Кърт Вонегът в „Безотечественик.”

Какво е пред циничното „оправдание” за смъкването на инфлацията в Щатите едно брутално насилие върху „някаква” кореспондентка? Явно нещо не толкова съществено за авторите на Арабската пролет...

Друга работа е, че крайният резултат в Египет не е очакваният... за Запада и САЩ!

 
Министърът на външните работи на Русия, Сергей Лавров и държавният секретар на САЩ, Джон КериДнес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрядите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/actualno/1901-izborat-na-siriya-asad-ili-adat

Очерталият се прелом в сирийската драма се оказва поредната дилема. На пръв поглед, основният проблем в Близкия Изток е разгромът на Ислямска държава, в качеството и на най-мощната и добре структурирана терористична организация в региона. В един момент целият свят беше изтръпнал от ужасите на войната и жестокостите на ислямистките бунтовници. Разпространяваните видеозаписи на екзекуции на техните пленници и заложници разсеяха и последните съмнения, че срещу ИД следва да се действа само със сила.

Днес обаче, когато Ислямска държава търпи сериозни загуби, а бойците и все по-често биват принудени да отстъпват, самозваните борци за правата на „потиснатите” се опитват да поемат инициативата в свои ръце. Прокарвайки тезата за „масовите жертви сред гражданското население в зоните, контролирани от ИД”, държавите, които традиционно подкрепят джихадистите, не се колебаят да използват откровен шантаж и заплахи за да осигурят глътка въздух на губещите позиции радикални ислямисти.

На този фон, провалът на женевския процес, въпреки постигнатото споразумение за премирие в Сирия, изглежда повече от очевиден. На бойното поле силите на президента Башар Асад увеличават стратегическото си надмощие. Съдейки по редица характерни особености на сегашната ситуация, те са пълни с решимост да доведат започнатото до неговия логичен край.

Какво обаче ще предприемат противниците на Дамаск и възможно ли е в региона да избухне нова война?

Кой се нуждае от пауза за да се съвземе?

Противниците на Асад настояват, преди да започнат да се реализират плановете за мирно разрешаване на сирийския конфликт, да бъдат прекратени руските въздушни удари срещу позициите на ислямистите. Те твърдят, че участието на руските сили в операцията води до ликвидирането на умерените опозиционери, както и до смъртта на много мирни граждани.

Тоест, излиза че проблемът, който поражда напрежение, не са онези, които съвсем доскоро извършваха масови показателни екзекуции на „неверниците”, представляващи  ужасяващи прояви на средновековно насилие, а именно силите, противоставящи се на предизвикателството на салафитската диващина.

Днес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрадите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище. Здравата логика изисква от цивилизованата общност да приветства този прелом. Тя вече може си поеме дъх и, което е най-важното, не бива да пречи на боеспособните сили да доведат да край процеса на неутрализиране на терористичните орди.

Вместо това, някои дипломати и политици демонстрират смайващо лицемерие, опитвайки се да прехвърлят всички проблеми от болната на здравата глава. Те открито игнорират напълно разбираемите очаквания на стотиците хиляди хора, на които съдбата е отредила да се окажат в зоните, контролирани от джихадистите, пристрастени към проливането на кръвта на невинни мъже, жени и деца.

Представителите на т.нар. Висш комитет за преговори (създаден от сирийската опозиция), които са се окопали в саудитската столица Ер Рияд, настояват от името на цялата опозиция „Москва да упражни натиск върху Дамаск да изпълни исканията на комитета, касаещи хуманитарната сфера”. Тоест, излиза, че опозицията, обявила Асад за „враг на сирийския народ” и призоваваща за незабавното му оттегляне, вижда в него единствената причина за отчайващата хуманитарна ситуация в страната, тотално игнорирайки заслугите на ислямистите за това.

На този фон арабските и западните медии синхронизирано тиражират всевъзможни измислици за гибелта на невинни хора при настъплението на правителствените части, обвинявайки режима в Дамаск в непропорционално използване на сила. Това се прави с цел провалянето на политическия процес и привличането на максимално широка коалиция във войната срещу Асад, след като терористите, които бяха отрязани от каналите за доставки на оръжие и ресурси, масово напускат бойното поле. Пълното им поражение е само въпрос на време и старанията на подкрепящите ги държави да им дадат възможност да си поемат дъх са обречени.

Вашингтон и Москва в търсене на общ знаменател

В така развиващата се ситуация, за силите на Асад е важно да не изпуснат военната инициатива. Запазвайки предимството си на бойното поле, те могат да прочистят „горещите зони” от дошлите отвън терористи и да създадат условия за малобройните групи на наистина умерените сирийски опозиционери да излязат от сянката на ислямистите.

Подобно развитие би създало реални предпоставки за началото на вътрешносирийски политически диалог. То отговаря и на интересите на Дамаск, и на неговите умерени противници, както и на външните играчи, които не са заинтересовани от разпадането на Сирия. На този фон, непримиримата позиция на Саудитска Арабия и Турция може да обърка картите не само на воюващите страни, но и на свръхдържавите, които успяха да постигнат междинно споразумение в рамките на Международната група за подкрепа на Сирия по време на срещата в Мюнхен на 11 февруари.

Съвсем доскоро Западът възлагаше вината за буксуването на мирния процес само върху Русия и осъществяваните от нея въздушни удари. Москва не крие, че помага на Асад за подготовката на мащабно настъпление срещу джихадистите в района на Алепо. Именно там трябва ще бъде решена съдбата на сирийската война. След преговорите между руския външен министър и американския държавен секретар в Мюнхен и телефонния разговор между президентите Владимир Путин и Барак Обама на 13 февруари, геополитическият небосклон малко се проясни. Макар че Вашингтон не иска да приеме плана на Москва за формирането на обща международна коалиция, американците не се отказаха от срещата, лице в лице, с руснаците, очевидно съзнавайки, че възможностите за взаимодействие не са изчерпани. Основният проблем сега е, че необмислените инициативи на някои по-малки държави с големи претенции, като Турция или Саудитска Арабия, могат да объркат общите миротворчески планове на САЩ и Русия.

Днес дори на Запад се питат, доколко действията на Турция, предприела поредните масирани бомбардировки срещу позициите на сирийските кюрди, са в синхрон с позицията на САЩ, които достатъчно ясно подкрепиха необходимостта от примирие. Ако пък си припомним и за заплахите на Саудитска Арабия срещу Русия, както и твърденията и, че ще изпрати свой военен контингент в Сирия, виждаме, че наистина се получава омагьосан кръг. На фона на тези заплахи и предупреждения могат да възникнат нови колизии.

Уставът на НАТО не е спасение

Саудитска Арабия открито обвинява Москва че участва в религиозна война на страната на шиитите, въпреки че в Русия живеят двайсет милиона сунити. Според саудитския външен министър Адел ибн Ахмед ал Джубейр, руският елит трябва да се примири с оттеглянето на Асад, иначе Москва рискува да си навлече големи неприятности.

Както изглежда обаче, тези заплахи на саудитската върхушка са просто грандомански жестове на отчаяние, които само разтърсват въздуха. Саудитите, които преди време провокираха регионална война между различните течения в исляма, вече осъзнават, че плановете им са били нереалистични. И сега провокират Москва с надеждата, че ще могат да прехвърлят пламъка на религиозната нетърпимост вътре в самото руско общество.

Рияд би могъл да изпрати в Сирия свои специални части, които съвместно с турската армия да инициират контранастъпление на т.нар. „опозиция”. Каква обаче ще е реалната полза от този замисъл, ако всички те се превърнат в поредните мишени на руската авиация?!

Тук е мястото да припомня, че в случая със сваления руски Су-24, Анкара вече прати топката в руската половина на игрището, наивно разчитайки на помощта на съюзниците си от НАТО. На думи, те наистина подкрепиха Турция, въпросът обаче е, дали ще са склонни да и окажат реална военна помощ, ако Анкара, съвместно със Саудитите, наистина осъществи агресия срещу една суверенна държава? Защото прословутият чл.5 от Устава на Северноатлантическия пакт изисква оказването на помощ, ако трета страна нападне член на НАТО. В случая обаче, член на НАТО се готви да нахлуе в друга държава.

Тоест, Анкара и Рияд ще могат без особени проблеми да разпалят тази война, но ще им бъде изключително трудно да излязат от нея без да загубят имиджа си.

На свой ред, Москва доказа на всички, че не бива да бъде пренебрегвана в хода на тази игра и се завърна в Средиземноморието за да даде рамо на отдавнашния си съюзник.

Впрочем, Анкара разполага с алтернатива и би могла да осъществи военната си намеса в Сирия в рамките на коалицията от 34 мюсюлмански държави, създадена преди няколко месеца от Саудитите. Появата и беше обявена достатъчно гръмко, но оттогава насам за нея не се чува нищо. Впрочем, възможно е и ОАЕ да реши да се включи в сирийската авантюра на Турция и Саудитска Арабия, за което намекнаха в Абу Даби. Но, ако си припомним, колко бездарно воюват арабските съюзници (това, разбира се, не се отнася за Турция) в Йемен срещу местните бунтовници „хуси”, или колко трудно се справиха с бунта на невъоръжените шиите в Бахрейн, става ясно как би могла да приключи поредната военна авантюра на самозваните лидери на региона.

Как можем да избегнем очертаващата се нова война

Военните експерти, които прогнозират избухването на нова война в Сирия, всъщност не са далеч от истината. Държавите, нагърбили се с ролята на регионални фаворити, демонстрират слаби нерви. На всичкото отгоре са на път да докажат и, че им липсва здрав смисъл, опитвайки се да променят статуквото, при това без да крият симпатиите си към най-опасните терористични групировки и техните планове.

Вашингтон обаче може неприятно да ги изненада, като в крайна сметка склони (опитвайки се да „преформатира” своята роля в региона) да формира обща коалиция с руснаците за да участва впоследствие в разпределянето на дивидентите. Съвсем друг въпрос е, дали и как би променил отношението си към Асад при подобно развитие.

В момента обаче, Башар Асад е безспорния лидер във вътрешносирийската надпревара, като зад гърба си има боеспособна армия и над десет милиона сирийски граждани, предпочели да останат в страната въпреки изключително тежките условия, породени от гражданската война и интервенцията на терористите.

Що се отнася до действията на неговите регионални недоброжелатели и открити врагове, поне засега той няма да реагира на тях. Дамаск ще продължи да съгласува действията си със своите основни съюзници, начело с Москва, разчитайки, че това в крайна сметка ще му гарантира победата.

Вече е ясно и, че въпросът за оттеглянето на Асад от политическата сцена постепенно ще започне да губи актуалност, защото ситуацията се развива в негова полза. Дори умерените опозиционери няма да рискуват относителната предсказуемост на неговото управление за да спасят Сирия от съдбата на Либия и Сомалия, където липсата на централна власт превърна живота на местното население в истински Ад.

-----------------------------------------------

* Авторът е известен азербайджански геополитик, експерт по проблемите на Близкия Изток и постсъветското пространство

 

Къде е избраният за депутат на ДПС от Пазарджик Делян Пеевски?

Владимир Писанчев, шеф на ДАНСДнес Депутатите изслушаха на закрито заседание председателя на ДАНС Владимир Писанчев във връзка с операцията в Пазарджик, Пловдив, Смолян и Асеновград. Писанчев посочи пред журналисти след изслушването, че е обяснил пред народните представители всичко за операцията. „Задаваха ми най-различни въпроси, най-различни мнения, противоположни. Бях обвинен в лаконичност”, коментира той. Писанчев добави, че е направил всичко възможно да убеди депутатите за необходимостта от тази акция.

Запитан за опасността от радикален ислям, той подчерта, че има опасност, защото има конфликт, който се разраства. „Имаме реална заплаха, с която трябва да бъдем много внимателни. В момента конкретни заплахи за държавата няма”, обяви той. По думите му, като цяло обстановката се напряга с всеки изминал момент и държавата трябва да реагира – институционално и законодателно. „ДАНС сама по себе си не може да се противопостави на тази заплаха, както и останалите специални служби.

Има реална опасност, по конкретна – няма. ДАНС и останалите служби не могат да се противопоставят на тази заплаха – тази неопределеност, това мрънкане, че нямало анализ и стратегия за противопоставяне на Писанчев правят лошо впечатление.

„Това не е клетка на ИДИЛ, но можеше да бъде”. Това заяви председателят на ДАНС Владимир Писанчев на пресконференция, в която взеха участие главният прокурор Сотир Цацаров, неговият заместник Борислав Сарафов и председателят на ДАНС Владимир Писанчев, във връзка с проведената специализирана операция от Прокуратурата на Р България, ДАНС и МВР в рамките на образувано досъдебно производство за престъпления по Глава I от Наказателния кодекс, съобщи Агенция „Фокус”.

По-голяма глупост не бях чувала!

Акцията на ДАНСПри обиските, които бяха извършени в четири града са били намерени атрибути на ИД, установено било, че при тези хора се се отбивали транзитно пътуващи джихадисти и са правени опити за набиране на бойци за „Ислямска държава”. Намерени са фланелки с логото на ИД, знаме на ИД, видеоклипове на които жителите на кв. „Изток” крещят „Аллах е велик”, клип, на който дете си играе, като сече главата на свое другарче с пластмасова сабя.

Джамията в циганската махала в Пазарджик„България ще е първата страна на Балканите, където ще се развее Великото черно знаме“. Този стряскащ надпис, заедно с карта, която показва, че през 2020 г. целият свят ще бъде под диктата на черното знаме като символ на „Ислямска държава“, са били открити в компютрите на арестуваните в Пазарджик цигани, приели радикалния ислям.

Карта на България с черното знаме на ИДОсвен това при блокадата и при обиските са намерени множество проповеди, открито призоваващи към джихад, налагане на световен халифат и дори призиви към български граждани за участие в бойни действия на страната на ИДИЛ. Правени са обиски и в нелегални религиозни училища, иззета е голямо количество литература. Работи се по информация, че в месджидите се проповядва радикален ислям.

За да докаже колко сериозни са нещата, прокуратурата прожектира пред репортери част от намерените видео клипове с проповеди и символни знаци на терористичната групировка. Кадрите, съдържащи брутално насилие, бяха спестени. Операцията стартира във вторник сутринта, 20 дни по-рано от предвиденото, заради изтичане на информация, съобщи Главният прокурор Сотир Цацаров. В нея са участвали 40 прокурори и следователи, 70 агенти на ДАНС и 300 полицаи.

За два дни общо 26 души са били задържани в Пазарджик, Пловдив, Асеновград и с. Старцево. След разпити и претърсвания са били иззети компютри, литература, знамена, фланелки с логото на ИД, стикери със същото лого.  При акцията са извършени 46 претърсвания, половината от които в Пазарджик.

Арестът на Ахмед МусаПовдигнати са обвинения на седем души, между които една жена от пазарджишкия цигански кв. „Изток“. Сред тях е ръководителят на групата - мюсюлманският проповедник Ахмед Муса Ахмед, бивш евангелист, с бивше име Иван Колчак, с 2 присъди за проповядване на радикален ислям, от които една ефективна и влязла в сила.

Задържаните, с повдигнати обвинения са прокламирали по различен начин идеите за световен халифат и джихад. Всички те са български граждани от циганския етнос. Срещу Ахмед Муса и още няколко човека има образувано досъдебно производство по чл. 407 от НК, което е за пропагандиране и подстрекаване към война, както и и за разпространяването на видеоматериали с антидемократична идеология.

Най-много доказателства са били открити срещу така наречения имам, Ахмед Муса Ахмед. Агентите се натъкнали на данни, че освен в джамията „Абу Бекир“ осъденият за радикален ислям проповедник агитирал за ИДИЛ и по интернет - чрез социалните мрежи. Той имал свои последователи в Германия, Холандия и Великобритания. Пред тях, както и сред симпатизантите у нас, той разпалено повтарял крайната цел - халифат в световен мащаб. Ахмед Муса вербувал българи да бъдат в готовност за бойни действия на страната на ИДИЛ в Сирия и Ирак. Проповедите му са минавали на фона на черното знаме на „Ислямска държава“ и други символи на групировката.

Джихадисти от Западна Европа, които отиват да се бият на страната на "Ислямска държава" (ИДИЛ), се разхождат свободно из България и службите за сигурност не могат да предприемат никакви действия срещу тях - поясни председателят на ДАНС Владимир Писанчев.

Писанчев допълни, че става дума за хора с шенгенски паспорти, които преминават свободно през границата. ДАНС получава информация от партньорски служби, но може само да ги следи, ако те не нарушават българското законодателство. Такива хора са засечени да отсядат при арестуваните по време на акцията в Пазарджик Ахмед Муса Ахмед и шестима негови сподвижници, обясни Писанчев.

На пресконферецията Писанчев поясни, че са се стремили да не накърняват етническите отношения и изрично подчерта, че джамията, в която Ахмед Муса е бил задържан, не е била осквернявана. „Джамията не е осквернявана, Ахмед Муса е арестуван в помещение близо до джамията”, обясни Писанчев.

Кой ще му обясни на Владимир Писанчев, че няма нищо етническо в религията и джамията не е място за религиозни обреди на този или онзи етнос.

Кой ще обясни на Писанчев, че има умерен, но и радикален ислям, че в Турция се проповядва умерения ислям, докато в някои арабски държави се проповядва радикалния ислям.

Как е възможно шеф на толкова отговорна институция като ДАНС да прави елементарни грешки, да мрънка и да говори небивалици като култовия цитат: „Това не е клетка на ИДИЛ , но можеше да бъде”?!

Вероятно това е причината някои бивши служители от специалните служби да търсят в акцията пиар и опити на Писанчев да остане на поста си.

Самият Ахмед Муса, с диагноза шизофрения, съобщена официално от адвоката му Хари Харалампиев, е учил в духовното училище в Сърница, преди да довърши обучението си в Египет. Именно в Сърница емисари от Йордания и Саудитска Арабия от нерегистрирани у нас ислямистки фондации са посещавали обучаващите се и са „допълвали” знанията им за исляма.

А както е известно на запознатите, в Саудитска Арабия, Йордания, Египет се учи и проповядва радикален ислям.

"Изслушването на председателя на ДАНС Владимир Писанчев е фарс, който има за цел да се изведат основания за изграждане на ислямски център в България", заяви още Магдалена Ташева. Изграждането на такъв център в кв. "Малинова долина" в София е стара мечта на Бойко Борисов, каза тя. По думите й, шефът на ДАНС е подхвърлил тази идея пред депутатите и тя е получила подкрепата от съпредседателя на Патриотичния фронт Красимир Каракачанов.

Тя заяви, че от "Атака" са попитали Писанчев дали върху ДАНС е оказван политически натиск да се оставят истинските вносители на радикалния ислям и на терора в България. "Нека ви припомня, че през 2012 година стана ясно, че с помощта на българския посланик в Дамаск, престъпникът с българско гражданство Муафат Ал-Асад е бил изваден от сирийски затвор. Дайте си сметка как така се вади човек от сирийски затвор и се довежда в България", каза тя и добави, че в момента в пленарна зала стоят поне двама адвокати на Ахмед Муса Ахмед и 13-те имами от делото в Пазарджик.

Муафат Ал-Асад е създателят и спонсора на частното училище в Сърница, за което през 2001 година писа дори в-к "Гардиън", разказа Ташева и обяви, че Писанчев не отговорил на въпросите й, свързани според нея с истинските вносители на радикален ислям, поради което от "Атака" са напуснали залата.

Ислямисти от циганската махала викат Преди дни прокуратурата провери видеоклипа, разпространен в интернет, в който Ахмед Муса Ахмед аплодира в двора на джамията как едно дете обезглавява ритуално с пластмасов меч друго. Тогава от Окръжната прокуратура в Пазарджик съобщиха, че всички участници в ритуала ще бъдат разпитани. Според един от свидетелите, децата са разигравали библейски сюжет по повод на Байрама - Авраам обезглавява сина си по волята на Аллах, което показва, че на приелите исляма цигани им се обяснява и как да оправдават някои крайни сцени.

Осъдените за радикален ислям имами, един от които беше арестуван при операцията на ДАНС във вторник, са били назначени по времето на главния мюфтия Мустафа Алиш Хаджи, който бил проводник на екстремизма у нас. Зад него обаче стоят ДПС и Делян Пеевски, които не дават на прокуратурата да реагира срещу действията на висшия духовник. Такава тези изложи бившият главен мюфтия д-р Недим Генджев пред бТВ.

Бившият главен мюфтия хвърли главната вина за ситуацията в мюсюлманското вероизповедание именно на обвинител №1. "Него го командва един, когото наричат "Кой-Кой-Кой”, на когото Цацаров вика "Шефе”, заяви Недим Генджев и допълни, че става въпрос за човек, нашумял с инициалите си. По думите му има една партия, която стои зад Мустафа Алиш Хаджи - тя се казва ДПС”.

Избраният от Пазарджик депутат на ДПС, Делян ПеевскиДелян Пеевски е избран за депутат от Пазарджик, но от негова тстрана не се чу никакъв коментар. Запознати твърдят, че още преди акцията на ДАНС той е напуснал страната в посока Дубай.

Циганският квартал "Изток" в Пазарджик е традиционно гласува за ДПС по време на избори. На последния вот пък движението е първо по резултат сред циганите в страната. Според лидера на партията Лютви Местан тази статистика може само да го изпълни с гордост.

По думите му той е изключително доволен, че посланията на формацията му са стигнали до "малкия човек", каквито са хората в махалите.

Скандалният депутат от движението и неуспял шеф на ДАНС в мандата на кабинета "Орешарски" Делян Пеевски пък е традиционен водач на листата на партията в Пазарджик. Жители на квартал "Изток" преди изборите за парламент през 2013 година обявиха, че твърдо застават зад кандидатурата на "Пеев", тъй като той е направил много за тях.

Днес Пеевски го няма, Местан мълчи за скандалните арести на техни избиратели.

Недим Генджев поясни, че никой не знае какво се случва в джамиите в циганските махали, където хората са най-бедни. Бившият главен мюфтия определи предишното дело срещу ислямски духовници като "предвестник на това, което става в България”.

Генджев обясни, че откакто е бил отстранен от поста главен мюфтия през 2011 г., са започнали да се случват странни събития. Той се възмути как е възможно осъдени за радикален ислям да продължават да проповядват и да назначават.

Духовникът напомни, че в момента 331 джамии са без имами и там се настаняват радикали.

Духовникът допълни, че радикален ислям може да дойде и от мигрантите у нас, които по думите му са 12-14 хиляди. "Всяко стадо има мърша”, каза той и допълни, че на столичната ул. "Цар Симеон” има "тъмни, брадати физиономии” и човек се страхува да минава от там вечер.

В същото време, Генджев подчерта, че сирийците са трудолюбиви хора, но половината от бежанците у нас са от други народи.

Странна или може би не бе реакцията на депутата Хюсеин Хафъзов от ДПС на арестите и повдигнатите обвинения. Самият Хафъзов е записал в кратката си биография, че е преподавател и депутат за втори път.

Във в. „Сега” той е цитиран да казва: „Дайте своя принос. Ако си спомняте преди две седмици се срещнахме с турския президент. Тогава цяла България се надигна защо се среща Местан с президента. Пропаганда ли правят, си мислеха… После ни забраниха да говорим и да агитираме на турски. След това казаха, че трябвало да говoрим на български с президента на Турция и да има преводач.

Хюсеин Хафъзов обяви, че акцията на ДАНС, МВР и прокуратурата срещу екстремизма е политическа поръчка.

Според него на този етап акцията е неоснователна и с нея се удовлетворят "пропагандните интереси на определена политическа формация." Изказването му е пред БТА, цитирана от дир.бг.

Хюсеин Хафъзов, депутат от ДПСВ. „Сега” припомни още: „Преди да стане депутат Хафъзов беше секретар на Главното мюфтийство. Автор е на няколко провокативни изказвания. Последното беше от предизборната кампания. По време на митинг в турския град Чорлу той бе записан да казва: "Ей, душички мои, моята душа е ваша. От държавата на забраните България приветствам държавата на свободата Турция. И искам вашата подкрепа...дайте я. България жадува за вас. Споделете моите мъки и решете проблема.....Айтос, Добруджа ви чакат...

... Да, но смелите турци от Чорлу ще им отговорят като гласуват на 5 октомври с номер 18. Нали ще го направите? Кой откачен ще ми слага синджири? Изненадайте тия откачалки, като гласувате. Както изненадахме Тодор Живков, да изненадаме сега и Бойко Борисов. Забравили са, че отдавна за нас няма забрани. Има съзнания, които искат да разделят българските турци от вас. Ето защо трябва да гласувате. Ще носим знамето на ДПС. Имаме си лидерите Лютви Местан и Рушен Риза. Готови ли сте да носите знамето на ДПС до върховете?! Ще видите как за 10 години ние станахме голяма сила. И след изборите ще си спомняте датата 5 октомври като най-величествена. Ще построим мост между България и Турция. Мостът на щастието. С благоволението на Аллах ще стане…”

Стенописът от залата за пресконференции на ДПС, изобразяващ символа на Сивите вълциДали е случайно това изказване на Хафъзов? Аз ще припомня друго: На Конференцията на ДПС, на 19 януари 2013 година е присъствал един депутат от Партията на така наречените „сиви вълци”. Това е трябвало да бъде Бюлент Белен, както сочи предварително съобщение на ДПС – народен представител на Партията на Националистическото движение /МНР/ в Р Турция. След случилото се с нападението над Ахмед Доган никой от ДПС не уточни кой точно от партията на „сивите вълци” е гостувал на техния форум.

Цяла стена в конферентната зала на ДПС е изрисувана с със символа на крайно националистическата турска партия на сивите вълци – ПНД – един вълк, виещ към луната.

За какъв националпопулизъм говори Лютви Местан, след тези два факта? Не е ли именно той идеологът на националпопулизма, но турския националпопулизъм?

Имах възможността да снимат тази стена в конферентната зала за пресконференции на ДПС – снимка, която нито едно издание не е пускало досега.

Експертите

„Вчерашната специализирана акция показва, че прояви на радикален ислям у нас съществуват. Това каза в сутрешния блок „Добро утро, България“ на Радио „Фокус“ ген. Кирчо Киров, бивш директор на Националната разузнавателна служба по повод провелата се вчера специализирана акция на ДАНС.

Според него, склонност към извършване на терористична дейност има главно в средите на ромското население, с което въпросът придобива не само религиозни, а и силно очертани социални измерения. „Мисля обаче, че основната, глобалната роля на държавата е в създаването на условия за по-пълноценна интеграция на това население към българската нация... Според ген. Киров, ако се допуснат процеси на ислямизация и дезинтеграция на ромските общности особено там, където те са в по-компактно състояние като в Северозападна България, това би могло да застраши и застрашава националната сигурност в нейната цялост.

България не следва да се счита за изключена от тези процеси, които се развиват в Близкия Изток, що се касае до действията на така наречената „Ислямска държава“, допълни Киров, като подчерта, че неколкократно е коментирал, че „Ислямска държава“ е заплаха за България макар и непряка...”

Проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВОперацията на ДАНС, започнала от ромската махала в Пазарджик, е безпрецедентна акция, от мащабите на акции в Западна Европа, които се извършват в подобни обекти – джамии, медресета и жилища на радикални ислямисти. Това каза в ефира на БНТ арабистът проф. Владимир Чуков.

Той смята, че за да се каже дали има ходжи и имами у нас, свързани с “Ислямска държава”, подобни твърдения трябва да се аргументират много ясно от лице, представител на силовите институции. Например, това се прави от прокурорът във Франция или от министърът на вътрешните работи в Германия. Чуков обаче посочи, че България е интересна за радикалните ислямисти е заради това, че страната ни е транзитна държава, в двете посоки. По информация на арабски източници, има членове на ИД чакат да бъдат настанени в България и да получат съответния статут. Освен това така наречените каналджиите в Турция използват нашата територия като транзитна по отношение на четирите балкански държави.

Проф.Чуков има и своето обяснение защо именно ромското население е особено податливо на манипулация от страна на радикалния ислям.

През 90-те години на миналия век, когато държавата се сви, а службите бяха в ерозия, се получи някакво зарибяване на българсите роми от страна на мюсюлманите. Там бяха капланджиите – мъжете си пуснаха бради, а жените си сложиха бурки. Но това е по-скоро балкански модел, а не западноевропейски. Затова считам, че този широк обхват на акцията, проведена от ДАНС, при която са разпитани около 150 човека, и са претърсени духовни домове и жилища в няколко града, има и елемент на сплашване, защото никой не знае какво може да се случи, какво може още да се очаква от тези хора, коментира, проф.Чуков.

Институциите са наясно, че предстои една много дълга битка в съда. Самата акция в Пазарджик и другите 4 града беше по западноевропейски модел, с цел превенция. Това заяви арабистът проф. Владимир Чуков.

Според него, трябва да се приеме точно определение в закона какво е радикален ислям. Нужни са и конкретни мерки, които трябва да бъдат предприети от властите.

Сплашване или въпрос на пиар беше акцията на ДАНС? Ако се изключат глупостите, които наговори шефът й Владимир Писанчев – това е сериозна акция, намерени са сериозни доказателства оттук нататък следват въпросите:

Ще повдигне ли Прокуратурата сериозно обвинение, за да се разчита на ефективни присъди?

Ще започне ли ДАНС най-накрая да разследва кои деца и къде са изпратени да учат ислям, каква е тяхната съдба след като завършат?
От кого чака Писанчев да му напище Стратегия и анализи за борба с тероризма?

Що се отнася до политиците ни – всички правят мили очи на ДПС, в деня на акцията и следващия ден нито един политик не направи сериозно изявление по случилото се.

Президентът също мълчи като партизанин на разпит.

Лошото е, че когато станат сериозни нещата – тогава вече ще е късно, така се случи в Ирак, така се случва и в Сирия...

 
Странното животно „Ислямски неолиберализъм” се легитимира в стратегията за управляемия хаос

Прогнозата ми отпреди година, че
  • „Мюсюлмански братя” отиват във властта се сбъдна напълно,
  • интегрирайки се в
  • „Неоосманската доктрина” на Турция
  • и цялата тая гмеж ясно очерта лицето на американското оттегляне от региона, оставяйки след себе си
  • „Близкоизточния пояс от управляем хаос”

Ако на някой му се струва, че цялата тая едричко смляна  и недоразбъркана мармеладена каша е на границата на здравия разум и дори отвъд нея, фатално греши.

През отминалата седмица две събития, доста различни и като калибър и като източници поставиха точката над и-то, което набъбва интензивно като зловреден цирей вече почти година, а предисторията му е порядъчно дълга. Имаме всички налични признаци, че многогодишното опипване, сблъсъци и мегакатастрофични модуси на отношенията между залязващата американска империя и световния ислям са към своя край. Или поне някакъв вид етапно приключване.

Ето го и първото от тези събития – един от официозите в САЩ публикува вестникарска статия, която повече прилича на нова геополитическа доктрина и дава повече въпроси отколкото отговори. Вижте кратко резюме от текста:

„Ню Йорк таймс“: САЩ променят дългогодишната си политика към ислямистите (4 януари 2012)

Мохамед Морзи (в центъра) - Партия на свободата и справедливостта (Мюсюлмански братя)

Мохамед Морзи (в центъра) - Партия на свободата и справедливостта

(Мюсюлмански братя)

След успеха на „Мюсюлмански братя“ на изборите в Египет, САЩ се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на Вашингтон

След като стана ясно, че организацията „Мюсюлмански братя“ се доближава към пълно мнозинство в новия парламент на Египет, правителството на Барак Обама започна да променя десетилетната политика на недоверие и враждебност, тъй като се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на САЩ, пише на първа страница „Ню Йорк таймс“.

Опитите за установяване на контакти, в това число срещи на най-високо ниво през последните седмици, са историческа промяна във външната политика на американските правителства, които твърдо подкрепяха автократичния президент Хосни Мубарак отчасти заради тревогите от ислямистката идеология на „Мюсюлманските братя“ и историческите им връзки с ислямистите, отбелязва изданието.

Промяната е, от една страна, признание на новата политическа реалност в Египет и в региона, където ислямистки групи идват на власт.

След като спечелиха почти половината от местата в първите два кръга на парламентарните избори, „Мюсюлманските братя“ навлязоха вчера в третия и последен кръг с възможност да увеличат преднината си и да спечелят пълно мнозинство, тъй като вотът е в райони, отдавна смятани за крепости на ислямистите.

Обратът в американската политика показва също, че правителството е склонно да приеме неколкократните уверения на „Мюсюлмански братя“, че техните законодатели искат да изградят съвременна демокрация, която ще зачита личните свободи, ще работи за свободен пазар и ще спазва международните споразумения, в това число договора с Израел, коментира „Ню Йорк таймс“.

В същото време обратът е израз на растящото недоволство на Вашингтон от военните управници на Египет, които се стремят да се сдобият с трайни политически правомощия и смазват със сила протестите срещу управлението им.

„Ню Йорк таймс“ цитира анонимен високопоставен американски служител, участващ в оформянето на новата политика, според когото е прагматично да се работи с „Мюсюлманските братя“ заради американските регионални интереси в сигурността.

„Според мен няма друг начин, освен да започнем да работим с партията, която печели изборите. Те бяха доста конкретни в умереното си послание – за регионалната сигурност и вътрешните въпроси, както и за икономиката“, каза служителят.

Източници, близки до правителството, определиха зараждащите се американски отношения с „Мюсюлманските братя“ като първа стъпка към подход, който може да се оформи към идващите на власт ислямистки партии в региона след въстанията от Арабската пролет.

Ислямистите извоюваха силно влияние в Мароко, Либия, Тунис и Египет за по-малко от година, отбелязва „Ню Йорк таймс“.

На фона на декларацията за новата американска политика, второто събитие за което споменах в началото, вече не изглежда чак толкова невероятно.

„Франс прес”: Ердоган се срещна с ръководителя на правителството на ХАМАС (3 януари 2012)

Реджеп Ердоган

Реджеп Ердоган разговаря в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си

Турският премиер Реджеп Ердоган разговаря днес в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си, съобщиха турските медии. Анадолската агенция уточни, че срещата е преминала при закрити врата.

Хание пристигна в Турция в рамките на първата си обиколка в чужбина (Египет, Судан, Катар, Тунис и Бахрейн) откакто ХАМАС установи контрол над Ивицата Газа през 2007 г., а Израел затегна ембарго над територията.

Западните страни и Израел смятат ХАМАС за терористична организация, но не и управляваната от проислямистко правителство Турция.

Към цитираното дотук ще добавя все пак още един кратък цитат:

Пентагонът: САЩ не търсят конфронтация с Иран ( 3 януари 2012 )

САЩ увериха, че не търсят конфронтация с Иран, заел се с демонстрация на сила около Ормузкия пролив, който има стратегическо значение за международната морска търговия с петрол, заяви представител на Пентагона.

„Никой в американското правителство не търси конфронтация по повод Ормузкия пролив. Важното е да се намали напрежението“, заяви в комюнике говорителят на американското военно ведомство Джордж Литъл.

И така – Какво се случи?

С един замах, в рамките на 48 часа, два дни след настъпването на новата 2012-та сякаш най-взривоопасното място в света – Близкият изток сякаш се умиротвори, някой по-чувствителни хорица сигурно биха пуснали и по една сълза на облекчение и овчи възторг от това, че изглежда светът става едно по-добро място за живеене?

Така ли е наистина?

Възможно ли е след десетилетия конфронтация между империята САЩ и мюсюлманите по света, след кървави войни и ответен кървав терор да настъпи приятелска прегръдка?!

Не бих казал. Промяната е много рязка, но не и неочаквана. Ако щете бяхме предупредени за нея цяла година по-рано. Целият този панаир инсцениран от Сорос, медии, секретни служби и прочее, наречен „Арабска пролет” бе окончателния етап в подготовката за тази „прегръдка”.

Цялата тази акция всъщност бе един от последните, предсмъртни спектакли, които неолиберализмът изигра, навличайки този път ислямска премяна.

Да – ислямска премяна. Защото точно за това става дума, ако трябва да съм максимално кратък:

Започва периодът на Ислямският неолиберализъм.

За издъхващата, обременена с неизплатими дългове и самоизчерпала се като концепция американска икономика, по-нататъшното обслужване на американските интереси (разбирай всъщност интересите на световния банков картел и мултинационалните корпорации) с военни средства и безумни харчове за Пентагона и диверсионните служби е невъзможно. И го измислиха! Вместо скъпоструващо масирано военно присъствие щафетата се предава на исляма, но не въобще на исляма, а на онези сили в него, които поемат ангажимента срещу получаването на властта да запазят свободния пазар и се придържат в икономиката към принципите на неолиберализма. Нещо напълно приемливо за мегаорганизации като „Мюсюлмански братя”, например.

Да, ще настъпи хаос при този ход, но това ще бъде управляем хаос, защото страните в горещия близкоизточен пояс няма да останат без контрол и управление. Невидимо управление, но не по-малко здраво от управлението на рекетите, самолетите, самолетоносачите и знаменитата мушка М-16. Управлението на банкерския октопод, на мултинационалните корпорации, управлението на парите…

Как се казваше в онази тъпа реклама?… Хитро, а!

Колкото до Израел и евреите, ако си спомняте преди няколко месеца ви говорих за десетките готови селища от закрит тип, изградени от израелски фирми в Югозападна България, а израелският президент говореше за подобни неща в Полша, Швейцария и не знам си още къде…

 
На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Според мнозина, истинската пречка пред напредъка на мюсюлманите е, че не развиват религиозните идеи и догми на нивото на съвременните религиозни нужди на ислямския свят, като цяло. Тази тенденция създава благотворна почва за появата и утвърждаването на радикални идеологии и поведение и съдейства за изолацията на мюсюлманите. Те не са в състояние да вървят в синхрон и да взаимодействат с останалия свят в посоката на промяната и обновлението. Уахабитската салафитска мисъл с основание се смята за войнстваща, тъй като нейните последователи вярват, че животът е грях и затова трябва да се пречистят преди да се явят пред Всевишния, включително като се държат далеч от светския начин на живот. В последното понятие се включват дори театъра, киното, музиката и други негови прояви. Ислямистите смятат за грях „смесването“ на двата пола на работното място и в училищата и твърдо се противопоставят на всеки опит за реформи в мюсюлманските общества, твърдейки, че всяка иновация е заблуда, която води към ада. В това отношение уахабитските салафитски теоретици са вредни не само за себе си, но и (най-вече) нанасят непоправима вреда върху обществото, като цяло. Техните идеи и поведение се основават върху три постулата:

-  Целият свят мрази мюсюлманите. Съществува зловеща конспирация срещу мюсюлманите, обединяваща „трите елемента на злото“: евреи, християни и светски настроени мюсюлмани.

- Истинските мюсюлмани да длъжни да отмъстят за убийствата, несправедливостта и окупациите в ислямския свят.

- Обявяването на джихад в защита на исляма е задължително, дори с цената на самоубийствни атентати срещу невинни хора и цивилни лица.

Както е известно, въоръжената дейност на салафитите-джихадисти започва след окупацията на Афганистан от съветската армия през 1979, като по-късно към арабските муджахидини се присъединяват и джихадисти от други страни. За духовен баща на екстремистите пък се смята шейх Абдула Азам, роден в Палестина през 1941. До 1980 той е преподавател в Ислямския университет в Йордания. Шейхът е почитан като учител на всички арабски муджахидини дори и от Осама Бин Ладен - първият фундаменталист, призовавал за „джихад” в Афганистан. На свой ред, Абдула Азам е силно повлиян от идеите на Саид Кътб, Хасан ал Банна и Ибн Таймия , които полагат  основите на ислямското екстремистко салафитско-джихадистко движение[1]. В завещанието си той пише, че обичта към джихада контролира чувствата и сърцето му. Азам подчертава, че тъй като в някои от главите (Сурите) и знаменията на Корана се призовава за джихад, самият той чувства, че не е изпълнил докрай задължението си да се сражава по пътя към Аллах. „Избрах пътя на смъртта, който ще ни доведе до вечен живот“, подчертава Азам. Тоест, според него, джихадът е борбата по пътя към Аллах и затова е задължение за всеки съвременен мюсюлманин. В тази връзка, той поставя въпроса, дали борбата в Палестина, Афганистан или в която и да било друга част на земното кълбо, не е опозорена от неверниците[2].

Джихадистката идеология

Както е известно, думата “джихад”, която се споменава в Свещения Коран, означава „стремеж, усилие или борба по пътя на Аллах“. Това е основно задължение на всеки вярващ и касае формирането на истинската същност на индивида, за да бъде той жизнеспособен член на мюсюлманската общност. В случай на война джихадът е разрешен като самозащита срещу агресора. Коранът казва: „Сражавайте се по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не отстъпвайте! Аллах не обича престъпващите, затова ги убивайте там, където ги сварите и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха и не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас. А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. а престанат ли, Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах“[3].

Чрез тези божии слова става ясно какво означава „джихад“. През вековете обаче те биват тълкувани по различен начин от отделните ислямски школи и факихи. Измежду всички постулати на исляма, именно тези тълкувания варират най-много според условията и в зависимост от обстоятелствата. От значение е, дали мюсюлманите са изправени пред външна заплаха, както по време на Кръстоносните походи например. В този случай “свещената война ”означава по-скоро борба за налагане на справедливост и то при самозащита за опазване на семейството, дома и земята. Всъщност, призивът към мюсюлманина е за борба срещу злото - вътре в него и около него. Това е покана към отделния индивид да върши съвестно своята работа, да се труди усилено за да храни семейството си. Тези ежедневни усилия също са вид джихад. Всяка обществена или индивидуална борба за налагане на ислямския начин на живот чрез убеждаване, т.е. посредством разяснения и съвети, а не чрез насилие, се нарича джихад.  Терминът „джихад“ обаче, често бива интерпретиран погрешно, тъй като умишлено се използва от екстремистките елементи за користни внушения. Джихад е също борбата за премахване на потисничеството, за освобождаване от чужда окупация, за граждански права (дори според законите, приети от международните организации за защита на човешките права). Тази борба е оправдана, а тези усилия също са джихад.

Историческото развитие на джихадистката доктрина

След смъртта на Пророка Мохамед ислямът се организира около абсолютното съблюдаване от сподвижниците му и общността на вярващите, като цяло, на Сунната, която е разделена на две поредици от текстове:

- Просветление (Ал Коран), т.е. божието учение, предадено от архангел Джибрил на Пророка Мохамед.

- Свидетелствата за мислите и поведението на Пророка, разказани пряко или косвено от първите му последователи. Този теологичен корпус много бързо става предмет на тълкувания, обявени за неоспорими, които позволяват да се систематизира един правен модел, определен от шариата (ислямския закон). Особено значение се придава на разсъжденията по аналогия, предназначени да уреждат нововъзникналите казуси въз основа на сходен случай, описан в Корана или в шариата[4]. Това полага основите на пет отделни правно-догматични школи: ханафитската, която е по-либерална и толерира използването на силогизми; маликитската, която се интересува от общата полза и обичаите; шафаитската, търсеща консенсуса в общността на правоверните; ханбалитската, която е по-твърдо и радикално настроена, и школата Джафари, известна като „доктрината на дванайсетте имами“.

Всички тези школи не допускат възможност за отклонения от възприетите правила и норми на исляма. В шиитската и в сунитската традиция идеята за мъченика се подчинява на великия джихад, но в исляма самоубийството е забранено. То се смята за незаконен акт, който лишава мюсюлманина от благата на рая. В буквалния смисъл, понятието „джихад“ означава „полагане на усилие”. Шариатът предлага два модела на саможертва чрез джихад. От това основно понятие произтичат двете отделни, но допълващи се понятия за Голям и Малък джихад. Големият джихад е духовно усилие, което всеки мюсюлманин трябва да направи, за да спази законите на исляма. Негов дълг е постоянно да поддържа силна религиозна вяра, което да му позволи да се държи като истински правоверен. Малкият джихад пък е дългът на всеки мюсюлманин да защитава със средствата, с които разполага, своята религия, когато тя е застрашена. Различните тълкувания на понятието „джихад“ през 70-те години на ХХ век улесняват  появата на политическия ислямизъм, наричан също „радикален ислямизъм“. Това по естествен начин води и до възникването на джихадисткото движение.

Концепцията за Малкия джихад често се тълкува като по-скоро отбранителна. Според онези, които я споделят, така се създават необходимите условия за завръщане към основите на религията и пресичане всеки опит на „неверниците“ да отнемат придобивките на исляма. Движението на войнстващия джихад се ражда в резултат от уахабитското изкривяване на салафитската фундаменталистка мисъл, проповядваща връщане към корените на чистия първичен ислям. Уахабизмът обаче става оръдие в ръцете на едно ново поколение радикални ислямисти. Чрез него те се стремят да оправдаят упражняването на политическо насилие, смятайки го за единствено възможния начин на действие за възстановяване системата на Халифата като универсална форма на политическо и религиозно държавно управление и обединяване на мюсюлманската общност. Понятието „салафитски ислямизъм” не е теологична доктрина, а движение, използващо исляма за политически цели. То представлява радикалната част на  политическия ислямизъм. Целта на радикалите ислямисти е да наложат на обществото и държавата традиционния модел на обществени отношения по каноните на шариата (ислямския закон). На практика, можем да говорим за аналогия, в съдържателен план, между понятията салафитски ислямизъм, радикален ислям и политически екстремизъм. Общото между тях е употребата на насилие, чрез „джихадисткия ислямизъм”, за да се постигне желаната крайна цел. С последното понятие се обозначава новият етап от еволюцията на салафитската идеология, когато войнстващият ислямизъм използва, възприема и адаптира методите на борба на тероризма за да наложи своите виждания или да подчертае своята идентичност. Салафитският ислямизъм превръща джихадисткото движение в средство за действие, наблягащо повече върху индивидуалната ангажираност на бойците за каузата на онова, което те смятат за борба в и за Божия път[5]. Макар и сунитски по произход, днес той  представлява основна заплаха в международен план, тъй като се основава на утопични политически стремежи. Това е най-маргиналната и екстремистка форма на съвременния религиозен тероризъм, тъй като при него политическото насилие вече не е средство за борба, а до голяма степен се е превърнало в самоцел. Самоубийствените атентати се възприемат като висша форма на служене на ислямистката кауза. Бойците-джихадисти не се колебаят да се самоубият за каузата на Аллах, опитвайки се чрез „мъченичеството“ да продължат онова, което възприемат като нова епопея по пътя към Световния халифат.

Корените на това движение водят началото си от школата на  ханбализма, проповядващ фундаменталисткото прилагане на принципите на исляма и стриктното подражание на действията на „ал салаф ал салих“, т.е. сподвижниците на Пророка Мохамед. Ибн Ханбал (780-855), а няколко века  по късно и Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, се опитват да заличат историческите и културни различия между народите, изповядващи исляма, и да обединят мюсюлманската общност около пренесеното от Пророка Мохамед послание. Затова те се противопоставят на всяко по-широко тълкуване на Сунната, смятана за низпослана от Аллах веднъж и  завинаги. Те открито поставят въпроса не само за джихада срещу неверниците, но и за наказанието, което следва да получат онези мюсюлмани, които са се отклонили от Божия път. Тук е мястото да отбележа, че фундаменталната разлика между сунити и шиити е свързана с функцията на имама. За шиитите, функцията на халифа е политическа, което значи че тя е временна, докато имамът е преди всичко религиозен водач.

Специфично влияние върху развитието на шиитския (а и сунитски) джихадизъм оказва шиитът Али Шариати, роден през 1933. Той се опитва да адаптира шиитския ислям към основните проблеми на съвременната политическа реалност за мюсюлманските народи, включително окупацията и антиимпериалистическата идеология. Неговата рецепта е да се даде политическа власт на религиозния водач. Така, чрез радикалното обновление на шиизма, той отваря пътя на иранския аятолах Рухола Хомейни към властта. Благодарение на своите яростни антиимпериалистически проповеди, пожънали успех сред маргиналните класи и по-слабо образованите мюсюлмански религиозни прослойки, Хомейни налага първия модел на религиозна теокрация в съвременния ислямски свят. Той установява религиозна диктатура в Иран и в същото време подготвя манипулацията на шиитските общности извън Иран чрез износа на иранския религиозен модел[6].

Моделът на радикално ислямско общество, генериран от революцията в Иран, оказва силно влияние и върху шиитската общност в Ирак. В резултат от въздействието на революцията на Хомейни върху шиитите, те стават все по-враждебно настроени към управляващите в техните държави заради социалното неравенство и липсата на справедливост, както и заради повсеместното разпространение на корупцията, обричащи на бедност огромната маса от населението.

Тероризмът – modus operandi

Популизмът на ислямския радикализъм оказва мощно притегателно въздействие върху многобройните младежки общности в ислямските страни. Този успех се дължи на семплия и директен подход към болезнените проблеми на обществото. На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“. Силно оръжие в техния идеен арсенал, придаващо идеологическа завършеност на ислямистките им каузи, е тезата за провала на съвременните политически идеологии – както на Запада и капитализма, така и на Изтока и марксизма. Впоследствие тази позиция бива усвоена от всички ислямски екстремистки организации[7]. Предимство при рекрутирането на активисти се отдава не толкова на специалната подготовка за подривна дейност, колкото на това терористите и особено терористите-самоубийци да бъдат идеологически предани на ислямистката кауза. Единствено по този начин ръководителите на ислямистките групировки мотивират чрез идеологическа зависимост атентаторите-камикадзе. Анализът на специфичната персонална нагласа на извършилите или подготвящите се да извършат самоубийствен атентати показва, че те се различават от класическата суицидна личност, тъй като притежават скрита агресия, която е задължителна предпоставка за възможността да бъдат манипулирани.

Опитът показва, че влиянието на идеологията на екстремистките терористични организации е огромно. Примерите с Ал Кайда, ХАМАС и други подобни структури са сред най-популярните. Доминиращата характеристика на терористите, извършили самоубийствени атентати е, че до този момент не са имали ясна и цел и мисия в живота си. Като правило, при тях във висока степен е развит религиозният фанатизъм и те са подчертано податливи към религиозни внушения. Особено ярко изразено е това влияние при хора, имащи пряк досег с радикални философски концепции, ограничени и непълни, но фанатични представи за същността на религиите или пък изпитващи въздействието на комплексни причини и демонстриращи ярко изразено негативно отношение към съществуващите политически модели. Тази нагласа има по-силен мотивиращ ефект, отколкото например икономическите трудности, които също влияят върху психологическата стабилност на религиозните самоубийци. По правило, идеологията на терористичните организации и групи оперира със сложна смесица от обещания за удовлетворяване на стремежа за по-хармонично съществуване чрез премахване на дефинирания враг и бъдещи успехи. Не на последно място са обещанията за спасение на душата след смъртта и райско блаженство, тъй като джихадистите ще получат заслужена награда за тяхната саможертва в името на Бог, който ще ги благослови[8]. Самоубийствените атентати често са дело на манипулирани от екстремистките лидери личности с психични и поведенчески разстройства.

Районите, от които най-често се набират доброволци за осъществяването на самоубийствени терористични атентати в Ирак и Близкия Изток, като цяло, са:

-  Азия: Кавказ, Чечения, Дагестан, Таджикистан, Афганистан и Пакистан;

-  Европа: основно от емигранти, радикални ислямисти, произхождащи от Судан, Еритрея, Чад, Алжир, Нигерия, Кашмир, Турция, Пакистан, Индия и Либия;

-  Близкия Изток: Палестина, Ливан, Либия, Судан, Тунис, Саудитска Арабия, Сирия, Йемен и Кувейт[9].

Колкото и да е парадоксално, възникването на усещане за лична безопасност, повлияно от фанатичната надежда за “по-добър живот” след смъртта, кара този тип хора да виждат в самоубийствения терор своеобразно средство за самосъхранение. Обикновено членовете на тези организации смятат обкръжението си от съмишленици за по-добро от заобикалящото ги общество. Те са въодушевени от идеята, че са част от общност с еднакви благородни идеали, стремяща се към постигането на своята обща цел с всички възможни средства. Така екстремистката организация или терористичната група се превръща в „съвършеното семейство“. Независимо, че тези организации и групи обикновено се формират на религиозна основа, на практика те представляват своеобразни секти по отношение на фундаменталната религиозна концепция. В този смисъл, те не принадлежат към нейното пространство. Особен феномен при тях е характерната фиксация върху лидера на организацията, ползващ се с абсолютен духовен и политически авторитет сред редовите членове. По този начин в съзнанието на членовете на ислямистките организации възникват ирационални представи, манипулирани от волята на лидера. При това акцентът се поставя не толкова върху религиозните, колкото на социалните аспекти. Потъването на хората в този измислен свят с достатъчно далечни представи способства за стимулирането на тяхното подсъзнание. Известно е, че това необичайно състояние представлява заплаха, включваща възможността за пробив в индивидуалното и колективното им съзнание. Експертите-психолози, изследващи този феномен, подчертават, че участието в терористичните организации води до появата на емоционален регрес, в хода на който се променя оценъчната гледна точка на личността за протичащите в света събития. Постепенно това води до тотален разрив с реалността. Известно е, че груповото въздействие върху сензорните депривации в продължение на дълго време стимулира въображението и фантазиите. По-голямата част от хората, попаднали във фундаменталистките организации и групи, търсят подкрепа за излизане от кризисните ситуации, в които са попаднали. Младите хора без бъдеще лесно се отказват от реалността, в която на хоризонта не се очертава никакъв оптимистичен изход за тях. Тяхното минало като тинейджъри и настоящето на прокълнати безработни им затваря вратата към надеждата за по-добро бъдеще. Това обяснява, защо някои от тях  избират да умрат, вместо да продължат да живеят, смятайки, че смъртта ще бъде по-достойна от живота, който са принудени да водят. В тази ситуация изборът им е насочен към търсенето на спасение в смъртта, изпълнена с духовни надежди. Така, на практика, терористичните организации реализират стремежите на тези хора да запълнят психологическия дефицит в своето битие и да преодолеят тревогата си[10]. След участието в радикални организации процесът на връщане към реалността е труден, а понякога и невъзможен. От най-голямо значение в този процес е налагането на едно стереотипно мислене в рамките на определени парадигми, формиращи се под въздействието на масиран психологически натиск.

В резултат на индоктринацията, членовете на тези организации попадат в многостранна зависимост. Една от най-опасните динамики, наблюдаваща се в радикалните организации, е свързана с това, че психологическата манипулация протича незабележимо. Затова членовете им са лишени от възможността да изградят у себе си необходимата психологическа защита. Така те биват убедени, че внушаваните им идеи съответстват на техните собствени идеали. Илюстрация на тези твърдения е фактът, че дори в разгара на вълната от терористично насилие, дестабилизирала Египет през деветдесетте години на ХХ век, въоръжените групировки, които стоят зад нея, използват тактиката на психологическо мотивиране на атентаторите-самоубийци. Ориентацията към самоубийствени атентати е своеобразен лакмус за промяната в нагласата на младите хора в мюсюлманския свят. Рязкото повишаване на техния брой провокира ожесточени идеологически дебати. Налице е сериозна еволюция във възгледите на самите радикални ислямисти. Променя се например традиционната представа, че ислямът смята самоубийството за грях. Едва ли убийствата на цивилни граждани се вписва в този религиозен постулат. По принцип, ислямистите винаги са готови да вдигнат оръжие и да се бият до смърт срещу враговете си. Но по време на войната срещу съветските войски в планините на Афганистан те не демонстрират никакво желание да извършват самоубийствени атентати, жертвайки в тях живота си, както и този на цивилните наоколо.

Очертават се няколко фази на индоктринация сред членовете на салафитските терористични организации:

- Използване ефекта на емоционалната дестабилизация и противоречията за вербуване чрез  активно въздействие върху личността, целящо формирането на нова идентичност, т.е. формирането на нова адаптивна личност;

- Усещане за раздвоеност. Целта е да се провокира емоционално напрежение или пък апатия;

-  Заздравяване на връзката с групата и, същевременно, провокиране на отчуждение от околния свят. В тази фаза на подсъзнателно ниво възниква усещането за опасност и несъответствие. Тук има значение не само раздвояването на съзнанието, но и съдържанието на преживяванията на адиктивната личност. Ако те повече стимулират подсъзнанието, опасността от срив се засилва[11].

Профилът на терориста - самоубиец

Няма общоприет отговор и определение за това, какво е терорист и какви са причините, довели до формирането му като такъв. Факт е, че ние консумираме резултатите от действията на личности, съчетаващи (и то в крайни измерения) едновременно агресията и към другите, и към себе си. Човешката агресия може да се провокира както от елементарни, така и от по-глобални събития. При всички случаи обаче, манипулирането на отделните индивиди става по-лесно когато те са ниско образовани, нестабилни психически, бедни, водят мизерно съществуване, нямат светско образование и са податливи на внушения.

Проф. Х. А. Купър, водещ изследовател от Американския университетски институт за авангардни изследвания в областта на правото, изследва мотивацията и особеностите на психологията и поведението на терористите и техните жертви. Той отбелязва, че и при политически мотивираното, и при индивидуално мотивираното поведение терористът се нуждае от постоянно, устойчиво позитивно внушение за да приеме самия акт на тероризма. Той трябва да мисли и споделя поставените цели като вътрешна необходимост и сляпо да се подчинява, без дори да мисли, на избраната кауза. Според Купър, истинският терорист е този, който е напълно убеден, че терористичният акт e единствения начин за постигане на така желаната цел, а всички останали подходи са само губене на време. Тероризмът е предимно акт на самолегитимация.[12]

Особено силно негативно отражение в случая има отказът на държавата, обществото и семейството да контролират светския образователен процес. Именно семейството и обществото са факторите, насърчаващи и стимулиращи появата на екстремистките идеи особено, когато обществото е разделено идеологически и интелектуално. Те носят и най-голяма отговорност за възникването и развитието на феномена тероризъм. Определено, терористичното поведение е продукт на комбинация от фактори, стимулиращи личностната еволюция. По-важните от тях са:

- Липсата на баланс и стабилност в семейството, както и неупражняването на контрол върху подрастващите. Психическата и емоционалната нестабилност допълнително генерират процеси на разпадане на семейството и разрушаване на моралните стойности у подрастващите, а това на свой ред задълбочава неравностойното им положение в обществото. В този смисъл ориентацията към радикалната терористична идеология се явява компенсаторен механизъм, който идва да замести опората на здравото и задружно семейство.

- Икономическата непълноценност. С този аспект е свързана и липсата на надзорната роля на родителите и рода. Заради трудните икономически условия на живот и бедността, нестабилните личности лесно биват примамени от щедрите обещания на терористичните лидери.

- Липсата на информираност за същността на истинското религиозно учение. Непознаването на каноните на вярата превръща необразованите млади хора в лесна плячка на радикалните проповедници, присвоили си ролята на техни духовни и житейски наставници.

Това са само част от факторите, които стимулират появата на радикалните екстремистки идеологии. Твърде често радикалният фанатик влиза в конфликт със семейството си и по този начин още по-силно се оплита в мрежите на ислямистите, затваряйки пътищата за връщането си към нормалната социална среда.

Специфичните методи, които групите за терористичен натиск използват за рекрутиране и мотивиране на своите бойци, включват широк диапазон от стимули. Те варират от колективната солидарност и взаимопомощ между членовете до имагинерните обещания за вечен живот и вечно щастие в отвъдния свят, като компенсация за саможертвата. Отделният боец разглежда участието си в радикалното братство като свой личен успех, тъй като то го е превърнало във важен и обичан човек, доколкото върху него лежи голямата отговорност за напредъка на нацията, премахването на окупацията на неверниците и защитата на религиозните светини.

Социалната солидарност и общата подкрепа между членовете на радикалните общности са друга основна предпоставка, която привлича като магнит младите мюсюлмани. Това се отнася не само за по-бедните, за които се полагат специални грижи за издръжка и образование в т.нар. „радикални джамии“, но и за произхождащите от средната класа. Ежегодно се провеждат специални лагери за теологическо образование и възпитание, както и военизирани школи, по време на които младите радикали получават не само специални знания, но и изграждат тесни емоционални контакти със своите съмишленици. На обучителните семинари активистите попиват разказите, как първите мюсюлмани са живеели заедно и са воювали за исляма, слушат истории за героите, загинали за истинския ислям – например тази за Халид ибн Уалид, заслужил прозвището „Мечът на Аллах“.[13]

Успехът на радикалните проповедници се корени в това, че те успяват да внушат на учениците си идеализирана романтична картина за миналите битки на исляма и да ги накарат да мечтаят да повторят подвига на предците със същия успех в настоящето. Така радикалите постепенно възприемат и адаптират своето битие в един паралелен на социалната реалност свят, където се чувстват сигурни, защитени и значими. Това се отразява на техния начин на живот и дори на външния им вид. Те се откъсват от семейството си, ако то не споделя ислямистките възгледи, и стават силно зависими от лидерите на своята радикална групировка.

Другият емоционален фундамент, който променя начина на мислене и поведение на радикалите, е внушението, че ислямът е застрашен. Истинските мюсюлмани трябва да живеят според ислямския закон, проповядван от Пророка Мохамед в Корана и Сунната. Заплахата идва от множество врагове – от християните и евреите, до светските антиислямски правителства в самите арабски държави.

Съвременното радикално ислямистко движение минава през четири поколения писатели и духовни лидери за да кристализира накрая в идеологията на войнствени радикални движения, като „Мюсюлмански братя“ и Ал Кайда с нейните регионални структури. Общото между тях е принципното им  подчинение на т.нар. „пет стълба“ на философията на радикалния ислям: подчинявай се на ислямския закон; неверниците са навсякъде около нас; ислямът трябва да управлява; джихадът е единственият начин за постигане  на победа; вярата е причината.

Тези пет принципа характеризират манталитета на всеки ислямски радикал, който мотивира борбата си с религиозни, а не с политически мотиви[14]. Успехът на радикалните идеологии и организации се дължи до голяма степен на т.нар. опозиционен синдром. Преплитането на социалното недоволство и липсата на перспектива за младите с призивите на радикалните проповедници и лидери за по-справедлив и хармоничен свят засилват популярността на ислямистите сред младежта. Те влизат в ролята на „добрата опозиция“, внушаваща, че е коректив на зле функциониращите мюсюлмански общества. Това се видя особено отчетливо по време на революционните движения в рамките на т.нар. „Арабска пролет“. В Египет например, идването на власт на „Мюсюлманските братя“ стана възможно благодарение на дългогодишното и дълбоко инфилтриране на идеите и структурите на движението в обществото именно в качеството му опозиционна на светското управление сила.

Динамиката и географският аспект на световния, регионалния и националния тероризъм се променят непрекъснато и зависят от развитието на международните политически събития и тенденции. Едно сравнение със статистиката на извършените терористични актове по света за периода 1968-1979 показва, че през 80-90-те години на ХХ век и началото на ХХІ век техните характеристики и мащаби са претърпели значителна промяна. Част от тази очевидна промяна са арабските държави. От относително мирни и сигурни, през първия от споменатите по-горе периоди, днес страни като Сирия, Ирак и дори Египет са се превърнали в бойно поле на истинска терористична война[15].

Заключение

Всичко казано дотук показва, че успешният анализ на съвременния ислямистки тероризъм следва да се основава на мултидисциплинарния подход при изследването на конкретните събития, съответстващ на глобалната същност на този феномен.

Освен лошото състояние на икономиката, цивилизационната изостаналост на обществото в културен и научен план, е сред основните фактори, които водят до увеличаването на броя на безработните и радикално настроени млади хора в ислямския свят. Следователно съществува пряка корелация между социално-икономическите условия и, в частност, безработицата и ниското образователно равнище, от една страна, и ниското ниво на жизнения стандарт, от друга. Тези фактори, наред с религиозния фанатизъм, водят до нарастването на екстремизма от всякакъв вид в мюсюлманските общества. Така се създава благодатна почва за разрастване на тероризма и се стимулира активността на терористичните организации в Близкия Изток, като тя постепенно прелива и отвъд неговите граници.

* Докторант във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”


[1] Чуков, Вл., Ислямският фундаментализъм,….. с.13.

[2] Абдула Азам, www.yabeyrouth.com/pages/index1310.htm, 23. 05. 2012.

[3] Свещен Коран, Джедда, 1986, глава „Ал бакара”, знамение 190-193.

[4] Чуков, Вл., В. Георгиев, Философия и теория на ислямското право, Лик, 1998, с. 94.

[5] Hussein, S., Global Security in the Age of Religious Extremism, PRISM,  http://www.e-prism.org/images/Religious_Fundamentalism_-_August_2006.pdf, 8.08.2006.

[6] Shariati, A., Islamology. The Basic Design of Thought and Action, Part 1, http://www.shariati.com/english/islam/islam1.html, 24.04.2014.

[7] Rosen, E., The Muslim Brotherhood’s Concept of Education, Current Trends of Islamist Ideology, PRISM, http://www.e-prism.org/images/20081111_CT7final_lowres_.pdf, 4.11.2008.

[8] Al Abaad, A., With Which Intellect and Religion Can Suicide Bombings and Destruction Be Considered Jihad?, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Abd_al-Muhsin_bin_Hamad_al-Abbad_-_Against_suicide_bombings.pdf, 10.10.2012.

[9] Сейф, А., Рисала иля муджахидин ал ирак хаула ад димократия уа ал интихабат, Послание към мудхахидините на Ирак за демокрацията и изборите, PRISM, http://www.alsunnah.info, 13.12.2009.

[10] Radu, M., Al Qaeda Confusion: How to Think About Jihad, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Al_Qaeda_Confusion_How_to_Think_about_Jihad_-_31-7-07.pdf, 3.07.2007.

[11] Пак там.

[12] Cooper, H., A., Political Terrorism. Vol. II. Ed. By Lester A. Sobel, Clio Press, Oxford, 1978, p. 18.

[13] Габриел, М., Умът на един ислямски терорист, С. 2009, с. 21-22.

[14] Цит. съч....с. 85-86.

[15] Mickolus, Ed., Transnational Terrorism. A Chronology of  Events, 1968 – 1979, London, Aldwych Press, 1980, pp. xiv-xvii.

 

Как се манипулират зрители с тврепортажи

Комисия за защита от дискриминацияНа 29 май bTV излъчи репортаж в централните си новини от Комисията по дискриминация. На заседанието на Комисията бе изпратена репортерката Миролюба Бенатова, която се води за тежката артилерия на тази медия.

Изненадах се от репортажа и дикторския текст, тъй като в него липсваха факти, а наличните бяха представени непълно и невярно.

Какво имам в предвид:

Забрадената СайдеПод заглавие „Шестокласничка бе отстранена от училище заради забрадка” репортажът започва с въпрос:

„Закононарушение или дискриминация се крие зад носенето на забрадка в училище?” - пита в репортажа си Бенатова. Малка, предварителна справка в законодателството, би направила въпросът излишен...

До месец се чака решението на Комисията по дискриминация. Казусът е по жалба на шестокласничка от село Горно Краище, която била отстранена от училище заради забрадката на главата си.

Областният мюфтия Айдън Мохамед, но дали е легитимният?Сайде слага забрадка, след като навършва пълнолетие, според религията си. Отива на училище и вече нищо не е същото, защото според директора, забраденото момиче нарушава действащия Правилник и демонстрира религиозен символ.

„Символ означава да нося полумесец на шията, както християните – кръст. Забрадката е религиозно задължение, конституцията не го забранява”, казва Айдън Мохамед, областен мюфтия на Благоевград, за когото не бе уточнено от ръководството на признатия за Главен мюфтия, Неджим Генджев ли е, или от другото, нелегитимно мюфтийство.

Мюфтията и бездесъщият Красимир Кънев от Български хелзинкски комитет също са дошли на делото на СайдеРазликата между двете мюфтийства е в признаването – Генджев бе признат от Върховния съд, докато Мустафа хаджи, бе признат, доколкото зная единствено от бившия американски посланик Джеймс Уорлик.

Та в репортажа ми липсваше това уточнение, тъй като Мустафа Хаджи се взе на сериозно за Главен мюфтия и областните мюфтии под негово ръководство, няма как да са легитимни!

Толкова откъм липсващото уточнение по проблема с областния мюфтия на Благоевград, Айдън Мохамед.

Заради забрадката, момичето е отстранено от училище и така нейният случай стига до Комисията по дискриминация бе обяснено в репортажа на Бенатова.

„Отстранена е за една седмица от училище, защото нарушава Правилника. След като има закон, ние трябва да го спазваме, това е моето мнение”, заяви Радка Топалова, класен ръководител на Сайде пред камерата.

Според директора на училището, Ахмед Дундьов, случаят с тази ученичка е прецедент продължава излагането на фактите репортерката.

„Ученичка, забулена със забрадка да посещава учебни занятия... Тя е единичен случай, постъпили сме законообразно”, увери мъжът.

Тук зейна голямата празнина в репортажа: ученичка, забулена със забрадка да посещава занятия далеч не бе прецедент – КЗД вече има в архивите си дела и Решения по този казус, но това изобщо не бе споменато.

Бенатова наблегна на факта, че Сайде е добра ученичка, ходи редовно на училище, няма проблеми с поведението, не проповядва в училище и е взела решението да носи забрадката по собствено желание. Само че, отличният успех няма нищо общо с казуса, с който се бе заела Миролюба Бенатова...

Джамия в района, населен с български мюсюлманиА казусът не бе забрадка или не, той бе много по-дълбок и различен, като включва в себе си изборът: светското или ислямисткото.

Казусът бе: религиозно малцинство на кой ислям е носенето на забрадки, на радикалния или на ортодоксалния?

Защото светска държава като Турция не би следвало да отстъпва от светските ценности и да се връща към утвърждаването на тези на ислямистите...

Момичето и неговите родители са подали жалба до КЗД за тормоз, който можел да попречи на Сайде да продължи образованието си.

В края на репортажа Бенатова каза, че Решението на Комисията по дискриминация ще стане ясно до месец и може да се обжалва пред Административния съд в София.

Защо обърнах внимание на празнотите в репортажа?

Когато един репортаж се поднася с подбрани факти, а се спестяват други, той е манипулиран. Ето какво имам в предвид:

2008 година, Комисията за защита от дискриминация излезе с решение, че жалбите на три ученички от гимназията по електротехника "А.С. Попов" в Девин за дискриминация заради забележки да не носят забрадки в училище са оставени без уважение.

Ученичките Рамзие Шаиб, Фатме Чанта и Улия Шаибова са се оплакали, че им е била направена устна забележка да не идват в училище със забрадки и са поискали наказание за директора Васил Василев и за шефа на Регионалния инспекторат в Смолян, Тодор Петканов.

Въпросното Решение на КЗД е второ по казуса за носене на религиозни символи. Първото е от 27 юли 2006 г. във връзка със сигнал на ОИРК /Обединението за ислямско развитие и култура/ до Комисията, оглавявана от Кемал Еюб, за това, че в едно училище е имало дискриминация.

Тогава Жалба в Комисията бе подадена от ОИРК, а не от самите ученички или техните родители, като жалбоподателките бяха обявявили себе си за турско етническо малцинство. Във връзка с Жалбата, Комисията излезе с предписание към Министерството на Даниел Вълчев, но той не направи нищо с уговорката, че правилата щели да бъдат записани в бъдещия Закон за просветата...

Безобидни ли са тези явления и до какво водят те – наясно ли са жалбоподателите?

Налага се да припомня, че Мустафа Кемал Ататюрк, който бе начело на Турция като президент от 1923 до 1938 г., сложи край на отживелиците на Османска династия и ги замени с Конституционна република.

Ататюрк забрани носенето на фереджета в обществени сгради и институции, установи равноправието на жените, направи училищата светски...

Това са много важни събития от най-новата история на Турция, които удивляват с размаха си и днес, когато деца на така нареченото религиозно мюсюлманско малцинство в България, клонят в поведението си не към светската, характерна за Турция реформа, а към арабския ортодоксален ислям.

Тук логично възниква въпросът: арабски мюсюлманки ли са тези ученички, та носят забрадки, като символ на своята религия да не би да принадлежат към религиозно малцинство, което изповядва арабски ислям? Нещо не се връзва - губи се логиката.

В Закона за закрила на детето е записано, че децата в училище не могат да бъдат използвани за политическа, синдикална или верска дейност. Такава забрана съществува и в Закона за народната просвета.

Не е ли твърде опасно да се употребява едно дете от религиозни подбуди и да се тика да заема позиция, която не е в унисон нито с действащото българско законодателство, нито със светския характер на съседна Турция?

По казуса "забрадки в училищата" ОИРК бе обърнало внимание на КЗД, че липсва търпимост от страна на училищното ръководство. В международното право съществува определение на понятието "търпимост" и то в Декларация за принципите на търпимостта, утвърдена на Конференция на ЮНЕСКО, според която търпимостта означава възприемане, уважение и правилно разбиране на богатото многообразие на културите на нашия свят, на нашите форми за себеизразяване, на способите за проявление на човешката индивидуалност.

В жалбата на ОИРК се твърдеше, че липсва търпимост от страна на училищното ръководство.

Декларацията за принципите на търпимостта е утвърдена с Резолюция 5.61 от Конференцията на ЮНЕСКО от 16 ноември 1995 г. Приетата Резолюция има политическо-морално значение, но това не омаловажава нейното значение в съвременното общество, тъй като е приета от универсална международна междуправителствена организация.

Какво представлява търпимостта според цитираната Резолюция?

В член 1, точка 1 от Декларацията "Търпимостта означава уважение, възприемане и правилно разбиране на богатото многообразие на културите на нашия свят, на нашите форми на себеизразяване и способите за проявление на човешката индивидуалност. На търпимостта подпомагат знания, отвореност, общуване и свободата на мисълта, съвестта и убежденията. Търпимостта е хармония в многообразието. Това не е само морален дълг, но и политическа и правна потребност. Търпимостта представлява добродетел, която прави възможно постигане на мир и подпомага замяната на културата на война с културата на мир". В точка 2 от същия член се казва: "Търпимостта не е отстъпление, снизхождение или безразличие. Търпимостта това е преди всичко активно отношение, което се формира въз основа на признаването на универсалните права и свободите на човека". "Търпимостта това е задължение да се подпомага способността за утвърждаване правата на човека, плурализма ....., демокрацията и правовия ред. Търпимостта е понятие, което означава отказ от догматизъм, от абсолютизацията на истината....." /член 1, точка 3 от Декларацията/.

В член 5, алинея 1 от Декларацията за премахване на всички форми на нетърпимост и дискриминация на основа на религия или убеждение, приета с Резолюция № 36/55 на Общото събрание на ООН изрично се посочва, че: "Родителите, и в съответните случаи, законните попечители на дете имат право да определят неговия начин на живот в рамките на семейството в съответствие със своите вероизповедание или убеждения, а също така изхождайки от нравственото възпитание, което по тяхно мнение следва да получи детето." В алинея 3 от същия член се посочва: "Детето се предпазва от каквато и да било форма на дискриминация, основана на религия или убеждение. То следва да се възпитава в дух на разбиране, търпимост, дружба между народите, мир, всеобщо братство, уважение към свободата на вероизповедание или убеждения на другите хора, а също така и с пълното съзнание, че неговата енергия и способности трябва да бъдат посветени на служенето за благото на другите хора."

Ще припомня още нещо:

Докато турският премиер Реджеп Ердоган в предишния си управленски мандат обещаваше, че Анкара ще се погрижи за Кърджалийския район и съветваше родопчани да стоят по-близо до Турция, докато влизаше от джамия в църква - в родината му вървеше дело срещу партията и правителството му.

Хронологията на този скандал бе следната: турският Конституционен съд реши единодушно да проведе изслушване по дело, чиято цел бе закриването на управляващата Партия на справедливостта и развитието /ПРС/, предаде Би Би Си.

Телеканалът Си Ен Ен Тюрк съобщи, че докладчикът на Конституционния съд в Турция е раздал на членовете на съда доклада си, съдържащ предварителната оценка на разследването във връзка с искането за закриване на управляващата Партия на справедливостта и развитието /ПСР/. В момента, в който членовете на Конституционния съд приключеха със запознаването с този доклад, се очакваше съставът на съда да се събере на заседание.

Когато дойде часът, турският Конституционен съд взе решение да разгледа делото за забрана на управляващата Партия на справедливостта и развитието /ПСР/, по обвинение, в "подкопаване на светския характер на държавата”, предаде АФП. Каквото и да се говори за Турция – едно не може да се отрече: там има действаща съдебна власт и законност.

11 съдии взеха единодушно решение да приемат обвинението. Информационните агенции съобщиха, че президентът Абдуллах Гюл също е бил включен в процеса и решението за това е било взето с мнозинство от гласовете.

Няколко дни по-късно висш турски прокурор поиска от Конституционния съд да закрие ПРС и да забрани на министър-председателя Реджеп Тайип Ердоган, на президента Абдулах Гюл и на още 70 длъжностни лица от партията да упражняват политическа дейност за пет години по обвинения в опити за изграждане на ислямска държава. Внесените документи срещу партията на Ердоган бяха 162 страници, в които се съдържа дълъг списък на доказателства, че правителството прокарва ислямистка програма.

Турският вестник "Милиет" тогава коментира, че въпросът за забраната на управляващата Партия на справедливостта и развитието в Турция е бил обсъждан на срещата между вицепрезидента на САЩ Дик Чейни и премиера на Турция Реджеп Ердоган.

"Милиет" написа, че Ердоган е дал информация и на американския вицепрезидент за искането за забрана на управляващата ПСР. Ердоган е информирал Чейни, че в обвинителния акт ПСР е показана като съпредседател на големия проект на САЩ за Близкия Изток. А за този проект официално бе известно твърде малко - това, което се знаеше бе, че с протекциите на САЩ, Турция води една политика на налагане на умерения ислям, които е отдалечаване от светския характер на държавата.

Оли Рен, като слон в стъкларски магазин

Според Агенция "Фокус", която се позова тогава на вестник "Хюриет", еврокомисарят по разширяването Оли Рен бе заявил във връзка с делото за забрана на Партията на справедливостта и развитието в Турция, че това дело е в сериозно нарушение с европейските критерии и може да постави "на бесилка" преговорите за присъединяване към ЕС?! Това изявление еврокомисарят Оли Рен бе направил на пресконференция след неофициалната среща на външните министри на ЕС, организирана при домакинството на ротационната председателка на ЕС,Словения. Еврокомисарят бе съобщил, че тази стъпка, може да доведе до конституционна промяна в Турция и я бе определил като "една грешка на системата"...

Въпреки това, Рен бе признал, че Брюксел ще е принуден да разглежда това събитие от гледна точка на политическите права и правата на човека. Това изявление на Оли Рен изобщо не повлия на магистратите от Конституционния съд.

Както е известно, управляващата партия на Ердоган бе поискала промяна на Конституцията, заради налагане на носенето на забрадки в учебните заведения, но на 12 март т. г., Върховният административен съд на Турция отмени окръжни указания на председателя на Висшия учебен съвет, проф. д-р Юсуф Зия Йозджан до ректорите, свободно да допускат в университетите студентки със забрадки, написа вестник "Сабах".

Въпреки тази отмяна, някои от турските университети продължиха да приемат студентки със забрадки, докато други не допуснаха в аудиториите забрадени момичета. По този повод, Ректорът на университета в Трабзон, Ибрахим Йозен, заяви, че този въпрос ще бъде решен окончателно с решението на Конституционния съд, което ще помогне за преодоляване на хаоса във функционирането на висшето образование.

В Турция предложената от Партията на справедливостта и развитието /ПСР/, формулировка за предоставянето на свобода на облеклото в университетите предизвика силни реакции сред обществените кръгове.

Председателят на женските дружества на Социалдемократичната народна партия в Турция Есер Джиласун заяви, че тюрбанът /мюсюлманската забрадка/ е символ на онези, които искат да направят Турция една ислямска държава.

Оттук нататък партията на Ердоган е на път да си навлече големи неприятности, след като 11 конституционни съдии взеха единодушно решение да приемат обвинението. Изслушването по това дело може да доведе до закриване на партията на турския премиер, въпреки че е управляваща. Но тук става дума за едно друго решение на КС на Турция, което засегна по един или друг начин и събития в нашата страна.

Конституционният съд на Република Турция в свое Решение от 7 март 1989 г. /публикувано в Официален вестник от 5 юли 1989 г./ постанови, че светската държава е основна предпоставка за демокрация и е гарант на свободата на вероизповедание и равенство пред закона. Представянето на носенето на ислямски забрадки като задължително религиозно задължение би имало за резултат дискриминация между практикуващи мюсюлмани, не практикуващи мюсюлмани и невярващи хора по признак "облекло" като всеки, който отказва да носи забрадка би се третирал без съмнение като противопоставящ се на Исляма, или като атеист.

Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/, в състав Голяма камара по реда на член 43 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи/, в мотивите към Решението си от 18 май 2005 г. по делото Лейла Шахин срещу Турция, образувано по жалба № 44774/98 отбеляза, че принципът на светската държава е основата за забрана на носенето на религиозни символи в университетите в Турция. В този контекст, когато ценностите на плурализма, зачитането на правата на другите, и по специално, на равенството на мъжете и жените са били преподавани и прилагани на практика, напълно разбираемо е, че съответните органи са се стремили да запазят светския характер на обучението в съответното учебно заведение.

Това становище на ЕСПЧ бе пренесено от Комисията за защита от дискриминация /КЗД/ по отношение на ученичките Михаела Максимова Василева и Фатме Вахдиева Кехайова от Професионалната гимназия по икономика "Карл Маркс" в град Смолян, а именно, че те са били толерирани за сметка на останалите ученици като не са се съобразили с Правилника на учебното заведение и са посещавали със забрадки и дълго ритуално облекло занятия. Ето защо КЗД прие, че компетентните органи не само не са предприели адекватни действия за опазване на светския характер на обучението в държавните и общинските училища, но и са подложили на неравно третиране всички ученици, които спазват установените правила по Закона за народната просвета, Правилника за приложение на закона и Правилника за дейността на ПГИ "Карл Маркс".

Това бе поводът, в тази си част жалбата за дискриминация да бъде отхвърлена като неоснователна от КЗД. И тъй като сигналът е постъпил чрез неправителствена организация, а не от двете непълнолетни ученички, КЗД реши, че не може да се приеме, че не им е било оказвано въздействие да сложат забрадки при посещаване на избрано от тях светско училище. Самото включване на ученичките в телевизионни предавания бе прието като форма на психологически натиск, тъй като те са на такава възраст, че медийните изяви повишават тяхното самочувствие и ги правят в собствените им очи обществено значими...

Кой забрани забрадките в Девин - под това мото проведе своята среща разговор в студиото на Нова телевизия журналистът Георги Коритаров в последните дни на февруари 2008 година. В него взеха участие Красимир Кънев, председател на Български хелзинкски комитет, Ремзие Шаиб, ученичка в 11 клас от гимназия по електротехника "А. С. Попов" в Девин, Васил Василев, директор на гимназия по електротехника "А. С. Попов" в Девин и по телефона се включи г-жа Есен Фикри от Комисия за защита от дискриминация.

"Ново решение против забрадките?" - попита Коритаров и даде думата на Ремзие Шаиб, която каза: "Не ни е забранено да ходим със забрадки, само устно са предупредили директора и са казали ще се наложи да свалим забрадките..."

"На какво основание е направено това?" - попита Коритаров явно пропуснал спора, който се води преди време с други две ученички, но в Смолян.

"Основанието за съответното предупреждение бяха текстове от Конституцията, Закона и Правилника на Народната просвета, където..." не успя да довърши изречението си директорът на гимназията в Девин, прекъснат от Коритаров с въпроса: "Какви текстове от Конституцията?"

"Ами текстове, че образованието в България е светско и съответно всички религиозни атрибути...”

От информационните агенции изтече твърде показателна информация за процесите, които се случват в съседна Турция. Цитирам я дословно:

Анкара, Турция /КРОСС/ Жените, които абортират, са убийци, а прекъсването на бременността е посегателство срещу държавата - тази интерпретация на Ердоган се вписва отлично в плана му за "Нова Турция". Такава, каквато си я представя самият той, пише "Дойче веле".

Според действащото право в Турция всеки аборт, извършен до десетата седмица от бременността, е законен и остава без последствия. Очевидно премиерът Ердоган е решил да промени това положение, след като на няколко обществени прояви през последните дни той сравни аборта с убийство.

Въпросът ми към родителите на ученичката Сайде, към нея самата, към БХК и към сегашното ръководство на мюфтийството в България е: това ли е пътят на развитие на България - към ортодоксалния ислям?

Та той е път назад и играта с налагането му на българските мюсюлмани нищо чудно да доведе и в нашата страна да се забранят абортите!

Опит за финал

Късно вечерта от излизането на тази публикация, Агенция "Фокус" пусна въпроси и отговори по темата от МОН.

Предоставям на читателите на "Хроники" текста, който Агенцията публикува:

{edocs}sabradki-moh.doc,600,400,link{/edocs}

Колко е важно да бъдеш осведомен и подготвен...

Светска държава или връщане към исляма - този казус едва не коства управленския пост на Ердоган и оцеляването на партията му...

Засега слагам точка на историята със забрадката на едно момиче, в очакване на поредното Решение на КЗД по казуса.

 

Тълпите на площад ТахрирЗагърбеното насилие на площад Тахрир на кореспондентката Лара Лоугън доведе до издевателствата на гарата в Кьолн

Спасете Германия, спрете Меркел, призовават германци след станалите известни драматични събития на гарата в Кьолн, при които е имало нападения над жени. По-късно стана известно, че подобни посегателства от мигранти над жени е имало и в други германски градове, както и в други държави в Европа.

Полицията в Кьолн съобщи, че броят на жалбите за нападения в новогодишната нощ вече превишава 500. Германският министър на правосъдието Хейко Маас каза, че властите трябва да работят бързо и да установят дали нападенията в Кьолн са свързани с подобни инциденти в други градове.

Началникът на полицията в Кьолн беше уволнен след скандала, след като около 1000 мъже безпрепятствено нападнаха, притесняваха и тормозеха жени при „координирани“ атаки на градския площад.

Полицията съобщи в неделя, че 516 оплаквания са подадени през последните 10 дни, като близо 40% от тях са за сексуален тормоз.

Как се стигна до драматичните събития в сърцето на Стария континент?

Помните ли Лара Лоуган, кореспондентката на CBS, която беше най-брутално изнасилена на площад Тахрир от неизвестен брой протестиращи и по чудо бе спасена от озверелите насилници?

Закъснялата реакция за Лара Лоугън

Някой спомня ли си днес кореспондентката на CBS, Лара Лоугън, която правителството на Щатите „изостави” след изнасилванията на площад в Кайро, като покри с петдневно информационно затъмнение случилото се?

Една статия на Ричард Коен във „Вашингтон Поуст” зададе редица въпроси по този случай, които така и останаха без отговор. А точно в липсата на отговор са нещата, които се случваха около едва започващата Арабска пролет и събитията, които последваха.

Ето какво бе впечатлило журналиста от „Вашингтон Поуст” и как въпросите му увиснаха във въздуха без каквато и да било реакция от страна на други американски медии.

Коен обърна внимание на факта, че Лара Лоуган е била изнасилена на 11 февруари 2011 година, тя бе една от водещите и авторитетни кореспондентки на CBS в предаването “60 минути”, но самата телевизия необяснимо защо запази мълчание цели пет дни и кри трагичния инцидент!

Пет дни освен телевизията, която Лара Лаугън представляваше в редица арабски страни, и таблоидите „Ню Йорк Дейли нюз” и “Ню Йорк Поуст” мълчаха за случилото се с Лоуган /New York Daily News и New York Post/ обърна внимание Коен.

Тук не става дума за неприкосновеност на личния живот, а до задължението на медиите да информират американската общественост – пише Коен. Дали е от незнание – едва ли.

Какво се случи с Лоуган?

Тълпата на Тахрир я нападна и отдели от бодигардовете и екипа й, след което тя е била насилена от неизвестен брой мъже, като околните са крещели „Еврейка! Еврейка!”, влачили са я по земята, след което разкъсват дрехите й и я насилват!

Закъснялата реакция за насилието над Лоугън

Съвсем случайно някой съобщава на местни жени и войници какво се случва, и те пробиват сцената на този брутален акт, стигат до Лоуган и я измъкват от насилниците.

Тълпата на Тахрир, която афишира, че иска установяване на демокрация, „забрави” за какво е на площада стана съучастник в един ужасен инцидент и години по-късно нито САЩ, нито CBS, нито който е да било поискаха насилниците да бъдат наказани! Те даже не бяха заловени?!

Междувременно, след бруталното сексуално насилие на Тахрир, Лара Лоуган бе върната спешно във Вашингтон и хоспитализирана.

Медиите в Щатите проявиха едно необяснимо петдневно мълчание или  незаинтересованост, твърде неприсъщи за четвъртата власт.

Президентът на САЩ Обама посъветва Лоуган да се възстанови и върне към работата си?! Белият дом и президентът Барак Обама запазиха мълчание пет дни, а след като новината бе извадена на светло – единственото, което направи Обама бе да призовава Лоуган да се възстанови и върне на работа час по-скоро?!

Няма да коментирам дали точно това е следвало Обама да говори на една млада жена, която докато е била в ръцете на насилниците на площада в Кайро, двегодишният й син и съпругът й са я чакала в дома им във Вашингтон – въпрос на преценка и държавни интереси.

Далеч съм от мисълта да коментирам как се преодолява такова насилие, не смятам и че е лесно да се коментира широко в медиите преживяването на едно брутално насилие и на площада, пред тълпа крещящи мъже – само преживялата го Лара Лоуган знае какво й коства преживяното.

Лара Лоуган е родена в Южна Африка и е основен кореспондент на CBS от 2006 година за страните в Северна Африка. Нейните репортажи в „60 минути” и вечерните новини на телевизията бяха познати както от зоната на Ирак и Афганистан, така и от други арабски държави.

Случилото се с Лара Лоуган на площад Тахрир и последвалото петдневно мълчание от страна на редица американски медии и Белия дом показа, че за Щатите е било по-важно протестите, наречени Арабска пролет да продължат докато начело на Египет застане удобен на официален Вашингтон президент.

Ето защо едно насилие, макар и върху една изключително уважавана журналистка не е трябвало да попречи на имиджа на протестиращите и те да не бъдат „компрометирани” с издевателството, на което е била подложена Лоуган!

Затова CBS мълча, мълча и проправителствения „Ню Йорк таймс”, мълчаха авторитетни издания в Америка цели пет дни!

Затова, в името на бъдещите промени в Египет, насилието над Лоуган остана на заден план и след извършването му не бяха потърсени насилниците, за да бъдат съдени!

Нито една международна журналистическа организация не издаде и звук на възмущение от бруталното насилие над кореспондентката Лара Лоуган!

Самата Лоуган излезе след лечение от болницата и бе привидно овладяна, но на каква цена - това е известно само на нея и близките й.

От играчка - плачка

Цяла година пълни площади с протестиращи, революция, която американската пропаганда нарече „Арабска” не донесоха очаквания резултат за Запада и САЩ в Египет. Наблюдатели твърдяха, че в Египет ще се налага модел на турския вариант, след като за президент бе избран един радикален ислямист, Мохамед Мурси.

Президентът радикален ислямист МурсиПрезидентът Мурси заяви първоначално, че ще спази всички международни договори, но не минаха и няколко дни и той започна да говори, че ще преразгледа договора с Израел!

А това е Кемпдейвидския договор, подписан през март 1979 година. /Според този Договор, Синайският полуостров се връща на Египет и Ивицата Газа остава под израелски контрол, като се предвижда да бъде включена в бъдеща палестинска държава. Договорът също позволява на еврейските кораби да минават свободно през Суецкия канал и признава Тиранският проток и заливът Акаба за международни водни пътища. – бел. Л. М./.

Защо е важен този договор, защото с редица споразумения бе направен опит да се потуши дълго тлеещия арабско-израелски конфликт и точно египетската „част” от тези споразумения Мурси заяви, че е готов да преразгледа?!

Да не забравяме, че египетския президент Ануар Садат, един от радетелите на Договора от Кемп Дейвид бе застрелян на 6 октомври 1981 година от военни, членуващи в Египетски ислямски джихад!

С избора на Мохамед Мурси за президент на Египет бе установен режим, подобен на този Анкара, но в далече по-радикален ислямистки вариант. Това ли бе целта на САЩ и Запада – да се установи ислямистки режим, този на Мюсюлманските братя?

Времето даде своя отговор с голямото преселение на мигранти към Европа.

А канцлера Меркел казваше: “Бежанският поток е шанс за Германия”, след което смени курса за бежанците и поиска да се намали драстично броят на мигрантите?!

Докато ЕК се пазареше за квоти за прием на бежанци и създаване на горещи точки, Унгария обвини ЕС в лицемерие, а Швеция върна граничния контрол.

Днес...

Канцлера МеркелПочти половината жители на Германия подкрепят идеята за въвеждане на ограничения спрямо бежанците до 200 хиляди души годишно, пише РИА Новости.

Според социологическо проучване, извършено от института „Емнид“ 48% от германците подкрепят подобни мерки, докато 44% ги отхвърлят. Особено силна поддържка идеята има в Източна Германия, където в полза на ограничаването на миграцията се изказват 58% от населението.

По-рано министър-председателят на Бавария Хорст Зеехофер заяви, че Германия може да приема най-много до 200 хил. бежанци годишно. Според него настоящият брой приети мигранти е „твърде голям“.

До момента Германия е приела над един милион бежанци. Предполага се, че още около 250 хиляди от тях са пристигнали в нея и живеят на нейна територия нелегално.

 

Айфеловата кулаСамо преди век европейските държави бяха господари на света. Техните обширни империи се простираха из целия свят. Европа притежаваше всичко най-добро на планетата. Днес обаче, това вече е минало.

 

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Само преди век европейските държави бяха господари на света. Техните обширни империи се простираха из целия свят. Европа притежаваше всичко най-добро на планетата. Днес обаче, това вече е минало. Сравнително мирното столетие, започнало след епохата на Наполеон I, приключи с Първата световна война. След това върху Европа се стовари и Втората световна война. Континентът изгуби всичките си имперски предимства и се оказа протекторат на една своя бивша колония - САЩ.

Европа се превърна в слаб играч в резултат от проточилото се цяло столетие некадърно политическо ръководство. От Хърбърт Аскуит, Вилхелм II, Клемансо, Чембърлейн, нацистите и предателите на европейско-арабския диалог, до съвременните бюрократи в ръководството на Европейския съюз, европейските лидери бяха пълна трагедия. На всеки Чърчил се падаха безброй негодници, луди, глупави или просто некомпетентни политици, стремящи се само към слава и пари.

Днес Европа, която през миналото столетие преживя множество провали и извърши множество престъпления, се оказва един "рухнал континент". Най-разрушителните събития през ХХ век започнаха именно в Европа. Въпреки че паметта за Холокоста още е жива, в днешна Европа отново процъфтява откровеният антисемитизъм. Европейските евреи, които отново се оказаха застрашени, пак започват да напускат континента. Очевидно Европа така и не е научила уроците на историята.

Европа се самоубива и го прави още от 1914 насам. Днес обаче, Европа изглежда повече от всякога готова да се самоунищожи, защото позволява на милиони неспособни да се асимилират мюсюлмани безпрепятствено да нахлуват на нейна територия. И европейските лидери очевидно не са способни да спрат този поток.

Демографите вече са направили необходимите разчети и предупреждават, че ако в най-скоро време не бъдат предприети необходимите драстични мерки, мюсюлманската имиграция и традиции, в комбинация с ниското ниво на раждаемост сред коренните европейци, ще превърнат Европа в предимно мюсюлмански континент още преди края на сегашното столетие. Европа ще престане да бъде Европа и ще се превърне в халифат - в Еврабия. Неизтощимият извор на Западната цивилизация ще остане в миналото и това ще бъде най-голямата трагедия в човешката история.

В своята забележителна книга "Докато Европа спеше: как радикалният ислям разрушава Запада отвърте" (While Europe Slept: How Radical Islam is Destroying the West from Within) американският анализатор Брюс Бауър цитира думите на датския журналист Ларс Хедегаард, който предвижда едно твърде мрачно бъдеще за Европа: "Ако на Стария континент не бъде създадено ядро от интелектуалци, способни да мислят, Америка трябва да се прости с Европа". Според него, бъдещето на Стария континент "съвсем няма да е такова, каквото си го представяме. Тук ще се водят кървави войни, също както в Ливан", като в някои европейски анклави ще доминират християните, а в други - мюсюлманите. Между тях "ще се води постоянна борба" и никой "няма да е в състояние да я смекчи или да стане посредник за прекратяването и... Всичко ще изглежда много по-мрачно, отколкото можем да си представим". "Когато започне целият този ужас - предупреждава Хедегаард - журналистите, помогнали той да стане реалност, ще се разбягат, оставяйки битката в ръцете на онези, които просто няма къде да отидат и ще трябва да се сражават".

Днес порядъчните европейци следва да се запитат, как се стигна до тази ужасна ситуация?

Основният проблем на Европа е свързан с нейното ръководство. Именно европейските лидери я изправиха до ръба на пропастта. Но проблемът не опира само до политическия елит, защото заслуга за сегашното положение има и целия културен елит на Европа: интелигенцията, медиите, учените и дори духовенството.

Европейският елит очевидно се нуждае от чистка. Ако се окаже необходимо, европейците трябва да се ориентират към създаването на съвсем нови политически партии. Те следва да отстранят стария елит и да поставят начело нов блок от патриоти, които няма да ги продадат и предадат. Ако искаме да спасим Европа и нейната цивилизация, европейците трябва да направят всичко възможно, дори ако това означава разпадането на Европейския съюз. Освен това те трябва отново да започнат да раждат деца (макар да е разбираемо, защо младите европейци не са особено склонни да създават семейство, предвид бъдещето, които са им подготвили техните бащи).

Днес ситуацията в Европа е достатъчно мрачна. Но трябва сме наясно, че при халифата Европа ще се превърне в истински ад и децата на Европа ще трябва да живеят в този ад. На 13 ноември, когато Париж стана обект на серия от терористични нападения, Европа получи поредната възможност да усети този надигащ се ад. В същата нощ, канадецът Марк Стийн публикува статията"Варварите вече са вътре и всички врати са затворени", която препоръчвам на всички да прочетат (http://www.steynonline.com/7293/the-barbarians-are-inside-and-there-are-no-gates).

Ако Старият континент иска да избегне ново мрачно Средновековие, за чието настъпване Стейн предупреждава в една от последните си книги, озаглавена "Самотната Америка: краят на света, който познаваме", Европа трябва да започне да действа още сега. А за да се убедят, че наистина е така, европейците следва да се замислят, какво могат да изгубят в противен случай.

Основното, което Европа със сигурност ще загуби е Свободата. Всичко, с което континентът най-много се гордее, се основава именно върху идеята за Свободата. Цялата история на Запада е своеобразно дълго и болезнено движение към Свободата. Само на Запад обикновеният човек все още има някакво достойнство и надежда.

Свободата обаче, може рано или късно да се превърне в свободия, ако не служи на някаква висока цел. Именно тук следва да търсим и корена на всички проблеми на Европа - в нейния нихилизъм. И тъкмо в това е предимството на ислямистите пред Европа. Те вярват в някаква идея и имат определена цел, докато повечето европейци нямат. А след като загубиха вярата си, европейците вече не са склонни и на жертви. Днес ислямистите се присмиват на Свободата, защото вярват, че тя не носи нищо добро.

Впрочем, освен Свободата, Европа може да загуби и своята идентичност. Дали новите мюсюлмански владетели на Европа ще и позволят да запази Ватикана или катедралата в Шартър? Или ще ги унищожат по същия начин, по който талибаните унищожиха древните будистки статуи в Афганистан или както Ислямска държава унищожи древните паметници в Ирак и Сирия? Впрочем, възможно е Европа все пак да съхрани своите паметници от пълното им унищожаване, ако приеме тяхната ислямизация. Може би те ще изглеждат още по-красиви, след като се сдобият с минарета. Възможно е също загубата на вярата им да е направила европейците равнодушни към съдбата на християнските паметници.

Една от основните ценности, които европейците ще изгубят при подобно развитие, е самоуважението. След 1300 години на успешна борба с агресивния Ислям, сегашното поколение европейци рискува да стане поколението, което окончателно ще загуби тази битка. Как обаче ще я загуби? След ожесточена съпротива, или в резултат от абсолютното си бездействие? Но, ако Европа действително бъде загубена, съвременните европейци очевидно са недостойни за великите си предци и своята велика цивилизация, завещана им от техните бащи. Така те ще извършат още по-страшен грях, отколкото библейският персонаж Исав, продал първородното си право за паница леща. Защото днес европейците са на път да предадат на чужденци наследството на собствените си деца.

Впрочем, при подобно развитие, европейците ще се лишат и от всички постижения на съвременната епоха, от своя просперитет и от всичко, което ценят и приемат като подразбиращо се от самосебе си. Всичко това ще се превърне в прах.

Независимо какво твърдят някои мюсюлмански теолози, думата "ислям" не означава "мир" а означава "подчинение". А ислямизмът е идеология на подчинението и разновидност на фашизма. В него няма място за приспособяване, нито за компромиси, а само за подчинение.

Дори ако европейците вече не вярват нито в Бог, нито в Западната цивилизация, нито в Свободата, те би трябвало да вярват поне в бъдещето на своите деца. Ако пък вече не са способни дори на това, дали въобще си струва Европа да бъде спасявана?

Ако Европа наистина иска да се спаси, тя трябва да се промени. Трябва да преодолее последиците от загубите си през миналия век. Европейците следва да се концентрират върху примера на Европа отпреди 1914, върху 2500-те години на европейската слава и прогрес. Именно това наследство светът рискува да загуби днес.

----------------------------------------
* Анализатор на American Thinker
 

Пълзяща ислямизация по американски сценарий върви в страната ни?!

Центърът на Пазарджик почерня от никаби и буркиВ средата на септември центърът на Пазарджик почерняБрадати мъже се подиграваха с репортерите и въпросите им, ако ги питаха нещо сериозно от накаби и бурки в деня, когато започна процесът срещу 13-те имами, членове на нерегистрираната организация "Ал-Уакф ал-ислями", /клон на едноименната саудитска фондация, действала на територията на областите Смолян, Благоевград и Пазарджик – бел. Л. М./.

Имамите са обвинени в популяризирането на радикален ислям. Мъже с дълги бради, стояха пред съда и заявяваха готовност да подкрепят и помогнат на братята си, които са обвиняеми!

Удобен отговор, който е адресиран до зрителитеСтотици мюсюлмани от Пазарджик, Сърница и района на Родопите стояха пред сградата на Окръжния съд и по-грамотните отговаряха със заучени фрази на репортери от медии, които правеха интервюта само с ислямистите.

Предвидливо подучени, защитниците на обвиняемите бяха взели националния трибагреник в ръка и знамето на Европейския съюз, така с двете знамена, присъстващите на митинга се обявиха в защита на подсъдимите, обвинени освен за членството си в забранената организация и в проповядване на идеологията на салафитското направление на исляма и налагане на шериатската държава. Според протестиращите не ставало дума за радикален, а за най-обикновен традиционен ислям.

Нещата са сериозни, но властта упорито нехае

Поредната дневна молитваВ съобщението на Прокуратурата се казваше, че обвиненията са по чл. 108 ал.1 пр. второ от НК - за проповядване на антидемократична идеология, изразяваща се в противопоставяне на принципите за демокрация, разделение на властите, либерализъм, държавност и върховенство на закона, основни човешки права, като равенство на мъжете и жените и религиозна свобода, чрез проповядване идеологията на салафитското направление на исляма и налагане на шериатската държава.

Фондация „Ал Уакф Ал Ислами” е учредена в гр. Айндховен, Холандия, и сеВърхът на джамия финансира предимно от салафитски кръгове в Саудитска Арабия, публикува Агенция „Фокус”. Холандският клон на фондацията е затворен, след като става ясно, че шестима от атентаторите от 11 септември са посетили семинар, организиран от „Ал Уакф ал Ислами”. Фондацията е сред няколкото организации, срещу които има заведени дела от семейства на жертви на атентатите от 9/11 2001 година.

Според доклад на холандското разузнаване за дейността на фондацията в Айндховен „Ал Уакф ал Ислами” говори за джихад.

У нас, под формата на благотворителна дейност, Ислямска фондация „Ал Уакф ал Ислами” осигурява подкрепа за различни програми – оказване на помощ на жени и деца, образование и социално развитие, както и изучаване на арабски език. Но това е официално и удобно, за да привлича социално слаби семейства.

В Пазарджишко Окръжната прокуратура в Пазарджик образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител по повод проведената специализирана съвместна операция по пресичане дейността на нерегистрирания клон на ислямистката организация „Ал Уакф Ал Ислями” във взаимодействие с МВР, каза за радио „Фокус” - Пазарджик говорителят на Окръжната прокуратура в Пазарджик Снежана Стоянова.

На 9 март 2011 г. на пресконференция в Смолян зам.-главният прокурор на Република България Валери Първанов съобщи, че в литературата, иззета при специализираната акция на ДАНС за предотвратяване на радикалния ислям в областите Смолян, Благоевград и Пазарджик, се съдържат проповеди, различни от Корана и традиционния ислям.

На 19 март 2011 г. Окръжната прокуратура в Пазарджик образува досъдебно производство по случая с нелегалния клон на ислямската организация „Ал Уакф ал Ислями”.

Това е началото...

Посланик или губирнатор във васална България?

Турският посланик в Националната телевизия?!Ректори на български университети поискаха отзоваване на турския посланик в България Исмаил Арамаз заради негово писмо с 11 нареждания по спора с Турция за дипломите ни. През лятото турският съвет за висше образование реши да не признава издаваните от българските университети дипломи на турски младежи, защото някои от документите били фалшиви.

Необяснимо защо президентът Росен Плевнелиев заяви пред журналисти, че временно наложените мерки ще бъдат отменени и че легализацията на дипломите от български вузове ще бъде възобновена възможно най-скоро?!

Проблемът с признаването на дипломите от български университети в Турция е изцяло технически въпрос, който не трябва да се политизира. Около това становище се обединиха вчера президентът Росен Плевнелиев и председателят на турския парламент Джемил Чичек.

Къде вижда държавният глава политизиране в проблема, след като сме се довели дотам, турският посланик да нарежда в суверенна България с писмо как да се разреши спорът с дипломите?

И именно той, Исмаил Арамаз бе този, който провокира скандала с дипломите като пусна информация за фалшифициране на академични документи и за купуване на изпити?!

Вместо да бъде извикан за обяснение в МВнР за обяснение, родните министри започнаха да се гърчат, за да отговарят как стоят точно нещата в този скандал!

Като капак на всичко сторено, турският посланик в София си позволи да прати писмо с 11 нареждания до ректори на висши учебни заведения като мерки за потушаване на скандала, предизвикан от него самия?! В резултат на провокирания скандал от посланика, при посещението на председателя на турския Меджлис Джемил Чичек, българският президент го прие най-радушно и увери репортерите, че легализацията на дипломи на турски студенти, завършили български университети, ще бъде възобновена възможно най-скоро?!

"Между нашите две държави няма никакви политически проблеми”, каза при посещението си в Благоевград посланикът на Република Турция Исмаил Арамаз, сякаш нищо не е сторил, за да орезили страната ни.

При посещението в Благоевград на посланика беше повдигнат въпросът със скандала с непризнаването на български дипломи в Турция и с разпратените до ректорите писма от името на посланика, в които се критикува българската образователна система. По тази тема посланик Арамаз беше категоричен, че действително има проблем с българските дипломи в Турция, тъй като има множество сигнали за фалшиви български дипломи както и оплаквания от студенти за качеството на образованието у нас.

„Ние искаме, когато един лекар получи диплома, да лекува, когато един строителен инженер получи диплома, да строи къщи, в които живеят и работят хора, тези дипломи да бъдат истински” – каза той.

На фона на това поведение на родните политици, от коридорите на властта, идва и резонния въпрос – България васална държава ли е, да не би междувременно да сме се превърнали отново в бивши територии на някогашната Османска империя?!

Европейската комисия отбеляза, че ситуацията със спазването на основни права в Турция продължава да бъде повод за сериозно безпокойство.

Ограниченията на свободата на медиите и големият брой съдебни дела срещу писатели и журналисти остават въпроси, предизвикващи сериозно безпокойство. Автоцензурата е широко разпространена, пише в доклада.

В документа еврокомисарите не скриват тревогата си, че се засилват опасенията по отношение на липсата на значителен напредък за пълното изпълняване на политическите критерии в Турция.

Турция побърза да изрази разочарование от доклада относно разширяването Европейския съюз, в който се обръща внимание, че липсата на „какъвто и да е прогрес относно 25-годишните опити на страната да се присъедини към съюза”, коментира АФП.

„За наше съжаление тазгодишният доклад на ЕС е особено разочароващ, най-вече в главите по политически критерии. Както изглежда докладът е небалансиран. Явно председателството на Кипър оказва своето влияние”, заяви турският министър по европейските въпроси Еджемен Багъш.

Бойко Борисов, премиер„България ще изпълнява стриктно това, което НАТО реши във връзка с напрежението около Сирия”. Така премиерът Бойко Борисов за пореден път подкрепи Турция в конфликта й от последните дни със Сирия.


Скандалът, който никой не счете за необходимо да обясни и поднесе извинения

В Дискусионно студио бе показан документ, според който главният мюфтия Мустафа Хаджи, /ръкоположен на поста от бившия американски посланик Джеймс Уорлик, въпреки решение на Върховния съд в полза на Недим Генджев – бел .Л. М./моли премиера Бойко Борисов да му съдейства да бъде прекратена ревизия на Националната агенция по приходите на Главното мюфтийство?!

Писмото на Главния мюфтия до Борисов

В писмото се казва: „Ако изпълните нашата молба да спрете ревизията, ние сме готови да променим нашата подкрепа на ДПС и да подкрепим ГЕРБ на бъдещите избори.”

Въпросната ревизия е била поискана от Недим Генджев, законно избрания Главен мюфтия, за разлика от Мустафа Хаджи, който бе „назначен” на този пост от посланика на САЩ в София, Уорлик.

Това ако не е разпънат чадър над Главното мюфтийство, кое е. В резултат на писмото на мюфтията, данъчните задължения на Главно мюфтийство са сведени от 15 млн лева на 3, 5 млн лева?!

От в. „Свободен народ” са цитирали и кореспонденция между началника на кабинета на премиера, Румяна Бъчварова и МФ дни след изборите 2011 година. Бъчварова и изпратила питане по отношение на ревизията на Главното мюфтийство и е поискала?! Еднократно финансово подпомагане на ГМ вероятно в знак на благодарност към гласувалите за ГЕРб мюсюлмани?!

Зам.-министърът на финансите Владислав Горанов дава подробен отчет на Бъчварова по нейното питане, като е посочил датите по въпросната ревизия, за която пише Главният мюфтия до Борисов, както и как са били намалени пет пъти данъчните задължения на Главното мюфтийство?!

На тези избори Смолян и Пазарджик попаднаха под властта на ГЕРБ след местните избори, което пък осигури спокойствие на изповядващите радикалния ислям да правят каквото са им наредили отвъд границата ни.

Върхът на нахалното писмо на Главния мюфтия Мустава Алиш Хаджи до премиера Борисов е в следното изречение: „Възползвам се от случая да Ви благодаря от името на турския посланик Исмаил Арамаз за съдействието пред Софийски Апелативен съд за отстраняването на Недим Генджев от ръководството на мюсюлманското вероизповедание...”

В писмото на Мустафа Хаджи е изказана и благодарност към вътрешния министър Цветан Цветанов Хаджи да си възвърне Главното мюфтийство?!

„Освен ДПС няма кой да ни защити от обвиненията на Генджев във фундаментализъм” – пише Главният мюфтия до Борисов.

„Очакваме и занапред Вашето съдействие!” нахално, но откровено завършва мюфтията писмото си.

Какво е комбинацията тук: турският посланик оказва натиск над български съд, като го прави чрез премиера, а една религиозна общност си играе на политика с властта, като открито и нагло я рекетира!

Не минахме и без конгрес...

ДПС чете Декларация в парламента в защита на радикалния ислям, за който съдят имамите в Пазарджик„Не може да не ни тревожат опитите за създаване на конфликт между отделните религии” заяви депутатът от ДПС, Христо Бисеров на откриването на на конгреса на Европейската Либерална Младеж LYMEC, който се проведе у нас от 12 до 14 октомври.

Темата за вероизповеданията ще бъде обсъдена на конгреса на Европейската Либерална Младеж LYMEC, който се откри в София. Това каза Джейхан Ибрямов, председател на Младежко ДПС, на откриването на конгреса на Европейската Либерална Младеж LYMEC, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

„Една ужасната тема, която броди из България последните две седмици. Ние с моите колеги сме подготвили една декларация, която е прочетена от трибуната на Народното събрание от наши народни представители, за това как в България се потъпкват правата, свободите, правото на всеки да избира и да изповядва своята религия. Насажда се страх и едва ли не - да набеждават мюсюлманите в радикален ислям. Като ме гледате, да ви изглеждам на радикален ислямист", каза още Джейхан Ибрямов.

Парламентарната партия ДПС се застъпи за радикалния ислям в България. С декларация, прочетена в Народното събрание, депутати от Движението осъдиха процеса в Пазарджик, обявявайки го като опит за прокарване на ислямофобия, въпреки че в Пазарджис се води съдебен процес срещу имами и нерегистрирана фондация, проповядваща радикален ислям.

Радио, вестник, протести, шествия – ислямизираме ли се?

Федерация Справедливост България” и нейният председател Сезгин Мюмюн продължават с провокациите. След настояването им за изучаването на турски език в училищата в България и разрешаване за пускане на турско радио, от федерацията поискаха да издават турски вестник в Кърджали.

Цитирам горните събития, за да задам въпрос: трябва ли да сме изненадани от факта, че в Интернет бяха пуснати скандални кадри, които показват мюсюлманско шествие проведено на 23 август в Пазарджик. В него цигани, облечени като талибани крещят клетви за вярност към Алах.

Подобна демонстрация не може да се случи в нито една арабска държава, поела светския път на развитие, камо ли в САЩ, които подкрепят ислямистите, но ги държат настрана от територията си.

Районният мюфтия на Пловдив Осман Хилми подкрепи радикалните ислямисти от Пазарджик, заявиха група пловдивски имами. Те призоваха срещу него да започне разследване от страна на властите. Според мюсюлманите, Хилми e изучавал радикален ислям в Судан, а впоследствие е преподавал в село Сърница.

Групата имами, предвождана от Кемал Рашид, настоява за оставката на Осман Хилми от няколко месеца заради редица нарушения, които по техните думи е извършил мюфтията.

Посещението в България на делегация от турски депутати, водени от председателя на Меджлиса, Джемил Чичек намери широк отзвук и в турските медии. В своите коментари те наблягат върху изразената от българските държавни ръководители готовност за подкрепа на турското евро-членство и за всестранно развитие и още по-близко сътрудничество във всички области.

Явно в правителството на ГЕРБ никой не е чул за критичния доклад на Европейската комисия, която не препоръчва присъединяване на Турция към ЕС.

На 13 октомври близо 100 души се събраха на протест в центъра на Велинград срещу изграждането на джамия. По време на протеста, организиран от партия НФСБ е имало засилено полицейско присъствие.

Няколко десетки жители на Велинград протестираха срещу намерението на местното мюсюлманско настоятелство да узакони незаконната джамия в центъра на града.

До момента в общината са депозирани около 900 подписа против искането за промяната на статута на административна сграда край общинския пазар в молитвен дом.

Велинградчани се притесняват, че в центъра на града, където населението е изцяло християнско, ще се издигнат минарета с високоговорители, които ще смущават спокойствието на местните жители.

Председателят на Общински съвет Деяна Кехайова успокои протестиращите, че засега няма депозирано искате за строеж на минарета. От местното мюсюлманско настоятелство обаче признаха, че незаконно ползват административната сграда за молитвен дом.

„Ние искаме от общината да измени предназначението на административната сграда - да бъде религиозно-молитвена сграда. Понеже ние нямаме молитвен дом. И незаконосъобразно ползваме салоните за молитвен дом", каза пред бТВ председателят на мюсюлманското настоятелство във Велинград Мустафа Кадьов.

Няма воля в общинското ръководство в Бургас, за да санкционират джамийското настоятелство за незаконната молитва и незаконната джамия в кв. Победа на 19 август съобщи единствено телевизия СКАТ. Достъпът до строителния обект е забранен със заповед и влизането в него нарушава Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Задължителните огради около обекта ги нямаше, за да бъде улеснен имамът Юмер Раджиб, който на 19 август загърби заповедта и извика последователите си в кв. Победа за Рамазан Байрям.

В сграда, която няма заповед за експлоатация допускът е забранен, тъй като се нарушава ЗУТ, но никой от общинското ръководство не пожела да обясни ще има ли санкции срещу влизането в молитвения храм, след като той не е пуснат в експлоатация, тъй като минарето трябва да се премахне.

Бургаският имам е уверил репортер на НТ СКАТ, че има разрешение да влизане в джамията от където трябва за провеждане на молитва, въпреки че на нея са били допуснати и непълнолетни.

„Имаме заповед, даже я показахме на общината!” -заяви пред камерата на СКАТ човек от джамийското ръководство, което прозвуча нелепо, тъй като именно общината е тази, която разрешава какво да се случва на нейна територия в рамките на действащите закони.

Цигани, облечени като салафити шестват в Пазарджик с викове В Интернет беше пуснато видео, което показва шествие на цигани, облечени като ислямисти /салафити/. Циганите крещят „Аллах Акбар!”, което ще рече „Аллах е велик!”

Шокира присъствието на деца в шествието, което не се допуска от Закона за детето.

След всичко казано дотук трябва ли да питаме как ще свърши съдебния процес срещу 13-те имами в Пазарджик?

 
Жените в Саудитска Арабия са забулениНалага се администрацията на Обама да избере един по-трезв подход към непрекъснато увеличаващата се тълпа от американски съюзници и квазисъюзници. За Вашингтон е дошло време да изпрати прощални писма до поне половин дузина "съюзнически" столици. С кого следва да започне е труден въпрос, предвид големият брой недостойни и недобросъвестни "приятели" на Америка.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1758-klubat-na-razbitite-sartsa-shestima-sayuznitsi-s-koito-sasht-tryabva-da-skasat

Много често се оказва трудно да се прекъснат дори и зле развиващите се отношения. Добрите времена могат да отминат и една изглеждала някога перспективна връзка да деградира, но хората просто да не искат да признаят, че е време да се разделят.

Държавите, особено САЩ, се сблъскват със същите проблеми. В течение на десетилетия Вашингтон си подбираше съюзници по същия начин, по който мнозина днес събират приятели във Фейсбук. Смята се, че независимо от променилите се обстоятелства Америка на практика никога не бива да изоставя съюзниците си. Парадоксално е също, че колкото по-малко актуална изглежда една връзка, толкова по-настойчиви стават американските чиновници в усилията си "да разширяват и укрепват" отношенията (и ангажиментите на САЩ) с въпросната страна.

Налага се администрацията на Обама да избере един по-трезв подход към непрекъснато увеличаващата се тълпа от американски съюзници и квазисъюзници. За Вашингтон е дошло време да изпрати прощални писма до поне половин дузина "съюзнически" столици. С кого следва да започне е труден въпрос, предвид големият брой недостойни и недобросъвестни "приятели" на Америка.

Саудитска Арабия

Държавният секретар Джон Кери на посещение в Саудитска АрабияАмериканските управляващи много обичат да говорят за споделените ценности, предоставяйки военни гаранции и подписвайки щедри чекове на десетки държави. Никой например не се заблуждава, че Саудитска Арабия е страна, с която Америка има някакви общи ценности или дори интереси, ако не броим търговията с енергоносители и случайно възникналите общи противници, като покойния Осама бин Ладен например.

Това обаче не задължава Вашингтон и Риад да формират алианс, за да могат да си сътрудничат, когато интересите им наистина съвпадат. Несъмнено, саудитците трябва да продават петрола си за да живеят и са склонни да осребряват всеки чек, независимо дали идва от приятели или от врагове. А когато монархията им се окаже застрашена, те със сигурност ще реагират решително, дори жестоко, без да се налага някой отвън да ги стимулира за това.

Ако става дума за ценности, съюзът с Риад е огромен срам за Съединените щати. Саудитска Арабия на практика представлява тоталитарна държава: монархията ограбва собствения си народ, жестоко репресира опозицията, потиска религиозната свобода и дори се опитва да изнася саудитската тирания - например в съседен Бахрейн. Покойният крал Абдула се смяташе за "умерен" и "реформатор", но само в контекста на едно от най-несвободните общества на планетата. Както изглежда обаче, наследникът му крал Салман е склонен да спре, или дори да върне назад процеса, позволил постигането на някакъв минимален прогрес през последните две десетилетия.

Затова е крайно време да изпратим на Риад ясно послание, че слагаме край на досегашните си отношения. Двете правителства могат да продължат да си сътрудничат, когато това е уместно и се налага. Следва да бъде сложен край обаче на посещенията на американските президенти, чиято единствена цел да се демонстрира почтително уважение към трона на Саудитите. Да бъдат прекратени интимните приятелски срещи с монарха при отпътуването на държавния ни глава. Американските военни вече не трябва да се разглеждат като евтина лична охрана на семейство Ал-Сауд, готова да действа по заповедите на Риад.

Южна Корея

Спецчастите на южнокорейската армияАко някога е имало алианс, който в резултат от променените обстоятелства да е станал неуместен, това са американските гаранции за сигурността на Република Корея. Двете страни действително споделят някои ценности - поне откакто Сеул най-сетне предприе важни стъпки към демокрацията, независимо от проточилата се подкрепа на Вашингтон за южнокорейските диктатори. В същото време, следва да сме наясно, че обширните културни, икономически и дори семейни връзки между нашите две страни ще продължат да се развиват без оглед на отношенията ни в сферата на сигурността.

Навремето САЩ бяха въвлечени в Корейската война не заради уж присъщото на полуострова стратегическо значение - преди началото на конфликта дори генерал Дъглас Макартър отрича тази територия да представлява някаква геополитическа ценност. Вашингтон по-скоро се чувстваше отговорен да се включи в тази война след като, съвместно със Съветите,  реши да раздели Корейския полуостров и в същото време отказа да въоръжи армията на Южна Корея. Що се отнася до сигурността, американските политици погрешно сметнаха нападението на Северна Корея за предварително обмислена стъпка на съветския диктатор Йосиф Сталин и възможна прелюдия към мащабна съветска инвазия в Европа.

След това американското военно присъствие на полуострова беше необходимо докато Югът не постигна необходимата политическа стабилност, демонстрирайки в същото време впечатляващо икономическо развитие. През 80-те години на миналия век Южна Корея вече далеч изпреварваше Северна в икономически план. В началото на 90-те пък Сеул окончателно прегърна демокрацията, а и съюзниците на Севера от времето на студената война също се промениха, в резултат от което изчезна възможността Русия или Китай да подкрепят евентуална нова севернокорейска агресия. Днес съотношението между Южна и Северна Корея в икономиката е 40:1, а в числеността на населението е 2:1, да не говорим за тоталното технологично превъзходство на Юга и мощната  международна дипломатическа подкрепа, на фона на почти пълната изолация на Севера.

Тезата, че Южна Корея продължава да се нуждае от американските субсидии в сферата на отбраната е също толкова основателна, колкото и евентуална молба на САЩ към Европа да им помогне за да се защитят от Мексико. Истината е, че Югът може да се защити и сам. Някои американци си въобразяват, че Сеул се е присъединил към "големия", доминиран от Вашингтон, алианс за да сдържа Китай, но южнокорейците би трябвало да са се побъркали, ако действително искат да превърнат тази гигантска съседна държава в свой постоянен противник, заемайки страната на САЩ в противоречията помежду им, които при това не ги засягат особено (Тайван, островите Спратли, или архипелагът Сенкаку). Някои други форми на сътрудничество, като обменът на разузнавателна информация например, могат да се окажат по-изгодни за Вашингтон и Сеул, но те следва да се реализират без продължаването на т.нар. "Договор за взаимна отбрана", който само формално има "взаимен характер".

Ирак

САЩ воюваха в Ирак с години и разрушиха древни паметници на културата и една от най-старите цивилизацииВоенната интервенция в Ирак, осъществена при управлението на Буш-младши, беше плод на многобройните илюзии на американския елит, като започнем с тази за наличието на оръжие за масово унищожение у режима в Багдад. Освен това американските управляващи бяха искрено убедени, че иракчаните ще могат да създадат либерална, нерелигиозна демокрация, ще признаят Израел и ще се присъединят към САЩ в техния велик поход към социално и прогресивно бъдеще. Уви, всичко това се оказа продължителен кошмар - поредица от причудливи фантазии, стрували живота на 4500 американци и над 200 000 иракчани.

Класически пример за "резултат, противоположен на очакванията" стана появата на т.нар. Ислямска държава. Сваляйки светския диктатор Саддам Хюсеин, Съединените щати провокираха ожесточена сектантска война. Шиитското мнозинство най-сетне получи политическо господство, но жестокостта му накара изтласканите от властта сунити да потърсят защита и подкрепа от ислямистите. Днес Вашингтон отново воюва на страната на номиналния си съюзник, донесъл страдания както на себе си, така и на мнозина други.

Шансовете, че двете страни някой ден действително ще споделят общи ценности никак не са много. Ирак страда от липсата на демократични традиции, граждански институции и толерантна философия. Това разбира се не означава, че там никой не е заинтересован от изграждането на едно по-либерално общество. Истината обаче е, че обществените отношения в Америка и Ирак продължават фундаментално да се различават и едва ли ще се доближат в обозримо бъдеще.

Впрочем, между двете страни не съществува и кой знае какво съгласие в стратегически план. Отношенията на Багдад с Иран винаги ще бъдат определящи. Шиитското управление надцени силите си и сега е застрашено да загуби страната. Затова отново се обръща за помощ към американците! В същото време, силата, която днес застрашава Ирак и Иран, т.е. Ислямска държава, не представлява кой знае каква опасност за Америка. Затова пък, тесният военен алианс с Багдад ще ангажира САЩ в регионалната религиозна война на страната на радикалните шиити, част от които продължават да убиват иракски сунити. И тук сътрудничеството има смисъл, когато е изгодно за Америка, но когато не е, следва да се спазва определена дистанция. Тоест, не бива да се говори за някакви постоянни съюзнически отношения с Ирак.

Балтийското трио

Eстония, Латвия и Литва съществуват в лошо обкръжение. След като дълго време са били част от Руската империя, а после са погълнати от Съветския съюз след краткото им съществуване като независими държави, те и днес се боят от сянката на Москва. И трите държави настояват за присъствие на части на НАТО - с други думи на американски войски, както и за постоянното "потвърждаване", че Вашингтон е готов да воюва заради тях.

Разширяването на Северноатлантическия алианс за сметка на балтийските държави е добър пример за това, че Вашингтон е забравил, какво всъщност трябва да представлява НАТО. Повечето държави си избират съюзници за да укрепят своята собствена сигурност. След Втората световна война САЩ се опасяваха от разширяването на съветското господство в Евразия и създадоха НАТО като щит, зад който Западна Европа би могла да се заеме със своето възстановяване.

Тази политика работеше - дори прекалено добре, защото европейските членове на пакта предпочитаха да запазят изгубилата смисъл зависимост от Америка дори и след като се възстановиха и осъществиха мощен скок в икономическото си развитие. Независимо че все още съществуваха известни проблеми в сферата на сигурността, те можеха да бъдат решени от европейците или посредством формирането на континентален алианс, като приемник на НАТО, или от една нова НАТО, оглавена и формирана от самите европейци. Включването на балтийските постсъветски държави в пакта беше ярък пример за присъединяването на страни, представляващи своеобразна "черна дупка" в сферата на сигурността, т.е. слаби държави с минимална военна мощ, но с потенциално конфликтни отношения с Русия.

Днес единствено Естония изпълнява препоръката на НАТО да изразходва 2% от своя БВП за нуждите на отбраната, което, само по себе си, е нищожно ниско равнище за една страна, която непрекъснато тръби, че може да бъде нападната от могъщия си съсед. Латвия и Литва изразходват за целта наполовина по-малко средства, макар да обещават в крайна сметка да постигнат същия показател. Балтийците обаче не се притесняват от това, защото - както вярват те - въпреки ангажиментите си по целия свят, Америка ще бъде така добра да разположи свои военни части по техните граници и ще ги защити.

Вероятно не би било реално да искаме балтийските държави да бъдат "извадени" от НАТО, но истинският проблем за Америка е самата НАТО, а не отделните нейни членове. Затова Вашингтон би трябвало да напусне алианса, заменяйки го с набор от по-ограничени споразумения за военно сътрудничество с ЕС и с европейските държави, разполагащи с най-мощни въоръжени сили и значителни военни бази. Няма нужда да напомням, че Естония, Латвия и Литва не влизат в този списък.

Филипините

Филипините - диктатура, корупция, псевдодемокрацияОтношенията на Америка с тази полупропаднала държава имат дълга и трагична история. Първоначално САЩ я окупират в рамките на имперската експанзия, предприета в края на ХІХ век от президента Маккинли, чиято крайна цел е Китай и която Тихият океан превръща в перманентна - както надуто твърди сенатор Албърт Бевъридж, един от апологетите на ранния американски империализъм. След това на американците се налага да смажат активното движение за независимост, насочено първоначално срещу колониална Испания. В хода на този ранен пример за "налагане на демокрацията" загиват около 200 хиляди филипинци.

След като в крайна сметка наистина става независима, по време на Втората световна война страната е окупирана от Япония. След освобождението си, Филипините преминават през диктатура, корупция и некомпетентна демокрация, както и през най-различни и причудливи комбинации между тези модели, при някои от които например, вицепрезидентът разполага с повече военни пълномощия от държавния глава. Продължителните метежи, организирани от радикалните местни ислямистки групировки, подкопават и малкото стабилност, с която може да се похвали тази страна.

Армията на Манила е отражение на тези порочни основи. Така, един от филипинските министри на отбраната се оплаква от военния флот, който не може да плува, и от военновъздушните сили, които не могат да се вдигнат във въздуха. Флагманът на днешният филипински флот е бракуван американски кораб. Но въпреки това, Филипините упорито се забъркват в спорове с Китай заради рифа Скарборо (част от архипелага Спратли) и други райони на Южнокитайско море.

По-точно обаче е да се каже, че Манила би искала тези спорове да бъдат решени в нейна полза от САЩ. Двайсет години след затварянето на американските бази и извеждането на американските части от страната, през миналата 2014 Филипините сключиха нов договор за статута на въоръжените сили, позволяващ временното дислоциране на американски части на тяхна територия, с все по-очевидното желание да ангажират приятелски настроената свръхдържава в локалните морски спорове, които не представляват никакъв интерес за Вашингтон. САЩ биха предпочели тези спорове да бъдат решени с мирни средства и нямат никакви причини да се намесват в конфронтацията между една страна, която не е склонна да направи нищо сериозно сама, и една възходяща велика сила, която има изключително амбициозни планове. Ето защо Манила също е в списъка на американските съюзници, които би трябвало да получат от президента Обама послание, че вече не трябва да разчитат за всичко на САЩ.

Украйна

Провокираната от САЩ гражданска война превърна градовете в руиниЧисто технически, Киев не е съюзник на САЩ, макар че това не си личи по начина, по който американската администрация се отнася към Украйна и най-вече, как добре познатата група от неконсерватори и хипернационалисти би искала да се отнасяме към тази страна. Нито пък по това, как сегашното правителство в Киев би искало Америка да се отнася към него.

Украйна е обременена с много проблеми, дължащи се на нейната история и география. Тя дълго време е част от Руската империя и Съветския съюз, с кратки промеждутъци на частична независимост, но никога не е била важна за САЩ. Макар че по време на студената война Вашингтон беше включил Украйна в списъка на "поробените нации", нито един американски стратег, никога не е твърдял, че контролът на Москва над тази територия е сериозен проблем за САЩ, да не говорим, че засяга жизнените им интереси. Така беше и, когато преди четвърт век Киев най-сетне се освободи от руската опека. През 1994, след като Украйна ликвидира запасите си от ядрено оръжие, САЩ подписаха т.нар. Меморандум от Будапеща, но той съдържаше само банални ангажименти, като например обещанието да бъде сезирана ООН, ако друга държава заплаши, че може да използва ядрено оръжие срещу Киев. Намесата на Вашингтон през 2004 и 2005 помогна за идването на власт на Виктор Юшченко, но той се оказа непредсказуем, некомпетентен, и без всякаква връзка със собствения си народ. Идването на власт на сегашната администрация, в резултат от миналогодишния пуч, неочаквано доведе до обратните резултати (оказали се още по-катастрофални както за Америка, така и Украйна), провокирайки присъединяването на Крим към Русия и бунта на сепаратистите в Донбас.

Макар да е разбираемо, защо украинците - както и балтийските народи - искат Америка да им изпрати бронетанкови части, Вашингтон няма никакви причини да го прави. Тази борба е трагична, но сложна, защото в нея се смесват гражданската война и чуждата намеса. Истината обаче е, че Украйна е безполезна за американската сигурност и определено не е достатъчно значима за да оправдае конфронтацията с нейния ядрен съсед. Украйна винаги ще е от много по-голямо значение за Русия, която ще плати много по-висока цена и ще поеме много по-висок риск за да надделее в битката за нея.

Затова САЩ следва ясно да дадат да се разбере, че Киев никога няма да бъде част от НАТО и в Украйна никога няма да бъдат разположени американски военни части. Вашингтон не бива да доставя оръжие на тази страна. Икономическите, културни и хуманитарни интереси на Америка в Украйна са реални, но ограничени. Както и да се развият двустранните отношения в бъдеще, не може да става и дума те да формират някакъв алианс.

Откакто САЩ възприеха тезата, че са най-важната световна сила, винаги им е било трудно да казват "не". Без значение, за какво и кого точно ставаше въпрос, но когато Албания, Румъния, Черна гора, Грузия и още много други държави се обръщаха с някаква молба към нея, Америка винаги казваше "да". Помощ - да. Оръжие - да. Бази - да. Премахване на реални или въображаеми заплахи - да. Алианси - да.

Вече не достатъчно да се научим да казваме "не". САЩ трябва да започнат да пресичат решително претенциите на многобройните кандидати да бъдат "осиновени" и издържани от нас. В края на краищата, ползвателите на Фейсбук изтриват от списъка на приятелите си хората, с които са се скарали, или които им създават ненужни проблеми. По същия начин, Вашингтон следва да се откаже от фалшивите си съюзници. Това би укрепило в много по-голяма степен американската сигурност, отколкото поемането на нови ангажименти и гаранции към всевъзможни слаби и незначителни държави.

------------------------------------------------------------------------

* Авторът е старши сътрудник в Института Катон във Вашингтон, анализатор на National Interest. В края на  2013 той гостува в България, където участва в организираната от Българското геополитическо дружество и списание "Геополитика" международна конференция "Геополитиката на опиума: Афганистанският наркотрафик и борбата с него след 2014"

 
Митинг на кюрдиКюрдите населяват предимно планинския район, намиращ се между Турция, Иран, Ирак и Сирия, а най-големият им стремеж е създаването на независим Кюрдистан. В настоящия период той може да бъде реализиран в населения предимно с кюрди Северен Ирак. Както е известно, след падането на Саддам Хюсеин, иракските кюрди изградиха там автономен регион със собствени властови институции (Кюрдско регионално правителство – КРП) и въоръжени сили (Пешмерга).

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1756-sami-sred-valtsi-vazmozhna-li-e-nezavisima-kyurdska-darzhava-v-severen-irak

В периода след 2003 най-стабилната част от Ирак е именно Кюрдската автономна област (КАО), в която (с някои изключения) доскоро нямаше сблъсъци и терористични дейности, характерни за другите части на страната. Едва след появата на т.нар. Ислямска държава, действаща на територията на Ирак и Сирия, това се промени. Налагането на сигурност, предвидимост и стабилност в КАО позволи на кюрдите да се възползват от наличните петролни залежи и да привлекат големи чуждестранни инвестиции. През последните няколко години, водени от своите политически лидери, те са поели „прагматичния път” към развитието на Иракски Кюрдистан. Докато останалата част от Ирак оставаше в мъртвата хватка на въстанията и гражданската война, кюрдите успяха да напреднат в икономическото и политическото си развитие. Постепенно Иракски Кюрдистан се превърна в пример за останалата част от Ирак.

И все пак, по ред причини, иракските кюрди остават част от Ирак. Най-важните са статутът на спорните територии и географските особености на региона, които създават опасност един независим Кюрдистан, без излаз на море, да се окаже заобиколен изцяло от враждебно настроени към него съседи. Последните изглеждат готови на всичко, за да възпрепятстват просперитета и политическата независимост на кюрдите. Или поне така беше доскоро. В момента в региона се развиват някои нови процеси, които загатват, че скоро може да настъпи промяна в регионалния баланс на силите.

Факторите, определящи посоката на развитие, непрекъснато се менят. В момента иракските кюрди разполагат с много предимства. В същото време обаче има и немалко спорни въпроси и предизвикателства, на които КРП трябва да даде отговор, за да стане ясно бъдещето на Иракски Кюрдистан.

Състоянието на средата за сигурност, геополитическите процеси, икономическите проблеми и перспективи са само част от движещите сили, които допринасят или пречат на стремежа на кюрдите за собствена независима държава.

От създаването на модерната иракска държава, историята на Иракски Кюрдистан е свързана с изостаналост, политически и културни репресии, етническо прочистване и откровен геноцид. През дълги периоди от време кюрдите виждат в Багдад причината за всичките си неволи. На свой ред, ръководството на Ирак смята кюрдите постоянен източник на нестабилност.

Природни ресурси и бюджет

Днес ябълката на раздора между Багдад и Ербил е контролът върху петрола и природния газ в региона. Централното правителство настоява, че всички приходи от нефта трябва да отиват към централното правителство, което след това да ги разпределя към провинциите. Въз основа на своето население, Кюрдистан би трябвало да получава 17% от общия приход от петролния добив в Ирак.

Въпреки тези уговорки, полагащите се средства на КРП често не достигат в пълен размер до автономния регион. Ето защо КАО компенсира забавянето (или пълната липса) на средствата от централното правителство като изнася петрол без позволение от Багдад. Постепенно различни големи петролни компании, започват да  проучват и добиват петрол чрез директни споразумения с Ербил. Това е открито предизвикателство към Багдад и основна причина петролните спорове между кюрдите и централната власт да се смятат за заплаха за стабилността на страната[1] .

Въпреки тези проблеми обаче, кюрдите все още не са се отделили от Ирак. Много пъти различни политици и лидери от КРП призовават за референдум за независимост, за да си спечелят електорална подкрепа от местното население, по-голямата част от което подкрепя идеята за независимост. Като цяло обаче, КРП преследва политика за договаряне оставането на Кюрдистан като част от Ирак, но при по-изгодни условия. Това не означава отхвърляне на възможността за отделяне на автономния регион, а по-скоро осъзнаване, че то, в крайна сметка, би довело до изолацията на Иракски Кюрдистан.

В началото на декември 2014 иракското правителство постигна поредна сделка с кюрдите, според която те имат право да продават 300 000 барела петрол на ден и да продължават да получават 17% от националния бюджет. В този критичен момент в историята на Ирак, един от факторите, препятстващи разпадането на държавата, са именно средствата от петролния износ и разпределянето им в бюджета през 2015[2].

Ислямска държава и кюрдските сили Пешмерга

Кюрдски бойциПрез лятото на 2014 Ислямска държава (ИД) успя да превземе значителна част от териториите на Ирак и Сирия. В този, застрашаващ стабилността на региона процес, Пешмерга и други етнически кюрди се оказаха единствената сила, способна да се противопостави на място на настъплението ИД. След 2003 слабостта на националната армия наложи в някои части на страната да се разчита на по-добре тренираните кюрдски отряди.

Провалът на иракската армия, чиито символ бе превземането на Мосул от Ислямска държава, предвещаваше необратим процес на разширяване на ислямисткото движение. Закономерно, в последна преграда пред него се превърна Пешмерга, сочена като единственото организирано военно формирование, което може да спре Ислямска държава в Ирак. Процесът обаче не беше безпроблемен. В началния етап на инвазията на ИД към Кюрдистан на преден план излезе значителният недостиг на оръжия, амуниции и оборудване. В един момент дори се заговори, дали Пешмерга наистина са достатъчно подготвени или силата им е просто мит. Кюрдите обаче успяха да преодолеят първоначалните трудности и с помощта на оказваната им външна подкрепа показаха, че са смели и организирани бойци, способни да се превърнат в преграда пред инвазията на ИД.

По-силни Пешмерга са от полза на региона, тъй като това създава възможност за налагане на стабилност в Северен Ирак и предотвратява по-нататъшна ислямистка агресия срещу Кюрдския автономен регион.

От една страна, създаването на ИД и ударите, които тя нанесе по иракския суверенитет, се смята за удобна възможност кюрдите да се възползват от нестабилността в държавата и да предприемат стъпки към независимост. От друга страна обаче, ИД се превърна в предизвикателство за сигурността и самото съществуване на КАО. Тоест, ислямистите са фактор с противоречиво влияние за бъдещето на иракските кюрди.

Държоави в Близкия изток и територии, контролирани от кюрди, Ислямска държава, оспорвани и земи, кюрдска автономия













Легенда:

Под контрола на кюрдите

Под контрола на ИД

Под контрола на правителството

Оспорвани

Присъствие на ИД

Кюрдска автономия

Спорните територии

Превръщането на Пешмерга в основна сила в Ирак и опора за съпротива срещу ИД, имаше и някои странични последици. Кюрдските сили за сигурност напредват все по на юг и превземат територии, окупирани от ИД. Такъв е случаят с Киркук, чиито контрол е от жизнено значение за развитието на независим Кюрдистан. Много коментатори предполагат, че с Киркук в ръцете си, Кюрдското регионално правителство вече може да обяви независимост[3] . Това е град с население от около един милион души, които живеят върху няколко милиарда барела петрол. Проблемът е, че той е извън зоната, управлявана от регионалното правителство на Кюрдистан. След като иракските сили за сигурност се провалиха и не успяха да защитят Киркук от експанзията на Ислямска държава, кюрдите поставиха града под свой контрол, слагайки ръка върху нефтените му ресурси.

КРП използва борбата срещу ИД като повод и инструмент за връщане на кюрдски територии, които по времето на Саддам Хюсеин бяха обект на „арабизация“. След 2003 КРП не успя да си върне тези територии с политически средства. Сегашнният момент обаче е повече от удобен кюрдите да установят контрол над тях. Развитието на ситуацията с овладяването на нови пространства, чрез изтласкване от от тях на ИД, е важен фактор, който ще определи бъдещето на региона. За първи път кюрдското правителство контролира всички населени предимно с кюрди територия в Ирак. В дългосрочен план, добиването на петрол от Киркукската област би могъл да гарантира финансова независимост на Кюрдистан[4] . Веднъж заели тези земи, кюрдите трудно ще бъдат изтласкани оттам. Кюрдското регионално правителство се стреми да използва паниката и проблемите в съвременен Ирак, за да извлече максимални ползи и отстъпки както от Багдад, така и от Турция, САЩ и Иран.

Геополитическият фактор: актуална ли е максимата „кюрдите нямат приятели, освен планините“

Регионалната и международната ситуация също са от значение за развитието на въпроса с кюрдската независимост. Иракски Кюрдистан е регион заобиколен от могъщи държави, които следват собствените си интереси и трудно биха приели създаването на граничеща с тях кюрдска държава. В кюрдската история не са рядкост случаите, когато ирански и турски въоръжени части пресичат границите за да атакува кюрдски бази на иракска територия. Техеран и Анкара се противопоставят на кюрдската независимост, опасявайки се, че техните собствени кюрдски „малцинства“ могат да бъдат вдъхновени от примера на иракските кюрди. Тези две регионални сили винаги са били против кюрдските стремежи за по-голяма автономия. За да получи пълноценна независимост Иракски Кюрдистан трябва да разчита на международно признание, което в момента е непосилна задача, тъй като САЩ и преобладаващата част от международната общност се противопоставят на евентуалната дезинтеграция на Ирак.

Кюрди пред лагер за бежанциОт ключово значение  е и поведението на Иран. Политиката на Техеран се влияе в немалка степен от усещането, че страната се намира в своеобразна "обсада" в региона, доминиран от сунитски държави. За иранците е от жизнено значение да успеят да разкъсат обръча, получавайки както допълнително геополитическо влияние, така и уважение. След 2003 Иран систематично прокарва влиянието си влияние в населения предимно с шиити Ирак. В проводник на това влияние се превърна предишното иракско правителство на Ал-Малики. И въпреки че той вече не управлява в Багдад, иранското влияние в Ирак остава значително. То обаче би могло да "избледнее", ако Ирак успее да се справи поне частично с многобройните си вътрешни проблеми, ситуацията със сигурността се подобри и арабско-персийските различия отново излязат на преден план. Това обаче е трудно постижимо. На този етап Техеран има една първостепенна цел в региона − да се спре напредването на ИД. Това е и причината за някои събития, които доскоро изглеждаха невъзможни - Иран например беше първата държава, която предостави оръжия на иракските кюрди за борбата им с ИД[5].

Техеран осъзнава, че ако не спре ислямистите в пределите на Ирак, рискува рано или късно да влезе открит конфликт с групировката  на своя територия. И все пак Иран е далеч от това да подкрепи евентуална независимост на иракските кюрди. Кюрдските активисти в Иран са потискани и дискриминирани от държавата, което е доказателство за подозрителното отношение на Техеран към тях. Ако кюрдите постигнат независимост от иракското централно правителство това би се превърнало в заплаха и за териториалния интегритет на Иран. Образуване на нова независима държава, граничеща с Иран ще увеличи опасността от сепаратистки движения на територията на Ислямската република и най-вече в населените с кюрди зони.

Позицията на Турция

В последната година се наблюдават промени в развитието на отношенията между Турция и кюрдската общност. Все по-често се говори и се предприемат действия за постигане на консенсус и поставяне на нов етап в отношенията между турци и кюрди. Турският елит възприема кюрдския въпрос като проблем на националната сигурност и тест за модернизацията на Турция по пътя и към ЕС.

Сътрудничеството между Анкара и Кюрдското регионално правителство в Северен Ирак директно поставя под въпрос надеждите на Багдад да запази целостта на страната. Кюрдско-турският тръбопровод и енергийните споразумения отразяват една различна визия за Ирак, като държава със силна регионална автономия и пропускливи граници. Неспособността на Багдад да гарантира сигурност и стабилност в страната е основната причина за свободните маневри на Ербил по отношение на Анкара. Турция е най-важният търговски партньор на Иракски Кюрдистан. Налице е дори сътрудничество между разузнавателните им служби[6]. Тези нови аспекти в отношенията между Турция и кюрдите в Ирак, не могат да засенчат обаче все още нерешените и дълбоко вкоренени проблеми, като този с Кюрдската работническа партия (ПКК), противоречивата роля на Анкара за сегашното развитие на ситуацията в региона и т.н. За Турция е от жизнено значение да предотврати всяка възможност за появата на независима кюрдска държава, граничеща с нейните територии. Такава е турската политика както по отношение на иракските кюрди, така и спрямо кюрдите в Сирия.

Един век след края на Първата световна война Иран и Турция са притеснени, че евентуалното създаване на независима кюрдска държава в Ирак ще насърчи „собствените“ им кюрдски политически и паравоенни формации да се присъединят към това независимо образувание[7]. Като цяло, Иран и Турция биха искали да предотвратят възможностите за кюрдските бунтове в района и да променят перспективите за решаването на Кюрдския въпрос.

Заключение

Войната в Ирак, която на практика продължава от 2003 насам, сирийската гражданска война и създаването на Ислямска държава направиха въпроса за евентуална кюрдска независимост твърде актуален. Кюрдите са принудени да се адаптират към усложнената обстановка и неясното бъдеще, както и да намерят адекватен отговор на заобикалящите ги заплахи и проблеми. В момента съществуват три основни фактора, които възпрепятстват независимостта на Иракски Кюрдистан: недостигът на финансови средства, спорните територии и нежеланието на международната общност да приеме разпадането на Ирак.

От друга страна, налице са няколко фактора, които могат да допринесат за постигането на кюрдската независимост.

На първо място е установяването на контрол над стратегически важни територии, които попадат извън административния контрол на КАО. Овладяването на Киркук е предпоставка за постигане на икономическо развитие и утвърждаването на Иракски Кюрдистан като символ на стабилност и просперитет в региона.

На второ място, кюрдите притежават сравнително силна, добре организирана и опитна въоръжен формация в лицето на т.нар. Пешмерга, която успешно защитава кюрдския народ от десетилетия насам. Ако КРП насочи повече усилия в модернизирането и подготовката на своите въоръжени сили, Пешмерга може да се превърне във важен фактор, съдействащ за постигането на кюрдска независимост.

На трето място, Иракски Кюрдистан е относително стабилен, което му гарантира по-добро икономическо развитие, в сравнение с останалата част на Ирак.

Много от съществуващите фактори имат двойствено значение за бъдещето на региона. В различни ситуации един и същи фактор може да съдейства или да пречи на стремежа на кюрдите за независимост. Тези фактори са взаимосвързани и си влияят както един на друг, така и на перспективите пред региона. Голямата въпросителна в тази сложна картина е бъдещето на Ислямска държава и доколко тя ще продължи да бъде фактор, диктуващ ситуацията в региона. Като цяло, в средносрочен план, превръщането на Иракски Кюрдистан в независима държава изглежда малко вероятно. Ако правителството в Багдад не направи отново завой към силна автократична власт, кюрдите биха имали по-голяма полза да останат в пределите на иракската държавата. За това има няколко основни причини.

На първо място, съседните държави няма да са така подозрителни към Иракски Кюрдистан, което ще позволи осъществяването на ползотворно икономическо сътрудничество.

На второ място, контролът над Киркук създава достатъчно условия за кюрдите да развиват своя регион в рамките на Ирак.

На трето място, международната общност ще е по-склонна да подкрепя Иракски Кюрдистан като част от Ирак.

Стабилното икономическо развитие, ресурсният потенциал, боеспособността на Пешмерга и успешното автономно управление постепенно повишиха значението на Иракски Кюрдистан  за неговите съседи и региона, като цяло. В съвременната ситуация, за да поддържа необходимото ниво на просперитет и сигурност, Кюрдското регионално правителство ще трябва да се справи с проблемите си в Ирак и да заложи на регионалното сътрудничество. Авантюристичните стремежи за независимост, поне за момента, би следвало да останат на заден план, защото цената за реализацията им би могла да се окаже твърде висока.

--------------------------------------------------

* Преподавател в УНСС

[1] Ottaway, M., How the Kurds Got Their Way, Foreign Affairs, May/June 2014 достъпно на: 
http://www.foreignaffairs.com/articles/141216/marina-ottaway-and-david-ottaway/how-the-kurds-got-their-way
[2] Knights, M. Iraq's future: It's the oil, stupid, Al-Jazeera, 10.10 2014, достъпно на: 
http://www.aljazeera.com/indepth/opinion/2014/11/iraq-future-it-oil-stupid-201411581225438586.html
[3] Salih, C., Kurdistan isn’t about to leave Iraq amid ISIS fighting, 07.07.2014, достъпно на: 
http://kurdpress.com/En/NSite/FullStory/News/?Id=8005#Title=%0A%09%09%09%09%09%09%09%09Kurdistan
isn’t about to leave Iraq amid ISIS fighting / Cale Salih%0A%09%09%09%09%09%09%09
[4] [4] Galbraith, P., House of Kurds, Politico Magazine, 17.06.2014, достъпно на: 
http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/iraq-independent-kurdistan-107958.html#ixzz3KYZCcKWd
[5] [5] Collard, R., The Enemy of My Enemy: Iran Arms Kurds in Fight Against ISIS, 27.08.2014, 
достъпно на:http://time.com/3196580/iran-kurds-isis-erbil-iraq/
[6] [6] Galbraith, P., House of Kurds, Politico Magazine, 17.06.2014, достъпно на:
http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/iraq-independent-kurdistan-107958.html#ixzz3KYZR08Yf
[7] Namazi, M., Why Iran Fears Iraq’s Kurds, The Daily Beast, 08.12.2014, достъпно на: http
://www.thedailybeast.com/articles/2014/08/12/why-iran-fears-iraq-s-kurds.html
 
Бойци на Ислямска държаваЗараждането на войственото ислямистко движение в Югоизточна Европа е пряко свързано с такава ключова фигура като покойния босненски президент Алия Изетбегович (1925-2003).

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1750-dzhihadat-na-balkanite-sledvashtoto-pokolenie

На фона на терористичните нападения в Париж и Копенхаген, в Европа нараства страхът от влиянието на завръщащите се от Близкия Изток стотици европейски джихадисти върху ситуацията в държавите, чиито граждани са те. Никъде обаче тази опасност не изглежда по-сериозна, отколкото на Балканите. Според някои данни, Босна е изпратила най-много доброволци на глава от населението за джихада в Сирия, като местните медии твърдят, че броят им вече надхвърля хиляда.

Макар че мюсюлманите в Югоизточна Европа се смятат за едни от най-умерените в света, между 5% и 10% от тях изповядват най-екстремните форми на исляма, типични за държави като Саудитска Арабия и Египет. Това не е случайно, защото възходът на войнствения ислямизъм в Югоизточна Европа е резултат от продължителните усилия на екстремистите да радикализират местното население. През последните няколко десетилетия радикално-ислямисткото движение в Югоизточна Европа съумя да изгради сложна инфраструктура, включваща сигурни убежища в изолираните села и в джамиите, контролирани от радикални проповедници, както и впечатляваща електронна и медийна мрежа, публикуваща новини от различните фронтове на джихада, транслираща указанията на водачите на Ал Кайда и опитваща се да убеди впечатлените от случващото се млади мюсюлмани да прегърнат ислямистката кауза. Цялата тази активност се финансира от щедри близкоизточни спонсори и се подкрепя от малки групи местни екстремисти, съумели да се инфилтрират в различни влиятелни политически, религиозни и социални институции.

Първото и второто поколение ислямисти

Зараждането на войственото ислямистко движение в Югоизточна Европа е пряко свързано с такава ключова фигура като покойния босненски президент Алия Изетбегович (1925-2003). В края на 30-те години на миналия век младият Изетбегович и група радикално настроени мюсюлмански конспиратори създават организацията "Млади мюсюлмани" - своеобразна балканска версия на "Мюсюлманските братя", чиято цел (както признава самият Изетбегович) е създаването на "голяма мюсюлманска държава", или както я нарича един от биографите му - "Ислямистан", която да обхваща цялата територия на Балканите, Северна Африка и Близкия Изток. В името на тази цел членовете на "Млади мюсюлмани" се заклеват да не се отклоняват от "пътя на джихада" и "безкомпромисната борба срещу всичко, което не е част от Исляма". Показателно е, че името на нелегално издаваното от тях списание е "Mуджахид" ( т.е. "борец за каузата на исляма").

Разпадането на Югославия през 90-те години отвори вратите за второто поколениие войнствени ислямисти да създадат свои мрежи в региона. Съставено предимно от чуждестранни "моджехидини", дошли на Балканите от Афганистан и други фронтове на джихада, то беше много по-екстремистки настроено и, съответно, много по-опасно, отколкото първото поколение радикални мюсюлмани. Повечето от тези хора бяха концентрирани във военната групировка, създадена от Изетбегович (в качеството му на първия президент на независима Босна) през август 1992 и наречена "Катибат ал-мохаджирин" (днес формация със същото име, обединяваща джихадисти от Балканите, се сражава в Сирия) и включваща хора като Халид Шейх Мохамед, смятан за "мозъка" на атентатите от 11 септември 2001. Абд ал-Рахим ал-Нашири, участвал в атаката срещу американския есминец "Коул" през 2000; Мамду Махмуд Салим, участвал в нападението срещу американските посолства в Кения и Танзания през 1998; Абу Хамза ал-Масли, организатор на атентата в Лондонското метро през 2005; и Заки ур-Рахман Лакхви, един от участниците в терористичното нападение в Мумбай през 2008. Според родения в Бахрейн активист на Ал Кайда Али Хамад,  ключови фигури на тази организация многократно са посещавали Босна, ползвайки се с подкрепата на местните власти, а САЩ и Саудитска Арабия неведнъж критикуваха режима на Изетбегович, че снабдява с босненски паспорти хора, смятани от тях за терористи.

След подписването на Дейтънските споразумения, сложили край на войната в Босна през декември 1995, тези "моджехиниди" не напуснаха страната. Вместо това, съвместно с местните си радикално настроени симпатизанти, през следващите няколко години те създадоха впечатляваща инфраструктурна мрежа, подкрепяща каузата на войнствения ислям (а нерядко и вдъхновените от него терористични акции), като последиците от това се усещат в целия регион и днес.

В отдалечени и изолирани села в различни части на Балканите, войнствените ислямисти изградиха мрежа от екстериториални, управлявани по законите на шариата анклави, които днес се използват като своеобразни наборни пунктове за местните радикални ислямисти и за убежища на джихадисти от целия свят. Според анализатора Янез Ковач например, в село Бочиня Доня в Централна Босна, където живеят около 600 души, ислямските екстремисти "живеят свой собствен живот, без да бъдат обезпокоявани нито от местната полиция, нито от данъчните, нито от каквито и да били други власти, а в затворената им общност им не се допускат никакви външни лица". Друго босненско село Горня Маоча пък се смята за щаб-квартира на водача на местните уахабити  Нусрет Имамович. Селото  често се споменава като "междинна спирка" на ислямистите по пътя им към джихада в Чечения, Афганистан и Йемен. През октомври 2011 Мевлид Ясаревич, уахабитски лидер от областта Санджак (разположена на територията на Сърбия и Черна гора), е тръгнал именно от това село, заедно с двама други негови жители  за да нападнат по-късно през същия ден посолството на САЩ в Сараево.

В значителна част от Западните и Южните Балкани, джамиите, контролирани от радикалните ислямисти, се използват като бази на джихадистите. Така джамията "Крал Фахд" и Културният център към нея в босненската столиця, чието изграждане беше финансирано от Саудитска Арабия и, които испанският експерт по радикалния ислям Хуан Карлос Антуньес определя като "епицентъра на разпространение на радикалните идеи в Босна", от няколко години насам функционира напълно автономно под прекия надзор на саудитското посолство в страната. На свой ред Бялата джамия в Сараево е крепост на косоварския имам Сюлейман Бугари, за когото американската агенция Stratfor твърди, че е посредник между босненските и албанските радикални ислямисти. Според журналиста от катарската телевизия Ал-Джазира Мохамад ал-Арнаут, джамията в предградието Маковица на косовската столица Прищина, както и тази в Митровица са се превърнали в пунктове за набиране на доброволци за войната срещу светския режим в Сирия. В Македония пък, местните уахабисти влязоха в остър конфликт с легитимното ръководство на мюсюлманската обшност за контрола над скопските джамии "Яхия паша", "Султан Мурат", "Худаверди"и "Кьосе Кади".

Ислямистките мрежи

Радикалните ислямисти в Югоизточна Европа получават подкрепа за усилията си от мрежата от "неправителствени" и "благотворителни" и "хуманитарни" организации, които често се финансират от същите донори, които спонсорират и Ал Кайда. ЦРУ твърди, че поне една трета от босненските НПО поддържат връзки с терористи или наемат хора, заподозрени че са такива. По данни на Балканската мрежа за разследващи репортажи (BIRN), при осъществената непосредствено след атентата от 11 септември полицейска проверка на подобна "благотворителна организация" в Сараево, действаща под егидата на Висшата саудитска комисия за подпомагане на Босна, са били открити "планове на Вашинггон, заготовки на фалшиви американски лични карти и детски учебници с антиамериканско съдържание".

Паралелно с това радикалните ислямисти в региона са изградили широка мрежа от печатни медии, книжарници, уебсайтове и спотове в You Tube, пропагандираши религиозна нетолерантност, възхваляващи насилието и разпространяващи антиамерикански, антисемитски и антидемократични послания. Така, ислямските книжарници от Белград до Нови Пазар разпространяват трудовете на такива откровени екстремисти като съвременният идеолог на ислямизма Юсуф ал-Кардауи или смятания за "Маркс на ислямизма" египетски теолог Саид Кутб (1906-1966). Радикалноислямистките уебсайтове пропагандират джихада, самоубийствените атентати и убийството на немюсюлмани. Освен това, те разпространяват новини от другите фронтове на "джихада", проповеди на екстремистки настроени духовници от Близкия Изток и послания на водачи на Ал Кайда. Така например, миналата година босненският сайт "Пътят на вярващия" (Put Vjernika) разпространи "новата заповед на Айман ал-Зауахири: да концентрираме усилията си в атаките срещу американските интереси".

Според Фахрудин Кладичанин, съавтор на появило се наскоро изследване за религиозния екстремизъм на Балканите, използването на Интернет и социалните мрежи, както и "броят на онези които "лайкват", коментират и споделят съдържанието на въпросните страници, особено когато става дума за религиозни водачи, радикални ислямисти и уахабити, непрекъснато нараства". Албаноезичната фейсбук-страница "Krenaria Islame" ("Ислямска гордост"), където се публикуват снимки и разкази за албанските джихадисти в Сирия, има 25 хиляди последователи. Според Арян Дирмиши, експерт по сигурността от албанската столица Тирана, "ако идентифицираме всички тези хора като терористи, те биха представлявали малка армия и гигантски проблем. Наличието на толкова много последователи е повод за сериозно безпокойство, дори ако приемем че става дума само за симпатизанти на политическия ислям".

Идеологията, разпространявана от радикалноислямистките медии, обикновено включва възможно най-отвратителните форми на пропаганда на омраза и нетолерантност. Така, един от водачите на босненските уахабити Билал Боснич наскоро публикува своя проповед, в която призовава: "Трябва да обичаме тези, които обичат Аллах, и да мразим онези, които не вярват в него. Трябва да мразим неверниците, дори ако са наши съседи или живеят в дома ни". В много учебници, използвани в мюсюлманските училища в Босна, можем да открием текстове като този: "Днес ислямските държави се сблъскват със следната измама: ако искат да бъдат членове на ООН, те трябва (най-малкото мълчаливо) да се откажат от джихада като организирана форма за защита интересите на мюсюлманите".

Презрителното отношение към жените и хомофобията са ключови елементи на радикалноислямистката идеология. В Косово например, мюфтията на Призрен Ирфан Салиху, открито заяви в своя проповед, че "според предписанията на Исляма, всяка жена, която има сексуална връзка без да е омъжена, е мръсница и кучка". Възхваляването на насилието срещу "неверниците" и подкрепата за самоубийствения тероризъм, също са част от пропагандата на радикалните ислямисти от Балканите. Споменият по-горе босненски ухабитски водач Билал Боснич е качил в YouTube следния, изпълняван от самия него, "религиозен псалм":

"Великолепният джихад изгрява над Босна

и бошнаците започват да викат "Аллах Акбар" и да се молят

Америка трябва да внимава, защото желанието на Бог е тя да бъде разрушена до основи

Ако още веднъж  опитате да навредите на моджахедините, о  неверници,

Нашите братя талибани ще дойдат тук, при вас за да ви накажат с мечовете си.

Америка и всички други тирани трябва най-сетне да осъзнаят, че днес всички мюсюлмани са като талибаните,

О, Аллах, джихадът ще донесе изкупления на вярващите. Чуйте ме братя, правоверни от целия свят, с експлозивите, прикрепени към телата ни, ще прокараме своя път към Рая".

Новото поколение джихадисти

Тази шумна пропаганда определено оказва сериозен ефект върху новото поколение радикални мюсюлмани. През последните десетина години радикалните ислямисти от Балканите участваха пряко в многобройни терористични нападения или заговори: осъществената през октомври 2002 атака срещу посолството на САЩ във Виена; опитът за осъществяване на бомбен атентат в  американската военна база Форт Дикс в Ню Джърси, разкритите през юли 2009 заговори на група ислямисти в Роли, Северна Каролина, както и за осъществяване на нападение в Нюйоркското метро; атаката срещу посолството на САЩ в Сараево през октомври 2011; заговорът за взривяването на няколко нощни клуба в Тампа от януари 2012 и убийството на  двама американски техници на летището във Франкфурт месец по-късно. През март 2014 пък, млад косовар стана първият терорист-камикадзе от Балканите, след като се самовзриви в Багдад, убивайки петдесет души.

Според бившия български главен мюфтия Недим Генджев, радикалните ислямисти в Югоизточна Европа се опитват да формират своеобразен "фундаменталистки триъгълник", включващ Босна, Македония и българските Западни Родопи. Въпреки че шансовете им за успех са минимални, те биха могли да нанесат значителна вреда на западните интереси (особено в сферата на сигурността) в региона и да застрашат формирането на стабилни демократични общества в Югоизточна Европа.

В резултат от това, че все по-голяма част от новото поколение мюсюлмански духовници от Балканите получават образованието си в страни като Саудитска Арабия и Египет, а различни близкоизточни донори инвестират стотици милиони долари за строежа на мюсюлмански училища и джамии в региона, разликата между по-умерената форма на исляма, която традиционно се практикува в Югоизточна Европа, и по-радикалните и разновидности, практикувани в Близкия и Средния Изток, започва да се топи. Както посочва в тази връзка водещият босненски експерт по джихадизма Есад Хачимович: "Днес в Босна действа ново поколение мюсюлмански проповедници, получили образованието си след края на юговойните в ислямските университети на Саудитска Арабия, Йордания, Сирия и други страни... В резултат от това вече е трудно да открием разлика между "вносната" и "местната" версия на исляма".

За съжаление, международната реакция на възхода на радикалния ислям в Югоизточна Европа варира от откровеното му пренебрегване до пълното му отричане. Така например, непосредствено след 11 септември, тогавашния Върховен представител на ООН за Босна и Херцеговина Волфганг Петрич, заяви в интервю за "Ню Йорк Таймс", че "няма доказателства, че Босна се е превърнала в база на Ал Кайда", а сегашният представител Валентин Инцо лекомислено твърди, че уахабитите в Босна "не представляват опасност за Европа". Все пак, както подчертава американският експерт по радикалния ислямизъм Ивън Колман, онези, които отричат, че Ал Кайда работи активно на Балканите, "или лъжат, или си нямат никаква представа, за какво става дума".

Междувременно радикалните ислямисти в региона дори не се опитват да прикриват дългосрочните си намерения. Както заяви наскоро един от босненските джихадисти, сражаващи се в Сирия срещу режима на Асад: "Напуснах Босна с намерението един ден да се върна в родината си с пушка в ръка. Аз съм част от революцията и това е изгревът на Ислама... Позволявайки ни да напуснем Босна, вашите (т.е. западните) разузнавателни служби допуснаха грешка, наивно вярвайки, че така ще се отърват от нас. Всъщност, големият проблем за тях е, какво ще стане, когато хилядите европейски мюсюлмани, придобили безценен военен опит, се върнат обратно в Европа и, в частност, на Балканите".

---------------------------------------------------------------

* Авторът е президент на американската консултанска компания SEERECON, специалист по проблемите на Югоизточна Европа

 

Наука, политика, разузнаване – кръгът, в който се въртят големите стратези на геополитиката

Синодална палатаВ малка балканска държава се появяват внезапно досиета на православния висш клир – предстои избор на бъдещ патриарх, тъй като действащият е твърде болен и възрастен. Защо?

Действащият папа във Ватикана се отказва от престола и никой не дава смислено обяснение за този прецедент. Какво стои зад тези драматични събития? Защо се случват? Кой ги направлява?

Стотици хиляди загубиха живота си в така наречената Светът се вълнува за революционните кървави промени в редица държави в Близкия Изток, които са „планирани” няколко години по-рано под името „арабска пролет”. „Пролетта” докарва на власт ислямисти, районите продължават да са неспокойни . Цифрите на убити и ранени в Либия, Тунис, Египет  растат.

В уредената Европа е разклатена официалната валута на Европейския съюз, а обреченият от натрупания рекорден дълг щатски долар се стабилизира?!

Едни държавни ръководители падат, други са убити, трети – сменени, но това не носи стабилност, а възникването на нови конфликти.

За да разберем какво става около нас и по света трябва да имаме ясна представа в какво време живеем. Обяснения от типа: „за всичко са виновни комунистите и Държавна сигурност” е типична реплика за хора - жертви на класическото „промиване на мозъци”. Обикновено тези хора не се замислят за обективните обстоятелства и ситуация, а по-скоро се чувстват комфортно да създадат убеждението да има някой виновен.

Днес, за да си обясним събитията около нас трябва да си даваме ясна представа за употребата на понятия като „мека сила”/МС/, да познаваме технологиите на социалното инженерство и да осмислим словосъчетанието „умна власт”. Няма събитие по света, което да не ползва зад кадър МС, десетократно увеличена с най-новите информационни и когнитивни технологии. В последните години няма случай на пряко военно вмешателство, което да не е предшествано от информационна артилерийска подготовка. Големите експерти в прилагането на МС са световно известни фигури като Збигнев Бжежински, Ф. Гордън, Хенри Кисинджър, М. Макфол, К. Райс и други. Прави впечатление, че изброените личности са се въртяли в професионалната си кариера постоянно в един и същи кръг: от науката в политиката, от политиката в разузнаването, от разузнаването в науката - широко разпространена практика за тези страни, в които имаме сериозна държавност и стратегически планове за десетилетия напред във времето.

Главният смисъл на използването на МС е във формирането на привлекателна власт, т.е. способност да се влияе на поведението на хората, опосредствено да бъдат заставяни да правят това, което в други случаи, при никакви обстоятелства не биха извършили. Този резултат се постига чрез използването на „властта на информацията и образа”, властта на смисъла. Накратко, ядрото на МС включва  в себе си - нематериалност, информативност и подвижност.

Епохата на информационната революция, в която живеем позволява да се прекодира съзнанието на индивида, като се започне от историческата памет и се завърши със света на символите - смисли. Човек винаги е живял в тримерно измерение - в реалния свят, в информационния свят и в символичния свят.

Ефективни инструменти на водещите държави в прилагането на „мека сила” са предоставянето на услугата висше образование, развитие на обществените науки, чиято основна цел е производство на смисли - теории и концепции, легитимиращи позициите и възгледите на държавата, прилагаща инструмента МС.

Основен инструмент на МС са медиите, които в глобален мащаб манипулират историческата памет. Чрез художествени произведения се третират определени исторически факти. Наполеон преди време е казал: „Аз се страхувам повече от три вестника от колкото от сто хиляди щика”. Днес обаче има една съществена разлика. Твърдението, че „Който владее информацията-той управлява света” отстъпи място на когнитивния принцип „Който умее да систематизира информацията и от нея да получава знания, той управлява света”. Не е случаен фактът, че т.н. болонска система в образованието генерира млади хора, които не са в състояние да направят елементарен синтез на фактите, които ги заобикалят.

Предимство на „меката сила”, допълнена от нови технологии, позволява леко и бързо да се въздейства върху съзнанието на хората, да се променя историческата памет, да се формират нови смисли. Съпротивата срещу психоисторическата инвазия се парира чрез формите на МС, като „толерантност”, „политическа коректност”, „общочовешки ценности”, „световна демократична общност” и др.

Светът се намира в преход. С помощта на МС е възможно да се извърши методичен разпад на суверенитета на държавата. Този процес се реализира на мирогледно ниво. Обикновените хора не са в състояние да фиксират и усетят промените, който се катализират посредством МС. Населението се превръща в биомаса от управляеми индивиди. Нещо подобно е примерът с бавното сваряване на жабата и вторият вариант - пускането й във вряща вода. Поставена във вряща вода тя веднага се опитва да напусне неприемливата среда. Ако се постави в хладка вода и течността се загрява плавно, то резултатът е коренно различен. Жабата се сварява без тя да се усети, без да реагира. Именно с тази технология се извършва демонтажът на държавния суверенитет в България вече трето десетилетие. Суверенитетът на народа е нещо, което се фиксира в съзнанието. Това се случва тогава, когато даденият индивид възприема своя народ като част от собственото си семейство.

Религията е сериозен фактор, който пречи на мощните глобализационни процеси. Те целят превръщането на света в сбор от атомизирани индивиди. Различните вероизповедания формират определен мироглед, който осмисля околната среда, начина на живот, поведение и предприети действия. През тях на дадения индивид се дава съответната цивилизационна проекция. В същото време религията се отличава от насилствено въвежданата мирогледна „конфекция” в съзнанието на народите. В този смисъл би трябвало да стане ясно на кого служат тези „български” медии и журналисти, които от позицията на невежеството периодично атакуват православния клир в България.

Политиката, действията на медиите напомнят на онази старица, която хвърлила преди векове съчки в кладата на Ян Хус. С това свое действие бабичката заслужила от великия мъж, чиито живот е преминал в борба за защита на бедните, думите превърнали се крилата фраза: Sancta Simplicitas!, или „О, свещена простота!“

Днес в целия свят се наблюдава повишено внимание към Църквата. Макар и официално да живеем в глобализиращ се свят, всеки народ се опитва да намери своята национална идентичност. Идеологическите доктрини идват и си заминават във времето. Единствено религията е тази, която остава, обединява хората, продължава да играе важна роля за определянето и съхранението на националната идентичност.

„Слънчевият сплит” на Светия престол е изтъкан от финанси-разузнаване-политика

Всяка една промяна във Ватикана получава като следствие и своята геополитическа проекция. Повечето медии се впуснаха в най-дребните, не толкова съществени детайли от живота на предпоследния папа, Бенедикт XVI и в този на новоизбрания папа Франциск и така „изпуснаха” същественото, невидимото в смяната на караула на Светия престол.

Ватикана е държава, но и световен център, с огромно влияние. „Слънчевият сплит” на Светия престол във Ватикана е изтъкан от финанси-разузнаване-политика.

В геополитиката съществува метод, наречен „геополитически редукционизъм”. Световните вероизповедания, погледнати през въпросната формула се оказва, че са съществен компонент в противоборството между атлантическия и евразийския полюс. Професор Игор Панарин в някои от своите лекции говори за противоборството между „православно-католическата цивилизация” и „юдео-протестантската цивилизация”. Основите на последната са поставени от Британската империя или по-точно моделът е британско-холандски. Ню Йорк е изграден преди време от холандците.

В исторически план Британската юдео-протестантска империя разгромява Испанската католическа империя, а след това и Руската православна империя.

Да се върнем към геополитическия редукционизъм и да го приложим като метод по отношение на световните религии. Христянството след 1054 година се разделя на два основни клона - Православен и Католически. Официалната причина е не дотам известната дума „филиокве” – Filioque, латинска фраза, която означава „...и от Сина“...

По-късно от католицизма се отделя и обособява протестантството. То от своя страна също се разцепва на два основни клона - лютерани и калвинисти. Важното, същественото в случая е да се знае, че последователите на Мартин Лутер, отделяйки се от католицизма, правят завой и се „доближават” до Православието. Не е случаен, макар и малко известен е фактът, че най-много във времето германски благородници протестанти-лютерани приемат Православието. Последователите на французина Жан Калвин /латинизирано от френското Ковен/, произхождащ от фамилията на френски евреи от гр. Нуайон, провинция Пикардия, се отчуждават не само от католиците, но и безкрайно много от православните.

Ползването на същата методика по отношение на исляма води до подобна схема. Мюсюлманите след смъртта на Мохамед се разделят на шиити и сунити. Нека да направим паралел: шиитите са „аналог” на православните, а сунитите - на католиците. Редица секти, гравитиращи около шиитите, като например алевитите, се „приближават” до православните. От сунитите се отделят уахабитите, които в света на т.нар. правоверни са „аналог” на протестантите-калвинисти.

Сталин е сравнявал болшевишката партия с Йезуитския орден. Звучи парадоксално, но е факт. Йезуитският орден, Опус Дей и Малтийският орден понякога са взаимодействали с Православието. По времето на управлението на император Павел I /Павел Първи Петрович, царувал 1796-1801г., е избран за Велик магистър на Малтийския орден, на който предоставя убежище в Русия, след като Орденът е прогонен от Малта от Наполеон Бонапарт – бел. авт./ Малтийският кръст е включен като елемент в герба на Руската империя.

Йезуитският орден създава в Парагвай уникална цивилизация. В XVI век в Южна и Северна Америка индианците са били унищожавани поголовно от завоевателите европейци. В Парагвай местните жители са интегрирани от пристигналите ”откриватели” от Стария свят.

Три века по-късно, през XIX век в така наречения новооткрит нов свят е била създадена сплотена мултиетническа общност. В Парагвай са изградени първите ж.п. линии в Латинска Америка. Проблемът възниква по-късно, когато става ясно, че за строителството не са били взети кредити от Британската империя. Парагвай като католико-йезуитска държава се развива с ускорени темпове. Вследствие на британски заговор, в един момент, страната е нападната едновременно от Бразилия, Аржентина и Уругвай. Войната срещу Парагвай се финансира от Британската империя. Около 90 на сто от мъжкото население на страната е унищожено! Дори днес, няколко века по-късно в Парагвай няма британско посолство. В столицата Асунсион четири улици носят имената на руски генерали, които имат положителен принос към съдбата и бъдещето на страната през XX век.

Сталин успешно е използвал опита на йезуитите в СССР. Първо, колективизацията и второ, индустриализацията.

Няма как да не прави впечатление, че отвъд Ламанша и Атлантика много ревниво се отнасят към сближаването на католици и православни. В момент, в който е налице активизиране на диалога между Първи и Трети Рим, обикновенно в Латинска Америка избухват в медиите педофилски или хомосексуални скандали. В този контекст трябва да се разглежда и атентатът срещу папата през 1981 година. Зловещо организирана постановка. Мюсюлманин, използван от православни християни, стреля срещу католика Карол Войтила. Първото, което му идва в главата на просветения католик или православен е, че „Небитието победи Битието”.

Ако вникнем по-дълбоко в по-горния текст веднага ще осъзнаем и останем дълбоко убедени, че няма как Сергий Антонов и България да са били замесени в атентата срещу папата през 1981 година. Формулата „Разделяй и владей” важи с пълна сила и в конфесионален план.

Какво се случи във Ватикана – кой стои зад смяната на папа Бенедикт XVI и последвалото ръкополагане на папа Франциск

Папа Бенедикт XVIСмяната на предпоследния папа Бенедикт XVI и последвалото ръкополагане на папа Франциск бе съпроводена от мощен удар върху Банка Ватикана, най-секретната институция на Ватикана. Финансовата институция бе подчинена пряко на папата и нямаше никакъв външен контрол над нея. Банка Ватикана има за спонсори над 30 000 католически религиозни организации и разполага с огромна финансова мощ. През далечната 1860 година Ватикана е длъжник на банковата група на Ротшилд. Дълговете на Светия престол ги връщат на банкерите обикновените италианци.

На 9 февруари 2013 г. папата се среща с представители на Малтийския орден, който изпълнява ролята на посредник, а на следващия ден, Бенедикт XVI обявява най-неочаквано своето оттегляне и Банка Ватикана е поставена под външен контрол.

До този момент в света има три властови центъра: Ватикана - идеологически център на „новия световен ред” със значителен неконтролируем финансов ресурс. Втори властови център, финансовия, представен от Лондонското Сити. Трети, политически властови център, е разположен във Вашингтонския окръг Колумбия.

Случилото се през последните месеци в Светия престол напомня на „ватиканска пролет”, по аналогия със събитията в Северна Африка и Близкия Изток, наречени „арабска пролет”? Промените във Ватикана трябва да доведат до преформатиране на мирогледните позиции на Светия престол, в унисон с глобализационните императиви.

Информация в аванс - какво стои зад нея

Логото на УикилийксПрез май 2012 година шефът на Отдел информация и нормативно-законодателно регулиране в Белия дом Касс Сънштайн /Cass Robert Sunstein/, шефът на Отдел информация и нормативно-законодателно регулиране в Белия дом, наричан още „информационен цар” на президента Обама, заявява пред близкото си обкръжение, че „след арабската пролет” ще имаме „ватиканска пролет”. Лавината от медийни и административни атаки от световната банкова система срещу Ватикана започна, когато Светият престол подкрепи инициативата на блока БРИКС /BRICS – англ., акроним от имената на Бразилия, Русия, Индия, Китай и Република Южна Африка – бел. авт./ за реорганизация на световната финансова система.

Какво се бе случило? Петте страни предприеха стъпки за ликвидиране на финансовия контрол на Лондон, Франкфурт, Ню Йорк и Вашингтон, като имат за цел създаването на собствена система за разплащания. По този начин Ватикана попадна в списъка на фактическите врагове на банковия картел, Ротшилд - Сорос, Европейската централна банка и Международния валутен фонд. Самият Касс Сънштайн е типичен пример за неотроцкист от новото поколение. Не са много тези, които са информирани, че той е и посредникът между Белия дом и тези, които управляват операцията Уикилийкс и Джулиан Асандж.

Касс СънштайнНакратко казано, Ватикана бе атакувана широкомащабно и превзета от финансираните от Ротшилд и Сорос мондиалистки и неотроцкистки структури. Същите, които организираха и осъществиха „когнитивното управление” при реализирането на „цветните революции” в Сърбия, Украйна, Грузия, Тунис, Египет и други.

За любителите на дълбочинните анализи мога да посоча като факт, че на 17 март т. г. представител на Ватикана предложи „Ден на юдаизма”. Налице е видима промяна и натиск католиците да признаят юдеите за свой „старши брат” т.е. за лидер.

По отношение на новия папа у нас в медиите се изписаха доста неверни версии и анализи, като постоянно са правят коментари за скриване на истинските цели на така наречената „ватиканската пролет”. Самият факт, че Франциск бе избран за глава на римо-католическата църква в изключително кратък срок навежда на мисълта, че въпросът с неговата кандидатура е бил решен предварително.

Току що ръкоположения папа Франциск Реално, почти паралелно с предаването на властта в Светия престол, Малтийският орден завзе финансите на Ватикана. Повече от ясно е, че йезуитите получиха цялата явна и скрита власт в града-държава, средище на световния католицизъм. За да стане картината по-пълна, трябва да се отбележи и следният немаловажен факт: папа Франциск е в топли дружески отношения с „либералния равин” Абрам Скорки. Освен това е съавтор с него на книгата „Диалог”, излязла от печат през 2010 година на испански език, с название “Sobre el Cielo y la Terra”. Думата “sobre” има две значения „за” и „над”. По-ясно казано, книжният диалог между архиепископа-йезуит и либералния равин е озаглавен „Над Небето и Земята”, т.е. внушава се едва ли не, че йезуитите и равините са „над Бога”.

Олга ЧетвериковаОсновната цел на промените във Ватикана е формулирана много точно от Олга Четверикова, водещ руски специалист по Ватикана и конфесионалните въпроси. Според нея става въпрос за „нова евангелизация”, където „под красивата формула се скрива старо съдържание, същината на което е в икуменическата откритост и междурелигиозния диалог, чиято цел е по-нататъшното размиване на христянството /етика и догматика/ в „единна световна религия” под ръководството на римския папа, който самият пребивава под контрола на „старшия брат”.

Православие, служби за сигурност, досиета

Накрая бих искал да се спра и на темата за Българската православна църква / БПЦ, ДС и досиетата.

Би трябвало да анализираме събитията около изнасянето на досиета на сановници от висшия клир и развихрилата се жалка кампания у нас срещу православния клир През призмата на изнесеното дотук. Нещата се познават най-добре в сравненията.

Ще започна с факта, че Ватикана винаги е разполагала с мощни специални служби.

Симон Визентал, Формално структурата за сигурност Светия престол - Sodalitium pianum, е разформирована през 1922 година, при папа Бенедикт XV. Важно е да се отбележи, че Разузнаването и Контраразузнаването на Светия престол винаги са функционирали перфектно. По времето на оглавяването на Светия престол от папа Йоан Павел II, секретните служби на Ватикана са изключително активни в Латинска Америка и в Русия. Прочутият „ловец на нацисти” Симон Визентал твърди, че Контраразузнаването на Светия престол е по-ефективно и от това на МОСАД. Кадровият състав на ватиканските специални служби се обучава от бившия офицер от италианските секретни служби /SISDE/, Доменико Джиани. Тук бих искал да обърна внимание на следното, че Разузнаването на Ватикана има тайна мрежа от кардинали, монсеньори, свещеници, както и доверени светски сътрудници. При това положение, според нашите „експерти” целият този апарат от „доносници” няма нищо общо с Бога! Да, ама не! Това, което е забранено и неморално за Православието, според нашите медии е позволено и морално за католицизма. Шеф на Контраразузнаването по времето на папа Йоан Павел e кардиналът от Пиаченца, Луиджи Поджи, починал на 93 години през 2010 година. На една почтена възраст той е преназначен за пазител на секретния архив на Ватикана.

Говори се, че новият шеф на секретните служби във Ватикана ще бъде Хосе Луис Уболди от Буенос Айрес. Той е сивият кардинал на аржентинското Контраразузнаване и приятел на новия, току що ръкоположен папа Франциск. Ватикана никога не е разпускала своите специални служби, които често са ставали причина за обрати в историята на човечеството.

През 2012 година папа Бенедикт XVІ извиква отново на служба чехословашкия кардинал Йозеф Томко, испанеца Хулио Ерансон и италианеца Салваторе Де Джорджи да разследват скандалите в църквата. Те приготвят досие от 300 страници по темата. През 2012 година Йозеф Томко е на 88 години.

Мрежата на ватиканското разузнаване е глобална. Бившият служител на финансовата полиция Доменико Джиани помага на Светия престол да създаде гъста мрежа от агенти и осведомители във Ватикана. Редица западни експерти правят интересен паралел. Те считат, че ватиканските специални служби силно напомнят на ЩАЗИ от времената на ГДР. Паралел с българското Православие е направо неуместен!

Ватиканското контраразузнаване е създадено през 1500-та година. Неговият девиз е бил „За Кръста с шпага”. Ватиканското разузнаване разкрива заговори, които остават неизвестни дори за ЦРУ и МОСАД. Тук ще спомена, че Агентурата на ватиканските разузнавачи в расо разкрива подготвяно покушение срещу израелския премиер Голда Майер, т. е. говоря за структура, с без спорно изявен професионализъм.

Служителите на специалните служби на Ватикана, легендирани като работещи специалисти в призрачния Институт на йезуитите, ползващ се с правото на екстратериториалност, се трудят на улица „Керубини” 32 в Рим. Институтът е бил поне едно десетилетие е оглавяван от монсеньор Новачек.

На улица „Керубини” 32 в Рим се трудят служителите на специалните служби на Ватикана, легендирани като работещи специалисти в призрачния Институт на йезуитите, който се ползва с правото на екстратериториалност. Институтът поне едно десетилетие е оглавяван от монсеньор Новачек.

Нападките срещу Българската православна църква, които се появиха миналата 2012 година, могат да се обяснят съвсем елементарно през призмата на написаното по-горе. Както и случилото се през последните седмици във Ватикана. Т. е. заслужава си да се запита човек защо точно еди кога си се извадиха досиета на висшия православен български клир – дали в дъното на събитията бяха парите на Международната ортодоксална банка, дали стояха паметници на културата, неизвестни за светското общество, или имаше трета и четвърта причина за осветяването на досиетата, като например желание да се откъсне БПЦ от руско влияние?

Случилото се във Ватикана напоследък засега е по ясно като причини, цел, залагане на бъдещи действия.

Започнах анализа си с здравата връзка на политика, религия и разузнаване, като кръг, от решенията и действията на който се направляват глобални процеси на различни континенти в света. Този кръг ражда революции, правителствени промени, преструктуриране на групи държави, свързани с слагане на ръка на ресурси, геополитически маршрути, бъдещо влияние...

--------------------

Боян Чуков, международен анализатор* Боян Чуков е известен международен анализатор и експерт по проблемите на геополитиката, международните отношения и националната сигурност. Завършил специалност "Радио и телевизия" в Техническия университет – София.

Чуков е работил като журналист на свободна практика, главен редактор на в. "Балкански диалог", секретар в българските посолства във Франция и в Испания. Специализирал е в Института за политически науки в Париж.

Кадрови разузнавач, дипломат, Боян Чуков е работил в управление ”Научно техническо разузнаване” при Първо главно управление на Държавна сигурност, което го прави и добър експерт в областта на на националната сигурност.

Владее френски, испански, руски, гръцки и английски език. Член е на УС на Българско дипломатическо дружество, на Националния съвет на Националната асоциация за международни отношения, на Издателския съвет на сп."Международни отношения", на Националния консултативен съвет към дипломатическия институт на МнВР, на УС на Центъра за балкански изследвания.

Работил е в Министерски съвет като експерт като външнополитически съветник и секретар по сигурността.

Чуков е ръководител на Православен Център „Свети Иван Рилски”

 

/КРОСС/ Ако някой успее да унищожи ИД, ще е знак, че идва нещо още по-крайно, казва видният американски философ.

проф. Ноам Чомски

Списание Jacobin публикува интервю на журналиста Давид Барсамян с проф. Ноам Чомски. В интервюто американският лингвист и философ разказва за корените на Ислямска държава, тероризма, ролята на САЩ в глобалните конфликти и глобалното затопляне.

Близкият Изток, от Либия до Ирак, е потънал в пушек и пламъци. Появиха се нови джихадистки групировки. Погледът на всички е прикован в Ислямска държава. Къде са корените й?

Имаше едно интересно интервю с Греъм Фулър, бивш офицер от ЦРУ, един от топ разузнавачите, действал в този район и сред водещите анализатори на случващото се там. Заглавието му е „САЩ създадоха ИД". Това е само една от хилядите конспиративни теории, които обикалят из Близкия Изток. Става дума обаче за нещо друго, за нещо, което идва направо от сърцето на американския политически елит. Фулър побърза да заяви, че няма предвид някакво решение на САЩ първо да дадат живот на ИД, а след това и да я финансират. Неговата позиция - и според мен тя е правилна, - е, че САЩ създадоха средата, в която се роди ИД, където и набра скорост. Част от нея стана и норма: мачкай онова, което не ти се нрави.

През 2003 г. САЩ и Великобритания нахлуха в Ирак и извършиха огромно престъпление. Нашествието им съсипа Ирак. В действителност тази страна вече не съществува. Тя бе напълно унищожена - първо от близо десетилетната война с Иран (1980-1988), в която - между другото - САЩ подкрепиха Ирак, а после и от десетилетието на санкции (1989-1999).

Определението за тях бе „геноцид". Дадоха го двама уважавани международни дипломати, които на практика ги провеждаха. И двамата подадоха оставка. Тези санкции сринаха гражданското общество, укрепиха властта на диктатора, принудиха населението да разчита на него за собственото си оцеляване.

Накрая през 2003 г. САЩ просто решиха да нападнат тази държава. Много иракчани сравниха това с монголското нашествие отпреди хиляда години. Изключително деструктивно. Стотици хиляди бяха убити, милиони бежанци, милиони други изчезнали, унищожено археологическо богатство и блясъка на държава, чийто корени назад стигат чак до Шумерия.

Една от последиците бе незабавно институционализиране на различните секти и техни подразделения. Част от брилянтната нашественическа сила и на шефа на нейната гражданска администрация Пол Бремер (американски дипломат, оглавил администрацията в Багдад през 2003-2004 г.) бе разделяне на трите групи - сунитите, шиитите и кюрдите, една от друга. И оставянето им да се хванат гърло за гърло. Две години по-късно инвазията роди и основния брутален конфликт помежду им.

Ще го видите, щом погледнете към Багдад. Ако вземете картата на този град от - да речем - 2002 г., ще видите колко смесен и пъстър е той: сунити и шиити живеят едни до други, в едни и същи квартали, съвсем по съседски, и се женят помежду си. Понякога дори и не са наясно кой е шиит, кой е сунит. Напомня много на ситуацията с протестантските групировки - знаеш, че приятелите ти са в някоя друга протестантска общност, че между тях съществуват разлики, но няма вражда.

За две-три години те си казаха: никога няма да има шиитско-сунитски конфликти. Твърде много сме преплели животите си. През 2006 г. обаче избухна яростна война. Плъзна из целия регион. Той бе раздран от шиитско-сунитски конфликти.

Естествената динамика на подобен конфликт е, че най-екстремистки настроените елементи идват на власт. Имат си корените. Техните корени са в главния съюзник на САЩ - Саудитска Арабия. Основният съюзник на САЩ от мига, в който се ангажираха и твърдо стъпиха там. Всъщност тогава се сложиха основите и на Саудитската държава. Тя напомня на фамилен диктат. А причината е, че тази държава има огромен нефтен резерв.

Радикалният ислям е съсредоточен в Саудитска Арабия. Това е най-радикалната ислямистка държава в света. Ако погледнем Иран от тази позиция, ще се окаже, че той е твърде толерантен и модерен в сравнение със Саудитска Арабия. Естествено, с още по-голяма сила това важи за всички други части от Арабския Близък Изток, където преобладава секуларността.

Саудитска Арабия е поела ролята на мисионер. Използва огромните си нефтени ресурси, за да провъзгласява и разпространява доктрините си из целия регион. Основава училища, джамии, създава свои свещенослужители - от Пакистан до Северна Африка.

Към крайния вариант на саудитския екстремизъм именно се присъединява и ИД. Следователно, идеологически тя тръгна от най-радикалната форма на исляма, от неговата саудитска версия и от конфликтите, породени от американската шейна, която изпомачка Ирак и която днес се мята навсякъде, препуска наляво-надясно из региона. Това е, което Фулър има предвид.

Саудитска Арабия не само предостави на ИД идеологическия радикализъм, но и я финансира. Не става дума за самото саудитско правителство, а за отделни богати саудитци, кувейтци и други, които дават пари и гарантират идеологическа подкрепа за джихадистките групировки, „изникващи" навсякъде из района. Именно нашествието на САЩ и Великобритания е главният източник, от който се пръкна цялото това чудо. Това е имал предвид Фулър, когато твърди, че САЩ са създали ИД.

Може да сте напълно убедени, че колкото повече се разрастват конфликтите, толкова по-крайни ще стават те. На власт ще дойдат най-бруталните и най-безчувствените групи. Това се случва винаги щом насилието се превърне в инструмент на взаимодействието. Почти автоматично е. А и е вярно, както за междусъседските отношения, тъй и за международните. Динамиката е ясна. То просто се случва. Оттук тръгна и ИД. Ако някой успее да унищожи ИД, ще бъде знак, че подръка има нещо още по-крайно.

Медиите се държат покорно и послушно. В речта си на 10 септември Обама спомена две държави, щом стана дума за успешни примери при прилагане на стратегията на САЩ в борбата срещу безредиците и размириците. Които са тези две държави? Сомалия и Йемен. На мнозина лицата им увиснаха, а на следващия ден се възцари гробна тишина, нямаше нито един коментар.

Сомалийският случай е особено ужасяващ. Йемен също е достатъчно лош пример. Сомалия е изключително бедна. Няма да се впускам в подробности, но сред най-големите хвалби на администрацията на Буш по отношение на американската антитерористична политика е успешното врътване на благотворителното кранче - Благотворителния тръст "Бакарат" - което подхранваше тероризма в Сомалия. Последва огромен вестникарски възторг. Истинско постижение.

Два месеца по-късно фактите започнаха да избиват на повърхността: благотворителността нямаше нищо общо с тероризма в Сомалия. Нейните пътища се кръстосваха с банковото дело, с търговията, с помощите при бедствия и епидемии, с болниците. Представляваше на нещо, което крепи все още жива обрулената сомалийска икономика. Администрацията на Буш прекъсна и това ручейче. Ето такъв бе приносът й към борбата с безредиците и размириците.

От тук обаче тръгват няколко линии. Можете да прочетете за тях в книги, посветени на международните финанси. Това е, което стана в Сомалия. В един миг тъй нареченият Съюз на ислямските съдилища (ислямистка организация, през 2009 година нейният основател Шариф Ахмед става президент на Сомалия) постигна глътка мир в страната. Не че режимът му е чак толкова добър, но все пак е мирен и хората малко или повече го одобряват. САЩ обаче не го толерират и подкрепиха етиопската инвазия, чиято цел е да го унищожи и отново да се възцари ад и хаос, от които да ти настръхват косите. Велико постижение. По свой начин и Йемен е още един филм на ужаса.

Какъв свят, според вас, ще наследят внуците Ви?

Светът, който създаваме за нашите внуци, е свиреп. За главния проблем вече имаше протест на 21 септември в Ню Йорк. Двеста хиляди души излязоха по улиците на града на протест срещу глобалното затопляне.

Това не е шега. За първи път в човешката история трябва да вземем решения, от които ще зависи дали ще оцелеят нашите внуци. Това никога по-рано не се бе случвало. Вече сме вземали решения, благодарение на които сме ликвидирали по феноменален начин цели видове по света.

Нивото на тяхното унищожаване днес напомня за събития отпреди приблизително 65 милиона години, когато огромен астероид се сблъскал със Земята и този сблъсък е имал ужасяващи екологични последици. Той именно е поставил точка на епохата на динозаврите. Те са заличени. Но все пак е оставил някаква пролука за дребните млекопитаещи, които започнали да се развиват, а в крайна сметка и за нас, човеците.

Сега се случва същото, но астероидът това сме ние. В момента ние създаваме условия, съществували отпреди 65 милиона години. Човешката цивилизация се руши и загива. Картината хич не е красива. Но демонстрацията на 21 септември бе твърде позитивно събитие, индикатор, че не всичко е предрешено. На този същия ден един от главните международни мониторингови научни институти обяви данни за парниковите емисии през 2013 г. Оказаха се рекордни. Повишили са се с над 2 процента в сравнение с предишната година. А за САЩ са даже почти 3 процента.

Списанието на Американската медицинска асоциация публикува изследване за броя на свръхгорещите дни, които се очакват в Ню Йорк през следващите две десетилетия, като под свръхгорещо се разбира над 33 градуса по Целзий. За Ню Йорк учените прогнозират утрояване на дните, а за далечния юг данните са още по-лоши. Това върви успоредно с предвиждането за повишаване на морското ниво, което се очаква да потопи Бостън. Да не говорим за бангладешкото крайбрежие, където живеят стотици милиони хора и което ще изчезне от земното лице.

Това ни очаква в най-скоро време. И логиката на нашите институции ни го предвещава. Exxon Mobil, най-големият енергопроизводител, съобщи - и вие наистина можете да ги критикувате за това; това е природата на държавната капиталистическа система - че ще насочат всички свои усилия към добив на изкопаеми горива, защото е печелившо.На практика, точно това трябва да сторят, такава е съществуващата институционална рамка - очаква се те да печелят. А ако вероятността нашите внуци да водят приличен живот се унищожава, това вече не е техен проблем.

Chevron, другата огромна енергийна корпорация, имаше малка устойчива програма, предимно по PR причини. Твърде добре се справяше, беше доста изгодна и печеливша. Току-що я закриха, защото твърдите горива са много по-печеливш бизнес.

В САЩ се дупчи навсякъде. Има обаче едно единствено местенце, където това като че ли е някак ограничено - и то се нарича федерални земи. Енергийните лобита горчиво се оплакват, че Обама е отрязал достъпа им до тях. Министерството на вътрешните работи излезе със свои данни. Според тях нещата стоят точно обратно. При управлението на Обама търсенето на нефт по федералните земи стабилно върви нагоре. Пада кривата на крайбрежното дупчене.

Това обаче е реакция на катастрофата, която ВР предизвика в Мексиканския залив. Дори и енергийните компании се отказаха да правят проучвания навътре в морето. Ако обаче погледнете към данните за сушата, ще видите, че сондажите там си продължават, не са и спирали. Много малко са спирачките, които им се поставят. Тези тенденции са твърде опасни. Тъй че можете да предвидите в какъв свят утре ще живеят вашите деца./offnews

Превод от английски: Ивелина Ватова

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1651-turtsiya-i-novata-blizkoiztochna-strategiya-na-sasht

Митинг на площад Турската политика в Близкия Изток продължава да изглежда неясна. Както е известно, на провелата на 11 септември среща в саудитската пристанище Джеда на външните министри на САЩ, Ирак, Турция, Египет, Йордания, Ливан и монархиите от Персийския залив, беше декларирано намерение да бъде "изкоренена" групировката Ислямска държава (ИД). Малко преди това, на съвещание в Анкара под ръководството на премиера Ахмет Давутоглу пък бе решено, че Турция няма да участва в сухопътни или военни операции срещу ИД в Ирак. В същото време турците заявиха, че ще предоставят разузнавателни данни и ще окажат логистична подкрепа на формиращата се под егидата на Вашингтон коалиция. Параметрите на тази подкрепа обаче не също станаха ясни. Именно за да ги изяснят, веднага след срещата в Джеда, в Анкара се появиха държавният секретар на САЩ Джон Кери и секретарят по отбраната Чък Хейгъл. След разговора им с Ердоган обаче, пресслужбата на турския президент се ограничи само със съобщението, че сътрудничеството между двете страни в борбата с терористичните организации в Близкия Изток ще продължи. В същото време предоставянето от турските специални служби на разузнавателна информация за движението на войските на ИД в Ирак и Сирия, не е кой знае колко значим жест към Вашингтон. Той се нуждае най-вече от военновъздушната база Инджирлик в турската провинция Адана, която засега може да се използва само за доставката на хуманитарни стоки в Северен Ирак, но не и за осъществяване на военни удари срещу позициите на ИД. Тоест, донякъде се повтаря ситуацията от 2003, когато Турция не позволи на САЩ да използват територията и за вече подготвеното нахлуване на 60-хилядна американска армия в Ирак от север.

Както е известно, доскоро Анкара не демонстрираше особено желание за реално противопоставяне на джихадистите от т.нар. Ислямска държава в Сирия и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД). От една страна, между турските ислямисти и тези от ИД съществува известна идейна близост, но основната причина за това пасивно поведение беше, че ИД се сражаваше с режима на Башар Асад (когото турският президент Ердоган смята за свой личен враг), както и срещу кюрдите в Сирия и Ирак, които традиционно се определят от Анкара за "стратегическа заплаха". Освен това подобна политика позволяваше на някои турски компании да печелят от петрола, доставян им на дъмпингови цени от контролираните от ИД находища в Ирак и Сирия. Да не забравяме и, че турските специални служби се опитваха да използват джихадистите като инструмент на регионалната политика на страната, включително помагайки им да укрепят структурите си в Египет. Между другото, това обяснява и защо турското правителство успя безпроблемно да освободи пленените служители на своето консулство в Мосул, след като градът беше превзет от бойците на ИД.

За повечето експерти е ясно, че лансирайки плана си за борба срещу ИД не само на територията на Ирак, но и на тази на Сирия, която всъщност си остава основната цел на Вашингтон, Обама започва много рискована игра. Развитието на ситуацията в региона е изключително неясно, затова всяка стратегия неизбежно ще търпи корекции. В тази връзка ще припомня, че първоначално Обама категорично отхвърляше възможността за изпращане на сухопътни части в Ирак, докато сега това вече не се изключва. През следващите седмици САЩ могат да подсилят специалните си части в Северен Ирак, които официално присъстват там като инструктори на иракската армия и кюрдските отряди "пешмерга". В същото време, американците планират в битката с ИД да бъдат хвърлени все още боеспособните части, с които разполага Багдад. Всичко останало обаче, включително окончателния състав на коалицията и приноса на всеки от участниците в нея, остава неясно.

Тук е мястото да напомня, че Турция не се е отказала от плановете си за създаване на буферна зона и зона забранена за полети в граничните с нея райони на Сирия. Според някои съобщения в медиите, турците отново са повдигнали въпроса за въвеждането на ограничен турски военен контингент в Сирия, който да отдели силите на умерената въоръжена опозиция, с които Анкара продължава да поддържа тесни контакти, от радикалите от ИД и "Джебхат ан-Нусра". САЩ обаче не са склонни да го подкрепят.

Проблемът за Вашингтон е, че не разполага с реален инструмент за осъществяване на натиск върху Турция за привличането и към военните операции срещу ИД, включително и използвайки за целта базата Инджирлик. Затова САЩ предпочетоха да ограничат разговорите с Турция, докато не получат (както разчитат) санкцията за Съвета за сигурност на ООН за военна операция в Ирак. Впрочем, турските лидери също са изправени пред сериозни проблеми. От две години насам те разполагат с разрешението на парламента за осъществяване на военна операция на сирийска територия, но той вече изтича и през ноември ще трябва да бъде подновен за пореден път. Така или иначе, но в Близкия Изток Турция е "блокирана" от САЩ, които и позволяват само такива действия, които са в техен интерес. Винаги когато Анкара се опитва да излезе от този порочен кръг, това води до открит сблъсък с Вашингтон. Направеното наскоро признание на президента Ердоган, че отдавна не си говори пряко с Обама беше знаково за напрежението, съществуващо между двете столици.

Впрочем, на 20 октомври Ердоган все пак осъществи пряка телефонна връзка с Обама, като според съобщението от Белия дом двамата са обсъждали възможността за "продължаване на тясното сътрудничество в борбата срещу ИД", като американският президент е изразил признателността си към Турция за това, че е "приела на своя територия милион и половина бежанци от Сирия, включително и десетки хиляди от района на Кобани".

Мнозина анализатори смятат, че само силният американски натиск и обещанието на Вашингтон, че ще помогне на Анкара за свалянето на Асад, биха могли да обяснят обявената от президента Ердоган готовност за по-решителни мерки срещу ИД. Вероятно в Анкара разчитат, че ударите срещу ислямистите ще създадат условия за предприемане на военни действия от турската армия срещу частите на Асад, като тези действия бъдат подкрепени в Южна Сирия от Саудитска Арабия и другите монархии от Залива, които отдавна се стремят да свалят доминирания от алауитите режим в Дамаск и са склонни да използват и всички възможни средства за това. Тоест, кампанията на САЩ срещу джихадистите от ИД може да се превърне в прикритие за активни военни действия на Турция, които да доведат до анексирането на част от сирийската територия, както и до установяването на подкрепяна от арабските монархии от Залива сунитска диктатура в Дамаск.

В тази връзка, отново ще напомня, че макар Турция формално да се присъедини към коалицията за борба с джихадистите, тя моментално влезе в спор със САЩ относно нейната стратегия и избора на основните цели. На свой ред, американците акцентират най-вече върху възможността военновъздушната база на САЩ Инджирлик да се използва за осъществяване на въздушни удари по позициите на ИД и Ирак и Сирия. Досега, въпреки твърденията на редица американски официални лица, Анкара отрича да е дала съгласие за това. В същото време обаче, говорителят на Белия дом Джош Ърнест съобщи, че в момента в Турция се намира група експерти от Пентагона, които са ангажирани с "прехвърлянето на поетите от Анкара ангажименти в чисто практическа и оперативна плоскост".

Сред въпросните ангажименти се споменават съгласието на Турция да предостави свои бази за подготовка на бойци на сирийската опозиция, участие в усилията за пресичане на финансовите постъпления за ИД и борба срещу контрабандата на петрол, осъществявана от ислямистите. Нещо повече, Вашингтон смята на необходимо да бъдат подкрепени сирийските и иракски кюрди в борбата им срещу ИДИЛ. И, ако последните отдавна получават сериозна военно-техническа помощ от САЩ и някои негови западноевропейски съюзници, тази за кюрдите в Сирия едва сега започва да се осъществява. Така или иначе, но Анкара очевидно бива лишена от правото на инициатива по отношение на кюрдите в Ирак и Сирия и се оказва заложник на една ситуация, от която все по-трудно може да се измъкне.

Неслучайно преди няколко дни турският министър по европейските въпроси Волкан Бозкир сравни сегашната ситуация в Близкия Изток с шахматна дъска, на която вече са разположени всички фигури. Така, в борбата си срещу ИДИЛ Вашингтон открито подкрепя Багдад и, по чисто тактически съображения, засега не бърза с отстраняването на режима на Асад в Дамаск (макар че това продължава да е негова цел). В същото време, Техеран, който все още си остава противник на Вашингтон, също подкрепя Багдад и Дамаск в борбата им с ИД. На свой ред, Анкара, която доскоро залагаше на иракските кюрди, влоши отношенията си с Багдад и не успя да използва ИД срещу Дамаск. Вместо това, в момента ИД воюва най-вече със сирийските и иракските кюрди. Всичко това води до потенциалната поява на своеобразен "кюрдски пояс" между Турция и арабския свят. При това иракските кюрди отдавна разчитат на подкрепата на САЩ, а сирийските кюрди вече не виждат в западните държави пречка за създаването на собствена автономия в Сирия. Това развитие принуждава Турция на премине в глуха отбрана, тъй като САЩ се стремят да я вкарат във въоръжен конфликт при съвършено неприемливи за нея условия и при доста мъгляви перспективи. Както съобщи наскоро турският вестник "Хюриет", кметът на Диарбекир Осман Байдемир е очертал цяла програма за бъдещи действия, в резултат от които турските кюрди да получат автономия, като тази в Иракски Кюрдистан и Сирия. Според него, този процес трябва да се съпровожда с премахването на турските гранични пунктове с Иран, Ирак, Сирия, Армения и Йордания, както и със създаването на обща административна и политическа система за всички населени с кюрди територии. Ето защо за Турция, за която подобно развитие е истински кошмар, ИД на практика не е противник, а по-скоро съюзник, който може да окаже сдържащо влияние върху практическата реализация на очертаните по-горе геополитически тенденции. Тоест, битката с ИД стимулира развитието на нови процеси в региона, в рамките на които, както се твърди в един коментар на турския вестник "Милиет", Турция се оказва притисната в "менгемето на политиката на глобалните играчи", бива лишена от възможности за маневриране и закъснява с реакцията си на бързо променящата се регионална стратегия на САЩ. Ето защо може да се предполага, че последният телефонен разговор между Ердоган и Обама е бил доста труден. В така очертаната геополитическа "шахматна партия" в региона, Турция или ще бъде принудена да направи поредните си ходове под силен външен натиск, или пък ще се опита да реализира нови и нестандартни сценарии - например да се откаже от свалянето на сегашния сирийски режим и да потърси сближаване с него (както и с Иран), опитвайки по този начин да се справи с непрекъснато нарастващата "кюрдска опасност". Подобно нещо обаче едва ли е възможно в условията на формиращата се под ръководството на САЩ нова "антитерористична коалиция" и продължаващата реализация на стратегическия американски проект за прекрояване на границите в т.нар. "Голям Близък Изток".

В тази връзка е твърде показателно, че основни съюзници на САЩ срещу ИД са именно режимите, които наскоро (по време на речта си в Харвардския университет) американският вицепрезидент Джо Байдън определи като "най-големия проблем в Сирия", признавайки, че Турция, Саудитска Арабия и петролните княжества са инвестирали "стотици милиони долари и десетки хиляди тонове въоръжение в организациите, декларирали готовност да се сражават с армията на Асад", включително джихадистите от "Джабхат ан-Нусра" и другите филиали на Ал Кайда. Вместо да наложат санкции на Турция, Саудитска Арабия или Катар заради решаващата им подкрепа за терористите от ИД и търговията с изнасяния от тях петрол (в която са участвали редица турски компании, като Delta Rubis, Gulf Petrol, Star Pet, Bayegan Grup, FTZ, Power Trans и Kizil Grup), Белият дом сега ги убеждава да влязат в новата антитерористична коалиция, което на практика означава, че им дава възможност да продължат да дестабилизират целия регион.

Горчивата истина е, че под прикритието на военната операция срещу създадената с тяхна помощ ИД, САЩ и арабските монархии (Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар, Йордания и Бахрейн) на практика започват нова мащабна война, в резултат от което целият Близък Изток се оказва на ръба на катастрофата. Защото евентуални бомбардировки срещу цивилни или контролирани от сирийската армия обекти, да не говорим за осъществяването на сухопътна операция на територията на Сирия, без съгласието на режима в Дамаск или санкциите на Съвета на сигурност на ООН, биха означавали открита агресия с непредсказуеми и необратими последици за целия регион. Включително и за Турция, която все повече се ангажира с този американски сценарий.

-----------------------------------------------------

* Център за мониторинг и предотвратяване на конфликтите

 
Джон Пилджър, австралийски журналист, живеещ в Лондон, репортер и автор на документални филми, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор.
Неотдавнашната седемдесетгодишнина от освобождаването на Аушвиц ни напомни за ужасните престъпления на фашизма, чиято нацистка иконография е запечатана в съзнанието ни. Фашизмът е запазен като история, като трепкащи кадри на маршируващи мъже в кафяви ризи, престъпленията му са ужасни и неоспорими. И все пак в същите либерални общества, чиито войнолюбиви елити ни призовават никога да не го забравяме, нарастващата опасност от нов фашизъм се премълчава. Защото това е техният фашизъм.
Публикувано от сайта ГЛАСОВЕ

Да започнеш такава агресивна война – заявяват съдиите на Нюрнбергския процес през 1946 година – е не само международно престъпление, а най-висшата форма на международно престъпление, различаващо се от всички останали по това, че представлява злото само по себе си.“

Ако нацистите не бяха нападнали Европа, нямаше да има Аушвиц и Холокоста. Ако САЩ и техните сателити не бяха нападнали Ирак през 2003 година, почти един милион човека все още щяха да са живи и „Ислямска държава” днес нямаше да ни сразява с диващината си. Нейните привърженици са деца на съвременния фашизъм, откърмени с бомби, с кървави бани и с лъжите на сюрреалистичния театър, наречен новини.

През 2011 година НАТО изстреля 9700 ракети срещу Либия, над една трета бяха насочени към цивилни обекти. Използвани бяха бойни глави с уранов заряд, градовете Мисрата и Сирт потънаха в руини. Червеният кръст откри масови гробове, а УНИЦЕФ докладва, че „повечето от убитите деца са били на възраст под десет години.“

Хилари Клинтън, бивш Държавен секретар на САЩПубличното содомизиране на президента Кадафи с „бунтовнически” байонет бе приветствано от тогавашния американски държавен секретар Хилъри Клинтън с думите: „Дойдохме, видяхме и той умря“. Неговото убийство и унищожението на страната му бяха оправдани с познатата дебела лъжа – планирал бил „геноцид“ срещу собствения си народ. „Знаехме, че ако изчакаме дори ден повече – каза президентът Обама, – в Бенгази, който е с големината на град Шарлът, може да настане такова клане, което да отекне из целия регион и да опетни съвестта на целия свят.“

Това беше изфабрикувано от ислямистките бунтовници, които бяха на път да загубят битката срещу правителството. Те обявиха пред „Ройтерс”, че ще има „истинско клане, такова, каквото видяхме в Руанда“. Тиражирана на 14 март 2011 година, тази лъжа даде искрата за огнения ад, разпален от НАТО и наречен от Дейвид Камерън „хуманитарна интервенция“.

Линчувания до смърт Муамар КадафиТайно снабдявани с оръжие и тренирани от британската Специална въздушна служба (SAS), много от „бунтовниците“ станаха част от „Ислямска държава”, чието последно видео показа обезглавяването на двадесет и един работници – християни копти, пленени в Сирт, града, който бе унищожен от бомбардировачи на НАТО в тяхно име.

За Обама, Камерън и Оланд истинското престъпление на Либия беше това, че тя обяви своята икономическа независимост и заяви намерението си повече да не продава петрола си за щатски долари. „Петродоларът“ е стълбът на американска имперска сила. Дръзкият план на Кадафи целеше да създаде обща африканска валута, обезпечена със злато, Централна африканска банка и икономически съюз между по-бедните, но разполагащи с ценни ресурси държави в Африка. Дали наистина щеше да се реализира, не е от значение. Самото обявяване на този план бе немислимо за Щатите и те се подготвиха да се „намесят“ в Африка и да подкупят африканските правителства с военно „партньорство“.

„След атаката на НАТО срещу Либия под прикритието на резолюция на Съвета за сигурност – написа Гарикай Ченгу – Обама конфискува 30 милиарда долара от Централната банка на Либия, които Кадафи е пазел за създаването на Африканската централна банка и на новата валута.“

Моделът на „хуманитарната война“, която се поведе срещу Либия, вече бе спечелил либералните сърца на Запада и особено на медиите. През 1999 година Бил Клинтън и Тони Блеър изпратиха НАТО да бомбардира Сърбия, лъжейки, че сърбите са подложили на геноцид етническите албанци в разколната провинция Косово. Дейвид Шефър, специален посланик на САЩ по въпросите за военните престъпления, тръбеше, че „повече от 225 000 албански мъже на възраст между четиринадесет и петдесет и девет години“ може би са убити. Клинтън и Блеър напомниха за Холокоста и „духа на Втората световна война“. Героичен съюзник на Запада стана Армията за освобождение на Косово, чието криминално досие бе избутано настрана. Британският външен министър Робин Кук увери функционери от АОК, че може да го търсят на мобилния му телефон по всяко време.

Бомбардировките на НАТО срещу Сърбия унищожиха нейната инфраструктура, включително училища, болници, манастири и сградата на националната телевизия. Международни разследващи екипи пристигнаха в Косово, за да изровят доказателства за „холокоста“. ФБР не успя да намери нито един масов гроб и се прибра у дома. Испанският разследващ екип също не откри нищо, а ръководителят му гневно осъди „семантичния пирует на военната пропагандна машина“. Една година по-късно Международният наказателен трибунал на ООН (Хагският трибунал) обяви, че жертвите в Косово са 2788. Те включват бойци и от двете страни, както и сърби и цигани, избити от Армията за освобождение на Косово. Не е имало никакъв геноцид. Този „холокост“ е една нагла лъжа. Причината за атаката на НАТО е била изфабрикувана.

Зад лъжата обаче стояха сериозни интереси. Югославия беше независима мултиетническа федерация, която стоеше като политически и икономически мост между Изтока и Запада по време на Студената война. Повечето й производствени предприятия и комунални услуги бяха държавна собственост. Това не се е приемало добре от разрастващата се Европейска общност и особено от наскоро обединената Германия, обръщаща поглед на изток, за да превземе „естествения си пазар“ в съюзните републики Хърватия и Словения. До времето на срещата на високо равнище в Маастрихт през 1991 година, на която европейците планираха създаването на катастрофалната еврозона, вече е била сключена тайна сделка – Германия да признае Хърватия като държава. Югославия бе обречена.

Във Вашингтон видяха, че югославската икономика изпитва сериозни затруднения, и Световната банка й отказа желаните заеми. НАТО, която по това време беше почти реликва от времето на Студената война, влезе в ролята си на имперска маша. На косовската „мирна“ конференция в Рамбуйе, Франция, през 1999 година сърбите станаха жертва на двулична тактика. В Договора от Рамбуйе беше включен и тайният Анекс В, добавен от американската делегация в последния ден, изискващ на практика военна окупация на цяла Югославия – държава с горчиви спомени за нацистката окупация – и въвеждането на „свободна пазарна икономика“, както и приватизация на всички държавни активи. Нито една суверенна държава не би подписала подобен договор. Наказанието дойде съвсем скоро. Бомбите на НАТО заваляха над една беззащитна страна. Това бе предшественикът на катастрофите в Афганистан и Ирак, Сирия, Либия и Украйна.

От 1945 година насам повече от една трета от държавите, членки на ООН – 69 на брой – са ставали жертва на един или на всички актове на американския съвременен фашизъм, както следва: инвазия, сваляне на правителства, задушаване на народни движения, опорочаване на избори, бомбардиране на хора, сриване на икономики и накрая ужасната атака, позната под името „санкции“, чиято жертва става цялото общество. Според британския историк Марк Къртис загиналите в резултат на всичко това наброяват милиони.

И разбира се, разгърна се и една голяма лъжа.

„Днес за първи път след Единадесети септември нашата военна мисия в Афганистан е приключена.“ Това бяха първите думи в годишното обръщение към нацията на Обама през 2015 г. Впрочем 10 000 американски войници и 20 000 наемници остават в Афганистан за неопределен период от време. „Най-дългата война в историята на Америка е към своя сигурен край“ – каза Обама. В интерес на истината, по данни на ООН през 2014 г. в Афганистан са загинали най-много цивилни в сравнение с всяка друга година. По-голямата част от жертвите са убити през неговия мандат.

Трагедията в Афганистан прилича на тази в Индокитай. В известната си книга „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви“ Збигнев Бжежински, кръстникът на американската политика от Афганистан до днешни дни, пише, че ако Америка желае да контролира Евразия и да доминира над света, не може да поддържа популистка демокрация, защото „преследването на власт не е цел, която събужда страстите на народа. … Демокрацията не търпи имперската мобилизация“*. Той е напълно прав. Както Уикилийкс и Едуард Сноудън разкриха, една полицейска държава, една държава подслушвач е узурпирала демокрацията. През 1976 година Бжежински, който тогава е съветник на президента Джими Картър, защити своята теза, като нанесе съкрушителен удар на първата и единствена демокрация в Афганистан. Кой знае за тази жизненоважна част от историята?

През 1960 година в Афганистан, най-бедната държава в света по онова време, започва революция, която през 1978 г. в крайна сметка сваля аристократичния режим. Народната демократична партия на Афганистан (НДПА) създава правителство и обявява своята реформаторска програма, която включва ликвидирането на феодализма, свободното изповядване на всички религии, равни права за жените и социална справедливост за етническите малцинства. Повече от 13 000 политически затворници са освободени и полицейските им досиета са публично изгорени.

Новото правителство предоставя безплатна медицинска помощ на най-бедните, крепостничеството е изкоренено, влиза в действие масова програма за ограмотяване на населението. Към края на 80-те години на ХХ век половината студенти в държавата са жени, почти половината от афганистанските лекари са жени, жени са и една трета от държавните служители и повечето учители. „Всяко момиче – спомня си Саира Норани, която е хирург – можеше да отиде в гимназия и в университет. Можехме да ходим където пожелаем и да носим каквито дрехи ни харесват. Посещавахме кафенета и кина, за да гледаме последния индийски филм и да слушаме модерна музика. Всичко се обърка, когато муджахидините започнаха да настъпват. Те убиваха учители, палеха училища. Бяхме ужасени. Беше смешно и едновременно с това тъжно, че Западът подкрепяше точно тези хора.“

Правителството на НДПА е подкрепяно от СССР, въпреки че според признанието на бившия държавен секретар на САЩ Сайръс Ванс няма доказателства за съветска намеса в революцията. Притеснен от нарастващото самочувствие на освободителните движения по целия свят, Бжежински заключава, че независимостта и прогресът в Афганистан под управлението на НДПА ще се превърнат в заразителен пример за други страни и съответно в заплаха.

На 3 юли 1979 година Белият дом тайно решава да подкрепи племенните „фундаменталистки“ групировки, известни под общото име муджахидини. САЩ им предоставя повече от 500 милиона долара на година в оръжие и друга помощ. Целта е да се свали реформаторското правителство на Афганистан. През август 1979 година американското посолство в Кабул докладва, че „висшите интереси на САЩ налагат правителството на НДПА да падне, без значение какви щети ще бъдат нанесени на социалните и икономически реформи в Афганистан“. Курсивът е мой.

Муджахидините са предвестниците на „Ал Кайда” и „Ислямска държава”. Сред тях е Гулбудин Хекматиар, който получава от ЦРУ десетки милиони долари в брой. Негови специалитети са трафикът на опиум и заливането с киселина на лица на жени, които отказват да носят бурка. Но когато го канят да посети Лондон, министър-председателката Тачър го нарича „борец за свобода“.

Фанатиците като Хекматиар още щяха да се подвизават единствено в своя племенен свят, ако Бжежински не беше дал старт на кампанията за въздигане на ислямския фундаментализъм в Централна Азия, за да подкопае световната борба за политическа независимост и да „дестабилизира“ СССР, „стимулирайки”, както той самият пише в автобиографията си, „неколцина мюсюлмани“. Големият му план е добре дошъл за амбициите на пакистанския диктатор генерал Зия Ул Хак да доминира над региона. През 1986 година ЦРУ и пакистанските тайни служби ISI започват да събират хора от цял свят, които да се присъединят към джихада в Афганистан. Мултимилионерът от Саудитска Арабия Осама бин Ладен е един от тях. Мъже, които по-късно ще се присъединят към талибаните и „Ал Кайда”, се обучават в ислямски колеж в Бруклин, Ню Йорк, а после в паравоенен лагер на ЦРУ във Вирджиния. Името на тази операция е „Циклон“. Нейният успех е отпразнуван през 1996 година, когато последният президент на демократичен Афганистан, Мохамед Наджибула – потърсил закрила в представителството на ООН в Кабул – е обесен от талибаните на улична лампа.

Непредвиденият резултат от операцията и нейните „стимулирани мюсюлмани“ е 11 септември 2001 година. Операция „Циклон” прераства във „войната срещу тероризма”, в която ще изгубят живота си безброй мъже, жени и деца в целия мюсюлмански свят, от Афганистан до Ирак, Йемен, Сомалия и Сирия. Посланието на машата на Запада беше и си остава: „Или си с нас, или си срещу нас“.

Общото при фашизма от миналото и от настоящето са масовите убийства. Американската инвазия във Виетнам имаше своите „свободни стрелкови зони“, „броячи на трупове“ и „косвени щети“. В провинцията Куанг Нгай, от която съм изпращал репортажи, САЩ убиха хиляди цивилни. Но се помни само клането в Ми Лай. В Лаос и Камбоджа най-голямата въздушна бомбардировка в историята отприщи цяла епоха на терор, увековечена от бомбени кратери, които от въздуха приличат на чудовищни огърлици. Бомбардировките дадоха на Камбоджа нейна собствена „ислямска държава”, предвождана от Пол Пот.

Днес най-голямата терористична кампания в света води до екзекуции на цели семейства, гости на сватби в миг се превръщат в оплаквачи на погребения. Те са жертви на Обама. Според „Ню Йорк Таймс” Обама си избира от „списъка за убиване“ на ЦРУ, който му предоставят всеки вторник в Белия дом. Той решава кой ще живее и кой ще умре. Неговото оръдие за екзекуции е ракетата „Хелфайър”, носена от безпилотен самолет, познат като дрон. „Хелфайър” изпържва своите жертви и разпръсква останките им като гирлянди. Специално компютърно приложение регистрира с кръгче всеки „удар“.

Историкът Норман Полок пише: „Заменете маршировката с привидно безвредната милитаризация на тоталната култура. А бомбастичния вожд – с проваления реформатор, безгрижно планиращ и извършващ убийства с неизменната си усмивка на лице.”

Общото при фашизма от миналото и от настоящето е култът към превъзходството. „Аз вярвам в американската изключителност с всяка фибра на моето тяло” – казва Обама, навявайки спомени за националния фетишизъм от 30-те години на ХХ век. Според историка Алфред Макавой един от доверените хора на Хитлер, Карл Шмит, заявил: „Суверенът е този, който определя изключението”. Това обобщава с две думи американизма, днешната световна господстваща идеология. А че тя още не е припозната като хищническа идеология, е резултат на умело и прикрито промиване на мозъци. Коварна, необявена, остроумно представена като просветителство, нейното високомерие олицетворява културата на Запада. И аз израснах, подложен на кинодиетата за американската слава, без да подозирам, че почти всичко в нея е изопачено. Нямах никаква представа например, че Червената армия е унищожила по-голямата част от нацистката военна машина, като е загубила повече от 13 000 000 войници. Щатите, за разлика от Русия, са загубили 400 000, включително в Тихия океан. Холивуд преобръща тази статистика.

Различното днес е, че подканват публиката в киносалоните да кърши ръце, докато наблюдава „трагедията” на американски психопати, които трябва да убиват хора от други държави – точно както ги погубва самият им президент. Въплъщението на холивудското насилие, актьорът и режисьор Клинт Истууд, беше номиниран за „Оскар” тази година за филма си „Американски снайперист”, който разказва за откачен, но лицензиран убиец. „Ню Йорк Таймс” описва лентата като „патриотична семейна драма, която чупи рекордите за посещаемост още в първите няколко дни”.

За американското обвързване с фашизма няма героични филми. По време на Втората световна война гърците смело се бориха срещу нацизма и се опитваха да попречат на гръцкия фашизъм да надигне глава. През 1976 година ЦРУ помогна на фашистка военна хунта да дойде на власт в Атина – както направи в Бразилия и в по-голямата част от Южна Америка. След войната САЩ дадоха убежище на германци и източноевропейци, заговорничили с нацисткия агресор и извършвали престъпления против човечеството, и ги възнаградиха щедро за талантите им. Пример за това е Вернер фон Браун, бащата на нацистката бомба V-2 и на американската космическа програма.

През 90-те години на ХХ век бившите съветски съюзници в Източна Европа и на Балканите станаха военен аванпост на НАТО, а на наследниците на нацисткото движение в Украйна се предостави същата възможност. Отговорен за смъртта на хиляди евреи, поляци и руснаци по време на нацисткото нахлуване в СССР, украинският фашизъм беше реабилитиран и представителите на неговата „нова вълна“ са приветствани като „националисти”.

Това достигна своя апогей през 2014 година, когато администрацията на Обама похарчи 5 милиарда долара за преврат срещу демократично избраното украинско правителство. Щурмоваците бяха неонацисти от групировките „Десен сектор” и „Свобода”. Сред лидерите им беше Олег Тягнибок, който апелира за унищожението на „московско-еврейската мафия“ и „друга измет“, включваща хомосексуалисти, феминисти и хора с леви политически убеждения.

Тези фашисти в момента са част от превратаджийското управление в Киев. Първият заместник-председател на украинския парламент Андрий Парубий бе сред основателите на „Свобода”. На 14 февруари той обяви, че ще лети до Вашингтон с цел „Щатите да ни дадат модерно въоръжение“. Ако той успее да постигне това, Русия ще тълкува този акт като военен.

Нито един западен лидер не обелва и дума за възраждането на фашизма в сърцето на Европа. Единственият, който го направи, е Владимир Путин, чийто народ даде 22 милиона жертви по време на нацисткото нахлуване, тръгнало от украинската граница. На неотдавнашна конференция по въпросите на сигурността в Мюнхен помощник държавният секретар на САЩ, отговарящ за Евразия, Виктория Нюланд се оплака от европейските лидери, които се противопоставят срещу въоръжаването на режима в Киев от Щатите. Тя нарече немския военен министър „министър на пораженчеството“. Точно Нюланд е в дъното на преврата в Киев. Съпруга на Робърт Кейгън, светило на неоконсерваторите и един от създателите на крайно десния „Проект за нов американски век“, тя беше съветник по външната политика на Дик Чейни.

Превратът на Нюланд не се реализира съвсем по план. НАТО не успя да си присвои изконно руската военноморска база в Крим. Преимуществено руското население на Крим – незаконно анексиран към Украйна от Хрушчов през 1954 година – гласува с мнозинство полуостровът да се върне към Русия, както впрочем направи и през 90-те години на миналия век. Референдумът беше доброволен, всенароден и наблюдаван от целия свят. Не бе установена никаква външна намеса.

По същото време Киев се обърна срещу етническо руското население на изток с огромна ярост. Изпрати неонацистка милиция, създадена по модела на немските СС, която бомбардира и напада градове и села. Използва масовия глад като оръжие, прекъсва електричеството, замразява банкови сметки, спира социални осигуровки и пенсии. Над един милион бежанци са избягали през руската граница. В западните медии ги представиха като бегълци от „насилието“, причинено от „руската инвазия“. Главнокомандващият обединените военни сили на НАТО в Европа генерал Брийдлав, чието име и действия може би са вдъхновени от филма на Стенли Кубрик „Доктор Стрейнджлав, или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“, обяви, че 40 000 руски войници „маршируват“ към Украйна. В ерата на сателитното наблюдение и разузнаване той обаче не успя да докаже абсолютно нищо.

Рускоговорещите и билингвистични хора в Украйна – една трета от населението – отдавна искат федерация, която да отразява етническото разнообразие и същевременно да е автономна и независима от Москва. Повечето не са „сепаратисти“, а граждани, които искат да живеят в сигурност в родината си и се противопоставят на алчния за власт политически режим в Киев. Техният бунт и създаването на автономни „държави“ са нормална реакция на атаките на Киев срещу тях. Малко от това е обяснено на западната публика.

На втори май 2014 година в Одеса 41 етнически руснаци бяха изгорени живи в сградата на профсъюзите, докато полицията наблюдаваше отстрани. Лидерът на „Десен сектор” Дмитро Ярош приветства убийството като „още един светъл ден в нашата национална история“. В американските и британските медии това бе наречено „мътна трагедия“, резултат на сблъсъци между „националисти“ (неонацисти) и „сепаратисти“ (хора, които събират подписи за референдум за федерална Украйна).

„Ню Йорк Таймс” погреба историята, отхвърли я като руска пропаганда срещу фашистката и антисемитска политика, водена от новите клиенти на Вашингтон. „Уолстрийт Джърнал” осъди жертвите  – „Смъртоносният огън в Украйна най-вероятно е запален от бунтовниците, казва украинското правителство“. Обама поздрави хунтата за нейната „сдържаност“.

Ако Путин бъде провокиран да се притече на помощ на бунтовниците, предварително изфабрикуваната му от Запада роля на парий ще оправдае лъжата, че Русия напада Украйна. На 29 януари началникът на Генералния щаб на въоръжените сили на Украйна генерал Виктор Муженко неволно отрече основната причина за санкциите, които САЩ и ЕС налагат на Русия, като заяви на пресконференция, че „украинските въоръжени сили не се сражават с редовни части на руската армия“. Имало „отделни граждани”, членове на „незаконни въоръжени групировки“, но не и руска инвазия. Това не е новина. Но Вадим Пристайко, заместник външният министър на Киев, призова за „тотална война“ с ядрено въоръжената Русия.

На 21 февруари американският сенатор Джеймс Инхоф, републиканец от Оклахома, внесе законопроект, който ще разреши доставката на американски оръжия за Киев. При речта си в Сената той показа фотографии, на които според него се виждат руски войници, прекосяващи украинската граница. Отдавна е доказано, че тези снимки са фалшиви. Те напомнят за фалшивите фотоси на съветски ракетни инсталации в Никарагуа, които показваше Роналд Рейгън, както и на изфабрикуваните от Колин Пауъл доказателства за наличие на оръжия за масово унищожение в Ирак, които той представи пред ООН.

Интензитетът на клеветническата кампания срещу Русия и демонизирането на нейния президент не приличат на нищо, което съм виждал през цялата си кариера на репортер. Робърт Пери, един от най-изявените разследващи журналисти, който разкри аферата „Иран контри”, наскоро написа: „Нито едно европейско правителство след поражението на Хитлерова Германия не е сметнало за необходимо да изпраща нацистки щурмоваци на война срещу собственото си население, но режимът в Киев прави точно това, и го прави съзнателно. А целият медиен и политически спектър на Запад полага преднамерени усилия да прикрива това, пренебрегвайки дори твърдо установени факти. Ако се чудите как светът може да стигне до трета световна война – както стигна до Първата световна преди век – всичко, което трябва да направите, е да се вгледате в глухата за всякакви факти и здрав разум лудост по отношение на Украйна.

През 1946 година един от прокурорите в Нюрнберг казва по повод германските медии: „На всички ни е пределно ясно как нацистките конспиратори използваха психологическата война. Преди всяка голяма агресия, с някои малки изключения, основани на целесъобразност, те започваха медийна кампания, за да отслабят жертвите си и да подготвят психологически германския народ за атаката. ... В пропагандната система на Хитлерова Германия най-важните оръжия бяха ежедневната преса и радиото“.

На 2 февруари в „Гардиън” Тимъти Гартън-Аш призова фактически за световна война. „Путин трябва да бъде спрян“ – гласи заглавието на статията му. „Понякога само оръжие може да спре оръжието.“ Той призна, че заплахата от война може би „подхранва параноята на Русия от това да не се окаже в обкръжение“, но това е добре. И изброи какво въоръжение е необходимо, за да се свърши работата, след което увери читателите си, че „Америка разполага с най-доброто “.

През 2003 година Гартън-Аш, който е професор в Оксфорд, пак пригласяше на пропагандата, която доведе до касапницата в Ирак. „Саддам Хюсеин – писа той – има, както Колин Пауъл доказа, големи количества ужасяващи химически и биологически оръжия и крие това, което е останало от тях. Той все още се опитва да създаде ядрено оръжие.“ И провъзгласи Блеър за християнлиберален интервенционист от типа на Гладстон. А през 2006 година написа: „Сега сме изправени пред следващото голямо изпитание за Запада след Ирак, а именно Иран“.

Подобни изблици, или както Гартън-Аш ги нарича, „изтерзана либерална амбивалентност“, не са нетипични за членовете на трансатлантическия либерален елит, които са сключили сделка от фаустовски тип. Военнопрестъпникът Блеър е техният отдаден лидер. А „Гардиън”, който отпечата статията на Гартън-Аш, публикува реклама на новия американски бомбардировач „Стелт“. Текстът под заплашителното изображение на чудовището на „Локхийд Мартин” гласи: „F-35. ВЕЛИКО-за-БРИТАНИЯ“. Това „снаряжение” ще струва на британските данъкоплатци 1,3 милиарда паунда, предшествениците му от F модела посяха разруха по целия свят. Пригласяйки на своя рекламодател, „Гардиън” призова за увеличаване на военните разходи.

За това отново има сериозна причина. Господарите на света искат Украйна не само за ракетна база, те искат нейната икономика. Новият финансов министър на Киев е бивш високопоставен служител на Държавния департамент, работил по отвъдокеанските „инвестиции“. Госпожата светкавично получи украинско гражданство.

Те искат Украйна заради богатите й залежи на природен газ. Синът на вицепрезидента Джо Байдън е в борда на директорите на най-голямата украинска петролна, газова и фракинг компания. Производители на генномодифицирани семена като небезизвестния „Мосанто” искат плодородната земя на Украйна.

Но най-много от всичко искат великия съсед на Украйна, Русия. Искат да балканизират, да разпокъсат Русия и да експлоатират най-големия източник на природен газ на планетата. Искат контрол над Северния ледовит океан и неговите енергийни богатства и над дългата руска арктическа граница. Техният човек в Москва беше Борис Елцин, един пияница, който предаде икономиката на държавата си на Запада. Неговият приемник Путин възроди Русия като суверенна държава – това е неговото престъпление.

Нашата, на останалите, обща отговорност е пределно ясна. Да изобличим безразсъдните лъжи на подстрекателите към война и никога да не заговорничим с тях. Да събудим отново мащабните народни движения, които доведоха до макар и крехкото, но все пак цивилизоване на съвременните имперски държави. И най-важното – да предотвратим посегателството срещу самите нас – срещу нашите умове, срещу нашата човечност, срещу нашето себеуважение. Ако останем безмълвни, със сигурност ще ни победят и ще настъпи нов холокост.

--------------------------------------------------------

* Джон Пилджър е австралийски журналист, живеещ в Лондон, репортер и автор на документални филми, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор.

** Цитатът е по Бжежински, З. Голямата шахматна дъска. С.: Обсидиан, 2001, 45.

Превод: Филип Каменов

 
ИДИЛ /Ислямска държава в Ирак и Леванта/, Ислямска държава - бъдещ Световен халифат?

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1665-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВНа 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бунтовници джихадистиПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Демонстративно обезглавяване на поредния заложникСериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

Петролни полета
Петролопроводи
Рафинерии
Експортен терминал
Окупирани
Наскоро атакувани
Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

---------------------------------------------------------------------

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

Бележки:


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/362439,
22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy, 
http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо на 
неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски, ислямизирани
нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия е
следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/
is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, http://wilayah.
info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак...
.Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....Ирак 
прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат” 
по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A, 21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк ал 
аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н., Абу
Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html,
3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република Ичкерия
при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир саудитеца
Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и плановиците на
самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999
 

"Българският етнически модел" и процесът на реислямизация

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1659-liberalniyat-islyam-kato-instrument-v-borbata-sreshtu-radikalniya-islyamizam-v-balgariya

Молитва на мюсюлманкаВ периода след падането на комунистическия режим мюсюлманската общност у нас е изправена пред предизвикателството на избора между традицията, реислямизацията, секуларизацията и радикализацията. По принцип, до 90-те години на ХХ век мюсюлманите в България (независимо дали става дума за такива с турски, ромски, български или татарски етнически произход, или пък за принадлежащи към сунитското или шиитското направления в исляма), изповядват т. нар. „традиционен” ислям, но след падането на комунизма в страната закономерно настъпва религиозно оживление и възраждане във всички конфесионални общности. Съвсем естествено и сред българските мюсюлмани започва процес на реислямизация, който макар и да е общ, демонстрира известна специфика във всяка отделна мюсюлманска „подобщност”.

"Българският етнически модел" и процесът на реислямизация

Този процес е силно повлиян от особеностите на т.нар. „български етнически модел” (1).  Както е известно, с това понятие се обозначава моделът на отношения между етническите общности у нас, установен след 1989, който се опира на традиционната толерантност на доминиращият етнос в страната (българският) към различните малцинствени общности и на принципите на „мултикултурализма”. След отказа от т.нар. „Възродителен процес”, представляващ опит за насилствено „интегриране” на малцинствените групи към основния етнос, управляващите в България се ориентират към стриктно гарантиране на основните културни, религиозни и политически права на принадлежащите към мюсюлманската общност в страната. Сред последиците от това обаче, е поставянето на значителна част от зоните, населени с мюсюлмани, под политическия контрол на партията Движение за права и свободи, превърнала се в основния им политически представител. При това се разчита, че доколкото въпросната политическа партия е светска, либерална и лоялна към българската държава, това ще помогне за преодоляване на опасността ситуацията у нас да се развие по югославския сценарий, или пък за да не се допусне използването на българската мюсюлманска общност за реализацията на чужди (и най-вече турски) интереси.

На, макар че тези надежди се оказват донякъде оправдани, утвърждаването на въпросния модел и стремежът на Движението за права и свободи да си гарантира постоянна електорална „база” (която, на свой ред, осигурява участието на партията във властта на национално равнище) съдейства за капсулирането на мюсюлманската общност и практическата и изолация от останалата част от българското население. В същото време, проточилите се проблеми на българския преход, пораждат масово разочарование от цялата политическа класа в страната, което пък дава възможност за възхода на различни популистки формации. В средите на частично изолираната мюсюлманска общност това разочарование от неизпълнените икономически обещания от страна на ДПС, ширещата се корупция и клиентелизъм (израз на което е и прословутата фраза на историческия лидер на Движението Ахмед Доган за „обръчите от фирми” около партията му), както и свързаната с това задълбочаваща се морална криза, създават благоприятна почва за проникването сред българските мюсюлмани на идеи, които се конфронтират със светския и либерален модел, олицетворяван от Движението за права и свободи, но дискредитиран заради корупцията и моралното разложение, характерни за българските партии, като цяло, и за ДПС, в частност.

Сред новите идеи, навлизащи в средите на българската мюсюлманска общност, са и тези, изповядвани от радикалните ислямисти. Проникването им се улеснява и от кризата на традиционния ислям. Неговите институции съзнателно са пренебрегвани от доминиращата партия в населените с мюсюлмани райони. Лишени от финансови средства и трудно приспособяващи се към промените, те все по-трудно могат да отговорят на очакванията на младите мюсюлмани и на много места сравнително лесно биват изместени от учили в чужбина (включително в Саудитска Арабия) проповедници, които привличат вниманието на младите мюсюлмани, виждащи в тях носители на промяна.

Всъщност, в самото Движение за права и свободи, още в момента на създаването му, има привърженици на „проислямската ориентация”, които обаче много бързо влизат в конфликт със светското и либерално ръководство на партията. Сред тях например е Ридван Кадьов, който попада под влиянието на ислямската религия още преди 1989, след посещението си в съветска Централна Азия, където се среща с местни ислямски проповедници (2). Опитите му да наложи на Движението за права и свободи своите идеи водят до неговото отстраняване от партията и политическата му маргинализация. Подобна е и съдбата на други, опитали се последват примера му. Това обаче не променя ситуацията в населените с мюсюлмани български региони. Те продължават да са до голяма степен изолирани от останалата част на страната, затова стремежът на младите хора там за промени твърде често ги насочват към идеите на радикалния ислям.

Основните обекти на ислямистката пропаганда у нас са общността на българите-мюсюлмани (помаците) и циганите-мюсюлмани. Тъй като представляват сравнително изолирани общности, на които българските турци гледат с известно пренебрежение, а от друга страна - изпитват определени проблеми с интегрирането си в българското общество, тези общности са твърде податливи на ислямистката пропаганда, чрез която биват „приобщавани” към глобалната мюсюлманска „умма”.

Спорно е доколко радикализацията на българите и циганите мюсюлмани може да доведе до появата на откровено джихадистки движения сред тях, но при определено развитие на общата ситуация в страната и региона, това може да стане факт, особено що се отнася до някои ромски общности, където ислямистката пропаганда е твърде активна и намира благоприятна почва.

В България (както показва примерът на съседна Гърция) можем да очакваме, че такива откровено джихадистки движения биха могли да се формират с течение на времето сред по-новата, но бързо разрастваща се напоследък общност на имигрантите-мюсюлмани от Близкия и Средния Изток и (Северна) Африка. Голяма част от последните идват от страни, където ислямистите разполагат с изключително силни позиции, а някои от тях са били свързани с различни ислямистки формации в родината си. При положение, че се очертае тенденция имигрантите да използват България не само като транзитен пункт по пътя си към по-богатите (западно)европейски страни, но и като краент пункт за заселване, поне според мен, основните опасности за бъдещи конфликти, провокирани от радикалния ислямизъм у нас, ще бъдат свързани именно с тази общност.

Методи за борба с радикалния ислямизъм

Борбата с радикалния ислямизъм следва да се води на различни равнища и с помощта на различни методи и средства. Поне според мен, от най-голямо значение е борбата на идейно равнище, чиято цел е утвърждаването на умерения и лоялен към държавата ислям в неговите две основни версии – традиционния (3) и либералния ислям.

Ясно е че всеки опит за политизиране на исляма, дори на традиционния, или пък използването му за утвърждаване на конкретна етническа идентичност, носи огромния риск от неговата радикализация и налагането на едно или друго фундаменталистко течение. На второ място, традиционният ислям несъмнено изостава от промените в самата мюсюлманска общност и без модернизирането си, както и без индиректната подкрепа на държавата, той е обречен в битката с ислямизма, който дава макар и погрешни но все пак някакви отговори на въпросите, вълнуващи съвременните мюсюлмани. На трето място необходима е целенасочена превантивна дейност на държавните органи, препятстваща инфилтрацията на ислямизма, още повече че зад дейността на ислямистите винаги стоят нечии чужди политико-икономически или геополитически интереси.

Налице са определени дестабилизиращи националната сигурност на страната ни процеси. На първо място, това е реислямизацията на българите мюсюлмани, ислямизацията на част от ромската общност, както и етнокултурното изолиране на цялата мюсюлманска общност у нас. Така се стабилизират линиите на несъвместимост между двете най-големи религиозни общности у нас – християнската и мюсюлманската. Това разделение се задълбочава и заради икономическата нестабилност в страната през последните десетилетия. Но именно политическата и религиозна употреба на чисто икономическите проблеми поставя баланса на взаимоотношенията между общностите в постоянен риск. Включително, давайки възможност на фундаменталистките организации да представят икономическите трудности на мюсюлманите като резултат от икономическа дискриминация, твърдейки например, че християните са в благоприятно положение, а мюсюлманите – в неравностойно, което пък автоматично извежда следващия рисков фактор – икономическото капсулиране на религиозните и етнически общности. Следва внушението, че тези проблеми могат да се решат само „отвън”. Като устойчива тенденция се откроява използването на регионални икономически проблеми от длъжностни лица и общински администрации, както и от религиозни и политически лидери за формиране на предварително зададено етническо и религиозно поведение с цел постигане на краткосрочни политически резултати. Често тези лица получават солидни „социални помощи” от съответните организации с цел постигането именно на такива резултати.

Друг важен аспект в тази насока е мобилизирането на финансов ресурс по религиозен признак с цел монополизиране на отрасли и сфери на дейност, с активното участие на външни фактори и икономически субекти, често със съмнителна репутация. Този модел е пряко свързан с желанието на някои среди за приоритетно придобиване на собственост по етнически признак. По този начин икономическите проблеми много лесно се трансформират в религиозни, етнически и, като цяло, в политически. В райони с по-благоприятна икономическа ситуация (като Лудогорието например) междуетническите и междурелигиозни напрежения са по-слаби и и обратно – регионалната икономическа ситуация в Родопите и населените с българи-мюсюлмани райони в Пиринския край, както и в ромските гета в градове като Пазарджик и Пловдив, поддържа устойчиво и силно конфликтно поле между общностите (4). Именно там насочват и усилията си представителите на радикално-ислямистките организации, като първата им цел е да изместят представителите на традиционното мюсюлманско духовенство по-места, заменяйки ги със свои хора, проповядващи радикален ислям.

Именно поради това, подкрепата за традиционното ислямско духовенство следва да бъде приоритет на държавната ни политика в тази сфера.

В същото време, трябва да сме наясно, че традиционният ислям и неговите представители често не са в състояние да удовлетворят духовните потребности на младите български мюсюлмани, за които идеите им изглеждат демодирани и не отговарящи на техните стремежи. Освен това традиционното мюсюлманско духовенство не притежава подготовката нито пък уменията на проповедниците на радикалния ислям, затова обикновено губи битката с тях за „сърцата и умовете на мюсюлманската умма”.

Ето защо подкрепата за традиционния ислям и неговите представители от страна на българската държава е мярка, която е по-скоро палиативна и може да има само временни положителни резултати. Поне според мен, далеч по-перспективен подход е да се заложи на т.нар. „либерален ислям”, който от една страна отговаря в далеч по-голяма степен на съвременните реалности, а от друга представителите му са достатъчно добре подготвени и познават в тънкости мюсюлманската религия, т.е. поне на идейно равнище са в състояние да надделеят над проповедниците на радикалния ислям. Затова по-долу ще се спра накратко на особеностите, както и на основните представители на т.нар. „ислямски либерализъм”.

Ислямският либерализъм

Под либералният ислям или „евроислям” (араб. al-Islam al-Urubbiyy) обикновено се разбира ислямският либерализъм, или ислямът проникнат от европейската култура. Думата „евроислям” отразява произхода на това течение, но не и неговото съвременно разпространение, тъй като либерални течения съществуват и сред ислямските философи в Иран и арабските държави (5). В Югоизточна Европа терминът „ислямски либерализъм” често се отъждествява с понятието „просветен ислям”. Либералните мюсюлмани правят ясно разграничение между ритуалния елемент в своята религия (редовните молитви – намаз, носенето на хиджаб и т.н.) и морално-мистичния и не му придават съществено значение. Смята се, че зародишът на либералния ислям възниква в Турция по времето на Кемал Ататюрк на основата на суфизма, религиозния либерализъм, европейския пантеизъм и дори материализма.

Сред авторитетите на съвременния евроислям изпъква швейцарският гражданин от египетски произход Тарик Рамадан (6), който призовава за сближаване между европейската култура и исляма. Той, в частност, подкрепя идеята за демокрацията и призовава европейските мюсюлмани да овладеят езика на страната, в която живеят и активно да се интегрират в европейското общество. Според него, културата на исляма не бива да се отъждествява само с арабската култура. В България, привърженици на либералния ислям (евроисляма) има около списание „Ориенталия” (7).

В Иран е налице доста широка подкрепа за либералния ислям сред образованите млади хора, чиито кумир през 80-те и 90-те години на ХХ век е философът Абдулкарим Соруш – автор на концепцията за „религиозната демокрация” (8). Твърде близки до либералния ислям са възгледите на популярния египетски телевизионен проповедник Амр Халед (9), чиито проповеди са ориентирани към средната класа в арабските държави: при това той акцентира не върху сближаването с Европа (което трудно може да бъде разбрано от мнозинството араби), а върху ориентацията на исляма към практическите нужди на съвременния арабски свят, като категорично осъжда екстремизма на ислямистите.

Неслучайно либералният ислям бива осъждан от консервативното ислямско духовенство в такива държави като Иран и Саудитска Арабия. Следва да се отбележи, че и в арабските държави ислямският либерализъм се проявява под формата на културна глобализация - така в трудовете на такива изследователи като Идрис Шах (автор на книгата „Пътят на суфиите”) се съдържа дефиниция на либерализма и просвещението вътре в рамките на исляма (10). От политическа гледна точка, ислямският либерализъм допуска т.нар. „адат”, т.е. наличието на светски закон, отделящ религията от държавата, както и философския секуларизъм в рамките на ислямската култура.

Либералните движения в исляма олицетворяват различното разбиране за основите на тази религия в съвременните условия. Методологията на реформите в исляма може да бъде класифицирана в рамките на две групи: в зависимост от тълкуването на традиционните текстове и определяне на автентичността на тяхното прилагане.

Първата група методи за либерализация на исляма касае новия прочит, т.е. реинтерпретацията на традиционните текстове, които формират ислямското право. В основата на този процес е понятието „иджтихад”, което означава „усилие на мисълта”, т.е. правото на човека да стига субективно до истината.

Другата постановка на въпроса, определяща методиката на преобразуванията, засяга автентичността на прилагането на текстовете на традиционните учени – познавачи на исляма. В най-либералния вариант, например в рамките на съвременното течение в исляма „Само Коранът” (Quran Alone), мюсюлманите не приемат ислямските повествования за делата на Пророка Мохамед – т.нар. „хадиси”, които уж са създадени от неговите сподвижници (сахаби). Хадисите съставляват Суната, която пък е основата на ислямското право (Шариата) (11).

Тоест, реформаторите от това направление признават като авторитет само съдържанието на Корана и не признават, че днешните мюсюлмани следва да изпълняват стриктно древните предписания на законите на Шариата, за разлика от традиционните сунити и шиити, почитащи Суната наравно с Корана. Може да се каже, че тези реформатори представляват своеобразен ислямски вариант на християнския протестантизъм, който също признава само Библията.

Някои либерални мюсюлмани твърдят, че се връщат към принципите на ранната мюсюлманска общност (умма) и към етиката и плурализма на Корана. Те се дистанцират от традиционните и по-малко либерални интерпретации на ислямското право, тъй като ги разглеждат на културна основа, т.е. не приемат, че те имат универсално приложение.

Сред най-известните либерални мюсюлмани са:

Саид ал-Кимни (1947) е египетски мислител, противник на ислямския фундаментализъм, подкрепящ принципите на търпимостта (толерантността) и секуларизма (т.е. отделянето на държавата от религията). Обвинен е в ерес, чрез специално издадена фетва (решение на експертите по законите на Шариата), което на практика означава смъртна присъда (12).

Насър Абу Заид (1943-2010) е египетски мислител, един от водещите либерални ислямски теолози, известен с проекта си за „хуманистична интерпретация” на Корана. Обвинен е във вероотстъпничество, което го принуждава да търси убежище в Испания, след което се преселва в Холандия (13).

Абдулкарим Соруш (1945) е ирански мислител, който се смята за най-влиятелната фигура на религиозното интелектуално движение в Иран. Като реформатор го сравняват с Мартин Лютер в християнството. Обявава се за толерантност и плурализъм и против клерикализма. От 2000 насам преподава в Харвардския университет (14).

Мохамед Аркун (1928-2010) е роден в Алжир и се смята за един от най-влиятелните изследователи на исляма, борещи се за религиозни реформи и проповядващ модернизъм и хуманизъм. Бил е преподавател в различни университети във Франция, Германия и САЩ (15).

Мохамед Шахрур (1938) е сириец и последовател на течението „Само Коранът”. Придържа се към плурализма и смята, че Коранът следва да бъде преосмислен в съответствие със съвременните реалности. Обвинен е във вероотстъпничество (16).

Ахмед Сабхи Мансур (1949) е египетски теолог, шейх. Той е основателят на движението „Само Коранът” в Египет, обявява се за демокрация и защитава човешките права. Подложен е на преследвания от ислямските екстремисти и властите, които го пращат в затвора, след това е прогонен от Египет и става политически емигрант в САЩ (17).

Едип Юксел (1957) е американски интелектуалец-мюсюлманин от турски произход. Смята се за един от основните идеолози на реформаторското течение в исляма и е част от течението „Само Коранът”. Автор на много книги за Корана и исляма, чиято основа цел е разпространението на тезата, че ислямът може да бъда разбран като разумна, прогресивна и хуманна религия, ако Коранът се приема като единствения Божествен авторитет. Споделя идеята за „теистичния еволюционизъм” (т.е. религиозното признаване на еволюционната теория), като възможно съчетание на кораничното и научното познание (18).

Джамал ал-Банна (1920-2013) е египетски теолог, известен с критиката си на „хадисите”, които смята за противоречащи на Корана и неговото послание за справедливостта , свободата и търпимостта. Призовава мюсюлманите да не се доверяват на традиционните авторитети, а да формират свое собствено, ново мислене на основата на Корана. Подкрепя т.нар. „ислямски феминизъм”, т.е. движението на равенство между половете и за правата на жените мюсюлманки, както и политическия либерализъм и секуларизма (отделянето на религията от държавата) (19).

Абдулахи Ахмед Ан-Наим (1946) е роден в Судан и е професор в САЩ. Той е специалист по право, автор на много трудове за исляма и човешките права, в които утвърждава взаимодействието и взаимозависимостта между правата на човека, религията и секуларизма, вместо тяхното противопоставяне (20).

Ахмед Ал-Кубайши (1958) е иракски либерален мюсюлмански теоретик. Лансира идеята за „цивилизования ислям”, който се вписва в принципите за справедливост и човешки права. Според него, причината консервативният ислям да не отговаря на съвременното ниво на развитие е буквалното тълкуване на Корана и традиционните ценности (21).

Махмуд Мохамед Таха (1909-1985) е судански мислител и създател на нова концепция за исляма. Автор на много книги, най-известна от които е „Второто (или Другото) послание на Исляма” (The Second Message of Islam). Обвинен е във вероотстъпничество в родината си и е екзекутиран (22).

Фараг Фода (1946-1992) е египетски мислител и защитник на човешките права, писател и журналист, известен с критичните си статии срещу ислямския фундаментализъм. Обявен е за вероотстъпник и враг на исляма, след което бива застрелян от двама ислямисти (23).

Както се вижда, повечето от споменатите по-горе забележителни изследователи и реформатори на исляма са били обвинени във вероотстъпничество от традиционалистите, а последните двама са убити по тази причина.

Налагането на идеите на либералния ислям в средите на българската мюсюлманска общност би променило радикално ситуацията във вреда на проповедниците на радикално-ислямисткото учение у нас. Това обаче е труден процес, който следва да стартира с коренна промяна на отношението на държавата към ислямското образование и мюсюлманските учебни заведения у нас. Вместо да изучават исляма в държави, където доминира неговата фундаменталистка версия (като Саудитска Арабия например), българските мюсюлмански духовници следва да получават образованието си в средни и висши учебни заведения в (Западна) Европа и България, където доминират именно идеите на либералния ислям. Както е известно, в България има няколко богословски факултети, даващи възможност за получаване на висше образование. Няма обаче нито едно за мюсюлмани. А мюсюлманите в България са наши съграждани и също имат нужда от своите молитвени домове – от джамиите и от своите духовни водачи – имами. Те също имат нужда от кадрите, от които изпитва нужда и Българската православна църква, и католическата, и протестантската деноминации. Окончателните данни от преброяването през 2011, с мюсюлманско вероизповедание у нас са 577 139 души, или 10% от тези, които се самоопределят като такива. Тези хора нямат нито един висш институт – училище, което да им даде нужните кадри, за да практикуват своята религия. Защо проповедниците на радикалния ислям намират добра почва за своята активност и нас? Включително и защото нямаме наш Български ислямски университет (сега съществуващият Висш ислямски институт в София и неговите специалности не са акредитирани от Националната агенция за оценяване и акредитация при Министерския съвет), а средните мюсюлмански училища не са на достатъчно високо ниво. Погрешно е да смятаме, че е вредно България да произвежда водачи за своите мюсюлмани и е много по-полезно да ги вкарва от Саудитска Арабия, от Пакистан, от Иран и от Турция и Египет, т.е. от всякакви места, където е налице мащабно проникване на радикален ислям. Това е в разрез с националната ни сигурност. Единственият начин българските мюсюлмани да получат това, което им се полага и правилната за държавата политика, единственият начин държавата да е спокойна за своята сигурност, е да знаем (както знаем кои са свещениците в нашите църкви), кои са имамите в джамиите и те да изповядват исляма, който е традиционен за нас, да отговарят на духовните нужди на българските мюсюлмани, вместо да внасяме тези, от които се опасяваме. Ако държавата помогне за създаването на официално акредитиран Български ислямски университет и за подбора на такива преподаватели в него, които са привърженици на либералния ислям, това постепенно би пречупило сегашната тенденции за укрепване позициите на радикалните ислямисти в средите на българската мюсюлманска общност. Постепенно следва да бъде променена и ситуацията в средните мюсюлмански училища. Към това трябва да добавим и въвеждането на механизъм, стимулиращ обучението в чужбина на онези, които искат да изучават исляма, да става не в доминирани от ислямистите университети в Близкия Изток, а в европейски висши учебни заведения, където те ще получат възможност да се запознаят с идеите на либералния ислям.

За тази фундаментална промяна би могла да помогне и основната политическа партия, представляваща интересите на българската мюсюлманска общност – Движението за права и свободи, която твърди, че е либерална политическа формация и е член на Либералния интернационал и на групата на либералните партии в Европейския парламент.

Традиционният ислям е полезен в борбата срещу проникването на ислямизма, но следва да сме наясно, че неговите представители не могат да си съперничат с проповедниците-ислямисти, защото са по-зле подготвени от тях и не предлагат нищо ново за младите мюсюлмани. За разлика от тях, представителите на либералния ислям успешно могат да се противопоставят на ислямистите на идейно равнище, освен това тяхната концепция за интегриране на мюсюлманите в европейските общество много по-добре отговаря на нуждите на българските мюсюлмани, които искат да бъдат интегрална част от нашето общество, а не изолирана общност. Въпреки това, докато духовното ръководство на мюсюлманската общност в България не премине в ръцете на представители на либералното течение в исляма, традиционният ислям също следва всячески да бъде подкрепян от държавата, доколкото в рамките на възможностите си се противопоставя на екстремизма и радикализма.

Ако на духовно и културно ниво бъде постигната подобна победа над радикалния ислям, това би формирало необходимата основа за качествена промяна в ситуацията у нас и постепенното изтласкване на радикално ислямистките идеи, за сметка на тези на либералния ислям, който проповядва интегрирането на мюсюлманските общности в европейските общества и необходимостта мюсюлманите да се съобразяват с утвърдените в тях демократични ценности, отхвърляйки проповядваната от ислямистите враждебност, към всичко „различно” от това, което самите те смятат за „истински ислям”.

Други мерки за борба с радикалния ислямизъм

Утвърждаването на либералния ислям е фундаментална предпоставка за коренен обрат в борбата с радикалния ислямизъм у нас, но с това не се изчерпват мерките за довеждането на тази борба до успешен край. Следва обаче да сме наясно, че всички тези мерки са вторични, в сравнение с нея и без нейното постигане те биха имали само временен и частичен успех.

На първо място сред тези допълнителни мерки следва да бъдат усилията за интегрирането на българите мюсюлмани в обществото и преодоляване на сегашната им (частична) изолация. В този смисъл е полезно да бъде подкрепена тенденция за превръщането на ДПС (като основната политическа формация, представляваща мюсюлманската общност у нас) от партия на етническо-религиозна основа в „нормална” българска партия, включително чрез увеличаване на нейните членове от други вероизповедания, особено в ръководството на партията (24). Следва също така да се стимулира „проникването” на другите български партии в средите на мюсюлманската общност, така че тя да се чувства представена политически от тях, което би съдействало за прекратяване на сегашната и частична изолация.

Специално внимание следва да се обърне на образователните и културни институции и качеството на образованието в районите, населени с компактни маси български мюсюлмани. Това качество трябва да бъде значително повишено, като целенасочено се работи за интегрирането на младите мюсюлмани в българското общество.

Връзката между интеграцията на малцинствата в гражданското общество и националната сигурност е винаги актуална. За нас тя е значима и от гледна точка на разрешаването на етническите проблеми, наслоени от политиката на т.нар. „Възродителен процес” от тоталитарния режим, както и в контекста на евроинтеграцията на нашата страна. От друга страна, съобразно доминиращите нагласи на обществено-политическата среда, трябва да има баланс между сигурността и стабилността на държавата и интегрирането на етническите малцинства в гражданското общество. По стечение на ред исторически обстоятелства в рамките на всяка една държава живеят малцинства. Известно е, че във формирането на българската нация участват много етнически общности.

Интеграцията е изравняване на шансовете за всички граждани във всички области на живота, издигане на тяхната активност в утвърждаването на демократичните процеси. Процесът на интеграцията трябва да бъде насочен към усъвършенстване на социално-икономическото и културно единство на българския народ в условията на демократичните промени, към активното въвличане на представителите на етническите общности в управлението на стопанския, културния и политическия живот (25).

Интеграцията ще се реализира не когато малцинствата се поставят в положението на обект на въздействие, а като се превърнат в реални съсубекти на останалото население, в условията на толерантност и равнопоставеност в упражняването на властта по всички нейни етажи, включително и като са солидарни в носенето на политическа отговорност за просперитета на страната по правилата на демокрацията, т.е. не само равни права и възможности, но и равни задължения и отговорности. Това означава интеграционните процеси да се развиват не по пътя на едностранни привилегии или чрез налагане на тъй наречения квотен принцип, а на основата на личностното себедоказване в условията на професионална конкуренция. Само по този начин е възможно прилагането на принципа за равнопоставеност. Това задължава обществото да се грижи за подготовката на пълноценни кадри от различните етнически общности за всички сфери от живота. Казано с други думи, интеграцията означава създаване на еднакви условия за пълноценна реализация на всеки и всички без оглед на етнически и религиозни различия (26).

Специализираните институции следва да имат ясна представа за това, какви чуждестранни и местни неправителствени организации работят сред българските мюсюлмани, с кого са свързани и от кого се финансират и дали не работят за дезинтеграцията на мюсюлманската общност от останалата част от обществото. Необходимо е много по-решително (разбира се със законни средства) да бъдат парирани още в зародиш опитите за осъществяването на радикално ислямистка пропаганда, включително чрез изграждането на достатъчно ефективни законови механизми за целта.

Следва драстично да се повиши качеството на подготовка, познанията и уменията на служителите в специалните служби, пряко ангажирани в борбата с радикалния ислямизъм (включително езикова и теоретична), като за целта към този процес бъдат привлечени най-добрите български специалисти по исляма и редикалните движения в мюсюлманския свят.

Специално място трябва да се отдели на подготовката на необходимия агентурен апарат, който да е в състояние да подава навременна и вярна информация за настроенията в българската мюсюлманска общност и активността на радикалните ислямисти у нас. В същото време е необходимо да се поддържат тесни и постоянни връзки с партньорски (и други) специални служби в чужбина, ангажирани с борбата срещу радикалния ислямизъм, включително с такива в мюсюлманския свят. Това би позволило получаването на бърза и достоверна информация за участието на български граждани в активността (включително терористична) на радикалните ислямисти в други държави. В тази връзка ще напомня, че сред убитите по време на сраженията в Сирия активисти на местния филиал на Ал Кайда (Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ) вече има и българския гражданин (именно от средите на имигрантите-мюсюлмани) (27).

Следва да сме наясно, че активността на ислямистките проповедници в средите на българските мюсюлмани цели (освен всичко друго) да създаде необходимата благоприятна почва за изграждането на „спящи клетки” на различни терористични организации, които в определен момент да бъдат използвани за нападения на територията на различни европейски държави или в самата България. При това най-вероятно е, последните да бъдат създадени не сред коренните жители-мюсюлмани, а в имигрантската мюсюлманска общност у нас, поради което тя изисква специалното внимание на българските служби за сигурност.

Накрая, очевидно е, че борбата с радикалния ислямизъм е сложен, продължителен и скъп процес, който изисква не само наличието на добре обмислена стратегия, но и много упорити усилия и средства за да не допуснем проникването на радикално ислямистките идеи да доведе до превръщането на страната ни в едно от бойните полета на т.нар. „глобален джихад” или, най-малкото, в транзитна база и плацдарм, откъдето ислямистите да осъществяват атаките си срещу своите основни противници – големите западни държави и Русия.

Няма съмнение, че проблемът с радикалния ислямизъм е изключително сериозен. Не бива да се допуска обаче, борбата срещу него да се изроди в борба срещу самия ислям, защото, в крайна сметка, не става дума за „ислямска заплаха”, а за заплаха, която е насочена на първо място срещу самия ислям, а едва след това срещу другите общности (28).

-------------------------------------------------------

Бележки:

1. Велчева, Н. Българският етнически модел и обществената рефлексия, 
www.pueron.org/pueron/ucenivdeistvie/nadia_doklad.doc
2. http://islambgr.blogspot.com/2010_06_01_archive.html
3. Kasper Mathiesen, Anglo - American ‘Traditional Islam’ and Its Discourse of Orthodoxy Journal 
of Arabic and Islamic Studies •13 (2013) 191-219.
4. Алекс Алексиев, Хайри Шерифов, Две мнения за радикалния ислям и делото в Пазарджик, 
Либерален преглед, 05.07.2013, https://librev.com/discussion-bulgaria-publisher/2105-2013-07-05-08-45-53
5. Andrew E. Harrod, "Euro-Islam" and Its Problems:"Playing Two Different Pianos", 
Gatestone Institute, 12.03.2013, http://www.gatestoneinstitute.org/3619/euro-islam
6. Tariq Ramadan, Dépasser l’islamisme, 05.08.2013, http://tariqramadan.com/blog/2013/08/05/
depasser-lislamisme/
7. http://www.nbu.bg/index.php?l=1449
8. Hamid Vahid, Islamic Humanism: From Silence to Extinction. A Brief Analysis of Abdulkarim 
Soroush’s Thesis of Evolution and Devolution of Religious Knowledge, Islam & Science, Vol.3
(Summer 2005), N1, http://cis-ca.org/jol/vol3-no1/Hamid.pdf
9. Patrick Haenni and Husam Tammam, Egypt’s air-conditioned Islam, Le Monde Diplomatique, 
September 2003. http://mondediplo.com/2003/09/03egyptislam
10. Idries Shah, Short biography, http://www.katinkahesselink.net/sufi/idries-shah-biography.html.
11. Aisha Musa, The Qur'anistsmore, Religion Compass, 4/1, 2010, 
http://www.academia.edu/1035742/The_Quranists
12. Sayyid Al-Qimni: We Have Tried Islamic Rule for 1,400 Years and It Has Failed, 
http://www.archive2012.faithfreedom.org/videos-features/egyptian-author-sayyid-al-qimni-we-
have-tried-islamic-rule-for-1400-years-and-it-has-failed/
13. Michael Teague, The Modesty of the Intellectual: Waiting For Abu Zayd, Al Jadid, Vol. 16, 
no. 63, 2011. http://www.aljadid.com/content/modesty-intellectual-waiting-abu-zayd
14. Hamid Vahid, Islamic Humanism: From Silence to Extinction. A Brief Analysis of Abdulkarim 
Soroush’s Thesis of Evolution and Devolution of Religious Knowledge, Islam & Science, Vol.3
(Summer 2005), N1, http://cis-ca.org/jol/vol3-no1/Hamid.pdf
15. Mohammed Arkoun, A Modern Critic of Islamic Reason, 
http://en.qantara.de/content/mohammed-arkoun-a-modern-critic-of-islamic-reason
16. Peter Clark, The Shahrur Phenomenon: A Liberal Islamic Voice from Syria. 
http://www.wluml.org/node/287
17. "The Roots of Democracy in Islam", National Endowment for Democracy, December 16, 2002. 
http://www.ahl-alquran.com/English/show_article.php?main_id=4145
18. Yüksel, Edip. "In The Name Of Allah: The Saga of an Islamic Dissident and Reformer". 
http://www.19.org/?main_page=product_info&cPath=1&products_id=5
19. Timothy Garton Ash, Guardian, 15 March 2007 "We are making a fatal mistake by ignoring the 
dissidents within Islam". http://www.theguardian.com/commentisfree/2007/mar/15/religion.comment
20. Priscilla Álamos-Concha, Abdullahi Ahmed An-Naim, Islam and the Secular State: Negotiating the 
Future of Shari`a. http://www.academia.edu/1064874/ABDULLAHI_AHMED_AN-NAIM_Islam_and_
the_Secular_State_Negotiating_the_Future_of_Sharia
21. Valentina Colombo, Europe: Behind the Burqa Debate. http://www.gatestoneinstitute.org/1104/behind-
the-burqa-debate-in-europe
22. Mahmud Muhammad Taha and the Crisis in Islamic Law Reform. 
http://www.law.emory.edu/aannaim/pdfiles/dwnld16.pdf
23. Soage, Ana Belén. "Faraj Fawda, or the Cost of Freedom of Expression". Middle East Review of 
International Affairs, 11, 2007. http://www.gloria-center.org/2007/06/soage-2007-06-03/
24. Платформа на ДПС, http://www.dps.bg/elections/platforma-2013.aspx
25. Босаков, В. Интеграцията на мюсюлманите в България, Иврай, 2010
26. Етнически измерения на социалната интеграция (В.Златанова, съст.), 2013,
27. Чуков, В., Сирийската ислямистка опозиция: от конформизъм към джихадизъм, сп.”Геополитика”, 
бр.5/2013. http://geopolitica.eu/2013/broi5-2013/1486-siriyskata-islyamistka-opozitsiya-ot-konformizam-kam-
dzhihadizam
28. „Ислямска заплаха или заплаха за Исляма”, материали от научна конференция, 
организирана от Националнен консервативен форум, Българско геополитическо дружество и
списание „Ние” на 24 април 2003 в София.

 

* Магистър по международна сигурност, член на Българското геополитическо дружество

 

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1649-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

Проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВ*На 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бойци на ИДИЛПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Сериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

  • Петролни полета
  • Петролопроводи
  • Рафинерии
  • Експортен терминал
  • Окупирани
  • Наскоро атакувани
  • Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

 

Бележки:

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

 


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/362439, 22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy,
 http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо 
на неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски,
ислямизирани нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия
е следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, 
http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, 
http://wilayah.info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак....Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....
Ирак прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат”
 по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A,
21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк 
ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н.,
Абу Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф,
http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html, 3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република
Ичкерия при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир
саудитеца Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и
плановиците на самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през
ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
 http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999.
 

Голяма част от така наречените бежанци реално са нелегални емигранти. Основната група от тях са изпратени у нас с други цели и задачи

/с известни съкращения/

Реджеб Тийп Ердоган, премиер на ТурцияНа 29 октомври вместо с бурни и всеобщи тържества светът не чу почти нищо за честването на 90-годишния юбилей от провъзгласяването на Турция за републиката, с президент Кемал Ататюрк. Историческото събитие бе отминато с тревожно мълчание,  което само до преди няколко години би се приело като държавно предателство.

Какво става при съседите е  важна тема, която България пропуска да анализира и сякаш умишлено подминава, смятайки, че има по-важни проблеми.

Известният анализатор и експерт по международна сигурност и радикален ислям Алекс Алексиев* коментира пред Faktor.bg актуалните заплахи за България, произтичащи от засилващите се ислямистки тенденции в Турция.

Две нации – една е правоверна

Митинг на привърженици на Ердоган от времето, когато все още не се беше обявил за защитник на ислямизмаВ Турция има две различни нации – така наречените „бели турци” и „черни турци”. Реджеб Ердоган лично е казвал и то неведнъж: „Аз съм черен турчин”. Черните турци са тези, които са от Анадола, религиозни и много слабо образовани. Болшинството от тях не са просветени. Самата Турция има много нисък образователен ценз, а тази тенденция се засилва през последните години. Средното образователно ниво на работещите в южната ни съседка е 6,5 години, което е близо два пъти по-малко от образователното ниво в България. С такъв нисък образователен ценз няма как обществото да има добра и работеща икономика.

Полиция срещу демонстранти за парка ГезиКогато дойде на власт, Ердоган започна да дава всички държавни поръчки на предприятия и фирми, които имат ислямистки профил. Създадоха специално сдружение на мюсюлманските индустриалци и всички държавни поръчки минават през тях. Освен това правителството на Ердоган получи страшно много пари от Саудитска Арабия, от 4-5 банки, които следват законите на Шериата. Те са известни като  шериатски финансови къщи. Има сведения, че  именно чрез тях в Турция са влезли десетки милиарди  долари като помощ, за да поддържат ислямистката партия на Ердоган.

Ердоган на конгреса на партията си - здрависване със забрадена конгресменкаНо всичко това има някакви граници. Независимо от вливащите се милиарди, е много трудно с нисък образователен ценз на обществото държавата да развива просперираща икономика, въпреки, че Ердоган се хвали, че  през 2025 г. страната ще има среден доход на глава от населението от 23 хил. долара. Това е абсолютно невъзможно да се случи, а главната спирачка е ниският образователен ценз на населението. Ислямизмът пречи на икономическото развитие на Турция, защото тези кадри, които навлезеха в администрацията на държавата през последните години, се оказаха хора без квалификации и специални умения, а подбрани предимно заради своята религиозна ориентация.

Турската полиция пуска сълзотворен газ срещу демонстрати за парка ГезиЛичната ми позиция е, че от икономическа гледна точка бъдещето на Турция не е много радостно. Държавата има и няколко други системни проблема, които не са лесни за разрешаване. Освен ниското образование, цялата им икономика е базирана на взимането на външни заеми, на огромни парични ресурси, за да се покрива дефицитът, който е силно негативен. Парите, идващи в Турция са така наречените „горещи пари”, които се насочват  в тази посока, за да печелят от по-високите лихви. В момента, в който се постави под съмнение политическата стабилност на страната, както стана през лятото, по време на протестите на площад „Таксим” и за опазването на парка „Гези”, това доверие към Турция ще започне да се разклаща. Преди малко повече от месец там отчетоха 8 процентна инфлация, при положение, че лихвите са много по-ниски, а миналата година икономическият растеж на държавата беше около 2,3 процента.

В тази посока един много известен щатски икономист от Харвард – проф. Дани Родриг, се съмнява, че в действителност турската икономика се е развивала с темповете, които държавата съобщаваше официално. Той приема, че тези данни не са реални. Има доста солидни причини да се вярва, че ислямската страна чудо, както много европейци обявиха Турция, няма положителна икономическа перспектива. Явна връзка към тази картина има самата политика на Ердоган. Той започна да си показва рогата и истинската ислямистка същност, преследвайки големи компании като „Коч холдинг”, която дава 10 на сто от турския брутен вътрешен продукт. Полицейските службите наскоро обискираха 70 офиса на холдинга с мотива, че поддържат протестите за парка „Гези”.

Абсурдна е турската версия, че тези бунтове са свързани с тероризма. Но чрез тези действия и внушения Ердоган си показа истинската ислямистка същност и затова светските турци все повече изразяват убеденост, че с този човек е изключено да се строи и постига, каквато и да е демокрация.

В момента Турция въобще не е демократична държава. Тя все повече заприличва на тоталитарна страна. На Запад наричат Турция най-големия затвор за журналисти в света. Зад решетките са хвърлени над 100 журналисти по простата причина, че не вярват в това, в което вярва Ердоган и са готови да го критикуват. По-страшното е, че повечето от половината от тях са обвинени в тероризъм, а според турския закон даже не е необходимо държавата да докаже това. По същия този закон Ердоган унищожи преди това и военните. Елита на турската армия – 300-400 висши офицери бяха пратени по затворите, също обвинени в тероризъм. Например, по един от големите процеси срещу военни се оказа, че са правили заговор срещу държавата през 2003 г., а доказателствата за това, представени в съда, са написани на „Майкрософт” версия от 2008 г. Този пример е показателен, че всеки в Турция знае, че тези обвинения са скалъпени, но хората са сковани от страх. Ставащото при съседите днес, много напомня за процесите в България след 1944 г., идването  на комунистите на власт и организирания от тях уж Народен съд.

Ислямизмът се прероди от нацизма и комунизма

Идеологът на неоосманизма ДавутоглуВ Турция сега командват така наречените „имам хатиб” кадри. Това са лица, получили образование по схемата на социалистическите работнически факултети, известни още като рабфакове у нас. Моделът е същият – комунистически, независимо, че днес се прилага в уж модерна Турция. Ако се анализира ситуацията, ще се установи, че днес Ердоган използва методите на българските комунисти, а те са взети от Сталин и „великия” СССР. Само, че вместо в исляма, нашите комунисти вярваха в друга утопия – световния пролетариат.

Аз смятам, че идеологията на ислямизма има много по-общо с нацизма и комунизма отколкото с исляма. И това лесно може да се докаже, ако човек прочете основоположниците на ислямизма. Те говорят за вътрешния враг, а това са мюсюлманите, които не вярват в Шериата и не го приемат като единствения закон. Другата опорна точка е външният враг – за тях това е Западът, модернизмът и най-вече демокрацията. Демокрацията не дава право на Аллах да бъде единствен суверен, а дава на хората шанса да си избират водача, а това за ислямистите е светотатство. Проповядват създаването на революционен ислямистки авангард, точно в стила на концепцията на Ленин за пролетариата като революционен авангард. Тоест, ставащото в Турция е  възпроизвеждане на един скрит тоталитарен режим, а това е не само изключително опасно за държавата, но и за съседите й, за света.

Кемал Ататюрк - радетелят на светска Турция, когото скоро ще забранятПрез 20-ти век Турция благодарение на Ататюрк и кемалистите постигна много в светското си извисяване. Бяха откъснати от османския догматизъм и насочени към Европа.  От 1922 до 2012 г. Турция успя да се преобрази. Спомням си един случай от 1992 г., който ме впечатли. Заедно с тогавашния премиер Филип Димитров и официална българска делегация бяхме на посещение при Сюлейман Демирел. Двете делегации бяхме седнали на една маса и по време на диалога и разговорите просто ме хвана срам. Нивото на българските министри и държавници беше изключително ниско в сравнение с това на турските им колеги. От българска страна само Филип Димитров говореше английски, а турците владееха по няколко езика. Срещу нас стояха политици, сериозно западно образовани, учили по Принстън, Харвард, Йейл, високо ниво. И до ден-днешен светска Турция продължава да е на много високо ниво. Но бедата им е, че както при нас, след 9-ти септември 1944 г. – неграмотни партизани и ятаци избиха интелигенцията, пратиха я по лагери и затвори, и седнаха да управляват. Сега там религиозните функционери извършват същото.

Страховете за България

От случващото се в Турция заплахите за България са много сериозни. Политиката на съседите има ясни измерения към България и те се проявяват в момента. Едно от тези проявления е така наречената бежанска вълна. Тя в действителност не е никаква бежанска вълна, а вкарване у нас целенасочено на емигранти от хората на Ердоган.

Турция на Ердоган  има своя принос за развитие на идеите на неоосманизъм – теорията на външния министър Ахмед Давутоглу. Той е следвал в известният ислямистки университет в Малайзия. Специализира в така наречената ислямизация на науката, а това означава, че в науката няма нищо, което да не е казано и в Корана. Ислямизация на науката е един вид да вкараш цялата наука в Корана и да докажеш, че това е истинската и единствена наука. Смешно и глупаво е, но тези хора наистина вярват в тези теории. Неоосманизмът е ислямизъм плюс османизъм, а Давудоглу го доразвива много добре.

Важна база на османизма на Ердоган е че Кемализмът е голямо зло. Приема се, че османската история е била велика, но Ататюрк, с наложените промени в началото на миналия век е направил голямо зло на Турция. Ислямисти като Ердоган се отнасят към Кемал и последователите му с открита вражда и огромна неприязън. Ердоган говори за Кемал и Исмет Иноню, неговия наследник, който е изселник от България като за двамата пияници, въпреки, че за огромното болшинство от турците Ататюрк остава и до днес едва ли не светец.

Демокрацията при Кемал никога не е била безупречна, но той успя от една изостанала държава да превърне Турция в модерна страна. Даде правото на жените да гласуват доста преди това да се случи в някои европейски страни. Фактът, че днес светска Турция продължава да е на толкова високо ниво се дължи изключително на политиката на Ататюрк. А сега като че ли Ердоган се опитва отново да върне назад развитието на страната. Провежда се целенасочена пропаганда, че Отоманската империя е  велика, и това е най-славното време не само за Турция, но и за поробените народи като нашия. А това е чиста фалшификация на историята, която българите не могат да приемат. Тази теория би била смешна, ако не е толкова тревожна, защото новата турска идеология иска да  представи тези времена не само като великолепни, но и да ги възстанови. Това е опасното на тази доктрина, тя иска турското влияние да се увеличи в бившите отомански земи, посредством всякакви средства, но основно чрез исляма. За съжаление управниците на България, а и историците мълчат по тази гореща тема.

Факт е, че религиозната администрацията в Турция, която се нарича Дианет се е превърнала от администрация, която целеше да предотврати радикалния ислям, във фактор, който сега се стреми да ислямизира турски малцинства на Балканите. В края 90-те г. на миналия век тази религиозна администрация разполагаше с един бюджет от 300 млн. долара, а сега имат бюджет от 1,5 млрд. долара и са много по-активни, но не в интерес на добросъседските отношения, а точно обратното. В момента  те субсидират в България опити на Главното мюфтийство да си върне земи и имоти. Говори се за около 4 млн. декара, които са принадлежали навремето на турските джамии. Това искане е опасно и не трябва да се удовлетворява. Откъде тези джамии са получили тези земи? Цялата българска земя беше открадната с пробването на България. Абсурдно е да се говори за едва ли не някакви наследствени права на мюсюлманското духовенство в България. Ако държавата позволи подобно нещо да се случи, това е явно родоотстъпничество, национално предателство. Абсурдно е да се говори дори по тази тема, но в обществото се прокрадват съмнения, че социалистите и ДПС подготвят опасни законови промени в тази посока.

Съществуват много други факти, които доказват, че настоящият ислямистки режим в Турция съвсем не се държи приятелски към българите. Например на Мраморно море до град Текирдак има терминал с втечнен газ. Той е с огромен неизползван капацитет. От там бихме могли да черпим и  2 млрд. куб.м. газ, като построим връзка  до нашата газова система. Но Ердоган ни отказва тази възможност и то само за да не си развали отношенията с „Газпром”. Това е една изключително недобросъседска постъпка. На турската страна не само че нищо не й коства, но може и да печели от тези доставки за нас. Добри съседи не постъпват така, те имат икономически интерес от продажбата на газ, а нас ще ни спасят от жестоката икономическа зависимост на Русия. Тази позиция на Ердоган обслужва абсолютно и безспорно интересите на Кремъл. Но по тази тема в България се мълчи. Естествено управниците ни го знаят –  Бойко Борисов, например, защото на него му беше отказано директно да използваме връзката с Текирдак.

Зад тези всички факти стои целенасочена политика на Анкара към България и в това не бива да има съмнение.

Казусът с така наречените бежанци сега е най-актуален, но и рисков за България. Според мен, българската държава трябва много добре да знае, че зад тази вълна от прииждащи към нас хора има ислямистка намеса, която не е добросъседска.  Тези проблеми или не се разбират в България, защото са неудобни за днешните управляващи, но не им се дава и гласност. Голяма част от така наречените бежанци реално са нелегални емигранти. Основната група от тях са изпратени у нас с други цели и задачи. Първо, трябва да се знае, че Турция е една полицейска държава и там нищо не може да се случи, без благословията на техните  разузнавателни служби. Шефът на разузнаването им МИТ, Хакан Фидан зае важния пост, само защото е отявлен ислямист, той няма никакъв опит и квалификация в разузнаването, но е протеже на Ердоган и се приема като втория най-силен човек в Турция.

Нелегалните емигранти, представяни за бежанци не могат да стигнат до България без знанието на турското разузнаване. Има няколко особености на тези хора, което ме кара да се съмнявам в истинската им мисия.

Първо, почти всички от тях са сунити. Не знам да има между тях бягащи християни, алуити, друзи или пък кюрди.

Второ, много от пристигащите са жени с деца, но без мъже. Въпросът е – къде са мъжете – за нас отговорът е много важен. Ако се окаже, че мъжете им са джихадисти и се бият сега в Сирия, какво ще стане, ако дадем статут и легализираме  у нас престоя на семействата им, когато джихадистите се върнат? Това е огромен проблем. Жените, които съм виждал почти всичките са с хиджаби, с тази типична забрадка, която покрива цялата коса. Тя е характерна за жени, които са под влиянието на радикалния ислям. Това е знак, че са готови да се подчинят на ислямистите. В Сирия много жени не носят хиджаб, а пристигането на такива у нас говори, че може да са от ислямистки фамилии - това е важно да се знае.

За да се убедите, в това, което говоря идете около джамията в центъра на София и ще видите, че е пълно с чернокожи бежанци. В Сирия не живеят чернокожи, и ако се дава статут на такива съмнителни лица е опасно. Ако сега в Сирия има чернокожи, то те са джихадисти. Именно Турция разреши на такива елементи  да преминат от над 30 държави през нейна територия. Трябва да сме много внимателни с тези хора и самият факт, че са ги пуснали да дойдат до самата столица на България е много рисков и опасен. Може би граничи и с национална провокация. Това е грешка на правителството на Орешарски и показва, че все едно няма държава.

Оста САЩ – Турция и радикалният ислям

Морси, бившият египетски президент, ислямист, сега даден на съд. На снимката той е гост на конгреса на партията на Ердоган - същият конгрес, на който гости бяха и Цветан Цветанов, и Цвета КараянчеваСАЩ винаги са имали чувствителност към темата за радикалния ислям до идването на президента Обама. Оттогава тази политика се промени. За нещастие, казвам го като американски поданик, но сегашната администрация е под всякаква критика в позициите си към ислямизма. От самото начало Обама водеше една политика, която целеше да каже особено на арабските и мюсюлманските страни, че ако има проблеми, то причината за това е Америка и нейната политика. С други думи, той едва ли не се извиняваше и се превърна в апологет на ислямизма.

В момента външната политика на САЩ спрямо Близкия Изток е скандална и неадекватна. Първото посещение на Обама в този регион беше през 2009 г. и стъпвайки в Турция започна да превъзнася Ердоган и хората му, обявявайки, че страната е пример как ислям и демокрация могат да съществуват заедно и да преуспяват. А още тогава Ердоган беше напълнил затворите с журналисти и военни, които не му харесваха. Същото отношение американската външно-политическа администрация показа и към Египет. От самото начало на така наречената Египетска пролет Вашингтон пледираше, че Мюсюлманските братя са една политическа организация, в която няма никакъв радикализъм и са готови за демокрация, а идването им на власт е постижение за народа. По-късно, дори когато се видя, че Морси от самото начало взе да се държи като ислямистки деребей, САЩ отказаха да проумеят, че тези хора нямат нищо общо с демокрацията, а насаждат религиозна диктатура.

Администрацията на САЩ не вижда в момента и какво се случва със Сирия, през Турция и как това рефлектира това в България и Европа. Обама не искаше да се намесва в сирийския конфликт. Той имаше право и власт да го направи дори без да пита Конгреса, но отправи питане защото просто не искаше да влиза в тази война. Неговата база в САЩ е крайно лява и това никак нямаше да се хареса на привържениците му.

Винаги съм защитавал тезата, че Америка не трябва да се намесва в такива конфликти – оставете главорезите да се избиват. Но дадени сили, включително и Държавният департамент на САЩ, както и известни хора от политическия небосклон решиха, че Асад трябва да се отстрани по военен начин, без да разбират какво става в Сирия. Невежеството им е в няколко посоки:

Първо,  дори когато Обама  започна да преговаря, радикалните ислямисти бяха започнали да взимат преимущество в сирийската съпротива. Това от своя страна предизвика намесата на Турция и тя започна безпроблемно да пуска джихадисти на своя територия. Всеки джихадист можеше да отиде в Турция, а оттам в Сирия без паспорт, без ограничения, само с намерението да върши джихад. Ердоган и Фидан станаха главните спонсори на джихадизма, но САЩ продължава да си затваря очите за тези болезнени факти.

Вижда ли Европа какво чука на вратата й?

Европа усеща само това, което става в Турция и поради това шансът на Турция да бъде приета някога за член на ЕС не съществува и е под 1 процент. Турция просто си прави каквото иска. Там законите не се спазват. Държавата им върви към тоталитарна идеология – ислямизъм.

Европа, след падането на комунизма реши, че вече сме навлезли в тотален мир и никога на европейска територия няма да има война и заплахи за сигурността й, но това схващане се оказа просто епохална самозаблуда. Сега европейците виждат, че спокойствието им  е било неоснователно и пагубно, но нямат сили да го признаят и да кажат, че започват отново да харчат пари за военна сила. Европа реално се обезоръжи, Тя вече не е в състояние да възпре страна с по-агресивна политика, или да й се опълчи. Ако утре се случи нещо ненадейно със САЩ, примерно, изчезнат след цунами или земетресение, Европа не може да спре  инвазия на Турция. Европа просто е едно джудже. Докара се сама до това състояние и това е огромна историческа грешка. Минахме през Югославските войни, кризата в Косово, видяхме, че войната не е изчезнала, нито пък, че е отживелица. Сирия и Либия са поредното доказателство, а Европа подцени заплахите.

Кой ще пази България?

Нереалистична е идеята да се търси общо противодействие на Балканите срещу ислямистка Турция. Съюз на България, Гърция, Сърбия, Румъния, Македония и други страни е добра версия, но тя просто няма реална основа да се реализира. Съществуват проблеми за такъв съюз. Сърбия, да не забравяме, че е под руския ботуш. Не виждам перспектива в такъв алианс. Моята надежда е, че скоро САЩ ще разберат, че настоящата администрация ги е подвела и че врагове на Америка и демокрацията като Путин, иранците и Ердоган са заплаха и за нея. Очаквам, че догодина републиканците ще спечелят в Сената. Ако това се случи външната политика на САЩ дори и да не се промени кардинално, но поне няма да продължи да се влошава.

Най-тревожното в тази ситуация е, че България не може да разчита и на Русия*. Трябва да осъзнаем трезво, че Кремъл в момента действа паралелно с Анкара срещу нашите интереси. Москва е против проучванията на шистов газ в България, налага ни газова зависимост, чрез определени проекти, но Турция също действа срещу нашите интереси.

Притеснителното  е, че нашите етнически партии – ДПС и  тази на Касим Дал гледат колкото може повече да се харесат на Ердоган. ДПС е партия, организирана от комунистите и създадена, за да обслужва интересите им, а не  да подобри живота на обикновения турчин. ДПС защитава ислямизма и пример за това е отношението им към съдебния процес в Пазарджик. Подсъдимите за ислямизъм ДПС постави на първия ред на последната си национална  конференция през януари. Така тя ги легитимира преди още нашето правосъдие,  да се е произнесло. Така предрешиха процеса и се намесиха в работата на съда, а държавата не трябва да го допуска.

Логичен е въпросът – какво да очакваме от голямата опора НАТО?

Турция също е член на НАТО, но паралелно с това, без никакви скрупули поддържа тероризма. НАТО гарантира на Турция техните граници, като  изгради противоракетен щит. Тоест НАТО не само че не предприе нищо срещу това спонсорство на джихадизма, а напротив –  като че ли им помага.

НАТО във военно отношение де факто не съществува. Пактът няма независим капацитет за военни действия. Само САЩ има такава военна сила. Ако погледнете това, което става в НАТО – три четвърти от военният бюджет на Пакта се харчи от САЩ. Богата Европа харчи почти нищо. В много страни военните разноски са стигнали до 1 на сто, а това значи, че  те им стигат колкото да платят заплати и издръжката, но не и за модерно въоръжаване. Да си спомним, че когато започна войната в Либия на французите и англичаните на третия ден трябваше да им се доставят боеприпаси със самолет, защото им свършиха. Това е тъжната истина за военната мощ на някои държави от Пакта. В контекста на тези факти България трябва да е наясно, че участието й  в НАТО  не означава нищо. В никакъв случай не трябва да се осланяме на подкрепа от Пакта, че при нужда ще ни спасят. Като българин силно ме тревожи фактът, че сме стигнали до западноевропейски проценти на отделяне на средства за въоръжаване и армия. За миналата година нашият военен бюджет, ако не се лъжа, беше само 1,2 на сто от БВП, въпреки, че казваха, че е 1,5 на сто. Ние сме малка държава, но ако нямаме борбена добре тренирана и мотивирана армия, и отлично разузнаване, ще бъдем поставени в критична ситуация. Държавата е отговорна пред нацията, че сме поставени в ситуация, във военно отношение да сме напълно безпомощни. А идеята, че с Турция сме партньори в рамките на НАТО –  е просто един мит и звучи направо смешно. В момента за нас съществуват заплахи от страна на Турция. Самият Давудоглу го е казал на всеослушание, че са идвали по нашите земи на коне и ако трябва пак ще дойдат. Какво е това, ако не открита заплаха за бившите роби на Отоманската империя?

----------------------------

*Мнението на Алекс Алексиев по  някои външно-политически отношения е негово лично и сайтът „Хроники” не го споделя.

**Алекс Алексиев е емигрант в САЩ от 1965 г., но остава родолюбец и патриот. Неговите анализи за националната сигурност на САЩ се използват от Пентагона и ЦРУ. Научен сътрудник е в института „Хъдсън“, дълги години е работил в корпорация RAND. Председател е на Център за Балкански и Черноморски изследвания в София. В зората на демокрацията бе съветник на премиера Филип Димитров. Роден е през 1941 г. в България. Син е на убития след 9 септември 1944 г. от комунистите голям български художник и фейлетонист Райко Алексиев.

 

Сирия, Близкия Изток, как ще удари ехото от войните Европейския съюз и Щатите – експертно мнение с геополитическа прогноза

Боян Чуков, международен анализаторБоян Чуков е известен международен анализатор и експерт по проблемите на геополитиката, международните отношения и националната сигурност. Завършил специалност "Радио и телевизия" в Техническия университет – София.

Чуков е работил като журналист на свободна практика, главен редактор на в. "Балкански диалог", секретар в българските посолства във Франция и в Испания. Специализирал е в Института за политически науки в Париж.

Кадрови разузнавач, дипломат, Боян Чуков е работил в управление ”Научно техническо разузнаване” при Първо главно управление на Държавна сигурност, което го прави и добър експерт в областта на на националната сигурност.

Владее френски, испански, руски, гръцки и английски език. Член е на УС на Българско дипломатическо дружество, на Националния съвет на Националната асоциация за международни отношения, на Издателския съвет на сп."Международни отношения", на Националния консултативен съвет към дипломатическия институт на МнВР, на УС на Центъра за балкански изследвания.

Работил е в Министерски съвет като експерт като външнополитически съветник и секретар по сигурността.

"Хроники": Господин Чуков, природни ресурси, геополитическо надмощие, или възраждане на бившата Османска империя е в основата на така развиващите се събития в Близкия Изток?

Боян Чуков: Събитията в Близкия Изток са част от пренареждането чрез определени „лостове” на новата оформяща се с кървав хаос геополитическа архитектура в света. Ликвидирането на финансовия инструмент за контрол над света трябва да се съпровожда от преход на контрол с други методи. Последните един след друг се провалиха. Енергийният контрол е нереализируем, докато в Кремъл стопанин е Владимир Путин. Дмитрий Медведев като президент повтаряше в своите обръщения към нацията постоянно думата „модернизация”. Сега Владимир Путин говори за „независимост”, „суверенитет” и „държавност”. Това е основната причина сегашният държавен глава на РФ да е изключително неудобен за световното задкулисие. Продоволствената игра наречена ГМО също се провали. Безуспешен бе и опитът да се концентрират в един център златните резерви на планетата. Прекалено много от драгоценния метал притежават и натрупаха през 2012 година независимите Русия, Китай и Индия. Световното задкулисие загуби темп и инициатива. Това наложи редица сили, които до този момент действаха „на сянка” да се покажат „на светло”. Именно през последните 12-на месеца редица задкулисни фактори започнаха да действат доста откровено. Преди няколко години приказките за глобалното влияние на банковите групи на Ротшилд и Рокфелер се приемаха като много долна проба конспирология. Сега обаче много често в сериозни анализи можете да срещнете тези две банкерски фамилии, които са посочени като ключови фактори за развитието на обстановката в най-различни региони на света. Днес повечето мислещи хора са наясно, че всичко, което противоречи на унифицираната глобална пропаганда се класифицира от контролираните транснационални медии като конспирология.

Масово убийство на цивилни граждани с прерязани гърла, което се опитаха да обвинят редовната армия Не е тайна, че Катар е аватар на атлантическия геополитически вектор. Доха и Риад чрез мощни финансови потоци реанимират това, което преди години Збигнев Бжежински наричаше в Афганистан „възбудени муджахидини”. Последните се биеха срещу руснаците с помощта на американските и пакистански специални служби. „Възбудените муджахидини” са тестото, от което преди време бе сътворен от ЦРУ щатският агент Осама бин Ладен. Сега в Сирия нещата се повтарят. На „възбудените муджахидини” към днешна дата им викат салафити или уахабити. Както ви е удобно!

Днес, въпросната мексиканска вълна от „възбудени муджахидини” с насочващи я външни импулси взема курс към Китай и Кавказ, с цел дестабилизиране на основните потенциални противници на атлантическия геополитически вектор. Най-важната цел на турболенцията в Близкия Изток е постигането на контрол върху енергийните суровини и маршрутите за тяхното пренасяне. Както и дестабилизиране на Русия, Китай и Иран-геополитически противници на Pax Americana. Неоосманският проект на Турция- Pax Otomanna е само регионален подпроект на Pax Americana. Това е причината нашият „стратегически съюзник” САЩ така методично да ни вкарва в орбитата на Анкара.

За Европа е особено опасно потокът от бежанци от Близкия Изток да се насочи към проспериращите страни от Западна Европа като Германия, Франция, Белгия, Холандия, Дания и т.н. А това не е никак малко вероятно!

"Хроники": Може ли да се приеме, че в Сирия се борят за надмощие Турция и Израел и на кого ще дадат рамо Щатите?

Муджахидини се въоръжаватБоян Чуков: Турция и Израел имат свои собствени национални интереси. Последните се разминават както по отношение на кюрдския фактор, така и по отношение на енергийните интереси и зависимости в Близкия Изток. Израел, подобно на Турция, се стреми да заеме и играе ролята на енергиен комутатор за региона. Тел Авив и Анкара влязоха в остър конфликт след откриването на голямото газово находище около Кипър, наречено „Левиатан”. Турция разполага с едно огромно предимство. Анкара преди години реализира мащабен воден проект наречен GAP- Големия анадолски проект на стойност 20 млрд долара. Не е случаен фактът, че двама премиери на южната ни съседка бяха хидроинженери. Турция в момента контролира водите на реките Тигър и Ефрат и може по всяко време да употреби т.н „водно оръжие” срещу Иран и Ирак. Нещо, което Анкара направи нееднократно по времето на Садам Хюсеин. С последните назначения на Барак Обама - начело на Пeнтагона, външната политика и ЦРУ застанаха хора, които няма да са емоционално свързани с Израел и най-вероятно Вашингтон ще балансира между интересите на двата свои съюзника, преследвайки стриктно своите.

"Хроники": Може ли да се избегне разрастване на военните действия в Сирия?

Боян Чуков: През 2013 година ни очакват сериозни изпитания. Въпреки лавината от прогнози, че се очаква въоръжен конфликт в Близкия изток през последните седмици се получиха информации, които могат да обърнат тенденциите. Иран започна строителството на газопровод, който трябва да премине през Ирак и Сирия. Тръбите ще се пълнят с ирански природен газ. Това подкрепя и получените в последно време информации, че между Техеран и Вашингтон се водят секретни преговори. Това значи, че Катар и Саудитска Арабия имат 1-2 месеца, за да се справят с Башар Асад. Ако не успеят, в Близкия Изток най-вероятно ще започне реализирането на план „Б” на световното задкулисие. Така или иначе, тази година няма да бъде никак лесна за нас българите.

"Хроники": Кои са бунтовниците, нарекли себе си опозиция? Тези, които ЕС призна като легитимен политически опонент на президента Башар Асад?

Катар и Саудитска Арабия продължават да снабдяват така наречените сирийски бунтовници с модерно оръжиеБоян Чуков: Не се състоя предсказваното в глобалните медии, че през есента на 2012 година ще бъде свален президента Башар Асад и правителството на Сирия. Това не значи, че сегашната власт в Дамаск е закрепила окончателно своите властови позиции. Стана ясно, че в Сирия няма народ, който да се бунтува срещу Башар Асад и да се бори за свобода и демокрация. Всеки, който не го мързи да мисли разбра, че срещу властта в Дамаск се бият черният интернационал, съставен от ислямистки главорези начело с Ал- Кайда и салафитският интернационал обилно спонсориран от монархиите в Залива. Най-вече от Саудитска Арабия и Катар. На практика, на сирийска територия имаме регулярни военни формирования (спецназ-военни подразделения със специално предназначение) поне от 5 страни. Стана ясно, че в действителност имаме и гигантска битка вътре в исляма между основните две течения- сунити и шиити. В този кървав хаос е въвлечена и нашата южна съседка Турция, което няма как да не ни безпокои и нас. Проблемът е, че увеличаващата се турболенция в Близкия Изток е част от т.н. Голям взрив, който американските аналитици формулираха преди време. Той трябва да обхване като мексиканска вълна цяла Европа и да „смие” половината от европейския БВП в полза на САЩ. Тук няма как да не се замислим за бъдещето на ЕС и надеждите, които възлагаме на членството ни в него. Лондон дава ясни сигнали, че се готви да напусне Европейския съюз. Поне англичаните няма кой да ги обвини, че не са нация, която не мисли стратегически за години напред. Реализирането на Големия взрив ще засегне около 1 млрд човека- 830 млн. В Европа и 150 млн в Северна Африка и Близкия Изток (това, което някои експерти наричат „пояс на революциите”). За тези, които желаят да се задълбочат по тази прогноза, могат да прочетат книгата на един от авторите на концепцията Томас Бърнет- „Великите държави: Америка и света след Буш” (2009). Геополитическата битка през 2013 година ще придобие още по-ясни цивилизационни контури и най-вероятно ще получи и военни измерения.

"Хроники": Как ще се измъкне Брюксел от тази конфузна ситуация и как ще обърнем ние своята политика и официална управленска пропаганда за Сирия, след като се оказа, че сред бунтовниците има различни крила на Ал Кайда – косовска, турска и прочие?

Боян Чуков: Като се има предвид, че ситуацията в Мали е огледална на тази в Сирия и нямаме видими притеснения от страна на Брюксел, то отговорът на Вашия въпрос се налага от само себе си. ЕС подкрепя тези, които се бият в интерес на бившите метрополии. В епохата на постмодерна понятията за добро и зло са до такава степен размити, че всеки нормален човек се обърква тотално. Що се касае до външната политика на София, то никога тя не била толкова безлична и обслужваща на 100 процента чужди национални интереси. Все пак би трябвало да помним, че крилата фраза- „целта оправдава средствата” има едно съществено допълнително пояснение. То е, че средствата могат да променят целта. За това става дума, като се опитваме в лицето на Ал Кайда да виждаме силов демократизатор в Близкия Изток.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2014/1585-zalezat-na-amerika-i-na-antiamerikanizma

Статуята на свободатаДнешната глобална политическа икономия представлява мозаечно и противоречиво платно: вътрешен разпад и обогатяване на елитите, нови източници на свръхпечалби и задълбочаващо се разочарование на масите от политиката, понижаване жизненото равнище на населението на фона на екстравагантния разкош, демонстриран от малцина избрани, военни загуби в едни региони и имперски реванш в други.

Говори се за еднополюсен, многополюсен и дори за неполюсен модел на глобалната власт. Къде, кога, при какви условия и до каква степен са оправдани подобни твърдения?

Всички виждаме, как се пукат финансовите балони и се рушат финансовите пирамиди, затова нека поразсъждаваме за онези, за които това е изгодно, онези, които бяха в основата на финансовия крах, но днес са най-големите печеливши от него, заставяйки жертвите му да мълчат. Мошеническата икономика и престъпната държава просперират, стимулирайки ерозията на културата и неграмотността. "Разследващата журналистика" и папарашките репортажи се превърнаха в последния писък на модата. Преживяващата упадък глобална власт на всеослушание обявява: "или аз, или потоп".

Глобалното разположение на силите

Властта представлява отношението между социалните прослойки, държавите, военните и идеологическите институции. Всяка конфигурация на властта отразява миналата и днешната борба между отделните слоеве на обществото, едни или други промени в съотношението на силите. Концентрацията на ресурси, богатства, оръжие и медийно влияние - всичко това играе ключова роля и определя основата, върху която се изявяват основните политически играчи. Стратегиите за завоюване и удържане на властта са свързани с формирането на алианси, воденето на войни и постигането на мир. Повече от всичко обаче, глобалната власт зависи от стабилността и надеждността на своите вътрешни основи. Тя се нуждае от динамична, производителна икономика, независима държава, която не е склонна да се забърква в скъпоструващи външнополитически авантюри, и управляваща класа, способна да използва глобалните ресурси за да си "купи" вътрешен мир и подкрепата на мнозинството свои съграждани.

Десант в една от поредните войни на САЩЗа да оценим положението на САЩ в структурата на глобалната власт се налага на анализираме икономическите и политически съотношения на две равнища: на регионално равнище и в сферата на властта. Историята не се развива по права линия или в рамките на повтарящи се цикли: военните и политическите поражения в едни региони могат да се съпровождат от успехи в други. Икономи