Tag:саудитска арабия

турският президент има топли отношения с висши политици на Саудитска АрабияОт разчленяването на Сирия е силно заинтересована и Саудитска Арабия, която обяви на 13 февруари, че изпраща свои военни самолети в Турция уж за да и помогнат в борбата срещу Ислямска държава. Освен това, външният министър на Кралството Адел ибн Ахмед ал-Джубейр и съветникът на военния министър принц Салман бригаден генерал Ахмед ал-Асири не изключиха и участието на саудитски специални части в съвместна сухопътна операция с турската армия на територията на Сирия (поставяйки като предварително условие тя да бъде одобрена от САЩ).
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Както е известно, на 20 февруари 2016 Съветът за сигурност на ООН не прие руското предложение за резолюция относно необходимостта да се спазва суверенитета и териториалната цялост на Сирия. Против гласуваха шест от общо петнайсетте му члена, включително трима (от общо петимата), имащи право на вето: това са САЩ, Великобритания, Франция, Украйна, Нова Зеландия и Испания. Тоест, излиза, че тези шест държави открито се обявяват против защитата на териториалната цялост на друга държава, която също като тях самите, е пълноправен член на ООН. Ситуацията е парадоксална, тъй като подобна позиция е в очевиден разрез със самия Устав на Световната организация. Гласуването в Съвета за сигурност би могло да се тълкува само като открито поощряване на агресията срещу Сирия, свързана с желанието на редица регионални, а и глобални играчи, за разчленяването на тази страната в рамките на лансирания от САЩ проект за преформатиране на целия Голям Близък Изток. На първо място, става дума за Турция, защото именно Анкара се опитва поетапно да "усвои" отделни участъци от Северна Сирия, формално под предлог да създаде там т.нар. "зона за сигурност", а на практика за да реализира неоосманистките амбиции на управляващия тандем Ердоган-Давутоглу.

Освен Турция обаче, от разчленяването на Сирия е силно заинтересована и Саудитска Арабия, която обяви на 13 февруари, че изпраща свои военни самолети в Турция уж за да и помогнат в борбата срещу Ислямска държава. Освен това, външният министър на Кралството Адел ибн Ахмед ал-Джубейр и съветникът на военния министър принц Салман бригаден генерал Ахмед ал-Асири не изключиха и участието на саудитски специални части в съвместна сухопътна операция с турската армия на територията на Сирия (поставяйки като предварително условие тя да бъде одобрена от САЩ).

Всъщност, истината е, че в момента Рияд се намира в дори по-тежка ситуация, отколкото Анкара. Управляващата там династия се сблъсква с изключително много проблеми - от ниските цени на петрола, опустошили хазната на Кралството (бюджетният дефицит през 2015 достигна почти 100 млрд. долара), до продължаващата гражданска война в Йемен, в която Саудитите за затънали до шия и която също поглъща гигантски ресурси и ангажира значителна част от армията на страната.

Въпреки това, плановете на саудитските власти за въоръжена намеса в Сирия продължават да са актуални, подкрепата за въоръжената сирийска опозиция не отслабва, да не говорим, че на 19 февруари външният министър Ал-Джубейр заяви, че тя трябва да бъде снабдена със средства за противовъздушна отбрана за да може да се противопостави успешно на военновоздушните сили на режима в Дамаск и подкрепящата го руска авиация. Не спират и призивите за свалянето на Башар Асад - ако не с преговори, то със сила (въпреки поетите от Саудитска Арабия ангажименти да подкрепя преговорния процес въз основа на Женевското комюнике от юни 2012 и Виенската декларация на Международната група за подкрепа на Сирия от ноември 2015).

Ако Турция, в лицето на тандема Ердоган-Давутоглу, не крие мечтите си за нова Османска империя, Саудитите биха искали да създадат нещо като "легален сунитски халифат" (т.нар. "Сунистан"), вместо одиозната и очевидно неприемлива за никого Ислямска държава. Според мнозина експерти, именно с тази цел в края на 2015 беше създадена и т.нар. Ислямска коалиция за борба с тероризма, формално включваща 34 мюсюлмански държави. Саудитските стратези планират този приемлив за международната общност "халифат" да включва Сирия или поне "сунитската" и част, т.е. източната част на страната, където се намира и сегашната "столица" на Ислямска държава Ракка, която Саудитите планират да овладеят с помощта на специалните си части. Ясно е, че предвид категоричното неприемане на режима в Дамаск от Саудитска Арабия, евентуалното овладяване на столицата на ислямистите едва ли ще предполага последващото и предаване на Асад. Неслучайно както в Дамаск, така и в Техеран, този план беше категорично отхвърлен с думите, че ако саудитските специални части влязат на сирийска територия ще я напуснат в ковчези.

След отказа да бъде одобрен руския проект за резолюция относно Сирия от 20 февруари става ясно, че всички тези ирационални планове на Турция и Саудитска Арабия, които няма как да се реализират без голяма война в региона, на практика се одобряват от Вашингтон, Лондон и Париж, където вероятно разчитат, че амбициозните лидери в Анкара и Рияд, увлечени от илюзорните си планове да създадат в региона собствени миниимперии, ще се сблъскат фронтално с руснаците в Сирия и по този начин ще стане възможно всички тези сили да се унищожат взаимно, което пък би решило геополитическите проблеми на Запада за десетилетия напред.

Какви са реалните възможности на Саудитите

В речта си пред Европейския парламент на 16 февруари (по време на посещението му в Белгия) иранският външен министър Мохамед Джавад Зариф предупреди Саудитска Арабия да не изпраща сухопътни части в Сирия, тъй като така ще наруши международното право. Повечето анализатори оцениха предупреждението му като завоалирана заплаха срещу Рияд. В тази връзка е интересен въпросът, доколко въобще е възможно пълноценното участие на саудитската армия в подобна военна операция. Както е известно, до миналата 2015, тя беше участвала само в един мащабен въоръжен конфликт - операцията "Пустиння буря", осъществена през 1990-1991 от водената от САЩ коалиция срещу Ирак. Но, макар че сред командващите на половинмилионната армия на коалицията формално се числеше и саудитският принц Халед бин Бандар, цялата операция се ръководеше единолично от американския генерал Норман Шварцкопф. Що се отнася до принц Бандар, той стана известен най-вече с гигантските сделки за доставки на американско оръжие за Саудитска Арабия, като по някои данни само собствените му комисиони от тях са били 4 млрд. долара, което принуди тогавашния саудитски крал Фахд да уволни принца от поста министър на отбраната и да нареди разследване срещу него.

Втората голяма международна операция на саудитската армия бе нахлуването в Йемен, стартирало през март 2015. В резултат от него, само преките жертви сред мирните жители в страната достигнаха 2500 души, а икономиката и инфраструктурата на тази най-бедна арабска държава бяха напълно разрушени. Що се отнася да военните успехи на Саудитска Арабия в Йемен, експертите ги оценяват като повече от скромни. Последният от тях беше овладяването на южната столица на страната Аден през юли 2015. Саудитите не успяха да поставят под свой контрол дори областния център Таиз, въпреки, че местното население се отнася враждебно към бунтовниците "хуси", подкрепяни от Иран.

Ако Саудитите по-добре познаваха историята, сигурно щяха да си спомнят за провалите, които търпят в тази част на света португалците през ХVІ век, турците - през ХVІІ и ХІХ век, британците и египетската армия - през ХХ век, и едва ли щяха толкова лекомислено да се забъркат в йеменската гражданска война. На фона на нейното проточване и ожесточаване, евентуален опит на Рияд да се ангажира и с военни действия по суша в Сирия изглежда предварително обречен на неуспех.

Впрочем, липсата на боен опит и военна стратегия не е единствения проблем на Саудитите. Една голяма война изисква много пари, а заради спада на цените на петрола Кралството изпитва изключително сериозни финансови проблеми. След началото на т.нар. "арабска пролет" през 2011, тогавашният крал Абдула обяви старта на грандиозни социални програми на обща стойност 72 млрд. долара. Те включваха създаването на държавна пенсионна система, строежа на голям брой евтини жилища, създаването на 90 хиляди нови работни места (предимно в държавния апарат и силовите структури) и развитие на най-изостаналите региони. Основната цел беше да се гарантира лоялността на масите към режима, предвид реалната заплаха от мащабни антиправителствени протести.

За степента, в която саудитската икономика зависи от петрола говори фактът, че бюджетът на Кралството за 2016 е планиран с цели 60 млрд. долара дефицит. Освен социалните програми, това поставя под въпрос и помощта за саудитските сателити в арабския свят, позволяваща на Рияд да си купува съюзници в геополитическата схватка с Техеран. По неофициални данни, въпросната помощ се равнява на 30 млрд. долара годишно. В нея влизат изгодните заеми за военния режим в Египет, кредитите за Пакистан, субсидиите, отпускани на монарсите на Бахрейн и Йордания (позволяващи им да съхранят своята крехка власт), както и подкупите за племенните вождове в Йемен. Отделно от тази сума е помощта за ислямистите в Сирия и Ирак. Наистина Кралството може да разчита на стабилизационните си фондове от 652 млрд. долара, но при сегашните разходи те ще се изпразнят в рамките на слесдващите 8-10 години. А след това?

Съзнавайки, че не може да разчита на собствените си сили, през декември 2015 Рияд обяви създаването на Ислямска коалиция за борба с тероризма, включваща 34 държави. Но макар че формално се води като "антитерористична", тази по-скоро формална коалиция не е насочено против Ал Кайда или Ислямска държава, а против основния геополитически противник на Саудитите - Иран. Но дори и в нейните рамки Рияд има проблеми с най-боеспособните си партньори. Така, още в началото на йеменската кампания, в нея отказаха да участват Пакистан и Египет. Първият трябва да се справя с прекалено много вътрешни проблеми, включително в крайно неспокойната си Северозападна провинция, освен това Исламабад не иска да си разваля отношенията със съседен Иран. Египет пък е ангажиран с борбата срещу терористите на Синайския полуостров и с опитите да включи изпадналата в пълен хаос Либия в своята сфера на влияние. Що се отнася до кралете на Йордания и Мароко, които формално са склонни да приемат предложенията на Рияд и разчитат на саудитската финансова помощ, те никак не бързат да изпращат своите военни като пушечно месо в Сирия. Така, остават само такива екзотични съюзници като Судан, Сомалия или Коморските острови, но те на практика не разполагат с реален военен потенциал.

Ето защо, декларациите за евентуалното участие на Саудитска Арабия в сухопътна операция в Сирия се оценяват от мнозина като блъф. Действително, Рияд съумя да се сдобие с доминиращо влияние върху сирийската въоръжена опозиция. Кралството има съюзници в почти всички групировки на противниците на режима: от сравнително умерения Сирийски революционен фронт до Джабхат ан-Нусра (макар че последната официално е обявена от Рияд за терористична организация и поданиците на Кралството нямат право да се сражават на нейна страна, без саудитска помощ бойците и нямаше да могат да превземат стратегическия сирийски град Идлиб през май 2015). В същото време последните успехи на сирийската армия сериозно разколебаха противниците на Асад. Те предават позициите си една след друга и вече не могат да мечтаят за завоюването на нови територии, а само за удържането на сегашните. Освен това военните поражения ограничават шансовете на опозицията за успех в преговорите. На този фон на саудитските им покровители на остава нищо друго, освен да заплашват с пряка военна намеса. Времето обаче ще покаже, дали тази тяхна тактика ще се окаже успешна.

Рияд като фактор за дестабилизацията на Близкия Изток

Предприеманите през последните седмици от Рияд стъпки във външнополитически план, потвърждават цитираните от британския "Гардиан" изводи, съдържащи се в един доклад на германското разузнаване (BND) от края на 2015 (1), в който се подчертава усилващата се роля на Саудитска Арабия за дестабилизирането на Близкия Изток. Анализаторите на BND свързват това с отказа от предпазливата дипломация на предишния крал Абдула и ориентацията към "импулсивна политика на намеса", реализирана от сина на сегашния крал и военен министър на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман чрез задълбочаването на противопоставянето с Иран, продължаването на войната срещу "хусите" в Йемен и подкрепата за джихадистите в Сирия в борбата им срещу режима на Асад.

Декларираното от Рияд намерение да изпрати свои сухопътни сили в Сирия в рамките на международната коалиция срещу ИД, оглавявана от САЩ, което се подкрепя от Турция и ОАЕ, не само илюстрира авантюристичните настроения в саудитското ръководство, но и стремежа му с всички възможни средства да ангажира западните държави в реализацията на неговите регионални амбиции.

Така Рияд прави всичко по силите си за да провали стартиралият в Женева пореден кръг на преговорите за решаване на сирийския проблем (приключил с решението за примире от 27 февруари), използвайки формираната под негов контрол делегация на ислямистката опозиция (т.нар. Висш комитет за претовори, включващ екстремисти от Ахрар аш-Шам и Джейш ал-Ислам), която настоява сирийската армия да прекрати настъплението си, като предварително условие за по-нататъшни разговори. Очевидно е, че след като не вижда особени шансове за успех нито на бойното поле, нито на преговорите, покровителствената от Рияд "непримирима опозиция" (за разлика от Сирийската опозиционна група Москва-Кайро, представляваща светската демократична опозиция в страната), вижда единствен изход в прехвърлянето на вината за провала на мирния процес върху Дамаск и провокирането на военна намеса на западните държави, Турция и монархиите от Залива в Сирия.

Декларациите на Рияд и Анкара за готовността им да стартират сухопътна операция зачестиха на фона на успехите на правителствените сили и кюрдите и очертаващата се възможност за провал на плановете за овладяване на Сирия от сунитските групировки и превръщането и в ислямска държава. Очевидно е, че целта на подобна намеса не е борбата срещу ИД, а по-скоро спасяването на покровителстваните от Турция и Саудитска Арабия джихадисти. Тоест, разчита се, че под прикритието на доминираната от САЩ международна коалиция турските и саудитските части ще се включат, съвместно с бунтовниците, в битката със сирийската армия и кюрдите, което несъмнено ще ескалира военните действия. Подобен опит за провокирането на локален конфликт обаче, може да има непредсказуеми последици. При положение, че липсва съответната санкция на ООН, появата на турски и саудитски войски в Сирия с основание ще бъде изтълкувано от противниците им като откровена агресия, а Асад ще може да разчита на допълнителна подкрепа, включително от страна на част от сегашната опозиция. При това трансформацията на сирийския конфликт в регионален и усилващата се опасност от избухването на глобален конфликт (предвид турското членство в НАТО) рискуват да превърнат ЕС в заложник на авантюристичната политика на тандема Ердоган-Давутоглу и саудитските му съюзници, в лицето на крал Салман (за който британското списание "Икономист" твърди, че страда от старческа деменция и алцхаймер (2)) и неговия син - военният министър Мохамед бин Салман (квалифициран от "Индипендънт" като наивен и арогантен, а от други анализатори като "психически неуравновесен" (3))

Така, докато Турция струпва по границата си със Сирия и Ирак 150-хиляден (заедно с тиловите части) експедиционен корпус, Саудитска Арабия (по данни на Би Би Си) сондира възможността на сирийска територия да бъдат разположени още толкова бойци на "Ислямската коалиция за борба с тероризма" (4), при това според "Гардиан", самият Рияд се готви да изпрати там само няколко хиляди души от своите специални части и разчита основната тежест на борбата със силите на режима и съюзниците му да се поеме от Турция, Египет, Йордания и ОАЕ. В Кайро и Аман обаче са убедени, че свалянето със сила на Асад само още повече ще дестабилизира региона.

На този фон, вече става ясно, защо през декември 2015 Рияд обяви за създаването на въпросната "Ислямска коалиция", а след това съвместно с Анкара формира Висш саудитско-турски стратегически съвет. Саудитската инициатива за обединяването в рамките на коалицията на 34 предимно сунитски държави (примамвайки ги най-вече с обещания за щедра финансова помощ), всъщност цели да накара съседите на Кралството да свършат мръсната работа в собствената му битка с иранското влияние в региона.

Според повечето анализатори, фактът, че държава-участник в оглавената от САЩ международна коалиция за борба с Ислямска държава формира собствена коалиция, която уж ще преследва същите цели, както и Вашингтон, може да означава само, че Саудитска Арабия всъщност си поставя различни от американските задачи в борбата срещу Ислямска държава. Доказателство за това са и думите на принц Мохамед бин Салман, че "Ислямската коалиция" няма да се ограничи само с тази борба. Тоест, битката с тероризма се използва от Саудитска Арабия за да получи одобрението на международната общност за намеса в съседните и държави и най-вече в Йемен, Сирия и Ирак. Истинските цели на "Ислямската коалиция" пораждат въпроси дори сред водещите държави в нея. Египетското ръководство например смята,  вместо Турция да бъде допусната в коалицията, тя би трябвало да бъде обявена за държава-спонсор на тероризма, както впрочем и Катар, който "също е пряко отговорен за разпространението на тероризма в Сирия и Ирак".

Както е известно, създаването на Ислямската коалиция за борба с тероризма беше персонална инициатива на принц Мохамед бин Салман, който буквално е обсебен от идеята за формирането на "арабска НАТО". Впрочем, в Брюксел предполагат, че последните действия на саудитската върхушка - от създаването на Ислямската коалиция до екзекуцията на 47 човека, обвинени че са терористи (в началото на януари 2016) са свързани, освен с всичко друго, и със стремежа на съперничещите си за властта официален престолонаследник Мохамед бин Найеф и сина на сегашния крал Мохамед бин Салман да се докажат като решителни политици, които не се колебаят да вземат трудни решения за да гарантират сигурността на страната. Изострянето на борбата за власт в Саудитска Арабия и антииранската истерия в Рияд показват, че самата Саудитска Арабия се е превърнала в генератор на кризи (както вътрешни, така и външни) и ще продължи да следва политика на нагнетяване на напрежението в региона. По този начин обаче, Саудитите сами тласкат към бунт потиснатото шиитско малцинство в страната.

Очевидно е, че нито САЩ, нито ЕС имат интерес да се поддават на провокациите на Рияд и Анкара, тъй като целите на двете държави се разминават с тези на Запада, включително по отношение на борбата с тероризма. Вместо това, те би следвало да поискат от Турция и Саудитска Арабия да спазват стриктно резолюция 2170 на Съвета за сигурност на ООН от 2014, изискваща прекратяване на подкрепата за джихадистите в Сирия. Вместо да си затварят очите, те трябва да поставят ребром въпроса за спазването на човещките права в Кралството, както и за нарушаването от саудитска страна на международното хуманитарно право в Йемен, където нейната авиация редовно бомбардира различни граждански обекти, включително болници на "Лекари без граници". Предвид факта, че Рияд продължава да практикува масови екзекуции, включително чрез обезглавяване, в стил "Ислямска държава", би следва да се постави и въпросът за евентуалното изключване на Саудитска Арабия от Съвета на ООН по правата на човека.

Иранската реакция на саудитските планове

Както можеше да се очаква, декларацията на Рияд от началото на февруари, че съвсем скоро може да стартира сухопътна операция в Сирия, провокира острата реакция на Техеран. Така зам.началникът на иранския Генерален щаб бригаден генерал Масуд Джезайери официално декларира, че страната му е категорично против евентуална турско-саудитска операция с Сирия и заплаши, че ако тя стане факт, Иран рязко ще увеличи числеността и въоръжението на военния си корпус в страната, така че той да "може да разгроми агресорите". Според Джезайери: "няма да позволим да възникне още по-голяма заплаха за сигурността в една и без това разрушена страна. Убеден съм, че Саудитска Арабия вече е изчерпала военните си възможности. Сирия не е Йемен и ако имаха възможност, Саудитите отдавна щяха да са атакували армия на Асад". Той смята също, че без Рияд, Анкара едва ли ще предприеме голяма операция в Сирия. Квалифицирайки Турция и Саудитска Арабия като "държавите-парии" в близкоизточния регион, генерал Джезайери прогнозира, че те вероятно ще продължат да работят за разрушаването на Сирия, но в същото време са наясно и, че Иран и Русия са готови моментално да реагират и да стоварят цялата си мощ върху тях.

Малко по-рано, командващият Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР) генерал-майор Мохамед Али Джафари също изрази мнение, че "Саудитска Арабия няма да посмее да изпрати армията си в Сирия. Тя няма шанс срещу редовните ирански части, които ще бъдат прикривани от въздуха от руската авиация". В тази връзка, той прогнозира, че ако все пак дръзнат да предприемат сухопътна операция в Сирия, Саудитите ще провокират изключително тежък вътрешен конфликт, което ще предреши съдбата на Кралството.

На свой ред, по време на срещата си в Техеран с гръцкия премиер Ципрас, секретарят на иранския Висш съвет за национална сигурност Али Шамхани изрази мнение, че "претенциите на Саудитска Арабия и Турция въобще не съответстват на военния им потенциал" и предупреди Европа, че я очаква още по-мащабна мигрантска криза, ако Анкара и Рияд все пак предприемат сухопътна операция в Сирия.

Впрочем, изглежда, че всичко това се осъзнава и от самите саудитски военни. Така, на арабския сайт NTHNеws.net беше публикувано писмо на група висши саудитски военни до престолонаследника и вътрешен министър принц Мохамед бин Найеф, в което те се противопоставят на изпращането на сухопътни войски в Сирия, оценявайки подобно решение като изключително опасно (в същото писмо, те определят саудитската операция в Йемен като "провал") (5).

Според въпросната група генерали, практически всички опозиционни групировки, подкрепяни от Рияд и Анкара, се командват от хора, които са граждани на Саудитска Арабия и Турция, което се отнася и за мнозина военни командири от Ислямска държава, Джабхат ан-Нусра и други екстремистки организации, изповядващи уахабизма (т.е. държавната религия на Саудитското кралство). Освен това, стотици саудитски духовници също са в редовете на въпросните терористични организации. Между другото, уахабизмът е единственият предмет, който се преподава в училищата в "столицата" на Ислямска държава - сирийският град Ракка, при това учебниците са същите като тези в саудитските училища.

Това означава, че от една страна, войските на Рияд (ако все пак навлязат в Сирия) ще се окажат в изключително сложна ситуация, а от друга - политическата ситуация в самата Саудитска Арабия ще излезе изпод контрола на властите. Опозиционно настроените саудитски генерали твърдят, че фрагментацията на военната ситуация в Сирия на практика изключва воденето на бойни действия само против армията на Асад. В тази връзка те посочват, че ако саудитската армия реши да атакува и отрядите на Ислямска държава, тя ще окаже недопустима помощ на шиитската милиция и иракската армия, както и на армията на Иран и на руската авиация. От друга страна, ако реши да се ограничи само с действия срещу частите на Асад, Рияд рискува да се превърне в официален съюзник на Ислямска държава. При подобно развитие, САЩ ще бъдат принудени да вдигнат ръце от Саудитите и да оставят нещата да се решават от Москва и Техеран. Тоест, както се посочва в коментара на NTHNews.net, както вътрешната, така и външнополитическата ситуация не е благоприятна за Рияд.

От друга страна, както подчертава базираният в Техеран международен новинарски канал Alalam News Network, "Сирия, Иран и Русия вече отправиха твърдо предупреждение на Рияд, посочвайки, че на практика Саудитска Арабия възнамерява да спаси терористите, които напоследък търпят серия от тежки поражения, но те няма да допуснат това." (6).

Бележки:

1. http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/middleeast/saudiarabia/12029546/Saudi-Arabia-destabilising-Arab-world-German-intelligence-warns.html

2. http://www.economist.com/news/middle-east-and-africa/21638134-generational-change-looms-ail-king

3. http://www.independent.co.uk/news/world/middle-east/prince-mohammed-bin-salman-naive-arrogant-saudi-prince-is-playing-with-fire-a6804481.html

4. https://gloria.tv/media/LiovfSVQzZE

5. http://en.farsnews.com/newstext.aspx?nn=13941129000604

6. http://en.alalam.ir/news/1789285

---------------------------------------------------------

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите

 
Руски бомбардировки над Сирия по ИДИЛ/КРОСС/ Западният елит е разярен. Той не очакваше от нас такава пъргавина, както при операцията в Сирия. Това заявява в интервю за „Аргументи и Факти” генерал-лейтенант Леонид Решетников, дългогодишен служител на руското външно разузнаване, който е работил и в България. През 2009 г. той е назначен с указ на президента Владимир Путин за директор на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ).

- Леонид Петрович, защо Западът все по-твърдо върви към конфронтация с Русия?

- Повече от 20 години отвъд Океана бяха извадили Русия от голямата игра и не я брояха за нищо. През 1992 г. директорът на ЦРУ Робърт Гейтс в Москва проведе своя личен парад на победата. Мина със строева крачка по паважа на Червения площад и пи тук шампанско в чест на разпада на СССР. Американските политици през 90-те години ми казваха в лицето Мисията на Америка е да ръководи света. Разберете това и се подчинете”.

За първи път американците искаха да унищожат Русия по време на Октомврийския преврат през 1917 г., когато помагаха на болшевиките. Вторият опит бе предприет по време на Втората световна война, а третият – през 1991 г.

- Смята се, че по време на Втората световна война СССР и САЩ са били съюзници…

- Втората световна война бе организирана от сили, които и сега се опитват да управляват света и те се базират в САЩ. Става дума за транснационалните компании и върхушката на англо-саксонския елит. Именно САЩ тласкаха и Германия, и Русия към война. Те им помагаха първо на укрепят икономиките си, за да бъде впоследствие сблъсъкът катастрофален. Затова през 30-те години САЩ активно участват в индустриализацията на СССР.

Гигантският Сталинградски тракторен завод е изцяло изграден зад  Океана, след това разглобен и докаран със 102 кораба в СССР. „Днепрогес” е строена от американската Cooper Engineering Company. Горковският автозавод (ГАЗ) – от компанията Austin. АЗЛК е построен по проект на Форд. За 10 години американците построяват в СССР 150 заводи, фабрики и цехове. Едновременно с това САЩ укрепват и Германия. В резултат на сблъсъка между СССР и Германия Англия слиза от сцената. Германия е унищожена. Съветският съюз заплаща за победата във Великата отечествана война 27 милиона живота. Но Втората световна война е спечелена от САЩ, които губят в нея едва 350 хиляди души.

И именно САЩ, а не Сталин, организираха желязната завеса. Американците се надяваха, че в разорения от войната СССР, изолиран от света, хората като паяци в буркан ще се изядат едни други. Но те недооцениха силата на духа на нашия народ. Истина е обаче, че изолирайки СССР, Америка стана властелин на света.

- А какво стана с дружбата между Русия и САЩ през 90-те години?

- Мнозина вярваха в заклинанието: „Западът ще ни помогне”. В същото време нашите западни „партньори” действаха за разчленяването на Русия на 10-15 образования. Кой си мислите, че подкрепяше терористите в Северен Кавказ?

Но ето че след онзи триумф, за който ЦРУ надуваше фанфари, дойде връщането на Крим в състава на Русия, а след това и операцията в Сирия. Това беше като гръм от ясно небе. Конгресът на САЩ започна разследване защо американското разузнаване не е предупредило за новите възможности на руските въоръжени сили. От тук извира и ненавистта срещу Владимир Путин.

- Защо Европа „танцува” по свирката на Америка?

- Ако става дума за Германия, то след капитулацията между нея и САЩ има споразумения с гриф „Строго секретно”, заради които немският златен запас се съхранява отвъд Океана, а на германска територия има над 300 американски военни бази.

САЩ, освен това обикновено купуват и управленските върхушки в различни страни. Това става в Източна Европа, например. Аз съм работил не една година в България. Там никога не забравят, че Руската империя през 1878 г. е освободила страната от 500-годишно турско иго. Но около 50 хиляди души от българската върхушка са купени от САЩ и водят антируска политика.

Има и още една причина. Лидерите на много страни са лесно управляеми, защото се боят от физическо унищожение. Да не забравяме, че ЦРУ стои зад десетки държавни преврати.

В момента върви открита информационна война. В отговор на подхвърленото съобщение, че Путин се е съгласил Асад да сдаде властта Кремъл направи официално опровержение. Но дълго време след това наши съюзници ме питаха: „Леонид, кажи честно, наистина ли ще воювате докрай с „Ислямска държава”.

Русия започна операцията в Сирия броени седмици преди падането на Дамаск. Иначе щеше да започне раздробяването на Сирия, а терористите от ИД щяха да тръгнат към границите на Русия. И кукловодите тук са същите, които организираха Втората световна война. Финансовата система от която след 1945 г., целият гешефт отива в джоба на Америка, започва да буксува. САЩ са в трудно положение, може би висят на косъм.

- Има още един фронт, още една кървава рана – Украйна.

- Ние жънем сега горчивите плодове, заложени от Ленин под нашата държавност, за които говори и Путин. Съветската власт създаде на изконно руски територии геополитически демон – Украйна. Това бе осъществено от спецслужбите на кайзерова Германия и болшевиките Ленин, Сталин, Троцки. Те създадоха Украйна, отрязвайки от Русия руските градове Харков (основан от цар Алексей Михайлович), Донецк (основан от император Александър II ), Николаев, Днепропетровск и Одеса (основани от императрица Екатерина II). На всичкото отгоре и Хрушчов им подари Крим.

За каква Украйна става дума? Тя съществува само с една цел – да бъде антиРусия. И докато братята малоруси не престанат да бъдат зомбирани, техните нови господари САЩ ще бъдат готови да воюват срещу нас до последния украинец.

- Думата „война” все по-често витае във въздуха…

- В света това се чувства. И с надежда гледат към Русия като на миротворец. След началото на руската операция в Сирия от много страни идват сигнали за подкрепа. Всички много добре знаят колко несправедливо бе постъпено с Ирак, Афганистан, Либия, Египет. На неофициални и затворени за медии международни срещи ме питат „Кога Русия ще дойде и при нас?” Питат хора от Италия, Франция, от други страни. Неотдавна бях в Пакистан. Това е чисто мюсюлманска страна, но пакистански военни също ми зададоха този въпрос.

Вече има разбиране, че силната Русия е гарант на справедливостта. И ненавистта, която Русия предизвиква сред своите „доброжелатели” не е заради това, че сме им конкурент в икономиката или във военната сфера. Работата е в това, че ние предлагаме на света цивилизационна алтернатива.

На Запад и сега главните ценности са материалните, а в руската цивилизация винаги над материалното преобладава духът, което прави народът ни несломим. Точно затова мнозина се лакомят за нашата територия и богатства, и никой не е успял да ги завоюва.

 
Бившият френски премиер Доминик дьо Вилпен"Русия се завръща, това е добра новина за света. Защото не може да има световен ред без равновесие и различност. Да искаш ред, означава да приемаш различията. Без Русия, не е възможно уреждане на кризите". Това пише бившият френски премиер Доминик дьо Вилпен в своя статия във "Фигаро".
Публикувано от сайта ГЛАСОВЕ

Русия се завръща; това е добра новина за света. Защото не може да има световен ред без равновесие и различност.

Да искаш ред, означава да приемаш различията. Без Русия, не е възможно уреждане на кризите. Споразумението за ядрено неразпространение с Иран беше доказателство за това, така както и разследването за употребата на химически оръжия в Сирия през лятото на 2013 г.

След като винаги съм пледирал и действал в полза на многополюсния свят, организиран на основата на мултилатерализма, не мога да не се радвам, че Русия се изказа силно в Общото събрание на ООН. По въпроса за Украйна успокояването създава днес условията за политически процес, който изисква да се включим още по-силно. Намаляването на насилието и отлагането на изборите в Източна Украйна са положителни сигнали за постепенното прилагане на споразуменията от Минск II. Напредваме по закона за украинския федерализъм и подновяваме диалога на сътрудничество между Русия и Европа.

Русия се завръща, но в какъв свят?

Русия се завръща, но в какъв свят? Неразбирателството между великите сили е в най-високата си точка, подхранвано от предразсъдъци и недоразумения. Ние не говорим на един и същ език и не гледаме на света с едни и същи очи. Да не бъдем наивни. Светът би могъл да се раздели на два блока, единият - западен, диктуващ своите норми, без винаги да ги спазва, другият - източен, китайски, както и руски, отказващ монополите, упражнявани от Запада във валутната, финансовата, технологичната сфера. Бихме могли да се събудим с двойна финансова система, двоен интернет, може би двойна система на световно управление. Възходът на юана, новите инструменти в интернет, създаването на многостранни финансови институции също са знаци за смяна на епохите.

Залогът на сирийската криза далеч надхвърля регионалната рамка и дори въпроса за общата борба срещу джихадизма.

Решава се новият световен ред.

Жизненоважно е да се избегнат грешките в съответните ни стратегии в Сирия и Ирак. Водени отчасти от наследството и опита си, ние и днес сме изкушени да възпроизведем миналото. Това важи за САЩ, от сунитския съюз със Саудитска Арабия през 70-те г. до едностранното нахлуване в Ирак. Това е вярно също и за Франция, бившата колониална сила, исторически защитник на християните в Ориента, белязана и от опита на войната в Алжир. Това е вярно, най-сетне, и за Русия, наследник на дългогодишни традиции в Близкия Изток, защитник на православните общности, белязана от конфликтите по южните си граници, от Екатерина II до Чечения, като се мине през Съветския съюз.

Да се споразумеем за политическата рамка на нова Сирия

Ние трябва да избегнем също едно второ общо изкушение, то е да заместим регионалните актьори и да ги лишим от отговорност. Трябва да се споразумеем по общите принципи, ако искаме да пресушим чернозема на тероризма.

Първият принцип е неприкосновеност на границите, защото преразглеждането на границите Сайкс-Пико, дори и с добри намерения, ще доведе единствено до взривяване на региона.

Вторият принцип е ненамеса. Нито една велика сила не трябва да се стреми към насилствена смяна на режими, но също така и до тяхното изкуствено задържане на власт.

Третият принцип е отказът от какъвто и да е ангажимент по суша, чийто рискове от затъване всички ние познаваме с плътта си - от Алжир до двете войни в Афганистан.

В замяна на това, ние можем да проявим единство и да покажем пътя на диалога и на мира, а именно като организираме постоянна конференция за регионална сигурност, чийто гаранти ще бъдат международните сили, подновявайки формата 5+1 от преговорите с Иран, като бъдат поканени Саудитска Арабия, Турция и Египет. Ние можем да упражним приятелски натиск, Русия върху Иран, Америка върху Саудитска Арабия, като същевременно насърчим диалога между тях. Днес трябва да се съсредоточим върху уязвимите държави, понякога на ръба на разрива, като Турция или Саудитска Арабия, защото завладяването на светите места на исляма е в линията на джихадисткия прицел.

Ключът днес е да се споразумеем за политическата рамка на нова Сирия, организирайки фактическото разделение във федерална цялост. Това предполага още днес да се приближим към локален мир и прекратяване на огъня в зоните, в които това е възможно: в Хомс, Идлиб, Алепо.

Време е Европа да си върне гласа, паметта и посланието

Става дума да се дадат гаранции на малцинствата и защитата на алауитите от Русия е добре дошла. Само една колективна гаранция ще може да обезпечи сигурността в района на Дамаск, мозайка от общности, която трябва да намери modus vivendi по ливански, при липса на нещо по-добро. Това споразумение трябва, най-сетне, да установи защитени хуманитарни зони на турската и йорданската граница. Това е единственият начин да се стабилизира притока на бежанци, особено към Европа.

Това споразумение трябва да бъде наблюдавано и гарантирано от постоянната намеса на конференция за регионална  и международна сигурност с участието на всички актьори.

При липса на такова споразумение, насилието ще бъде безкрайно. Милиони сирийци ще бъдат хвърлени по пътищата. “Ислямска държава” и Асад се засилват взаимно и гангрената ще обхване останалата част от сунитския свят.

Време е Европа да си върне гласа, паметта и посланието. В този дух искам да говоря на моите руски приятели на предстоящия форум във Валдай с Владимир Путин. Защото съм убеден, че Европа ще играе ключова роля за предотвратяване на разлома на света. Нейният авторитет не се дължи на уроците по морал и на санкциите, а на изискването за диалог, на опита и на служенето за пример. Трябва да спреем с неестествените ролеви игри и най-накрая да действаме в полза на равновесието, като отидем на среща с Русия, Китай и останалата част на света.

Превод от френски: Галя Дачкова

 


Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси

Боян Чуков, международен анализатор Боян Чуков е известен международен анализатор и експерт по проблемите на геополитиката, международните отношения и националната сигурност. Завършил специалност "Радио и телевизия" в Техническия университет – София.

Чуков е работил като журналист на свободна практика, главен редактор на в. "Балкански диалог", секретар в българските посолства във Франция и в Испания. Специализирал е в Института за политически науки в Париж.

Кадрови разузнавач, дипломат, Боян Чуков е работил в управление ”Научно техническо разузнаване” при Първо главно управление на Държавна сигурност, което го прави и добър експерт в областта на на националната сигурност.

Владее френски, испански, руски, гръцки и английски език. Член е на УС на Българско дипломатическо дружество, на Националния съвет на Националната асоциация за международни отношения, на Издателския съвет на сп."Международни отношения", на Националния консултативен съвет към дипломатическия институт на МнВР, на УС на Центъра за балкански изследвания.

Работил е в Министерски съвет като експерт като външнополитически съветник и секретар по сигурността.

„Хроники”: Каква е причината за началото на конфликта в Близкия изток: борба за ресурси /вода, газ и петрол/ или установяване на определена религия и начин на живот в доскоро светски държави от Близкия изток?

Боян Чуков: Конфликтът в Близкия изток винаги е бил в своята основа чисто геополитически. За съжаление геополитиката като наука се владее само от представители на елита и то не във всички страни. Например, в България много хора ползват понятието „геополитика”, но за съжаление са малко тези, които разбират за какво става дума. Конфликтът в Близкия изток се представя на световното обществено мнение и на обикновените хора като сблъсък, който има исторически, конфесионални, икономически и т.н. измерения. В зависимост от интересите на този, който коментира кървавия хаос във въпросния регион, се акцентира в една или друга посока. В действителност изброените по-горе измерения на близкоизточния конфликт се използват от външни фактори като „инструменти” за реализиране на даден регионален или глобален геополитически код. Битката за ресурси е геополитика, а маршрутите за доставка на ресурсите са геоикономика.

Музей в Ирак преди войната„Хроники”: Маршрутите на тръбопроводите минават през области, доминирани от шиити, алавити, от друга страна голямата част от сирийските нефтени запаси се намират в района на така наречения кюрдски североизток, т. е. между Ирак и Турция. Сирийските кюрди /9 на сто от населението на Сирия или около 1,6 млн-бел. Л. М./ са склонни за пряк маршрут за износа на нефт от иракски Кюрдистан, който да заобиколи Ирак и Турция. Засега по ползването на тези ресурси намесата на САЩ е очевидна, но договорът между Турция и Иракски Кюрдистан за нефта и газа от Киркук може да се възприеме като игнориране на Ирак, нещо, което Багдад едва ли ще приеме спокойно. В този смисъл трябва ли да очакваме нагнетяване на напрежението между Ирак и Турция в борбата за този нефтопровод?

Боян Чуков: В коментирания регион имаме все по-отчетливи опити да се изгради Сунитски халифат /базиран предимно на сирийска територия/, което предполага откъсване на територии от Ирак и Сирия и изграждане на ново държавно формирование. От друга страна имаме и изграждане на Шиитски имамат /форма на мюсюлманска теократична държава/ с основен актьор Иран. Тук към днешна дата трябва да отчетем огромните финансови усилия на Катар, който се опитва да бъде лидер в изграждането на Сунитския халифат. Това е причината и между Рияд и Доха да се очертават във времето все по-отчетливи разминавания относно плановете за преформатирането на Близкия Изток. През февруари 2012 година братовчедът на краля на Саудитска Арабия скръцна със зъби на емира на Катар. В Рияд усетиха, че катарците искат да разпаднат териториално саудитското кралство. Катар е „аватар” на Великобритания. За това Доха работи за реализирането на британските геополитически планове. Ако Катар иска да види в Дамаск като управляващи „Мюсюлманските братя”, то Саудитска Арабия промотира радикали в лицето на салафитите и вахабитите. Турция също има свои неоосмански планове за прекрояване на границите, но те очевидно се разминават с тези на САЩ, Англия, Саудитска Арабия и Израел. Накратко, основните играчи в региона се опитват да преформатират територии и да подсигурят безконфликтно пренасяне /транзитиране/ на въглеводороди в изгодна за тях дестинация. При тази прекалено сложна мозайка от интереси, не изключвам и достигане до „парадоксалния” на пръв поглед вариант, когато Израел и Иран от непримирими врагове ще се превърнат в партньори. По-ясно казано, Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси.

„Хроники”: Кое забавя разрастването на конфликта в Близкия изток:

  • Съвпадението на ресурсните интереси в този район на Русия, Китай и Европа;
  • Лавирането на САЩ между запазване на Турция за свой партньор в този район без да пострада от това поддържката на Белия дом за Израел;
  • или
  • Американо-израелските интереси по отношение на иракски Кюрдистан и експлоатацията на находищата там.

Боян Чуков: В момента върви подготовка за широкомащабен конфликт в Близкия Изток. Големите играчи изчисляват т.н. „матрица на загубите”. Очевидно е, че до този момент именно вероятните щети от един по-голям военен конфликт в Близкия Изток са неприемливи за глобалните фактори, чиито геополитически кодове интерферират в региона.

Европа не е геополитически субект и не може да се разглежда като самостоятелен и хомогенен играч в Близкия изток. Интересите на Лондон и Берлин в региона се разминават и всеки си гони собствените национални интереси. Дезинтеграцията на Европа започна със събитията в Барселона и победата на националистите на последните избори. Този процес си има „спонсор зад кадър”. Най-вероятно това е Лондон, който разчита каталунският експеримент да се провали и да послужи за урок на шотландските и други подобни процеси на мъгливия остров.

По отношение на Израел и Турция картината е също прекалено прозрачна. При условие, че действията на Тел Авив или Анкара не съвпадат с градежа на Pax Americana, то те получават незабавно „жълт картон” от Вашингтон. Все пак отношенията Израел-САЩ в момента не са в най-високата си точка, особено откакто президент е Барак Обама.

Търговска улица в Дамаск от спокойното време преди военния конфликт„Хроники”: Войната в Сирия вече беше започнала, когато бе подписан договор за ирано-иракско-сирийска газова тръба, който при реализация ще транспортира 30 на сто повече количества газ отколкото „Набуко”. Този договор бави ли развитието на конфликта в Сирия? Или след провокираната война в Сирия, ще се даде път на идеята за газопровод Израел- Кипър-Гърция, проект, който пряко ще удари Турция и САЩ няма да могат да реагират адекватно поради изключително слабата си външна политика?

Боян Чуков: На този въпрос ми е трудно да отговоря еднозначно. В региона се оказа, че има много нови находища на въглеводороди. По-принцип трябва да имаме предвид, че нефтът на Саудитска Арабия е на изчерпване. Редица експерти са категорични, че новият нефтен кладенец на света ще стане Ирак. В Сирия съвсем наскоро се оказа, че също има открити нови находища на въглеводороди. Това отново поставя кюрдския фактор и различията между сунити и шиити на преден план. Естествено, етническите и конфесионалните конфликти са с огромен потенциал. Разгарянето на един или друг сблъсък очевидно става с „външен” за региона импулс подаден от глобален геополитически фактор. С основна цел, както бе споменато по-горе, реализирането на един или друг геополитически локален или регионален код.

„Хроники”: Близкият изток се бори да изнася природен газ в Европа и проблемът в тази борба очевидно е кой ще държи контрола на износа. Стремежът на арабските държави и Иран да се еманципират от външна намеса е очевиден и това бе една от основните причини за редица бунтове и граждански конфликти, от плана „Арабска пролет”. Тук се намесва и противоборството на Израел и Турция, което от години Щатите не могат да решат. Как очаквате да завърши това?

Боян Чуков: Чрез Катар се прави масиран опит да се нанесе удар върху руския „Газпром”. Доха строи огромен флот от танкери, които ще превозват сгъстен газ в Европа. Близо 64 специализирани кораба се строят по поръчка на Катар в Южна Корея. Износът на Газпром за Европа в резултат на катарската стратегия от миналата година е намалял с 5 на сто.  Проблемът е, че това, на което в Иран му викат Южен Парс, в Доха му казват Северен Парс. Виждате, че става въпрос за едно и също находище, за което имаме сериозен сблъсък на интереси. „Арабската пролет” са събития, за които кралят на Саудитска Арабия заяви, че „че са инспирирани от външни фактори, врагове на исляма”. Естествено, в Рияд ясно осъзнават, че преформатирането на региона ще засегни и границите на кралството. Основните нефтени находища в Саудитска Арабия са в региони, населени предимно от шиити. Зад събитията, наречени „Арабска пролет” стърчат ушите на демократите във Вашингтон и тези на банковата група Ротшилд. Външната политика на новия френски президент също се обяснява сравнително лесно. Франсоа Оланд е свързан с банковата група на Ротшилд. Както се казва: ”Елементарно, Уотсън!”

„Хроники”: Смятате ли, че започналия вече военен конфликт между Израел и Палестина е началото на глобални военни действия в Близкия изток?

Боян Чуков: Конфликтът между Израел и Палестина започна след като имаше посещение на най-високо равнище от Катар единствено и само в ивицата Газа. Тогава на практика беше купена ХАМАС с около 400 млн. долара. Емирът на Катар бе първият държавен глава посетил ивицата Газа. Той игнорира тотално Автономното палестинско ръководство на Западния бряг. Даже лидерът на ПА Абу Мазен изказа остро недоволство. За това, че ПА се „дава на късо” по този начин. ХАМАС започна да се преориентира от Иран към Катар. Не вярвам, че конфликтът между Палестина и Израел може да бъде причина за широкомащабни военни действия, но определено може да послужи като повод.

„Хроники”: Може ли да се твърди, че в така създалата си ситуация около Турция и Сирия, НАТО няма да действа в унисон с интересите на САЩ и държавите от ЕС?

Боян Чуков: Първо, НАТО е особена военна структура. Що се касае до политическите звена на организацията, то там се наблюдава една характерна за нашето време „демократична говорилня”, достъпна за всички страни-членки. Второ, военната структура на НАТО се контролира на 100 процента от САЩ и там се работи единствено и само по проекта Pax Аmericana. ЕС след Лисабонския договор се „натовизира” достатъчно. Въпросът е, че американците вече не искат да финансират повечето военни действия по света и се с ориентират към приканване на своите съюзници да приложат формулата на аутосорсинг /самофинансиране/. В ЕС в момента се води битка между Бон и Лондон кой да води „бащина дружина”. Геополитическите интереси на двете страни са различни и това поражда все по-отчетливи центробежни сили в Съюза. Франция с президент Франсоа Оланд, който е свързан с банковата група Ротшилд ще гравитира по-скоро към Лондон и няма да бъде ключов елемент на европейския френско-германски „мотор”. В действителност, това вече все по-отчетливо са забелязва. Отношенията между Меркел и Оланд отдавна вече не са блестящи. Типичен пример за естественото геополитическо фрагментиране на НАТО и ЕС е Турция, която изведнъж се оказа сама срещу Сирия и кюрдския фактор, въпреки, че е член на НАТО.  Въобще считам, че при един пълноценен конфликт даже военна машина като НАТО трудно ще успее да се обяви за победител.

„Хроники”: Какъв ще е резултатът от войната в Близкия изток: преразпределяне на природни ресурси, или тотално настъпление на радикалния ислям, както вече се случи в доскоро светски африкански държави. Как трябва да очакваме това да се случи на Балканите и в страни от ЕС?

Боян Чуков: Евентуалната война в Близкия изток има за цел поставянето на всички енергийни ресурси в региона под управлението на един глобален фактор, който има амбицията да контролира и менажира целия свят. Настъпването на радикалния ислям ще продължи към Централна Азия и Кавказ. Той плавно, но сигурно чрез „външни импулси” се насочва към границите на Русия и Китай. Радикалният ислям в конкретни геополитически планове се предвижда да бъде използван като лост за решаване на геостратегическите въпроси на водещия към днешна дата постоянен глобален фактор.

 
На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Според мнозина, истинската пречка пред напредъка на мюсюлманите е, че не развиват религиозните идеи и догми на нивото на съвременните религиозни нужди на ислямския свят, като цяло. Тази тенденция създава благотворна почва за появата и утвърждаването на радикални идеологии и поведение и съдейства за изолацията на мюсюлманите. Те не са в състояние да вървят в синхрон и да взаимодействат с останалия свят в посоката на промяната и обновлението. Уахабитската салафитска мисъл с основание се смята за войнстваща, тъй като нейните последователи вярват, че животът е грях и затова трябва да се пречистят преди да се явят пред Всевишния, включително като се държат далеч от светския начин на живот. В последното понятие се включват дори театъра, киното, музиката и други негови прояви. Ислямистите смятат за грях „смесването“ на двата пола на работното място и в училищата и твърдо се противопоставят на всеки опит за реформи в мюсюлманските общества, твърдейки, че всяка иновация е заблуда, която води към ада. В това отношение уахабитските салафитски теоретици са вредни не само за себе си, но и (най-вече) нанасят непоправима вреда върху обществото, като цяло. Техните идеи и поведение се основават върху три постулата:

-  Целият свят мрази мюсюлманите. Съществува зловеща конспирация срещу мюсюлманите, обединяваща „трите елемента на злото“: евреи, християни и светски настроени мюсюлмани.

- Истинските мюсюлмани да длъжни да отмъстят за убийствата, несправедливостта и окупациите в ислямския свят.

- Обявяването на джихад в защита на исляма е задължително, дори с цената на самоубийствни атентати срещу невинни хора и цивилни лица.

Както е известно, въоръжената дейност на салафитите-джихадисти започва след окупацията на Афганистан от съветската армия през 1979, като по-късно към арабските муджахидини се присъединяват и джихадисти от други страни. За духовен баща на екстремистите пък се смята шейх Абдула Азам, роден в Палестина през 1941. До 1980 той е преподавател в Ислямския университет в Йордания. Шейхът е почитан като учител на всички арабски муджахидини дори и от Осама Бин Ладен - първият фундаменталист, призовавал за „джихад” в Афганистан. На свой ред, Абдула Азам е силно повлиян от идеите на Саид Кътб, Хасан ал Банна и Ибн Таймия , които полагат  основите на ислямското екстремистко салафитско-джихадистко движение[1]. В завещанието си той пише, че обичта към джихада контролира чувствата и сърцето му. Азам подчертава, че тъй като в някои от главите (Сурите) и знаменията на Корана се призовава за джихад, самият той чувства, че не е изпълнил докрай задължението си да се сражава по пътя към Аллах. „Избрах пътя на смъртта, който ще ни доведе до вечен живот“, подчертава Азам. Тоест, според него, джихадът е борбата по пътя към Аллах и затова е задължение за всеки съвременен мюсюлманин. В тази връзка, той поставя въпроса, дали борбата в Палестина, Афганистан или в която и да било друга част на земното кълбо, не е опозорена от неверниците[2].

Джихадистката идеология

Както е известно, думата “джихад”, която се споменава в Свещения Коран, означава „стремеж, усилие или борба по пътя на Аллах“. Това е основно задължение на всеки вярващ и касае формирането на истинската същност на индивида, за да бъде той жизнеспособен член на мюсюлманската общност. В случай на война джихадът е разрешен като самозащита срещу агресора. Коранът казва: „Сражавайте се по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не отстъпвайте! Аллах не обича престъпващите, затова ги убивайте там, където ги сварите и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха и не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас. А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. а престанат ли, Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах“[3].

Чрез тези божии слова става ясно какво означава „джихад“. През вековете обаче те биват тълкувани по различен начин от отделните ислямски школи и факихи. Измежду всички постулати на исляма, именно тези тълкувания варират най-много според условията и в зависимост от обстоятелствата. От значение е, дали мюсюлманите са изправени пред външна заплаха, както по време на Кръстоносните походи например. В този случай “свещената война ”означава по-скоро борба за налагане на справедливост и то при самозащита за опазване на семейството, дома и земята. Всъщност, призивът към мюсюлманина е за борба срещу злото - вътре в него и около него. Това е покана към отделния индивид да върши съвестно своята работа, да се труди усилено за да храни семейството си. Тези ежедневни усилия също са вид джихад. Всяка обществена или индивидуална борба за налагане на ислямския начин на живот чрез убеждаване, т.е. посредством разяснения и съвети, а не чрез насилие, се нарича джихад.  Терминът „джихад“ обаче, често бива интерпретиран погрешно, тъй като умишлено се използва от екстремистките елементи за користни внушения. Джихад е също борбата за премахване на потисничеството, за освобождаване от чужда окупация, за граждански права (дори според законите, приети от международните организации за защита на човешките права). Тази борба е оправдана, а тези усилия също са джихад.

Историческото развитие на джихадистката доктрина

След смъртта на Пророка Мохамед ислямът се организира около абсолютното съблюдаване от сподвижниците му и общността на вярващите, като цяло, на Сунната, която е разделена на две поредици от текстове:

- Просветление (Ал Коран), т.е. божието учение, предадено от архангел Джибрил на Пророка Мохамед.

- Свидетелствата за мислите и поведението на Пророка, разказани пряко или косвено от първите му последователи. Този теологичен корпус много бързо става предмет на тълкувания, обявени за неоспорими, които позволяват да се систематизира един правен модел, определен от шариата (ислямския закон). Особено значение се придава на разсъжденията по аналогия, предназначени да уреждат нововъзникналите казуси въз основа на сходен случай, описан в Корана или в шариата[4]. Това полага основите на пет отделни правно-догматични школи: ханафитската, която е по-либерална и толерира използването на силогизми; маликитската, която се интересува от общата полза и обичаите; шафаитската, търсеща консенсуса в общността на правоверните; ханбалитската, която е по-твърдо и радикално настроена, и школата Джафари, известна като „доктрината на дванайсетте имами“.

Всички тези школи не допускат възможност за отклонения от възприетите правила и норми на исляма. В шиитската и в сунитската традиция идеята за мъченика се подчинява на великия джихад, но в исляма самоубийството е забранено. То се смята за незаконен акт, който лишава мюсюлманина от благата на рая. В буквалния смисъл, понятието „джихад“ означава „полагане на усилие”. Шариатът предлага два модела на саможертва чрез джихад. От това основно понятие произтичат двете отделни, но допълващи се понятия за Голям и Малък джихад. Големият джихад е духовно усилие, което всеки мюсюлманин трябва да направи, за да спази законите на исляма. Негов дълг е постоянно да поддържа силна религиозна вяра, което да му позволи да се държи като истински правоверен. Малкият джихад пък е дългът на всеки мюсюлманин да защитава със средствата, с които разполага, своята религия, когато тя е застрашена. Различните тълкувания на понятието „джихад“ през 70-те години на ХХ век улесняват  появата на политическия ислямизъм, наричан също „радикален ислямизъм“. Това по естествен начин води и до възникването на джихадисткото движение.

Концепцията за Малкия джихад често се тълкува като по-скоро отбранителна. Според онези, които я споделят, така се създават необходимите условия за завръщане към основите на религията и пресичане всеки опит на „неверниците“ да отнемат придобивките на исляма. Движението на войнстващия джихад се ражда в резултат от уахабитското изкривяване на салафитската фундаменталистка мисъл, проповядваща връщане към корените на чистия първичен ислям. Уахабизмът обаче става оръдие в ръцете на едно ново поколение радикални ислямисти. Чрез него те се стремят да оправдаят упражняването на политическо насилие, смятайки го за единствено възможния начин на действие за възстановяване системата на Халифата като универсална форма на политическо и религиозно държавно управление и обединяване на мюсюлманската общност. Понятието „салафитски ислямизъм” не е теологична доктрина, а движение, използващо исляма за политически цели. То представлява радикалната част на  политическия ислямизъм. Целта на радикалите ислямисти е да наложат на обществото и държавата традиционния модел на обществени отношения по каноните на шариата (ислямския закон). На практика, можем да говорим за аналогия, в съдържателен план, между понятията салафитски ислямизъм, радикален ислям и политически екстремизъм. Общото между тях е употребата на насилие, чрез „джихадисткия ислямизъм”, за да се постигне желаната крайна цел. С последното понятие се обозначава новият етап от еволюцията на салафитската идеология, когато войнстващият ислямизъм използва, възприема и адаптира методите на борба на тероризма за да наложи своите виждания или да подчертае своята идентичност. Салафитският ислямизъм превръща джихадисткото движение в средство за действие, наблягащо повече върху индивидуалната ангажираност на бойците за каузата на онова, което те смятат за борба в и за Божия път[5]. Макар и сунитски по произход, днес той  представлява основна заплаха в международен план, тъй като се основава на утопични политически стремежи. Това е най-маргиналната и екстремистка форма на съвременния религиозен тероризъм, тъй като при него политическото насилие вече не е средство за борба, а до голяма степен се е превърнало в самоцел. Самоубийствените атентати се възприемат като висша форма на служене на ислямистката кауза. Бойците-джихадисти не се колебаят да се самоубият за каузата на Аллах, опитвайки се чрез „мъченичеството“ да продължат онова, което възприемат като нова епопея по пътя към Световния халифат.

Корените на това движение водят началото си от школата на  ханбализма, проповядващ фундаменталисткото прилагане на принципите на исляма и стриктното подражание на действията на „ал салаф ал салих“, т.е. сподвижниците на Пророка Мохамед. Ибн Ханбал (780-855), а няколко века  по късно и Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, се опитват да заличат историческите и културни различия между народите, изповядващи исляма, и да обединят мюсюлманската общност около пренесеното от Пророка Мохамед послание. Затова те се противопоставят на всяко по-широко тълкуване на Сунната, смятана за низпослана от Аллах веднъж и  завинаги. Те открито поставят въпроса не само за джихада срещу неверниците, но и за наказанието, което следва да получат онези мюсюлмани, които са се отклонили от Божия път. Тук е мястото да отбележа, че фундаменталната разлика между сунити и шиити е свързана с функцията на имама. За шиитите, функцията на халифа е политическа, което значи че тя е временна, докато имамът е преди всичко религиозен водач.

Специфично влияние върху развитието на шиитския (а и сунитски) джихадизъм оказва шиитът Али Шариати, роден през 1933. Той се опитва да адаптира шиитския ислям към основните проблеми на съвременната политическа реалност за мюсюлманските народи, включително окупацията и антиимпериалистическата идеология. Неговата рецепта е да се даде политическа власт на религиозния водач. Така, чрез радикалното обновление на шиизма, той отваря пътя на иранския аятолах Рухола Хомейни към властта. Благодарение на своите яростни антиимпериалистически проповеди, пожънали успех сред маргиналните класи и по-слабо образованите мюсюлмански религиозни прослойки, Хомейни налага първия модел на религиозна теокрация в съвременния ислямски свят. Той установява религиозна диктатура в Иран и в същото време подготвя манипулацията на шиитските общности извън Иран чрез износа на иранския религиозен модел[6].

Моделът на радикално ислямско общество, генериран от революцията в Иран, оказва силно влияние и върху шиитската общност в Ирак. В резултат от въздействието на революцията на Хомейни върху шиитите, те стават все по-враждебно настроени към управляващите в техните държави заради социалното неравенство и липсата на справедливост, както и заради повсеместното разпространение на корупцията, обричащи на бедност огромната маса от населението.

Тероризмът – modus operandi

Популизмът на ислямския радикализъм оказва мощно притегателно въздействие върху многобройните младежки общности в ислямските страни. Този успех се дължи на семплия и директен подход към болезнените проблеми на обществото. На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“. Силно оръжие в техния идеен арсенал, придаващо идеологическа завършеност на ислямистките им каузи, е тезата за провала на съвременните политически идеологии – както на Запада и капитализма, така и на Изтока и марксизма. Впоследствие тази позиция бива усвоена от всички ислямски екстремистки организации[7]. Предимство при рекрутирането на активисти се отдава не толкова на специалната подготовка за подривна дейност, колкото на това терористите и особено терористите-самоубийци да бъдат идеологически предани на ислямистката кауза. Единствено по този начин ръководителите на ислямистките групировки мотивират чрез идеологическа зависимост атентаторите-камикадзе. Анализът на специфичната персонална нагласа на извършилите или подготвящите се да извършат самоубийствен атентати показва, че те се различават от класическата суицидна личност, тъй като притежават скрита агресия, която е задължителна предпоставка за възможността да бъдат манипулирани.

Опитът показва, че влиянието на идеологията на екстремистките терористични организации е огромно. Примерите с Ал Кайда, ХАМАС и други подобни структури са сред най-популярните. Доминиращата характеристика на терористите, извършили самоубийствени атентати е, че до този момент не са имали ясна и цел и мисия в живота си. Като правило, при тях във висока степен е развит религиозният фанатизъм и те са подчертано податливи към религиозни внушения. Особено ярко изразено е това влияние при хора, имащи пряк досег с радикални философски концепции, ограничени и непълни, но фанатични представи за същността на религиите или пък изпитващи въздействието на комплексни причини и демонстриращи ярко изразено негативно отношение към съществуващите политически модели. Тази нагласа има по-силен мотивиращ ефект, отколкото например икономическите трудности, които също влияят върху психологическата стабилност на религиозните самоубийци. По правило, идеологията на терористичните организации и групи оперира със сложна смесица от обещания за удовлетворяване на стремежа за по-хармонично съществуване чрез премахване на дефинирания враг и бъдещи успехи. Не на последно място са обещанията за спасение на душата след смъртта и райско блаженство, тъй като джихадистите ще получат заслужена награда за тяхната саможертва в името на Бог, който ще ги благослови[8]. Самоубийствените атентати често са дело на манипулирани от екстремистките лидери личности с психични и поведенчески разстройства.

Районите, от които най-често се набират доброволци за осъществяването на самоубийствени терористични атентати в Ирак и Близкия Изток, като цяло, са:

-  Азия: Кавказ, Чечения, Дагестан, Таджикистан, Афганистан и Пакистан;

-  Европа: основно от емигранти, радикални ислямисти, произхождащи от Судан, Еритрея, Чад, Алжир, Нигерия, Кашмир, Турция, Пакистан, Индия и Либия;

-  Близкия Изток: Палестина, Ливан, Либия, Судан, Тунис, Саудитска Арабия, Сирия, Йемен и Кувейт[9].

Колкото и да е парадоксално, възникването на усещане за лична безопасност, повлияно от фанатичната надежда за “по-добър живот” след смъртта, кара този тип хора да виждат в самоубийствения терор своеобразно средство за самосъхранение. Обикновено членовете на тези организации смятат обкръжението си от съмишленици за по-добро от заобикалящото ги общество. Те са въодушевени от идеята, че са част от общност с еднакви благородни идеали, стремяща се към постигането на своята обща цел с всички възможни средства. Така екстремистката организация или терористичната група се превръща в „съвършеното семейство“. Независимо, че тези организации и групи обикновено се формират на религиозна основа, на практика те представляват своеобразни секти по отношение на фундаменталната религиозна концепция. В този смисъл, те не принадлежат към нейното пространство. Особен феномен при тях е характерната фиксация върху лидера на организацията, ползващ се с абсолютен духовен и политически авторитет сред редовите членове. По този начин в съзнанието на членовете на ислямистките организации възникват ирационални представи, манипулирани от волята на лидера. При това акцентът се поставя не толкова върху религиозните, колкото на социалните аспекти. Потъването на хората в този измислен свят с достатъчно далечни представи способства за стимулирането на тяхното подсъзнание. Известно е, че това необичайно състояние представлява заплаха, включваща възможността за пробив в индивидуалното и колективното им съзнание. Експертите-психолози, изследващи този феномен, подчертават, че участието в терористичните организации води до появата на емоционален регрес, в хода на който се променя оценъчната гледна точка на личността за протичащите в света събития. Постепенно това води до тотален разрив с реалността. Известно е, че груповото въздействие върху сензорните депривации в продължение на дълго време стимулира въображението и фантазиите. По-голямата част от хората, попаднали във фундаменталистките организации и групи, търсят подкрепа за излизане от кризисните ситуации, в които са попаднали. Младите хора без бъдеще лесно се отказват от реалността, в която на хоризонта не се очертава никакъв оптимистичен изход за тях. Тяхното минало като тинейджъри и настоящето на прокълнати безработни им затваря вратата към надеждата за по-добро бъдеще. Това обяснява, защо някои от тях  избират да умрат, вместо да продължат да живеят, смятайки, че смъртта ще бъде по-достойна от живота, който са принудени да водят. В тази ситуация изборът им е насочен към търсенето на спасение в смъртта, изпълнена с духовни надежди. Така, на практика, терористичните организации реализират стремежите на тези хора да запълнят психологическия дефицит в своето битие и да преодолеят тревогата си[10]. След участието в радикални организации процесът на връщане към реалността е труден, а понякога и невъзможен. От най-голямо значение в този процес е налагането на едно стереотипно мислене в рамките на определени парадигми, формиращи се под въздействието на масиран психологически натиск.

В резултат на индоктринацията, членовете на тези организации попадат в многостранна зависимост. Една от най-опасните динамики, наблюдаваща се в радикалните организации, е свързана с това, че психологическата манипулация протича незабележимо. Затова членовете им са лишени от възможността да изградят у себе си необходимата психологическа защита. Така те биват убедени, че внушаваните им идеи съответстват на техните собствени идеали. Илюстрация на тези твърдения е фактът, че дори в разгара на вълната от терористично насилие, дестабилизирала Египет през деветдесетте години на ХХ век, въоръжените групировки, които стоят зад нея, използват тактиката на психологическо мотивиране на атентаторите-самоубийци. Ориентацията към самоубийствени атентати е своеобразен лакмус за промяната в нагласата на младите хора в мюсюлманския свят. Рязкото повишаване на техния брой провокира ожесточени идеологически дебати. Налице е сериозна еволюция във възгледите на самите радикални ислямисти. Променя се например традиционната представа, че ислямът смята самоубийството за грях. Едва ли убийствата на цивилни граждани се вписва в този религиозен постулат. По принцип, ислямистите винаги са готови да вдигнат оръжие и да се бият до смърт срещу враговете си. Но по време на войната срещу съветските войски в планините на Афганистан те не демонстрират никакво желание да извършват самоубийствени атентати, жертвайки в тях живота си, както и този на цивилните наоколо.

Очертават се няколко фази на индоктринация сред членовете на салафитските терористични организации:

- Използване ефекта на емоционалната дестабилизация и противоречията за вербуване чрез  активно въздействие върху личността, целящо формирането на нова идентичност, т.е. формирането на нова адаптивна личност;

- Усещане за раздвоеност. Целта е да се провокира емоционално напрежение или пък апатия;

-  Заздравяване на връзката с групата и, същевременно, провокиране на отчуждение от околния свят. В тази фаза на подсъзнателно ниво възниква усещането за опасност и несъответствие. Тук има значение не само раздвояването на съзнанието, но и съдържанието на преживяванията на адиктивната личност. Ако те повече стимулират подсъзнанието, опасността от срив се засилва[11].

Профилът на терориста - самоубиец

Няма общоприет отговор и определение за това, какво е терорист и какви са причините, довели до формирането му като такъв. Факт е, че ние консумираме резултатите от действията на личности, съчетаващи (и то в крайни измерения) едновременно агресията и към другите, и към себе си. Човешката агресия може да се провокира както от елементарни, така и от по-глобални събития. При всички случаи обаче, манипулирането на отделните индивиди става по-лесно когато те са ниско образовани, нестабилни психически, бедни, водят мизерно съществуване, нямат светско образование и са податливи на внушения.

Проф. Х. А. Купър, водещ изследовател от Американския университетски институт за авангардни изследвания в областта на правото, изследва мотивацията и особеностите на психологията и поведението на терористите и техните жертви. Той отбелязва, че и при политически мотивираното, и при индивидуално мотивираното поведение терористът се нуждае от постоянно, устойчиво позитивно внушение за да приеме самия акт на тероризма. Той трябва да мисли и споделя поставените цели като вътрешна необходимост и сляпо да се подчинява, без дори да мисли, на избраната кауза. Според Купър, истинският терорист е този, който е напълно убеден, че терористичният акт e единствения начин за постигане на така желаната цел, а всички останали подходи са само губене на време. Тероризмът е предимно акт на самолегитимация.[12]

Особено силно негативно отражение в случая има отказът на държавата, обществото и семейството да контролират светския образователен процес. Именно семейството и обществото са факторите, насърчаващи и стимулиращи появата на екстремистките идеи особено, когато обществото е разделено идеологически и интелектуално. Те носят и най-голяма отговорност за възникването и развитието на феномена тероризъм. Определено, терористичното поведение е продукт на комбинация от фактори, стимулиращи личностната еволюция. По-важните от тях са:

- Липсата на баланс и стабилност в семейството, както и неупражняването на контрол върху подрастващите. Психическата и емоционалната нестабилност допълнително генерират процеси на разпадане на семейството и разрушаване на моралните стойности у подрастващите, а това на свой ред задълбочава неравностойното им положение в обществото. В този смисъл ориентацията към радикалната терористична идеология се явява компенсаторен механизъм, който идва да замести опората на здравото и задружно семейство.

- Икономическата непълноценност. С този аспект е свързана и липсата на надзорната роля на родителите и рода. Заради трудните икономически условия на живот и бедността, нестабилните личности лесно биват примамени от щедрите обещания на терористичните лидери.

- Липсата на информираност за същността на истинското религиозно учение. Непознаването на каноните на вярата превръща необразованите млади хора в лесна плячка на радикалните проповедници, присвоили си ролята на техни духовни и житейски наставници.

Това са само част от факторите, които стимулират появата на радикалните екстремистки идеологии. Твърде често радикалният фанатик влиза в конфликт със семейството си и по този начин още по-силно се оплита в мрежите на ислямистите, затваряйки пътищата за връщането си към нормалната социална среда.

Специфичните методи, които групите за терористичен натиск използват за рекрутиране и мотивиране на своите бойци, включват широк диапазон от стимули. Те варират от колективната солидарност и взаимопомощ между членовете до имагинерните обещания за вечен живот и вечно щастие в отвъдния свят, като компенсация за саможертвата. Отделният боец разглежда участието си в радикалното братство като свой личен успех, тъй като то го е превърнало във важен и обичан човек, доколкото върху него лежи голямата отговорност за напредъка на нацията, премахването на окупацията на неверниците и защитата на религиозните светини.

Социалната солидарност и общата подкрепа между членовете на радикалните общности са друга основна предпоставка, която привлича като магнит младите мюсюлмани. Това се отнася не само за по-бедните, за които се полагат специални грижи за издръжка и образование в т.нар. „радикални джамии“, но и за произхождащите от средната класа. Ежегодно се провеждат специални лагери за теологическо образование и възпитание, както и военизирани школи, по време на които младите радикали получават не само специални знания, но и изграждат тесни емоционални контакти със своите съмишленици. На обучителните семинари активистите попиват разказите, как първите мюсюлмани са живеели заедно и са воювали за исляма, слушат истории за героите, загинали за истинския ислям – например тази за Халид ибн Уалид, заслужил прозвището „Мечът на Аллах“.[13]

Успехът на радикалните проповедници се корени в това, че те успяват да внушат на учениците си идеализирана романтична картина за миналите битки на исляма и да ги накарат да мечтаят да повторят подвига на предците със същия успех в настоящето. Така радикалите постепенно възприемат и адаптират своето битие в един паралелен на социалната реалност свят, където се чувстват сигурни, защитени и значими. Това се отразява на техния начин на живот и дори на външния им вид. Те се откъсват от семейството си, ако то не споделя ислямистките възгледи, и стават силно зависими от лидерите на своята радикална групировка.

Другият емоционален фундамент, който променя начина на мислене и поведение на радикалите, е внушението, че ислямът е застрашен. Истинските мюсюлмани трябва да живеят според ислямския закон, проповядван от Пророка Мохамед в Корана и Сунната. Заплахата идва от множество врагове – от християните и евреите, до светските антиислямски правителства в самите арабски държави.

Съвременното радикално ислямистко движение минава през четири поколения писатели и духовни лидери за да кристализира накрая в идеологията на войнствени радикални движения, като „Мюсюлмански братя“ и Ал Кайда с нейните регионални структури. Общото между тях е принципното им  подчинение на т.нар. „пет стълба“ на философията на радикалния ислям: подчинявай се на ислямския закон; неверниците са навсякъде около нас; ислямът трябва да управлява; джихадът е единственият начин за постигане  на победа; вярата е причината.

Тези пет принципа характеризират манталитета на всеки ислямски радикал, който мотивира борбата си с религиозни, а не с политически мотиви[14]. Успехът на радикалните идеологии и организации се дължи до голяма степен на т.нар. опозиционен синдром. Преплитането на социалното недоволство и липсата на перспектива за младите с призивите на радикалните проповедници и лидери за по-справедлив и хармоничен свят засилват популярността на ислямистите сред младежта. Те влизат в ролята на „добрата опозиция“, внушаваща, че е коректив на зле функциониращите мюсюлмански общества. Това се видя особено отчетливо по време на революционните движения в рамките на т.нар. „Арабска пролет“. В Египет например, идването на власт на „Мюсюлманските братя“ стана възможно благодарение на дългогодишното и дълбоко инфилтриране на идеите и структурите на движението в обществото именно в качеството му опозиционна на светското управление сила.

Динамиката и географският аспект на световния, регионалния и националния тероризъм се променят непрекъснато и зависят от развитието на международните политически събития и тенденции. Едно сравнение със статистиката на извършените терористични актове по света за периода 1968-1979 показва, че през 80-90-те години на ХХ век и началото на ХХІ век техните характеристики и мащаби са претърпели значителна промяна. Част от тази очевидна промяна са арабските държави. От относително мирни и сигурни, през първия от споменатите по-горе периоди, днес страни като Сирия, Ирак и дори Египет са се превърнали в бойно поле на истинска терористична война[15].

Заключение

Всичко казано дотук показва, че успешният анализ на съвременния ислямистки тероризъм следва да се основава на мултидисциплинарния подход при изследването на конкретните събития, съответстващ на глобалната същност на този феномен.

Освен лошото състояние на икономиката, цивилизационната изостаналост на обществото в културен и научен план, е сред основните фактори, които водят до увеличаването на броя на безработните и радикално настроени млади хора в ислямския свят. Следователно съществува пряка корелация между социално-икономическите условия и, в частност, безработицата и ниското образователно равнище, от една страна, и ниското ниво на жизнения стандарт, от друга. Тези фактори, наред с религиозния фанатизъм, водят до нарастването на екстремизма от всякакъв вид в мюсюлманските общества. Така се създава благодатна почва за разрастване на тероризма и се стимулира активността на терористичните организации в Близкия Изток, като тя постепенно прелива и отвъд неговите граници.

* Докторант във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”


[1] Чуков, Вл., Ислямският фундаментализъм,….. с.13.

[2] Абдула Азам, www.yabeyrouth.com/pages/index1310.htm, 23. 05. 2012.

[3] Свещен Коран, Джедда, 1986, глава „Ал бакара”, знамение 190-193.

[4] Чуков, Вл., В. Георгиев, Философия и теория на ислямското право, Лик, 1998, с. 94.

[5] Hussein, S., Global Security in the Age of Religious Extremism, PRISM,  http://www.e-prism.org/images/Religious_Fundamentalism_-_August_2006.pdf, 8.08.2006.

[6] Shariati, A., Islamology. The Basic Design of Thought and Action, Part 1, http://www.shariati.com/english/islam/islam1.html, 24.04.2014.

[7] Rosen, E., The Muslim Brotherhood’s Concept of Education, Current Trends of Islamist Ideology, PRISM, http://www.e-prism.org/images/20081111_CT7final_lowres_.pdf, 4.11.2008.

[8] Al Abaad, A., With Which Intellect and Religion Can Suicide Bombings and Destruction Be Considered Jihad?, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Abd_al-Muhsin_bin_Hamad_al-Abbad_-_Against_suicide_bombings.pdf, 10.10.2012.

[9] Сейф, А., Рисала иля муджахидин ал ирак хаула ад димократия уа ал интихабат, Послание към мудхахидините на Ирак за демокрацията и изборите, PRISM, http://www.alsunnah.info, 13.12.2009.

[10] Radu, M., Al Qaeda Confusion: How to Think About Jihad, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Al_Qaeda_Confusion_How_to_Think_about_Jihad_-_31-7-07.pdf, 3.07.2007.

[11] Пак там.

[12] Cooper, H., A., Political Terrorism. Vol. II. Ed. By Lester A. Sobel, Clio Press, Oxford, 1978, p. 18.

[13] Габриел, М., Умът на един ислямски терорист, С. 2009, с. 21-22.

[14] Цит. съч....с. 85-86.

[15] Mickolus, Ed., Transnational Terrorism. A Chronology of  Events, 1968 – 1979, London, Aldwych Press, 1980, pp. xiv-xvii.

 

В уникално по рода си общо интервю за „Oped News“ американския професор по лингвистика и дисидент Ноам Чомски и бившия зам.министър на финансиите на САЩ Пол Крейг Робъртс коментираха актуалните теми, които вълнуват света. Ноам Чомски и Пол Робъртс застанаха заедно пред журналиста Роб Кол, за да коментират теми като кризата в Украйна, бъдещето на капиталистическата система и американската икономика, империалистическите и националистическите политики, водени от определени държави, глобалното затопляне и много други интересни теми, касаещи бъдещето на цялото човечество.

– Какво е бъдещето на американската икономика и на капитализма?

– Роб Кол: Ноам?

Ноам Чомски: Ние сме много далеч от капиталистическа икономика, ние сме държава капиталист. Бъдещето зависи от това как обществото ще отговори на обстоятелствата. Системата може да бъде повлияна, поправена или дори радикално променена.

– Роб Кол: Пол?

– Пол Робъртс: Частния бизнес контролира правителството. Алчността стигна до степен до подкопаване на икономиката, от която те зависят.

– Роб Кол: Ноам, има ли какво да добавиш към думите на Пол Робъртс?

– Ноам Чомски: Отговорностите на големите изпълнителни директори се разми. Преди директорите имаха отговорността за бъдещето и оцеляването на корпорацията.

– Роб Кол: Каква роля имат климатичните промени в бъдещето на икономиките и световния баланс?

– Ноам Чомски: Нивата на изчезване на видове достигна онези от преди 65 милиона години, когато астероида е ударил земята.

– Роб Кол: Изглежда, че някои компании искат това, или поне нехаят. Може ли това да се промени някак?

– Ноам Чомски: Компаниите са ангажирани с бързи и краткосрочни печалби, нищо друго не ги интерсува.

– Роб Кол: Изглежда и двамата споделяте мнението, че проблема идва от поведението на големите корпорации?

– Пол Робъртс: Пълна липса на далновидност, планиране.

– Ноам Чомски: Трябва да помним какво всъщност са корпорациите и кой стои зад тях. Те са креатури на държавата, подкрепяни от нея. Правата и възможностите се промениха драматично през годините. Ако се върнем назад ще видим, че корпорациите имат съвсем различни права. Обикновените хора нямат никакво влияние над правителството и водената от него политика. Стигайки до върха, виждаме фракцията на „единия процент“, която прави политиката.

– Пол Робъртс: Това важи и за държавите. Виждаме как Съединените щати тласкат своите европейски васали към конфликт с Русия, от който Европа няма интерес. Това все пак носи рискове и за Вашингтон, по мое мнение, защото Вашингтон може да изгуби контрола над своите сателити. Ноам, какво мислиш за безотговорното поемане на риска да се предизвикат Русия и Китай?

– Ноам Чомски: Изключително безотговорно е. Това подтиква сближаването на Русия и Китай, основно базирано на енергийните ресурси. Някои дори предвиждат „китайско НАТО“, което включва Китай, Индия, Пакистан, някои азиатски държави, което също ще има и своя алтернативна на долара валута. Това е рисковано и поставя възможността за война.

– Роб Кол: Пол, каква роля мислиш, че играят социопатите, психопатите и нарцисистите в световната политика?

– Пол Робъртс: Този тип хора доминират в правителствата. Това важи с по-малка сила за Русия и Китай, защото те тъкмо излизат от една ера, където това се провали. Според мен най-големите психопати са във Вашингтон. Успеха на американската пропаганда накара света да приеме Русия и Китай за държави, от които трябва да се страхува.

– Роб Кол: Нарцисистите определят като „лоши“ всички, които ги критикуват.

– Пол Робъртс: Точно. Всеки критик бива демонизиран. Демонизира се и всяка държава, която отказва да е васал. Европейците, например, дори не знаят какво значи собствена и независима външна политика.

Сега виждаме, че държавите от НАТО се въздържат от бомбардировките срещу Ислямска държава. В коалицията влизат предимно арабски държави – Саудитска Арабия, Катар, Йордания и тн. – може би сме готови да разрушим собствената си империя от васали?

– Пол Робъртс: Нарастващата критика срещу САЩ не е насочена само срещу престъпленията във външната политика, но вече засягат и положението вътре в Щатите. Бялата шапка, която САЩ надена по времето на студената война не ни отива, след като в 21 в. САЩ бомбардира и нахлува в други държави заради лъжливи обвинения. Всички тези действия подкопаха образа на т.нар. „нежна сила“ на Съединените щати. Запада започна да се изживява като едноличен собственик на целия свят, който взима решенията и ги налага на всички.  Запада е в ръцете на психопати и марионетките им.

Колкото до американската икономика – аз я виждам като кула от карти.

– Роб Кол: Какво имаш предвид под „кула от карти“

– Пол Робъртс: Разклатен долар, разклатен фондов пазар. Истинските икономически доходи са под нивото на онези от 1960-те и ранните 70′ години…

Имаме главозамайващи дългове, безкрайно създаване на пари. Няма добри работни места, трупаме огромни търговски дефицити. Дълго след разпада на Рим, отцепените кралства пазили образа на Цезар на монетите. Това е пример колко дълго традициите може да просъществуват, въпреки че това, което символизират отдавна не съществува.

 
Сенчестите игри зад изготвянето на Списъкът с терористични организации в Сирия и Ирак – големите играчи като Русия, САЩ и кралствата от Залива се опитват да защитят „своите“ и да вкарат в списъка „чуждите“ организации, действащи на терен в Ирак и Сирия, съобщава сайтът лидери , ИДИЛ, Европа, Кипия, Ирак, Франция, Германия съобщава сайтът alterinformation.wordpress.com/.


Определянето на Йордания за координатор на списъка на терористичните организации за страните, които участват в борбата срещу ИДИЛ е пряко признание не само за мястото и авторитета на хашемидското кралство в световните антитерористични действия, но и на доброто познаване на йорданските служби на терористичните субекти в региона.

Първите стъпки са вече предприети, но както оповести официален представител на Аман „списъкът ще бъде съобщен в подходящ момент”. В същото време Йордания не определя, а само събира предложенията на основните фактори във военните действия срещу ИДИЛ и другите терористични субекти на сирийска и иракска територия.

Различни медии съобщиха, че до този момент Аман е съставил списък от 160 организации. Преди броени дни стана ясно, че

„Вашингтон и Москва са се договорили за окончателния вариант, по принцип”.

Сергей Лавров и Джон Кери - първите дипломати на Русия и САЩОчевидно е обаче, че за задържането на обявяването на списъка има, както теоритико-идеологически, така и тактико-прагматични причини, свързани с националните интереси на отделните фактори в областта на сигурността и инвестициите. Видно е, че ако предложените от някои страни от Персийския залив за терористични субекти отделни компоненти на иракската шиитска милиция „Ал хашд аш шааби” бяха обявени за такива преждевременно, вероятно нямаше да се стигне до освобождаването на стратегически важния град Рамади от окупацията на ИДИЛ. Там рамо до рамо, действаха бойци на бригадата „Бадър”, на частите „Асаиб ахл ал хак” и други подобни, с американските офицери. Дълго време шиитските милиции отказваха да изпълняват един оперативен план за Рамади заедно с Вашингтон, срещу когото те воюваха до 2009 г. Обаче опасността да попаднат в „черния списък” и респективно да се забрани пътуване на техните лидери в чужбина, както и да им се замразят банковите сметки в чужбина направи командирите на въпросните милиции твърде отстъпчиви.

Бежански лагерПо предварителна информация юридическите и физическите лица на шиитските иракски милиции, които са в предложения списък, имат инвестиции в чужбина на стойност приблизително три милиарда долара. Източници съобщават, че иракският премиер Хайдар ал Ибади е поискал интервенция от руския президент Путин, обяснявайки, че въпросните командири са помилвани вследствие на държавна амнистия през 2008 г.
Ако погледнем списъците на терористичните организации на основните фактори в битката срещу ИДИЛ ще видим различна философия, а оттам и голямо различие в броя. Например Държавният департамент, вследствие на закона за имиграцията и националността, е обявила 60 субекта за терористични. Авторите са раздробили организацията-майка дори на нейните композанти. Така например, освен Ал Кайда като цяло, там намираме и отделни нейни клонове. Проследяваме и постоянно обновяване. През периода 1999 – 2015 г. дванайсет организация са премахнати от списъка.

В същото време прави впечатление, че руският списък е относително кратък в сравнение с американския. С решения на отделни руски съдилища Москва е включила 24 субекта като терористични. Половината от признатите за такива са обявени през 2003 г. и едва четири – след 2011 г. Прави впечатление, че талибаните са със статут на терористична организация, въпреки признанието преди две седмици от официален представител на Москва, че обменят с тази организация информация срещу общия враг ИДИЛ. Осведомени източници информират, че Русия твърдо се е противопоставила дори на обсъждането на факта Хамас и Хизбула да бъдат включени в „черния списък”, които присъстват в списъка на Държавния департамент от 1997 г. Паралелно с това обаче единствена Москва обявява движението на Мюсюлманските братя от неарабските страни за терористично, докато Лондон единствено достигна до налагането на ограничения върху дейността на организацията на територията на кралството. Специалисти считат, че това е вследствие на натиск на Абу Даби върху един от най-важните си икономически партньори, каквото е Обединеното кралство.

Европейският съюз също има своя политика на обявяването на дадена организация за терористична, която не винаги съвпада с тази на отделните страни-членки. Общият брой в европейския списък е 46 субекта. В Обединеното кралство броят на субектите в „черния списък” е 67, умело балансирайки между сигурност и икономически интереси. Така например именно Лондон създаде интересната формула за признаването на военното крило на дадена организация за терористично, а политическото – не. Такава е приложената по отношение на две от най-спорните и мощни радикални организации в Близкия Изток – Хизбула и Хамас. След терористичния атентат в Бургас през 2013 г. тази формулировка надделя при разглеждането на статута на този ливански шиитски субект за 28-те страни-членки на ЕС.
На този етап са ясни консенсусните терористични субекти, а именно ИДИЛ и Ал Нусра. Какъв ще е обаче окончателният списък ще се разбере малко преди 25 януари 2016 г., когато режимът и опозицията в Сирия трябва да седнат на масата на преговорите. Ако няма съгласие, очевидно отново военните реалности ще определят или ще повлияят решително върху развитието на кризата и на определението на понятието тероризъм. Вече видяхме прагматична дефиниция за тероризъм в случая „Захран Алуш”, чиято организация е включена от конференцията на опозицията в Риад в преговорния процес. Едната страна го определя като такъв и материализира своите представи, а другата го квалифицира като „умерен”. Официален Дамаск заяви, че няма да преговаря с военни субекти, а само с политически. Сякаш лансираната от един неарабски лидер по време на свое посещение в Близкия Изток лъсна и силно релевантна формулировка за тероризъм, а именно: „Който е с мен не е терорист, а който е против мен – терорист” ще бъде прилагана поне в първоначалния етап, докато не се достигне до нови политически институционални реалности в Сирия.


 

Наясно ли е премиерът Борисов къде отиде при визитата си в Емирството?

"Не ми трябват медиите!"

"И от мен да знаете - не гледайте телевизия,

не слушайте радио,

не четете интервюта

и въобще не може да ви ядоса никой.”

Премиерът Борисов пристига в двореца на емираПремиерът Бойко Борисов замина за емирство Катар, една от най-богатите държави в света, по начин на управление - монархия. Оттам се върна с Голямата кошница  и се започна: Катар ни дава пари за магистрали, Катар проявява интерес за инвестиции и финансиране в 7-ми блок на АЕЦ Козлодуй, Катар може да ни отпусне пари за саниране, Катар проявява засилен интерес към наши селскостопански продукти, като основно той е насочен към секторите овцевъдство, птицевъдство и пчеларство.

Ще внасяме втечнен газ от Катар, ще дадем прекрасни условия за инвестиции на катарската държава...

Разговора на премиера с колегата му от Катар шейх Абдулла бин Насър бин Халифа Ал Тани Ще, ще, ще... Това е третото посещение на Бойко Борисов в емирството. Повечето обещания се повтарят и при сегашното посещение, магистралата Русе-Свиленград, която щеше строи Катар още не е започната.

Какви агнета обещали да изнасяме за Катар, след като катарците признават прясно агнешко, агнета, които да се колят там, а ние внасяме замразено агнешко и тук-таме все още има някое и друго агънце се появява в страната?!

Делегацията на българското правителствоПтиците ни са бройлери, независимо, че в хранителните вериги продават и яйца от свободни кокошки. Пчелите ни измират поголовно от „чистата„ природа, а медът в последните години поскъпна много.

Остава санирането, но нали за него имаше осигурени милиарди?

Нали за магистрали също имаше осигурени пари от Катар още след второто посещение на премиера Бойко Борисов?

"Катаргаз" и "Булгаргаз" ще работят за доставки на втечнен природен газ, излезе оптимистично заглавие във вестник в стил ранен соцреализъм.

Правителството на КатарВносът на втечнения газ от Катар предполага пристанище с построен терминал за танкерите с втечнен газ – такова пристанище по нашето Черно море няма и няма да има по две причини: скъпо струва  построяването на терминал, а Турция не пуска танкери с втечнен газ през Босфора.

Нямаме и изградена връзка до такъв терминал с Гърция – всъщност нямаме нищо по осигуряването на получаването на втечнен газ освен приказки, добри намерения, разкази, мечти на държавно равнище и подписано споразумение за намерения.

Подписването на двустранното междуправителствено споразумение„Бе заявен интерес”, „може да инвестира”, „интерес за сътрудничество”, „интерес за проучване на възможностите”, „предвижда се да предприемат”, „смесена българо-катарска работна група ще задълбочи на двустранното сътрудничество”, „Борисов се запозна и с някои от крупните проекти, които предстои да бъдат изградени в Катар през следващите няколко години от чуждестранни компании”...

Катар има готовност да инвестира във финансови инструменти, емитирани от Българската банка за развитие и Фонда за гарантиране на влоговете. Тук ще замълча, за да не каже някой, че съм черногледа за качествата на министъра на финансите Владислав Горанов.

Никой ли не подготви Борисов каква държава е Катар?

Оператор от Катарската телевизия снима посещението на българската правителствена делегацияНа международните редактори бе поднесено следното съобщение: България и Катар ще обменят данни и ще си сътрудничат в борбата с тероризма и незаконния трафик. Това стана ясно след срещата между премиера Бойко Борисов и вицепремиера и МВР шеф Румяна Бъчварова с министър-председателя и министър на вътрешните работи на Катар Н. Пр. шейх Абдула бин Насър бин Халифа Ал Тани в Доха. Двете страни ще си сътрудничат в борбата с тероризма, незаконния трафик на наркотични вещества, оръжия, нелегален трафик на хора и финансови и икономически престъпления.

Помните ли тези дни на срам и нарушаване на Конституцията?

Като служебен министър-председател, Марин Райков съобщи,  че на 6 май е приел катарска военна делегация, ръководена от началника на Генералния щаб на катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия. С генерала Райков е подписал 12 споразумения от областта на отбраната, които така и останаха секретниПомните ли един служебен премиер, наречен Марин Райков? Същият, който се предложи сам за посланик, одобри се и замина по живо, по здраво на поста си в Рим и по-късно в Малта?

Докато беше назначен за служебен министър-председател, Марин Райков благоволи да ни съобщи,  че вечерта на 6 май, че е приел катарска военна делегация, ръководена от началника на Генералния щаб на катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия. С него Райков подписал 12 споразумения във всички сфери като това се отнася и до сътрудничество в областта на отбраната, на съвместна дейност като инвестиции в транспорта и инфраструктурата, увеличаване на търговския обмен, инвестиции в хранителната промишленост, туризма, енергетиката, образованието и технологиите.

Според Конституцията на Република България, въпросът с международните договори е уреден така:

Чл. 85. (1) Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които:

1. имат политически или военен характер;

2. се отнасят до участието на Република България в международни организации;

3. предвиждат коригиране на границата на Република България;

4. съдържат финансови задължения за държавата;

5. предвиждат участие на държавата в арбитражно или съдебно уреждане на международни спорове;

6. се отнасят до основните права на човека;

7. се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение;

8. изрично предвиждат ратификация;

9. (нова - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от тази Конституция.

(2) (Нова - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Законът за ратифициране на международен договор по ал. 1, т. 9 се приема с мнозинство две трети от всички народни представители.

(3) (Предишна ал. 2 - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Ратифицираните от Народното събрание договори могат да бъдат изменяни или денонсирани само по реда, посочен в самите договори, или в съответствие с общопризнатите норми на международното право.

(4) (Предишна ал. 3 - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Сключването на международни договори, които изискват изменения в Конституцията, трябва да бъде предшествано от приемането на тези изменения.

Това означава, че договорите с Катар, подписани от служебния премиер Мартин Райков са подписани в нарушение на основния закон на страната – Конституцията.

Той призна сирийската опозиция, която днес се бие на страната на Ал Кайда!

Улица в Дамаск след боеве на държавната армия с бунтовниците„Нашите две страни споделят и общи цели в региона на Близкия изток. Сигурността и стабилността в този регион е от ключово значение за България и ЕС. Продължаващото насилие в Сирия, съпътствано от тежка хуманитарна катастрофа, е неприемливо. България подкрепя усилията на арабските държави и на международната общност за намиране на трайно, мирно и демократично решение на конфликта...”

Но най-скандалното в изявлението на Райков във връзка със срещата с началника на Генералния щаб на Катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия е следното: „Ние признахме сирийската опозиция за легитимен представител на сирийския народ и в тази връзка оценяваме високо подкрепата на Катар за този процес”.

С каква държава ще си сътрудничим в борбата с тероризма?

Съобщено бе следното: премиерът ще проведе срещи с министър-председателя и министър на вътрешните работи шейх Абдулла бин Насър бин Халифа Ал Тани и със заместника на емира на Катар шейх Абдулла бин Хамад Ал Халифа. Основна тема в разговорите ще бъде развитието и задълбочаването на двустранните икономически отношения.

Не съм чувала двустранни икономически отношения да включват борба с тероризъм, незаконен трафик на оръжия, нелегален трафик на хора..., но как стоят тези явления в Катар?

Катар е един от спонсорите на Ислямска държаваВ момента най-големите спонсори на опозицията (и особено на радикално-ислямистката) в Сирия са именно Саудитска Арабия и Катар. А така наречената сирийска опозиция или сирийски бунтовници убиха десетки хиляди цивилни и се присъединиха към Ислямска държава.

„Подкрепата” на Катар за Сирия върви заедно с тази на Саудитска Арабия и обекта на тази подкрепа е не друг, а представители на сирийската опозиция, в която както е известно влизат крайно ислямистки групировки, включително и от Ал Кайда!

Независимата комисия на ООН, която разследва правонарушения в Сирия, е събрала свидетелства от пострадали хора и медицински служители, според които сирийските бунтовници използват нервнопаралитичния газ зарин. Това каза бившият главен прокурор на международния наказателен трибунал за бивша Югославия Карла дел Понте.

Дел Понте, която е един от водещите членове на комисията, заяви, че следователите не са открили доказателства за използване на химически оръжия от правителствените сили в Сирия.

"Става дума за използване на зарин от страна на опозицията, на бунтовниците, а не на правителствените сили", категорична е дел Понте.

И на фона на тези скандални разкрития, служебният премиер и външен министър на България си позволи да не се съобрази със становището на Комисията на ООН, а еднолично и безразсъдно обяви, че ние, сме били признали сирийската опозиция за легитимен представител на народа на Сирия?!

След като структурите на Ал Кайда изместиха Сирийската свободна армия, Турция  леко се отдръпна от подкрепата, но Риад и Доха - не.

Саудитска Арабия и Катар нямат никакви морални скрупули да поддържат финансово и логистично структури на терористичната мрежа Ал Кайда на територията на Сирия, на която живеят техни братя араби-мюсюлмани

Знаейки от собствен опит какви рискове съпровожда приема на огромно количество хора с неустановена самоличност, самите саудитци и катарци не приемат никакви бежанци от сирийския конфликт.

Във време, когато в Сирия срещу държавата се бият бойни групи от джихадисти, парите на които идват от шариатски държави като Катар, Йордания и Саудитска Арабия, не впечатляват нито Европа, а още по-малко пък дилетантите в българската дипломация и специални служби.

"Нувел Обсерватьор" написа: България е убежище на "Ал Кайда", а правителството се прави на ударено като „бърка” понятията нелегални емигранти и бежанци и какви точно са хората, минаващи турско-българската граница, а така нареченият президент пита добродушно: „Тези жени и деца ли са терористи?”

ИД избива цивилни, християни, мохамедани, взема заложници...Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов.

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получил необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС.

Най-разочароващи са се оказали контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците.

ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

Стратегическия американски проект за прекрояване на границите в т.нар. "Голям Близък Изток"

удари на камък и нещата се обърнаха на 180 градуса.

Твърде показателно, че днес основни съюзници на САЩ срещу ИД са именно режимите, които инвестираха стотици милиони долари и десетки хиляди тонове въоръжение в организациите, декларирали готовност да се сражават с армията на Асад, включително джихадистите от "Джабхат ан-Нусра" и другите филиали на Ал Кайда. Към днешна дата, Белият дом, вместо да наложи санкции на Турция, Саудитска Арабия или Катар заради решаващата им подкрепа за терористите от ИД и търговията с изнасяния от тях петрол /в която са участвали редица турски компании, като Delta Rubis, Gulf Petrol, Star Pet, Bayegan Grup, FTZ, Power Trans и Kizil Grup/, сега ги убеждава да влязат в новата антитерористична коалиция срещу Ислямска държава!

ИД беше създадена от Саудитска Арабия, финансирана от Катар, със сигурност със знанието на САЩ.

През 2007 в Персийския залив беше открито най-голямото газово находище в света, което в момента си поделят Иран /"Южен Парс"/ и Катар /"Северно поле"/.

Защо премиерът на страна-членка на ЕС заведе половината си правителство в Катар, след като горе изброените факти са известни на всички държавни ръководители и политически анализатори? Нали Днес се тръби, че Ислямска държава е врагът, ИД е терорист №1, зрелищните масови жестоки екзекуции са също дело на ИД?!

В същото време нито европейско правителство не протестира против финансирането на въоръжените ислямисти в Сирия, Ирак и Ливан от Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и ОАЕ, или против участието на турски фирми в контрабандата на петрол, добит в контролираните от Ислямска държава находища.

На 17.04.2015 г. шведският в. „Експресен“ публикува интервю със сирийския президент Башар Асад. Интервюто, дадено на близкоизточния кореспондент на изданието, Касем Хамеде, в двореца Ал-Рауда в Дамаск, бе излъчено и от няколко световни медии като Ройтерс и Раша тудей.

В него Башар Асад изтъква ролята на американските сателити Турция, Катар и Саудитска Арабия в създаването и покровителството на ислямистката интервенция в Сирия, която западните медии, а и българските медии с американско влияние, наричат „гражданска война“.

Когато хората в Йемен свалиха марионетния владетел, поставен от САЩ, в отговор на отмъщение, Вашингтон нареди на петролните диктатури – Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, Емирствата, да използват техните американски бойни самолети, за да бомбардират революционното правителство в Йемен. Целта на Вашингтон като допълнение към отмъщението бе да въвлече Иран в конфликта, така че да прекъсне споразумението за ядрена енергия с Техеран, което им бе наложено от Русия, но това не се случи!

В момента има данни за 150 000 души саудитска армия, която се подготвя да нахлуе в Йемен.

Въпросът ми е: подготвиха ли ДАНС, Министерство на външните работи, посланика в Катар Метин Казак и парламентът визитата на премиера Борисов и министри в Катар, с всичките негативи, които влече то?

Вярно е, че посещението беше анонсирано като икономическо, но съобщението на правителствената пресслужба бе:

България и Катар ще обменят данни и ще си сътрудничат в борбата с тероризма и незаконния трафик. Това стана ясно след срещата между премиера Бойко Борисов и вицепремиера и МВР шеф Румяна Бъчварова с министър-председателя и министър на вътрешните работи на Катар Н. Пр. шейх Абдула бин Насър бин Халифа Ал Тани в Доха. Двете страни ще си сътрудничат в борбата с тероризма, незаконния трафик на наркотични вещества, оръжия, нелегален трафик на хора и финансови и икономически престъпления.

Ето това би следвало да смути силно евроатлантическата ориентация на политическия ни елит, която ориентация елитът силно размахва ката ден. Лютви Местан мълчи за посещението на Борисов в Катар, така наречената опозиция също мълчи. Дали пък не сме влезли в такт с тангото на ЕС – две напред, една назад и да сме получили отличен /6/ за политическо лицемерие? Хем да приемаме Ислямска държава за терористична, хем да се възмущаваме от убийствата, които извършват членовете й, хем да ходим до спонсора й - емирство Катар...

"Не ми трябват медиите!"

"И от мен да знаете - не гледайте телевизия, не слушайте радио, не четете интервюта и въобще не може да ви ядоса никой.”

Имам две питания:

* Като не му трябват медиите на премиера Борисов, защо от правителството дават пари на послушните медии? Явно му трябват медии на премиера, но послушни.

* Втори въпрос: като не му трябват медиите на Борисов, кой ще венцехвали всяка негова стъпка и стъпките на неговите партийци, депутати и министри!

Три дена да остане на медийно затъмнение правителството и ще загуби и рейтинг и влияние...

Не му трябвали медии на Борисов! И на мен не ми трябват такива депутати и министри, но не бия тъпана!

 
Писателят Салман Рушди“Ислямска държава” разбива изкуствените колониални граници, разрушава страни като Ирак, чиито фракции бяха удържани единствено при бруталното управление на един тиран. Да, авантюрата на Буш там - толкова зле замислена - допринесе за сегашната ситуация. Но голямата историческа грешка, чиято цена плащаме днес, се корени в западната подкрепа за Саудитска Арабия. Преди тази династия да се превърне в голямата господарка на петрола на планетата, уахабизмът беше само една микроскопична секта, лишена от най-малко влияние. Но нейното колосално богатство й позволи да разпространява поколения наред в целия свят своя възглед за исляма. И ето че нейната фанатична вяра се превърна в световна религиозна норма." В интервю за френския "Експрес" писателят Салман Рушди обръща поглед назад към изтеклия четвърт век, разсъждава за характера на “Ислямска държава”, критикува геополитическите лутания на Запада, но говори също за литература, въображение и вдъхновение.
Филип Кост, lexpress.fr, публикувано в сайта Гласове, превод на Галя Дачкова

- В САЩ се разрази полемика, след като престижният американски Пен клуб реши да присъди най-високото си отличие на в. “Шарли Ебдо”. Около 200 автори, отказващи да заемат критична позиция спрямо исляма, подписаха петиция срещу връчването на наградата “Смелост и свобода на словото” на “Шарли Ебдо” и я разпространиха по време на тържеството, която вие ръководехте на 5 май. Провали ли се събитието заради това неочаквано оспорване?

- Да не преувеличаваме този протест: говорим за 200 писатели, подписали петицията, от общо 5000 членове на Пен клуба. Така че това е малък брой. Жерар Биар и Жан-Батист Торе, които пристигнаха в Ню Йорк, за да представят каузата на “Шарли Ебдо” на галавечерята, бяха посрещнати с голям ентузиазъм от мнозинството от присъстващите писатели.

Помолих писателя Ален Мабанку да им връчи наградата “Смелост и свобода на изразяването”. Тъй като съм живял в различни култури, изпитвам лична симпатия към този талантлив френско-конгоански писател, който живее в Калифорния, и бях трогнат от текста, който той публикува в “Експрес” като твърд отговор на новината за бойкота; ето защо го помолих да го повтори на английски на тържеството Признателен съм също на президента на “SOS расизъм” Доминик Сопо, който държеше да дойде в Ню Йорк, за да защити паметта на убитите карикатуристи и да сложи край на несправедливите обвинения, на които беше обект.

- Значи случаят е приключил?

- Той ще остави следи и дълбоки разделения в литературния свят. Аз лично бях искрено шокиран от тези протести, изразени от писатели, които в по-голямата си част, са мои близки приятели. Майкъл Ондатджи, Питър Кери, Хуно Диас, Майкъл Кънингам! Хора, за които никога не съм си представял, че могат да имат подобно поведение. Изпратих писмо на един от тях, главния подстрекател в този случай, Тежу Коул, защото той бе написал призива за бойкота. Той ми отговори със странно писмо: “Скъпи Салман, скъпи братко, всичко, което знаем, го научих по твоите стъпки…” и други подобни глупости. Но отговорът му съдържаше най-вече погрешни твърдения: Тежу ме уверяваше, че никога не би заел тази позиция срещу “Сатанински строфи”, защото в моя случай ставало дума за обвинение в богохулство, докато в случая с “Шарли Ебдо” - за предполагаемия расизъм на изданието спрямо мюсюлманското малцинство.

Не, написах аз, тези хора бяха екзекутирани, защото техните думи бяха възприети като богохулство. Това е същото нещо. Тогава изпитах чувството, че ако атаките срещу “Сатанински строфи” се бяха случили днес, тези хора нямаше да ме защитят и щяха да използват същите аргументи срещу мен, обвинявайки ме, че съм обидил едно етническо и културно малцинство.

Аз съм шокиран, че може така да се опетнява паметта на мъртвите, като се изопачават техните думи. Онези, които са чели “Шарли Ебдо”, каквото и да е мнението им за карикатурите, могат само да констатират, че то е всичко друго, но не и расистко и застана твърдо срещу “Националния фронт”.

Що се отнася до предполагаемата им “мания да се обижда ислямът”, тя не издържа: “Монд” забеляза, че само седем от техните 523 корици за десет години са посветени на исляма. Останалите се отнасят до папата, Израел, “Националния фронт” и какво ли още не - от Саркози до френския расизъм и управляващия елит. Всъщност този въпрос, самото съдържание на вестника, е без значение, защото свободата на словото включва да се защитава и изразяването на мнение, което не споделяме. Тези хора, нека да го припомним, бяха убити, защото рисуваха.

- Промени ли се нещо в манталитета от времето на “Сатанински строфи” досега?

- Повече от 25 г. след “Сатанински строфи” изглежда, че сме извлекли погрешни поуки. Вместо да заключим, че трябва да се противопоставяваме на атаките срещу свободата на словото, повярвахме, че трябва да ги успокояваме чрез компромиси и доброволно отричане.

- Защо?

- Можем да съжаляваме за завръщането на политически коректното в интелектуалните среди. Но това, за което никой не говори, е страхът. Ако не убиваха хора в този момент, ако бомбите и калашниците не говореха днес, дебатът би бил различен. Страхът се прикрива като респект.

Ливан, 1989 г., демонстрация срещу "Сатанински строфи"

- През 1989 г. някои също ви изоставиха…

- Някои може да кажат, че съм си го търсел, че е трябвало сам да се оправям. Но тези атаки идваха по-скоро отдясно, от обкръжението на Маргарет Тачър и официалните консервативни среди. Днес те идват от левицата.

- Авторите, които се изправиха срещу “Шарли Ебдо”, заговориха за френската колониална арогантност и за лошото й отношение към мюсюлманското малцинство.

- Наистина трябва да си сляп, за да не забележиш социално-икономическите проблеми, несправедливостите и расизма, които понася това малцинство във Франция, но трябва също да признаем, че голяма част от тази общност все по-често избира лаицизма. Мюсюлманите се възприемат по-скоро като светски французи, отколкото като вярващи.

Защо тогава искат непременно да ги описват в чисто религиозни термини, както моллите обичат да правят? Джордж Пакър от “Ню Йоркър” прекара много време във френските предградия след нападението срещу “Шарли Ебдо” и ми каза, че никога не е чул тези младежи да използват по-радикални думи от писателката Франсин Проуз, една от протестиращите от Пен клуба. Наистина на тях не им пука за този седмичник, който излизаше в 20-хиляден тираж, а тези, които го критикуват днес, се вдъхновяват от класическото чувство за вина на белите от левицата.

- Какво трябва да кажем?

- Има отказ да се разберат две неща. От една страна, ние живеем в най-мрачния период, който някога съм виждал. Това, което става в момента с “Ислямска държава”, е от огромно значение за бъдещето на света. От друга страна, екстремизмът представлява колкото атака срещу западния свят, толкова и срещу самите мюсюлмани.

Най-напред това е вземане на властта, опит да се наложи една клоняща към фашизъм диктатура вътре в самия ислямски свят. Кои бяха първите жертви на аятоласите в Иран или на талибаните? Кой страда днес в Ирак? Това са преди всичко мюсюлмани, които избиват други мюсюлмани. Намираме се в благоприятна обстановка, за да обвиняваме в престъпления американските дронове, но срещу всяка от тези ракети стоят хиляди нападения или атентати, извършени от джихадистите срещу хора и джамии.

По времето на “Сатанински строфи” привържениците на аятоласите заплашваха най-напред, в Лондон или на други места онези, които не одобряваха фатвата срещу мен. Което означава, че да се атакуват екстремистите, не означава да се атакува мюсюлманската общност. Трябва да знаем за какво се борим. Пак повтарям, да се борим срещу екстремизма не означава да се борим срещу исляма. Точно обратното. Това означава да го защитим.

- Как си обяснявате възхода на “Ислямска държава”?

- Забелязвам, че това движение не е наистина арабско. То обединява лица, дошли от Чечения, Австралия, от целия свят. Писах доста преди сегашните събития в Близкия изток, че религиозният радикализъм излъчва нещо като “блясък”. Предложете “Калашников” и черна униформа на един младеж, който няма и стотинка, няма работа, отчаян, че един ден ще може да създаде семейство, и изведнъж вие ще дадете власт на онзи, който се чувства уязвим и в неравностойно положение. Но към това чувство за несправедливост се прибавят речите, изпълнени с омраза, които държат в радикалните джамии. Казано по-просто, това всемогъщество е подходящо и за психопати. Много от тези доброволци отиват там само заради желанието да убиват.

- Как си обяснявате изключителното насилие, прославата на жестокостта?

- Разликата с времето на фатвата е в появата на социалните мрежи, в тяхната бързина на предаване на информацията, в тяхната експертна употреба, което подклажда блясъка и свръхвъзбудата. Преди всичко, те пораждат страх. Целта е да наберат сила чрез ужаса. Мисля си за “Чумата” на Камю или “Носорог” на Йонеско. Книги, които със сигурност говорят за друг тоталитаризъм, но описват същата инфекция на духа.

- Можем ли да обвиняваме Запада?

- “Ислямска държава” разбива изкуствените колониални граници, разрушава страни като Ирак, чиито фракции бяха удържани единствено при бруталното управление на един тиран. Да, авантюрата на Буш там - толкова зле замислена - допринесе за сегашната ситуация. Но голямата историческа грешка, чиято цена плащаме днес, се корени в западната подкрепа за Саудитска Арабия. Преди тази династия да се превърне в голямата господарка на петрола на планетата, уахабизмът беше само една микроскопична секта, лишена от най-малко влияние. Но нейното колосално богатство й позволи да разпространява поколения наред в целия свят своя възглед за исляма. И ето че нейната фанатична вяра се превърна в световна религиозна норма. Когато виждам, че американският президент прекъсва посещението си в Тадж Махал, за да се присъедини към западните лидери, стекли се в Рияд заради смъртта на принца, бих искал да припомня, че тези хора не са наши приятели, те са източникът на отровата.

Барак Обама, 27 януари 2015 г., Рияд, след погребението на принц Абдула

- Предвещаваше ли фетвата от 1989 г. днешния екстремизъм?

- В “Мемоарите” си писах, че случаят със “Сатанински строфи” беше първата нота от тази музика. А днес слушаме мъртвешката симфония. Връщам се също към образа на “Птиците” на Хичкок. Когато само една птица кацне на перваза на прозореца, никой не й обръща особено внимание. Но когато се напълни небето и те нападнат, си спомняме за тази първа птица предвестник. На 11 септември 2001 г. живеех в САЩ и ден след атентатите интелектуалци ми казаха, че най-накрая са разбрали какво ми се е случило през 1989 г. Наистина ли? Трябваше ли да преминем през това терористично бедствие?

- Никой ли не видя какво се задава?

- През 1989 г. се опитаха да маргинализират това, което ми се случи, описвайки моята съдба като изключение, а не като пример. Защитниците ми надигнаха глас, че нито един писател никога не е бил третиран по този начин и затова трябва да ме подкрепят. Моите противници твърдяха, че писанията ми заслужават толкова силно порицание, че не заслужават да бъдат защитени в името на свободата на словото.

И от едната, и от другата страна моят случай се разглеждаше като “отделен”. Така да бъде. Нито един известен англоезичен писател не е преживял това на Запад, но тези насилия срещу автори стават навсякъде, в Иран, Турция, Либия, Пакистан, Нигерия, Саудитска Арабия, Египет, както се случи с Нагиб Махфуз. Да се критикуват тези сили не означава да се критикува ислямът. Запазването на мълчание не е в полза на мюсюлманите.

- Какво трябва да се направи?

- Да се сложи край на това табу на предполагаемата “ислямофобия”. Пак повтарям. Защо не можем да обсъждаме исляма? Възможно е хората да бъдат уважавани, да бъдат предпазвани от нетолерантност, като същевременно изразяваме скептицизма си спрямо техните идеи, дори яростно ги критикуваме.

- Досега говорим само за джихадизъм, но не и за писателя Рушди…

- Защото се появи случаят “Шарли Ебдо”. Но честно казано, не обичам да говоря по тези въпроси, да критикувам така добрите и лошите. Предвид моята история, често ми задават този тип въпроси. Но аз не съм политически анализатор, а писател на въображението. “Сатанински строфи” изкриви представата, която човек може да си изгради за мен като човек на изкуството. Превърнах се в отправна точка по въпросите за исляма, докато, с изключение на “Сатанински строфи” с една малка част от книгата, никога не съм гледал на себе си като на писател по религиозни теми.

Бях отгледан в семейство, което не практикуваше вярата. Майка ми е малко по-вярваща, най-вече след смъртта на баща ми. И живеех в Бомбай, най-светския град по онова време в Индия, който днес е станал много по-сектантски с конфликтите между мюсюлмани и индуси. По времето на сватбата си моите родители живеели в Делхи, откъдето е родом семейството на баща ми, а след разделянето на Индия те решили, както 100 млн. мюсюлмани, да не ходят в Пакистан, защото поради липсата на достатъчно вяра се чувствали преди всичко индийци. Но те напуснали Делхи, прекалено опасен заради сблъсъците между общностите, за да се установят в Бомбай, където цареше толерантност, хармония, за която съм запазил идиличен спомен.

Лондон, 8 февруари 2015 г., демонстрация срещу "Шарли Ебдо"

- Днес е рядкост един известен мюсюлманин да се обявява толкова открито за светски човек.

- Това беше нещо обичайно за моето поколение, през 60-те и 70-те г. Много градове, като Бейрут, Техеран или Дамаск, които днес са огнища на големи конфликти, бяха отворени, изтънчени и мултикултурни. В живота си видях тези места да се затварят и единственият мотив за оптимизъм, който ми остана, е следният: ако една такава промяна е могла да се случи през живота на един човек, тя несъмнено може бързо да бъде преобърната.

- Такъв оптимист ли сте?

- Не съм залитал много по марксизма, но ми харесва онова, което е казал Грамши - че е нужен песимизъм на интелекта и оптимизъм на волята.

Кой можеше да повярва, година преди да се случи, в падането на колосалното комунистическо здание? Хитлер не е бил непобедим, при условие че се приемат огромните жертви, нужни за неговото поражение. Учих история в младостта си и открих нейната способност да изненадва. Нищо не е неизбежно, всичко може да бъде заличено много бързо. Мъдростта не е да бъдеш песимист или оптимист, а да наблюдаваш, да знаеш кои са нашите ценности и да не отстъпваш от тях. Защото тази култура на свободата не е била изградена лесно. Французите добре го знаят, защото значително са допринесли за нея. Без Просвещението нямаше да има нито Томас Пейн, нито Декларацията за независимост, нито онази статуя на пристанището на Ню Йорк.

- Носи ли писателят този пламък на свободата? Това ли е неговата роля?

- Не зная каква е неговата роля и не съм от онези, които искат да му припишат някаква роля. Една от радостите на литературата е, че тя носи в себе си своята обосновка. Тя не е тук, за да дава уроци. Не харесвам книгите, които проповядват, произведенията на изкуството, които носят послания. Ролята на фикцията е да създава въображаеми светове, които читателите обичат да обитават и които ги карат да се замислят за собствения си живот. Целта на изкуството е дълбока. Сол Белоу е казал, че изкуството води към корените на човешката природа. Нашата роля е да изследваме какво представлява човешкото същество, индивидуално и колективно, и как живее на теза земя.

Случайностите в моя живот ми позволиха да пиша за неща, които днес са в сърцевината на човечеството: въпроса за имиграцията, за сблъсъка на културите, национални разкази и истории, които, подобно на онази за палестинците и израелците, претендират за едно и също земно пространство.

Половината от живота си съм живял на Запад, другата половина - на Изток, и тези случайности в живота ми позволиха да разположа разказите си в толкова различни места, като Сан Франциско и Исламабад. Завиждам на онези писатели, които са прекарали цялото си съществуване на едно и също място, дълбоко вкоренени автори като Фокнър, който успя да създаде монументална творба около десетте улици в Оксфорд (Мисисипи). Но моята съдба бе различна и като дар аз получих тези многобройни перспективи.

Освен това светът се промени. Някога местата бяха отдалечени едно от друго. Вижте Джейн Остин, която описва през 1812 г. своя свят в “Гордост и предразсъдъци”, без да изпитва нито за миг нуждата да спомене войната, която се води по онова време срещу Наполеон. Войниците от английската армия се появяват в книгата й само като симпатични фигуранти, поканени на прием. Към географската преграда се добавя друга, между личната и публичната сфера. Писателите можеха да разкажат за личния живот, без да вземат под внимание външните събития, да не говорим за международните, в степента, в която те не засягаха всекидневието. Днес всичко се сблъсква, пресича и писателят се пита как да пише за този нов свят. Да помислим за 11 септември 2001 г. в Ню Йорк. В този ден историята на Ню Йорк и тази на арабския свят станаха… едно и също нещо. Вече не можеш да разбереш историята на града, без да познаваш онази, която е тласнала тези самолети. Онези сблъсъци сега се случват всекидневно.

- Усещат ли ги писателите?

- Американската литература често е била повлияна от имиграцията, в частност от еврейската и италианската. Но в САЩ едно поколение писатели носи сега цял един свят от нови творби, които възраждат романа и го правят по-космополитен. Мисля си за Джумпа Лахири и нейната Индия, за Июн Ли и нейните китайски корени, за Хуно Диас, който е от доминикански произход. Без да забравям Нам Ле, виетнамо-австралиец, и Халед Хосейни, роден в Афганистан и израснал тук.

- В “Мемоарите” си, когато говорите за времето на “Сатанински строфи”, разказвате за себе си като за човек, чийто възглед за света е бил разрушен. Какъв беше той и в какво се превърна?

- Един възглед за света се състои от тази тъкан от връзки с местата, културите, приятелите, към които сме привързани. Тези връзки различават разума от лудостта, където всичко се превръща в лишен от смисъл пачуърк. Най-болезненото за мен бе да видя хората, за които съм писал и които съм описвал, мюсюлманите от Лондон например, да демонстрират срещу мен. Това разруши образа, който имах за мястото си в света, и ми беше нужно дълго време, за да преоткрия равновесието си. Това, което ми се случи, днес се случва на всеки един.

Планетата се превърна в странно място след края на Студената война през 1989 г. с последвалата фрагментация, източник на войни в една дотогава стабилна Европа, и нови движения в сърцето на исляма. Освен това ритъмът на технологичната промяна, на света на информацията дестабилизира хората и ги накара да се затворят в места, които им дават увереност, като религията и нейните вечни истини.

Питате ме за визията ми за света… Живях през 60-те г., епоха, в която се вярваше, че завинаги е пречупена властта на религията, когато се осмиваше самата идея за евентуалното й завръщане в центъра на световната сцена. И признавам, че съм изумен от този обрат на Историята.

Той не е единственият. През 1989 г. страдах много, че съм осъден на полумрак и нелегалност в момента, в който светът изглеждаше, че се просветлява. Това беше необикновена година в Историята. Въпреки тъжната съдба на Тянанмън, все още премахнат като неудобен от паметта на китайците, падането на комунизма отваряше надеждите за свобода. И резултатът ме безпокои: съветската империя отстъпи място на микрофашизми, на ислямистка нетърпимост…

- Вярвахте ли в сближаването между Индия и Пакистан?

- Тези две страни винаги са се наранявали. В замяна на това, аз съм разтревожен и разочарован от сектантския уклон на Индия. Принадлежа към презряното поколение на привържениците на лаицизма, това на Неру, и политиканската употреба на религиозните разцепления ме кара да се тревожа за публичните свободи на гражданите на Индия. В замяна на това се случват интересни неща от литературна гледна точка.

- Донякъде благодарение на вас. Нови индийски писатели тръгват по вашите стъпки.

- “Среднощни деца” отвори пътя. Но е учудваща тази литературна различност. Има еротични автори, писатели на научна фантастика или на криминалета и на процъфтяваща фикция. Литературната сцена се разшири извънредно много, условие за нейното очевидно здраве. Но в пакистанската литература отскоро има сходно движение, с млади, трийсетина- или четирийсетина годишни автори с голям талант, като Мохамед Ханиф, Камила Шамси, Надим Аслам. Противно на индийските автори, които загърбват социалните въпроси и предпочитат интимността, те решително засягат публичната сфера, защото тя е вездесъща, неизбежна при тях, и се изправят по различен и вълнуващ начин с проблемите на своята родина.

- Как започва литературният разцвет?

- Не зная, въпрос на шанс… През 70-те и 80-те г. в Лондон ние принадлежахме към една група, която описваха като необикновен момент в английската литература, с Мартин Еймис, Иън Макюън, Кадзуо Ишигуро, Анджела Картър, Джанет Уинтърсън, Брус Чатуин или Джулиан Барнс. Но ние нямахме чувството, че създаваме движение. Нямахме манифест, за разлика от сюрреалистите, нито общ проект. Между нас не цареше задължително хармония, но ние откликвахме на желанието на читателите за нов тип писане, радикален и изпълнен с въображение, който късаше с условностите на следвоенната английска литература.

Впрочем аз имам чувството, че днес ние се връщаме към тази конвенционална натуралистична литература. Аз, от моя страна, се чувствам по-близо до прибягването към въображението на автор като Ласло Краснахоркай, който е лауреат тази година на престижната награда “Мен Букър Интернешънъл”, отколкото до автофикцията на Карл Уве Кнаусгаард например. Следващият ми роман, който излиза през септември в САЩ, нарушава тези норми. Той е изключително сюрреалистичен, гениите завладяват Ню Йорк. Но за 40 г. като писател, разбрах, че литературата също отговаря на модата. Вкусовете се променят и ние не можем нищо да направим. Трябва да продължим, както най-добре умеем.

- Вие внасяте въображение, но също и културна смесица. Това ли е вашата особеност?

- Горд съм, че нося удоволствие на западните и източните читатели, които правят леко различни прочити. Вече не гледам на себе си като на писател от дадена страна, а като на писател на града. Повече се идентифицирам с градовете, най-вече с Ню Йорк, Лондон или Бомбай, където съм прекарал живота си. С идеята и идеала за града.

- Значи гениите завладяват Ню Йорк, Уолстрийт?

- Да, всичко това. Казвам ви това, което разказах на издателя си, когато му предложих тази нова книга, чието заглавие “Две години, осем месеца и двадесет и осем нощи”, прави едно различно преброяване на “Хиляда и една нощ”: след като прекарах толкова години при писането на мемоарите си в “Джоузеф Антон” старателно да описвам истината, ми омръзна и реших да премина на противоположната страна, напълно въображаема, в чест на приказките, които слушах в детството си. Техният свят е магичен, изпълнен с лудост, но той почива върху доста реалното и достоверно всекидневие на града, на улиците и пазарите. В магическия реализъм реализмът е също толкова важен, колкото и магията.

Фантастичното е интересно само защото възниква от реалното и го обгръща. Като книгите, които четях някога, животинските басни от “Панчатантра”, “Хиляда и една нощ” или тази прекрасна творба от Кашмир, “Катха Сарит Сагара” (“Океанът от теченията на историята”), пълна със забавни, лоши, секси приказки, където религията почти напълно отсъства.

В тази човешка комедия героите са потънали в двуличие, преструвки и престъпни дела. Те спят с жените на другите и Бог не присъства във всичко това. Ето защо се опитаха, както в Египет, да забранят “Хиляда и една нощ” в навечерието на Арабската пролет. Тези приказки не се харесват на пуританите, защото преливат от истини за човешката природа. Искам да се върна към тази традиции, да черпя от това наследство, за да говоря за реалното и настоящето.

11 септември 2001 г. "В този ден историята на Ню Йорк и тази на арабския свят станаха… едно и също нещо".

- Можехте да се изкушите, както много други интелектуалци, от културния релативизъм, компромиса спрямо ценностите. Как го избегнахте?

- Това е голямата опасност в наши дни. Навлязохме в ера на смесицата, на срещите и смесването на културите. Мултикултурализъм, който прославям в книгите си и който е факт. Планетата се глобализира и нищо не може да я “деглобализира”. Нищо не може да “демултикултурализира” нашите изкуства, храна, всекидневие. Но културният релативизъм е деградирал израз, злият брат близнак на мултикултурализма.

Отхвърлям идеята, че в името на традициите на своята страна по произход някой иска да наруши ценности, които смятам за универсални, да приеме гениталното осакатяване на жените, дискриминацията или убийството на хомосексуалисти в мюсюлманските страни. Не може да бъде приета екзекуцията на писатели, които не се харесват тук или там, отклонение, към което, знаете, аз не съм благосклонен (смях). В това отношение са по-твърди към тези принципи във Франция, отколкото в Англия. Може би защото е по-лесно да знаеш какво означава да си французин.

- Смесването на културите може да бъде и болезнено. Вие сте го описали като писател и сте го преживели лично.

- В шумотевицата около “Сатанински строфи” бе забравено главното. Ако първите ми книги се отнасяха преди всичко до света на Изтока, който бях напуснал, Индия и Пакистан, “Строфите” засягаха проблематиката на имигранта, на идентичността и културната асимилация. Сблъсъкът между предишния живот и съществуването на Запад.

Аз лично, въпреки привилегированата си среда, познах съдбата на имигранта, жертва на расистки предразсъдъци, чумав, по време на учението си в един пансион в град Ръгби. До степен да намразя Англия и да умолявам баща си да ми позволи по-скоро да продължа висшето си образование в един от прекрасните университети в Бомбай, отколкото да продължа по неговите стъпки в Кеймбридж. Но той ме убеди. За щастие, защото студентските ми години бяха щастливи. Какво щастие бе да си студент през 60-те г.! Освен това “Бийтълс” откриха Индия. Изведнъж родната ми страна стана много готина.

- Вие сте уважаван и ценен от пресата автор, но онези, които ви критикуват, го правят с изумителна ожесточеност.

- Мемоарите ми, “Джоузеф Антон”, бяха оценени от огромното мнозинство от журналистите, но имах правото и на ужасни атаки, на фалшиви и лъжливи думи за моите идеи и работа. Един критик може да си създаде име, наранявайки много известен автор. Не зная дали ме упрекват за относителната ми известност, но аз не съм нито Мадона, нито Майли Сайръс и моето име ми позволява, в най-добрия случай, да си запазя маса в ресторант.

- Може би ви упрекват за видимия блясък в живота ви?

- Факт е, че се ожених за много хубава жена. Каква наглост! С какво право? Откъдето и комични статии със заглавие “Красавицата и звярът” в таблоидите, които само завистта може да обясни. Но моят живот е много обикновен. Разхождам се свободно в Ню Йорк, където понякога ме разпознават, от доста време без особена охрана, и когато не пътувам за конференции, прекарвам по-голямата част от времето си в писане у дома.

- Страдате ли от вниманието към “Сатанински строфи”?

- Това е стара история. Всеки ден говоря с хора, които са били деца, когато излезе този роман. Това беше четвъртата ми книга, а сега съм на 13-ата. Радвам се все пак, че с течение на времето цялата тази врява бе преодоляна, за да се заинтересуват най-сетне от същността на книгата, която се изучава във всички университети.

И като добър познавач на историята на исляма, много по-добър от днешните радикали, аз казвах, че Мохамед е познал съмнението и изкушението и че този опит, както при всички пророци, е допринесъл за неговото израстване. След това се насочих към други неща. Моят приятел Мартин Еймис каза веднъж, че нашата единствена амбиция е да оставим след себе си обикновена етажерка с книги. Аз ще оставя такава. Докато стане това, искам само едно нещо, да продължавам да бъда, доколкото е възможно, човекът на изкуството, който искам да бъда.

 
ИстанбулМнозина в Брюксел разглеждат сегашното поведение на Анкара като очевидно заплаха за единството на НАТО, особено на фона на хроничните капризи на източноевропейските членове на пакт. Според редица анализатори, причината за него съвсем не е заглъхналото напоследък традиционно противопоставяне между Гърция и Турция, нито дори войната в Сирия, в която турците са активно ангажирани, а именно идеологическата теза за „новата“ турска самостоятелност и превръщането на страната в регионална държава с исторически амбиции.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2015/1782-samostoyatelen-geopoliticheski-igrach-li-e-ankara

През февруари 2015 Турция за пореден път потвърди избора си в полза на китайските аналози на руската противоракетна система С-300 и за пореден (пети, от 2009 насам) път отложи окончателното решение за доставката им - този път за края на април- обвързвайки го с позицията на водещите европейски държави относно арменския геноцид, чиято стогодишнина се отбелязва именно през 2015.

От гледната точка на външния наблюдател това изглежда повече от странно – държава, която е член на НАТО, обвързва създаването на самостоятелна (според военния министър Исмет Йълмаз тя „няма да бъде интегрирана в общата система на алианса“) система за противоракетна отбрана (ПРО) с оценката за една трагедия отпреди цял век от страна на държави, които също са част от Североатлантическия пакт. Според някои анализатори, доколкото сред заинтересованите от голямата военна поръчка страни единствено Франция заема последователна позиция по въпроса за признаването на арменския геноцид, турските претенции касаят именно френското участие в търга за системите за ПРО (френско-италианският консорциум Eurosam и неговата система Aster 30 се класираха на второ място, непосредствено след китайците). Истината обаче е, че турското национално съзнание е много по-исторически обосновано, отколкото това на повечето европейски държави. За турците събитията отпреди един, два или дори три века, продължават да са от значение и понякога въздействат дори повече, отколкото съвременната ситуация, върху формирането на практическата политика на Анкара (доказва го и непропорционалната турска реакция на споменаването на арменския геноцид от папа Франциск) . Това много трудно може да бъде разбрано от Париж или Брюксел, впрочем там не са наясно с много други особености на турското самосъзнание. Затова и използването на подобни идеологизирани аргументи при решаването на чисто икономически въпроси от страна на Анкара не изглежда чак толкова екстравагантно. Между другото, ако Турция все пак се откаже от китайското предложение, а Париж "дръзне" да проведе някакви мероприятия във връзка със стогодишнината от арменския геноцид, големият печеливш от сделката за ПРО може да се окаже американският "аутсайдер", в лицето на Raytheon и Lockheed Martin, за който се смяташе, че окончателно е изгубил битката с китайците и французите.

Обвързването на позицията по арменския геноцид с печалбите от евентуалната доставка на системите за ПРО е именно идеологическо, а не политическо. Събитията от 1915 са болезнена точка не толкова на външния имидж на Турция, колкото на нейното вътрешно самосъзнание. Битката на Анкара против признаването на геноцида е  ключов момент в търсенето на национална самоидентификация. Защото външната политика на една регионална сила, притежаваща историческо съзнание за собствената си роля (в зоната от Египет на юг, до Унгария, на север) е невъзможно без наличието на морална основа. Както е известно, от няколко десетилетия насам Турция реализира мащабна програма за възстановяване на културно-историческото си влияние на Балканите, акцентирайки върху реставрацията на изградените по време на султаните мостове, пътища, дворци, бани и джамии. Паралелно с културното влияние постепенно се налага и икономическото и политическото, но в основата е именно идеологията на новото турско възраждане, а не чистия прагматизъм. Отстрани това наистина трудно може да се разбере.

Турските амбиции

Мнозина в Брюксел разглеждат сегашното поведение на Анкара като очевидна заплаха за единството на НАТО, особено на фона на хроничните капризи на източноевропейските членове на пакт. Според редица анализатори, причината за него съвсем не е заглъхналото напоследък традиционно противопоставяне между Гърция и Турция, нито дори войната в Сирия, в която турците са активно ангажирани, а именно идеологическата теза за „новата“ турска самостоятелност и превръщането на страната в регионална държава с исторически амбиции. Впрочем, това нервира не само командването на НАТО, но и Израел, който допреди няколко години се смяташе за стратегически съюзник на Анкара. Не на последно място и, защото ако Турция все пак се сдобие с китайската система за ПРО, това ще я обвърже не само с Пекин, но и с Москва, доколкото именно руските технологии са в основата и. При това Русия няма никакви основания да се притеснява от новата турска ПРО, тъй като китайските системи могат да прихващат балистични ракети на разстояние 15-30 км, т.е. нямат никакво отношение към руската ракетно-ядрена програма. В случая по-скоро става дума за поредната демонстрация на „нелоялността“ на Анкара към прокарваната от САЩ програма за ПРО в Източна Европа. За разлика от нея турската система няма да е насочена срещу Русия, а по-скоро срещу Иран, възприеман като турски регионален съперник и дори противник.

Международната общност вероятно тепърва ще бъде сюрпризирана от нестандартните стъпки на Турция в регионален план, в чиято основа са чисто идеологически и исторически мотиви. Показателни в това отношение са поредните декларации на турските управляващи, че тяхна основна цел в Близкия Изток си остава свалянето на сирийския режим. Това очевидно влиза в противоречие с твърденията, че Анкара е обърнала гръб на Запада и търси нови съюзници на Изток, включително в лицето на Русия. Подобни действия по-скоро навеждат на мисълта, че Турция продължава да е на предната линия на близкоизточната стратегия на Запада, като срещу това и се позволява да се представя за самостоятелен геополитически играч, разбира се в определени рамки.

За истинските цели на турската политика може да се съди по редица изявления на високопоставени турски държавници през последните месеци. Така, според вицепремиера на страната Нуман Куртулмуш, Турция вече се е пробудила от 150-годишния си сън и със сигурност ще възроди някогашната си мощ. Тук е мястото да напомня, че преди 150 години Турция не съществува, а сегашната и територия представлява „ядрото“ на все още огромната Османска империя, включваща голяма част от Близкия Изток (днешните Сирия, Ирак, Израел, Палестина, както и голяма част от Саудитска Арабия и Йемен), някои райони на Северна Африка (Либия) и Балканите (България, Босна, Албания и други).

Макар че Османската империя прекратява съществуването си в резултат от Първата световна война, почти век по-късно в Турция очевидно има хора, мечтаещи за възраждането и. Така, според вицепремиера Куртулмуш, основна причина за разпадането на империята е била „загубата на амбиции и култура“, но днес те се възраждат, т.е. намеква се, че може да бъде възстановена и самата империя. Фактът, че това се твърди не от маргинални политици, а от хора, които се намират на върха на държавната йерархия, не може да не поражда тревога, тъй като говори че в основата на сегашната турска външна политика стои експанзионизмът. Доказателство за това са и думите на президента Реджеп Ердоган, потвърдил през януари 2015, че цел на Анкара си остава свалянето на сирийския му колега Башар Асад и неговия режим. Той заяви, че „ако Асад остане на власт, няма да има промяна на ситуацията в страната“ и изброи някои от мерките, с чиято помощ турските управляващи ще се опитат да го свалят: създаването на забранени за полети зони и „зони за сигурност“, където няма да се допуска присъствието на части на сирийската армия (т.е. на анклави, контролирани от въоръжената опозиция, доминирана от ислямистите), както и продължаване подготовката на опозиционните части и осигуряването им с всички необходимо за да продължат войната с Дамаск.

При това турската помощ се оказва не само на т.нар. „умерени опозиционни формации“, но и на радикалните ислямистки организации от типа на Джабхат ан-Нусра (филиал на Ал Кайда в Сирия) и Ислямска държава. По разбираеми причини, контактите с последната не се афишират, но изтичащата от време навреме информация, показва, че става въпрос за сериозна подкрепа.

Основната част от доброволците в редовете на Ислямска държава стигат до Сирия и Ирак през Турция. При това, нещата не опират до неспособността на местните сили за сигурност да попречат на това, защото когато ислямистите бяха обсадили кюрдския град Кобани в Северна Сирия турската армия дълго време не допускаше турските и иракски кюрди да отидат на помощ на съплеменниците си, чак докато правителството в Анкара не реши, под натиска на международната общност, да разреши части на т.нар. „пешмерга“ да преминат през турска територия за да стигнат до Кобани.

В същото време, както твърди турската опозиция, през миналата 2014 един от водачите на Ислямска държава е бил лекуван в частна турска клиника и то с пари на правителството.

Впрочем, всичко това не е чак такъв парадокс, защото Анкара е заинтересована, ако не от успеха, поне от съществуването на въоръжените ислямистки формации по няколко причини. Една от тях е и споменатият по-горе неоосманистки проект, превърнал се в неофициална идеологическа основа на турската геополитика. Част от турските стратези изглежда разчитат, че в качеството си на най-мощната ислямистка групировка в региона, Ислямска държава може да разчисти Близкия Изток от режимите, които в Анкара смятат за „неприемливи“ и да ограничи влиянието на конкурентите, и на първо място на Иран. Между другото, Турция и Ислямска държава имат и друга обща цел – да не допуснат създаването на светска кюрдска държава. Неслучайно в последното си интервю за американското списание „Форийн Афеърс“, сирийският президент Асад, напомняйки за резолюция 2170 на Съвета за сигурност на ООН, която забранява оказването на каквато и да било помощ на Джабхат ан-Нусра и Ислямска държава, посочи, че „точно това правят в момента Турция, Саудитска Арабия и Катар“ и, че „лична отговорност са случващото се носи Ердоган“.

Колко сериозни са противоречията със Запада

Сред сравнително малко коментираните във водещите западни медии аспекти на войната срещу Ислямска държава е смайващо ниската ефективност на въздушните удари, които нанасят срещу позициите на ислямистите силите на оглавяваната от САЩ коалиция. Истината е, че от тяхното начало насам, Ислямска държава допълнително укрепна и разшири контролираните от нея зони в Сирия и Ирак, а единствените, които упражняват реален натиск срещу тях, са кюрдите в двете страни, както и иранският корпус, намиращ се в Ирак със съгласието на правителството в Багдад.

Това също поставя под съмнение твърденията на редица западни и руски анализатори, че между Турция и Запада съществуват сериозни противоречия и, че Анкара следва напълно самостоятелна външна политика. За разлика от тях, други експерти смятат, че става въпрос само за „временни тактически разминавания“, които не поставят под съмнение общите стратегически цели. Действително, Турция отказа да стартира сухопътна операция срещу Ислямска държава, поставяйки като условие за това, коалицията да води борба и срещу Асад, докато поне засега свалянето на сирийския диктатор не е в дневния ред на Вашингтон. Както посочва по този повод в „Джумхуриет“ турската коментаторка Нилгюн Джерахоглу: „На четвъртата година от гражданската война в Сирия, САЩ избраха страната на Асад. На фона на охлаждането на отношенията с Анкара, първо шефът на ЦРУ Джон Бренан, а след това и държавният секретар Джон Кери дадоха зелена светлина на преговорите с Асад“. На свой ред, „Ню Йорк Таймс“ още през януари 2015 коментира, че Вашингтон „тихомълком се отказа от първоначалното си условие, Асад да напусне властта“. Посочвайки, че „без Асад Сирия е обречена да затъне в още по-голям хаос и радикализъм“, вестникът отбелязва, че „заради задънената улица, в която се намира сирийската опозиция, възхода на Ислямска държава и хуманитарната криза в Сирия, САЩ решиха да предпочетат постепенните промени“.

В тази връзка Нилгюн Джерахоглу критикува турския външен министър Мевлют Чавушоглу, защото продължава да настоява, че „няма за какво да говорим с Асад“ и мрачно заключава, че „амбициите на Турция да стане регионална държава са сломени, ние престанахме да изпълняваме ролята на мост между Запада и Изтока, а четиригодишната война в Сирия означава пълен крах на външната ни политика“.

От друга страна обаче, не е ясно, докога ще се запази т.нар. „нов курс на Вашингтон към Дамаск", доколкото сирийският режим продължава да бъде обвиняван във всички възможни грехове от Запада, а според редица експерти, формираната под предлог за борба с Ислямска държава военна групировка, начело със САЩ, в крайна сметка цели именно смяната на Асад.

Във всеки случай, тези разминавания не пречат на САЩ и Турция да координират действията си. Така, на провелото се в края на януари 2015 в Лондон съвещание на участниците в "антиислямистката" коалиция беше взето решение за съвместна подготовка на бойците на "умерената" сирийска опозиция. Обучението на 15 хиляди от тях стартира през пролетта в американските бази в Турция, Йордания и Саудитска Арабия. Макар официално да се твърди, че тези хора ще бъдат използвани в борбата с Ислямска държава, фактът, че се планира да бъдат изпратени в Южна Сирия, докато ислямистите са съсредоточени в северната и източна част на страната, поражда сериозни съмнения, дали това наистина е вярно. Освен това, НАТО продължава да държи в Турция зенитно-ракетните комплекси Patriot, разположени в страната през 2012, когато членовете на Пакта решиха да подкрепят Анкара, изправена през "сирийската заплаха". Тогава, свои поделения в Турция изпратиха САЩ, Германия и Холандия (през януари 2015 холандците бяха заменени от испански военни).

Всичко това дава основание на някои експерти да твърдят, че всъщност между Турция и Запада няма никакво разцепление. Според тях, "неоосманизмът" на сегашните турски управляващи не противоречи на стратегическото партньорство, а тъкмо напротив - се използва от САЩ и НАТО за прокарването на собствените им цели в региона. Що се отнася до периодично отправяните остри декларации на Анкара, че няма да моли ЕС да приеме Турция на всяка цена, това по-скоро се вписва в словесните игри, характерни за Ердоган и обкръжението му. Отправяйки подобни заплахи Анкара обикновено цели да извлече полза за себе си в една или друга посока. Затова тази тактика не бива да се приема прекалено насериозно, още повече, че когато преди почти година Ахмет Давутоглу стана премиер и лидер на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), първото, което направи бе да обяви членството в ЕС за приоритет на турската външна политика.

Бившият турски премиер Реджеп Тийп Ердоган, настоящ президентВпрочем, тези действия преследват и чисто вътрешнополитически цели. Както е известно, насрочените за началото на юни парламентарни избори в Турция са изключително важни за Ердоган и ПСР, тъй като поставената от тях цел да спечелят конституционно мнозинство в парламента, ще им позволи да променят Конституцията, преодолявайки съпротивата на опозицията. Така, страната ще се превърне в президентска република, в която Ердоган (чиито правомощия като държавен глава в момента са силно ограничени) ще получи голяма власт.

За да постигнат пълен контрол над парламента, управляващите реализират серия от шумни показни акции. Така, през декември 2014, точно година след избухването на корупционния скандал, в който се оказаха забъркани редица хора от обкръжението на Ердоган, в страната бяха извършени масови арести на бивши полицейски офицери, опозиционно настроени журналисти и политици. Всички те бяха обвинени (ни повече, ни по-малко!), че са подготвяли държавен преврат, за чиито вдъхновител отново беще нарочен емигриралият в САЩ проповедник Фетхулах Гюлен и неговото движение "Хизмет". Според казионната пропаганда, това движение е оплело в мрежата си цялата страна и се стреми да дискредитира и свали сегашната власт. Фактът, че липсва какъвто и да било документ, потвърждаващ наличието на подобен мащабен заговор, не пречи на Ердоган и проправителствените медии ежедневно да внушават че Турция е в опасност. Под този предлог управляващите се опитват допълнително да втвърдят националното законодателство - така Министерството на вътрешните работи изготви нов проектозакон за вътрешната сигурност, позволяващ на полицията да стреля по протестиращите, ако те са въоръжени с "коктейли Молотов", както и да арестува на улицата всеки, който "застрашава обществената сигурност или частната собственост". Разчита се той да бъде приет след изборите през юни, когато (както вярват в ПСР) влиянието на опозицията ще бъде сведено до минимум.

В този смисъл, скандалните и очевидно разчитащи на силния обществен резонанс декларации от типа на обвиненията срещу ЕС, преследват същата цел - да накарат избирателите да гласуват за ПСР. Затова те не бива с лека ръка да се цитират като доказателство за сериозна промяна в геополитическата ориентация на Турция. Възможно е да става дума за по-голяма самостоятелност, но само в рамките на съюзническите отношения на Анкара със Запада.

Двойнственият характер на турската външна политика

Силни съмнения относно самостоятелната геополитическа роля на Анкара, поражда и нейната политика в Близкия Изток, където в момента Турция се оказва един от елементите на "сунитския блок" (другите са Саудитска Арабия и гравитиращите около нея държави от ССАДПЗ, както и Египет), противопоставящ се на "шиитския", доминиран от Иран и включващ Сирия, Ирак и ливанската "Хизбула". Както е известно, сред основните "бойни полета" на това противопоставяне в момента е Йемен. Така, в региона Анкара се оказва в един блок с Египет, чиито военни преди две години свалиха подкрепяните от нея "Мюсюлмански братя" и дори изгониха турския посланик от Кайро в края на 2013, да не говорим, че според мнозина анализатори въпросният блок тихомълком се подкрепя и от Израел (заради опасенията му от прекаленото усилване на иранското влияние), чиито официални отношения с Турция са меко казано "сложни".

Тоест, би могло да се каже, че външната политика на Анкара до голяма степен има двойнствен характер. От една страна е налице стремеж страната да остане стратегически съюзник на Вашингтон, но от друга тя опитва да печели политически капитал, критикувайки САЩ и сближавайки се с неговите опоненти. Както посочва известният турски дипломат проф Умут Арик, това се обяснява с вкоренилите се в съзнанието на турския елит представи, че "Турция заема централно място в Евразия, като цяло, и в Европа, на Балканите, в Черноморския регион, Кавказ, Източното Средиземноморие и Централна Азия, в частност".

В Анкара очевидно следят много внимателно всичко, което прави Саудитска Арабия. Както посочва анализаторът на Haberturk Йозджан Тикит, "Риад се ангажира в една битка, в която за него има две червени линии. Едната се определя от императивната необходимост да се води борба с антимонархическите движения и тяхната идеология. Става дума за такива радикални организации като Ал Кайда и Ислямска държава, движенията, вдъхновили т.нар. "арабска пролет", "Мюсюлманските братя" и т.н. Оттук и недоверието към народните движения, възникващи в ислямския свят. Риад концентрира усилията за ликвидирането на този тип заплахи, независимо в коя мюсюлманска страна възникват, и за целта е склонен да се ангажира с всякакви международни алианси. Другата червена линия е свързана с Иран. През 2005, тогавашният саудитски крал Абдула нарече тази страна "най-големия враг на Саудитска Арабия" и "змия, чиято глава трябва да бъде отрязана". Има много причини, поради които Иран беше обявен за враг, но най-важната е имперската политика на Техеран, залагаща на шиизма. Риад се опасява, че иранците ще провокират бунт сред шиитското население на Саудитска Арабия. Съществуването на силен Иран е катастрофа за Саудитите. В тази връзка, Риад смята за заплаха и режима на Асад в Сирия, разглеждайки го като близък съюзник на аятоласите. Саудитското ръководство мечтае за превръщането на Сирия в емират, или поне там да управлява някаква военна диктатура, подобна на египетската".

Не е ясно обаче, какво търси Турция в доминирания от Саудитска Арабия "сунитски блок", който може да я вкара в открита конфронтация с Иран, да не говорим, че я прави съюзник на омразния на Ердоган военен режим в Египет и рискува да я превърне в марионетка на сложните стратегически игри на Израел в региона. Възможно е присъствието и там, да е свързано с осъзнаването от страна на Вашингтон, че в перспектива турският вектор на американската външна политика ще се окаже по-важен от саудитския. Между другото, Збигнев Бжежински го твърдеше още в края на 90-те години, посочвайки, че Анкара "стабилизира Черноморския регион, контролира достъпа от него към Средиземно море, балансира руското влияние в Кавказ, все още играе ролята на противоотрова на мюсюлманския фундаментализъм и е южния стълб на НАТО".

Оттогава насам значението на Турция за американската външна политика още повече нарасна, включително заради грешките, допуснати от САЩ в Близкия Изток. Както посочва в тази връзка директорът на Института за международни отношения и сигурност в Берлин Фолкер Пертес: "САЩ вече не са държава-хегемон в пълния смисъл на това понятие. Те се превърнаха в регионална държава и фактически "съсед" на Иран, Саудитска Арабия и Сирия". Освен това, Вашингтон е принуден да се съобразява с прогнозата на експертите от Националния съвет по разузнаване, че до 2025 "Големият Близък Изток" може да стане арена на пълномащабна ядрена надпревара с участието не само на Иран, но и на Турция и Саудитска Арабия, които дотогава могат да реализират "собствени военни ядрени програми". А това го принуждава да търси сближаване с Иран, да съхрани Турция като свой стратегически партньор и постепенно да маргинализира Саудитска Арабия, която прогресивно губи досегашното си ключово значение за американската стратегия в региона и в ислямския свят, като цяло. В този смисъл от отговора на въпроса, дали Анкара действително се стреми да се превърне в самостоятелен геополитически играч, или ще се задоволи само с по-голяма автономия в рамките на алианса си със Запада (и най-вече със САЩ), зависи бъдещето на целия Близък Изток, а вероятно и не само неговото.

--------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Повече от девет седмици трябваха на помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите за международния наркотрафик и правоприлагането Дейвид Джонсън, за да намери свободно време и да напише, и изпрати писмо, с което да благодари за проведената на 8 юни среща в София между премиера Бойко Борисов и него! Човек остава с впечатление, че и в администрацията на Обама са направени съкращения а`ла „Дянков” и затова с такова закъснение са успели да напишат въпросното писмо! Дето се казва: американците напуснаха даже Ирак и чак тогава се получи писмо с благодарности за визита от преди 9 седмици и половина...

Преглътнахме, че Белият дом ни прати чиновник между осмата и деветата дупка на кавала за среща с министър-председателя Борисов, сега ще преглътнем и че девет седмици бавиха благодарностите си – явно на новия Голям брат изобщо не му е до България на фона на корейските, иранските, йеменските и афганистанските аватюри, щом за среща с главата на изпълнителната власт в държавата ни пробутаха едва помощник държавен секретар!

Самият Джонсън пък явно не чете достатъчно, защото тогава щеше да е наясно, че в повечето случаи на полицейски акции и арести, съдът пуска задържаните след ден-два поради непредставяне на достатъчно убедителни доказателства.

В писмото си до Борисов помощник държавният секретар Джонсън изразява желанието на правителството на САЩ за задълбочаване на близкото сътрудничество с българското правителство и за съвместна работа по реформата в областта на отнемане на незаконно придобитото имущество, прозрачността и отчетността в съдебната система. Помощник държавният секретар подчертава и ангажимента на САЩ да подпомага България в развиване върховенството на закона и превръщането й в модел за региона.

САЩ имат различна съдебна система, която изобщо не може да бъде сравнявана с българската. Поне така е по все още действащата Конституция.

От друга страна, традициите на САЩ в правораздаването далеч не са толкова блестящи, но затова пък са известни с някои позорни обстоятелства. Да вземем примера с базата в Гуантанамо, изграден и силно охраняван военен затвор, наречен "Лагер за затворници в Гуантанамовия залив". Там доскоро бяха задържани над 400 затворници, заподозрени в тероризъм, военни престъпления и участие в атентатите на 11 септември от 40 държави, но предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен.

Забележете, че казвам заподозрени, а не осъдени с влезли в сила присъди…

През 2006 година САЩ заявиха, че тези затворници не са под защитата на Женевската конвенция за военнопленници от Втората световна война, и по тази причина не попадали под защитата на Женевската конвенция, тъй като не са били считани за военнопленници, а за „вражески бойци“.

САЩ държаха там затворниците без право на следствие, затворените в Гуантанамо единствено по подозрение в тероризъм, така и не получиха в годините на престоя си съдебен процес и издадени, и влезли в сила присъди – т. е. държаха ги незаконно в нарушение на правата им!

На задържаните бе отказана правна помощ от страна на Щатите, a разпитите се осъществяваха чрез спорни методи - физическо насилие, забрана за сън, излагане на силен шум, задържане под вода, и то в продължение на месеци и дори години. По данни на американския вестник "Ню Йорк таймс" от ноември 2007 г.

официално обвинение е било повдигнато само срещу 10 задържани от затвора в Гуантанамо, а осъден е бил един австралийски гражданин.

Част от затворниците от Гуантанамо бяха предложени на различни държави, които пък от прекалена криворазбрана демокрация ги оставиха на свобода, докато техните „събратя” по съдба бяха въдворени при строг режим, в строго охраняваната Изправителна база „Томсън”?

Факт е, че не всички държави взеха затворници от Гуантанамо – например Норвегия, страна-учредителка на НАТО обяви, че няма да взема затворници от строго охранявания затвор в кубинската провинция.

Запитан след закритото заседание на Комисията за външна политика, защо страната ни трябва да решава вътрешнополитически проблем на друга държава Цветанов поясни, че „не трябва да разрушаваме стратегическото си партньорство с Вашингтон” и каза на народните представители: „Приемете го като знак на солидарност”.

Добре е да се произнасят фрази като „стратегическо партньорство”, но още по-добре е произнасящият ги да е наясно със смисъла им... Все пак в България има и хора, със средна до висока интелигентност и те са наясно, че „стратегическо партньорство” не означава да разрешават вътрешнополитически проблеми на една държавата като САЩ и то в случаи, когато иде реч за държани с години и измъчвани хора в строго охраняван затвор, без присъди!

„Приемете го като отговорност на българското правителство” – уточни Цветанов.

„Знак на солидарност”, „отговорност на българското правителство” – нима Норвегия не желае да бъде солидарна с Вашингтон и още по-малко от нас държи да бъде „отговорна” в случая с вземането на арестанти от Гуантанамо?

Припомних случая „Гуантанамо”, защото точно виновната за незаконно задържане на граждани в строго охраняван затвор днес, чрез някакъв третораряден чиновник от администрацията си ни предлага Щатите да ни помогнат за оправяне на съдебната система.

Вече чухме, че официален Вашингтон настоява да имаме и специален съд, за да не излизат при липса на доказателства арестуването при акциите на министър Цветанов с мерки за неотклонение „подписка” и под гаранция…

Сега какво ще извадят от ръкава стратезите от Белия дом? Лагер открит тип за задържани в специализирани полицейски акции, може би? Или въдворяване без присъди и без право на съд, нарочени за виновни бандити!

Хайде всеки да си гледа собствената съдебна система, а България като страна-членка на Европейския съюз да търси съвети от Европа, а не от САЩ, ако на вътрешния министър не му излизат сметките в борбата с организираната престъпност!

Що не пробват в Щатите министър да нарочва съдиите за „свързани с бандитите” и тогава да гледат какво ще се случи?

Същото може да се изпита и в Стария континент – вътрешен министър на Франция или Германия да нарочва и обижда съдии, защото не му играят по свирката? Дали този министър ще си остане дълго на поста?

 
Жените в Саудитска Арабия са забулениНалага се администрацията на Обама да избере един по-трезв подход към непрекъснато увеличаващата се тълпа от американски съюзници и квазисъюзници. За Вашингтон е дошло време да изпрати прощални писма до поне половин дузина "съюзнически" столици. С кого следва да започне е труден въпрос, предвид големият брой недостойни и недобросъвестни "приятели" на Америка.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1758-klubat-na-razbitite-sartsa-shestima-sayuznitsi-s-koito-sasht-tryabva-da-skasat

Много често се оказва трудно да се прекъснат дори и зле развиващите се отношения. Добрите времена могат да отминат и една изглеждала някога перспективна връзка да деградира, но хората просто да не искат да признаят, че е време да се разделят.

Държавите, особено САЩ, се сблъскват със същите проблеми. В течение на десетилетия Вашингтон си подбираше съюзници по същия начин, по който мнозина днес събират приятели във Фейсбук. Смята се, че независимо от променилите се обстоятелства Америка на практика никога не бива да изоставя съюзниците си. Парадоксално е също, че колкото по-малко актуална изглежда една връзка, толкова по-настойчиви стават американските чиновници в усилията си "да разширяват и укрепват" отношенията (и ангажиментите на САЩ) с въпросната страна.

Налага се администрацията на Обама да избере един по-трезв подход към непрекъснато увеличаващата се тълпа от американски съюзници и квазисъюзници. За Вашингтон е дошло време да изпрати прощални писма до поне половин дузина "съюзнически" столици. С кого следва да започне е труден въпрос, предвид големият брой недостойни и недобросъвестни "приятели" на Америка.

Саудитска Арабия

Държавният секретар Джон Кери на посещение в Саудитска АрабияАмериканските управляващи много обичат да говорят за споделените ценности, предоставяйки военни гаранции и подписвайки щедри чекове на десетки държави. Никой например не се заблуждава, че Саудитска Арабия е страна, с която Америка има някакви общи ценности или дори интереси, ако не броим търговията с енергоносители и случайно възникналите общи противници, като покойния Осама бин Ладен например.

Това обаче не задължава Вашингтон и Риад да формират алианс, за да могат да си сътрудничат, когато интересите им наистина съвпадат. Несъмнено, саудитците трябва да продават петрола си за да живеят и са склонни да осребряват всеки чек, независимо дали идва от приятели или от врагове. А когато монархията им се окаже застрашена, те със сигурност ще реагират решително, дори жестоко, без да се налага някой отвън да ги стимулира за това.

Ако става дума за ценности, съюзът с Риад е огромен срам за Съединените щати. Саудитска Арабия на практика представлява тоталитарна държава: монархията ограбва собствения си народ, жестоко репресира опозицията, потиска религиозната свобода и дори се опитва да изнася саудитската тирания - например в съседен Бахрейн. Покойният крал Абдула се смяташе за "умерен" и "реформатор", но само в контекста на едно от най-несвободните общества на планетата. Както изглежда обаче, наследникът му крал Салман е склонен да спре, или дори да върне назад процеса, позволил постигането на някакъв минимален прогрес през последните две десетилетия.

Затова е крайно време да изпратим на Риад ясно послание, че слагаме край на досегашните си отношения. Двете правителства могат да продължат да си сътрудничат, когато това е уместно и се налага. Следва да бъде сложен край обаче на посещенията на американските президенти, чиято единствена цел да се демонстрира почтително уважение към трона на Саудитите. Да бъдат прекратени интимните приятелски срещи с монарха при отпътуването на държавния ни глава. Американските военни вече не трябва да се разглеждат като евтина лична охрана на семейство Ал-Сауд, готова да действа по заповедите на Риад.

Южна Корея

Спецчастите на южнокорейската армияАко някога е имало алианс, който в резултат от променените обстоятелства да е станал неуместен, това са американските гаранции за сигурността на Република Корея. Двете страни действително споделят някои ценности - поне откакто Сеул най-сетне предприе важни стъпки към демокрацията, независимо от проточилата се подкрепа на Вашингтон за южнокорейските диктатори. В същото време, следва да сме наясно, че обширните културни, икономически и дори семейни връзки между нашите две страни ще продължат да се развиват без оглед на отношенията ни в сферата на сигурността.

Навремето САЩ бяха въвлечени в Корейската война не заради уж присъщото на полуострова стратегическо значение - преди началото на конфликта дори генерал Дъглас Макартър отрича тази територия да представлява някаква геополитическа ценност. Вашингтон по-скоро се чувстваше отговорен да се включи в тази война след като, съвместно със Съветите,  реши да раздели Корейския полуостров и в същото време отказа да въоръжи армията на Южна Корея. Що се отнася до сигурността, американските политици погрешно сметнаха нападението на Северна Корея за предварително обмислена стъпка на съветския диктатор Йосиф Сталин и възможна прелюдия към мащабна съветска инвазия в Европа.

След това американското военно присъствие на полуострова беше необходимо докато Югът не постигна необходимата политическа стабилност, демонстрирайки в същото време впечатляващо икономическо развитие. През 80-те години на миналия век Южна Корея вече далеч изпреварваше Северна в икономически план. В началото на 90-те пък Сеул окончателно прегърна демокрацията, а и съюзниците на Севера от времето на студената война също се промениха, в резултат от което изчезна възможността Русия или Китай да подкрепят евентуална нова севернокорейска агресия. Днес съотношението между Южна и Северна Корея в икономиката е 40:1, а в числеността на населението е 2:1, да не говорим за тоталното технологично превъзходство на Юга и мощната  международна дипломатическа подкрепа, на фона на почти пълната изолация на Севера.

Тезата, че Южна Корея продължава да се нуждае от американските субсидии в сферата на отбраната е също толкова основателна, колкото и евентуална молба на САЩ към Европа да им помогне за да се защитят от Мексико. Истината е, че Югът може да се защити и сам. Някои американци си въобразяват, че Сеул се е присъединил към "големия", доминиран от Вашингтон, алианс за да сдържа Китай, но южнокорейците би трябвало да са се побъркали, ако действително искат да превърнат тази гигантска съседна държава в свой постоянен противник, заемайки страната на САЩ в противоречията помежду им, които при това не ги засягат особено (Тайван, островите Спратли, или архипелагът Сенкаку). Някои други форми на сътрудничество, като обменът на разузнавателна информация например, могат да се окажат по-изгодни за Вашингтон и Сеул, но те следва да се реализират без продължаването на т.нар. "Договор за взаимна отбрана", който само формално има "взаимен характер".

Ирак

САЩ воюваха в Ирак с години и разрушиха древни паметници на културата и една от най-старите цивилизацииВоенната интервенция в Ирак, осъществена при управлението на Буш-младши, беше плод на многобройните илюзии на американския елит, като започнем с тази за наличието на оръжие за масово унищожение у режима в Багдад. Освен това американските управляващи бяха искрено убедени, че иракчаните ще могат да създадат либерална, нерелигиозна демокрация, ще признаят Израел и ще се присъединят към САЩ в техния велик поход към социално и прогресивно бъдеще. Уви, всичко това се оказа продължителен кошмар - поредица от причудливи фантазии, стрували живота на 4500 американци и над 200 000 иракчани.

Класически пример за "резултат, противоположен на очакванията" стана появата на т.нар. Ислямска държава. Сваляйки светския диктатор Саддам Хюсеин, Съединените щати провокираха ожесточена сектантска война. Шиитското мнозинство най-сетне получи политическо господство, но жестокостта му накара изтласканите от властта сунити да потърсят защита и подкрепа от ислямистите. Днес Вашингтон отново воюва на страната на номиналния си съюзник, донесъл страдания както на себе си, така и на мнозина други.

Шансовете, че двете страни някой ден действително ще споделят общи ценности никак не са много. Ирак страда от липсата на демократични традиции, граждански институции и толерантна философия. Това разбира се не означава, че там никой не е заинтересован от изграждането на едно по-либерално общество. Истината обаче е, че обществените отношения в Америка и Ирак продължават фундаментално да се различават и едва ли ще се доближат в обозримо бъдеще.

Впрочем, между двете страни не съществува и кой знае какво съгласие в стратегически план. Отношенията на Багдад с Иран винаги ще бъдат определящи. Шиитското управление надцени силите си и сега е застрашено да загуби страната. Затова отново се обръща за помощ към американците! В същото време, силата, която днес застрашава Ирак и Иран, т.е. Ислямска държава, не представлява кой знае каква опасност за Америка. Затова пък, тесният военен алианс с Багдад ще ангажира САЩ в регионалната религиозна война на страната на радикалните шиити, част от които продължават да убиват иракски сунити. И тук сътрудничеството има смисъл, когато е изгодно за Америка, но когато не е, следва да се спазва определена дистанция. Тоест, не бива да се говори за някакви постоянни съюзнически отношения с Ирак.

Балтийското трио

Eстония, Латвия и Литва съществуват в лошо обкръжение. След като дълго време са били част от Руската империя, а после са погълнати от Съветския съюз след краткото им съществуване като независими държави, те и днес се боят от сянката на Москва. И трите държави настояват за присъствие на части на НАТО - с други думи на американски войски, както и за постоянното "потвърждаване", че Вашингтон е готов да воюва заради тях.

Разширяването на Северноатлантическия алианс за сметка на балтийските държави е добър пример за това, че Вашингтон е забравил, какво всъщност трябва да представлява НАТО. Повечето държави си избират съюзници за да укрепят своята собствена сигурност. След Втората световна война САЩ се опасяваха от разширяването на съветското господство в Евразия и създадоха НАТО като щит, зад който Западна Европа би могла да се заеме със своето възстановяване.

Тази политика работеше - дори прекалено добре, защото европейските членове на пакта предпочитаха да запазят изгубилата смисъл зависимост от Америка дори и след като се възстановиха и осъществиха мощен скок в икономическото си развитие. Независимо че все още съществуваха известни проблеми в сферата на сигурността, те можеха да бъдат решени от европейците или посредством формирането на континентален алианс, като приемник на НАТО, или от една нова НАТО, оглавена и формирана от самите европейци. Включването на балтийските постсъветски държави в пакта беше ярък пример за присъединяването на страни, представляващи своеобразна "черна дупка" в сферата на сигурността, т.е. слаби държави с минимална военна мощ, но с потенциално конфликтни отношения с Русия.

Днес единствено Естония изпълнява препоръката на НАТО да изразходва 2% от своя БВП за нуждите на отбраната, което, само по себе си, е нищожно ниско равнище за една страна, която непрекъснато тръби, че може да бъде нападната от могъщия си съсед. Латвия и Литва изразходват за целта наполовина по-малко средства, макар да обещават в крайна сметка да постигнат същия показател. Балтийците обаче не се притесняват от това, защото - както вярват те - въпреки ангажиментите си по целия свят, Америка ще бъде така добра да разположи свои военни части по техните граници и ще ги защити.

Вероятно не би било реално да искаме балтийските държави да бъдат "извадени" от НАТО, но истинският проблем за Америка е самата НАТО, а не отделните нейни членове. Затова Вашингтон би трябвало да напусне алианса, заменяйки го с набор от по-ограничени споразумения за военно сътрудничество с ЕС и с европейските държави, разполагащи с най-мощни въоръжени сили и значителни военни бази. Няма нужда да напомням, че Естония, Латвия и Литва не влизат в този списък.

Филипините

Филипините - диктатура, корупция, псевдодемокрацияОтношенията на Америка с тази полупропаднала държава имат дълга и трагична история. Първоначално САЩ я окупират в рамките на имперската експанзия, предприета в края на ХІХ век от президента Маккинли, чиято крайна цел е Китай и която Тихият океан превръща в перманентна - както надуто твърди сенатор Албърт Бевъридж, един от апологетите на ранния американски империализъм. След това на американците се налага да смажат активното движение за независимост, насочено първоначално срещу колониална Испания. В хода на този ранен пример за "налагане на демокрацията" загиват около 200 хиляди филипинци.

След като в крайна сметка наистина става независима, по време на Втората световна война страната е окупирана от Япония. След освобождението си, Филипините преминават през диктатура, корупция и некомпетентна демокрация, както и през най-различни и причудливи комбинации между тези модели, при някои от които например, вицепрезидентът разполага с повече военни пълномощия от държавния глава. Продължителните метежи, организирани от радикалните местни ислямистки групировки, подкопават и малкото стабилност, с която може да се похвали тази страна.

Армията на Манила е отражение на тези порочни основи. Така, един от филипинските министри на отбраната се оплаква от военния флот, който не може да плува, и от военновъздушните сили, които не могат да се вдигнат във въздуха. Флагманът на днешният филипински флот е бракуван американски кораб. Но въпреки това, Филипините упорито се забъркват в спорове с Китай заради рифа Скарборо (част от архипелага Спратли) и други райони на Южнокитайско море.

По-точно обаче е да се каже, че Манила би искала тези спорове да бъдат решени в нейна полза от САЩ. Двайсет години след затварянето на американските бази и извеждането на американските части от страната, през миналата 2014 Филипините сключиха нов договор за статута на въоръжените сили, позволяващ временното дислоциране на американски части на тяхна територия, с все по-очевидното желание да ангажират приятелски настроената свръхдържава в локалните морски спорове, които не представляват никакъв интерес за Вашингтон. САЩ биха предпочели тези спорове да бъдат решени с мирни средства и нямат никакви причини да се намесват в конфронтацията между една страна, която не е склонна да направи нищо сериозно сама, и една възходяща велика сила, която има изключително амбициозни планове. Ето защо Манила също е в списъка на американските съюзници, които би трябвало да получат от президента Обама послание, че вече не трябва да разчитат за всичко на САЩ.

Украйна

Провокираната от САЩ гражданска война превърна градовете в руиниЧисто технически, Киев не е съюзник на САЩ, макар че това не си личи по начина, по който американската администрация се отнася към Украйна и най-вече, как добре познатата група от неконсерватори и хипернационалисти би искала да се отнасяме към тази страна. Нито пък по това, как сегашното правителство в Киев би искало Америка да се отнася към него.

Украйна е обременена с много проблеми, дължащи се на нейната история и география. Тя дълго време е част от Руската империя и Съветския съюз, с кратки промеждутъци на частична независимост, но никога не е била важна за САЩ. Макар че по време на студената война Вашингтон беше включил Украйна в списъка на "поробените нации", нито един американски стратег, никога не е твърдял, че контролът на Москва над тази територия е сериозен проблем за САЩ, да не говорим, че засяга жизнените им интереси. Така беше и, когато преди четвърт век Киев най-сетне се освободи от руската опека. През 1994, след като Украйна ликвидира запасите си от ядрено оръжие, САЩ подписаха т.нар. Меморандум от Будапеща, но той съдържаше само банални ангажименти, като например обещанието да бъде сезирана ООН, ако друга държава заплаши, че може да използва ядрено оръжие срещу Киев. Намесата на Вашингтон през 2004 и 2005 помогна за идването на власт на Виктор Юшченко, но той се оказа непредсказуем, некомпетентен, и без всякаква връзка със собствения си народ. Идването на власт на сегашната администрация, в резултат от миналогодишния пуч, неочаквано доведе до обратните резултати (оказали се още по-катастрофални както за Америка, така и Украйна), провокирайки присъединяването на Крим към Русия и бунта на сепаратистите в Донбас.

Макар да е разбираемо, защо украинците - както и балтийските народи - искат Америка да им изпрати бронетанкови части, Вашингтон няма никакви причини да го прави. Тази борба е трагична, но сложна, защото в нея се смесват гражданската война и чуждата намеса. Истината обаче е, че Украйна е безполезна за американската сигурност и определено не е достатъчно значима за да оправдае конфронтацията с нейния ядрен съсед. Украйна винаги ще е от много по-голямо значение за Русия, която ще плати много по-висока цена и ще поеме много по-висок риск за да надделее в битката за нея.

Затова САЩ следва ясно да дадат да се разбере, че Киев никога няма да бъде част от НАТО и в Украйна никога няма да бъдат разположени американски военни части. Вашингтон не бива да доставя оръжие на тази страна. Икономическите, културни и хуманитарни интереси на Америка в Украйна са реални, но ограничени. Както и да се развият двустранните отношения в бъдеще, не може да става и дума те да формират някакъв алианс.

Откакто САЩ възприеха тезата, че са най-важната световна сила, винаги им е било трудно да казват "не". Без значение, за какво и кого точно ставаше въпрос, но когато Албания, Румъния, Черна гора, Грузия и още много други държави се обръщаха с някаква молба към нея, Америка винаги казваше "да". Помощ - да. Оръжие - да. Бази - да. Премахване на реални или въображаеми заплахи - да. Алианси - да.

Вече не достатъчно да се научим да казваме "не". САЩ трябва да започнат да пресичат решително претенциите на многобройните кандидати да бъдат "осиновени" и издържани от нас. В края на краищата, ползвателите на Фейсбук изтриват от списъка на приятелите си хората, с които са се скарали, или които им създават ненужни проблеми. По същия начин, Вашингтон следва да се откаже от фалшивите си съюзници. Това би укрепило в много по-голяма степен американската сигурност, отколкото поемането на нови ангажименти и гаранции към всевъзможни слаби и незначителни държави.

------------------------------------------------------------------------

* Авторът е старши сътрудник в Института Катон във Вашингтон, анализатор на National Interest. В края на  2013 той гостува в България, където участва в организираната от Българското геополитическо дружество и списание "Геополитика" международна конференция "Геополитиката на опиума: Афганистанският наркотрафик и борбата с него след 2014"

 

Западните държави членки на Европейския съюз вече не са толкова единни във верността си към САЩ и следването на нейните заповеди

Наемници от чужди държави в УкрайнаАмериканският президент Барак Обама предприе най-сложния и дълъг път да сваля руския президент Владимир Путин. Освен това Обама реши да приключи със стабилността на еврото и да го срине. Това бяха европейските задачи на Обама, с които той реши с един хаос да улучи поне една торба зайци: да получи най сетне стратегическа територия под носа на Русия, да дестабилизира Русия, да използва НАТО и европейските държави, за да му свършат работата, да прекъсне снабдяването на Европа с руски газ.

Дали тази авантюристична стратегия на официален Вашингтон ще заздрави позициите на Обама, или ще го срине преди края на мандата – това сме на път да научим.

Площадът на Майдана, след стрелбите на снайперисти и палежитеЗащо трябваше да мине цяла година, за да чуем признанието от Барак Обама: ние бяхме посредници при смяната на властта в Украйна? Американският президент открито призна в интервю за телевизия CNN ролята на САЩ в държавния преврат, станал в Украйна през февруари 2014 година. Кратко и ясно.

В същото интервю, цитирано в радио Гласът на Русия, Обама каза, че реалният военен конфликт между САЩ и Русия няма да бъде мъдро решение, но заплаши с „предприемане на военни мерки за защита на съюзниците“.

И действително, докато в Минск вървяха часове наред трудни преговори между Русия, Германия, Франция и украинския президент Порошенко, в Щатите приеха законно отпускане на 1 млрд долара за оръжие на Украйна.

Според американския президент, Вашингтон „се занимава с укрепване по границата с Русия на онези страни, които влизат в състава на НАТО“. Обама разказа в интервюто за по-нататъшните планове на Белия дом: „Ще се придържаме към този курс – засилване на натиска върху Русия и укрепване на Украйна“.

Военният експерт и бивш шеф на израелската секретна служба Яков КедмиВоенният експерт и бивш шеф на израелската секретна служба Яков Кедми, в интервю за Russia Today, коментира заявлението на Барак Обама. Той изтъкна, че Вашингтон повече не се притеснява в изразяването на своите намерения и опитите за смяна на едни или други неугодни власти по целия свят. „През последно време те абсолютно спокойно говорят и го вършат почти открито“ – каза Кедми.

Що се отнася до Украйна, според Кедми, смяната на властта там не бе самоцел. Целта беше да се отслаби Русия, смятана от САЩ за една от заплахите за своята световна хегемония:

- Китай и Русия за тях са сериозна опасност, защото не дават да съществуват тяхната бъдеща военно-политическа и икономическа хегемония. И затова те целят да избият това най-слабо, според тях, звено – т.е. Русия.

В същото време, докато Долната камара на Конгреса на САЩ представи законопроект за 1 милиард долара военна помощ за Киев, Вашингтон заплаши Москва с нови санкции, ако не спре да подкрепя сепаратистите в Източна Украйна?!

Капитолия въ ВашингтонДокато Обама се опитва всячески да дестабилизира Европа чрез военния конфликт в Украйна, за пръв път от 1921 година насам Съветът за външни отношения на САЩ (Council on Foreign Relations) поиска официално от американския президент да уволни съветниците си и да му бъдат назначени служебни - по равен брой от двете водещи партии, за да бъде поправен хаосът, който Обама сътвори на международната арена и да бъдат предотвратени още усложнения до края на мандатът му...

Тиери МейсанС просто око се вижда, че кризата, обхванала американският държавен апарат директно застрашава оцеляването на Империята като световен лидер. Това вече не е просто единично мнение на експерти и анализатори като Тиери Мейсан, това е тема, разтърсваща най-високите етажи в американската власт.

Стигна се до момент, в който почетния президент на Съвета за външни отношения поиска официално оставките на главните съветници в администрацията на Барак Обама. Този път сблъсъкът е отвъд обичайния: „републиканци срещу демократи", не само републиканците критикуват Барак Обама, съюзници на САЩ, анализатори и експерти недоумяват как е възможно настоящия американски президент да сътвори толкова хаос, действайки неориентирано и без ясна визия на места като Сирия и в Украйна...

Тиери Мейсан е френски интелектуалец, основател на независимото издание „Voltaire Net“, автор на няколко книги и колумнист във френски, английски и руски ежедневници, публикува в сайта alterinformation.wordpress.com следните свои наблюдения:

„Залогът е ясен – хегемонията на САЩ и НАТО.

От няколко месеца насам наблюдавам с особен интерес странната тенденция: Вашингтон няма конкретна външна политика. Има две фракции, които си опонират и успоредно прокарват своите си политики във външните дела на Съединените щати.

Войници на САЩ на позицияТова е най-очевидно по отношение на Сирия, където Белия дом първоначално организира Даеш с цел провеждането на етническото прочистване в Ирак, след това оглави международна коалиция срещу терористичната организация, а в същото време, без дори да се опитват да го скрият, ЦРУ продължават да ги подкрепят. Това противоречие се появи и в официален Париж и неговите служби, прехвърляйки се от САЩ към някои от съюзниците им.

Чък Хейгъл, министър на отбранатаКогато Чък Хейгъл поиска писмен отговор вярно ли е това той не просто не получи такъв, той беше уволнен.

Хаосът скоро се разпространи и в НАТО, алиансът някога създаден да се противопоставя на СССР и продължил съществуването си с единствената цел да воюва срещу днешна Русия, когато турския президент Реджеп Таип Ердоган и руския Владимир Владимирович Путин подписаха големи икономически споразумения.

Почетния президент на Съвета за външни отношения Лесли Гелб наруши мълчанието. Той заяви, че „администрацията на Обама е лишена от елементарни инстинкти, нужни за адекватна преценка относно въпросите, касаещи националната сигурност на САЩ.“

стигайки по-далеч в искането си

„Барак Обама да уволни старши съветниците си и да назначи нови.“

За по-наблюдателните и запознати това е тънък момент. От създаването си през 1921 година Съвета за външни отношения на САЩ не е поемал подобна остра позиция. Но сега това се случва, защото всички виждат, че с безхаберната си външна политика администрацията на Барак Обама води САЩ към пълен провал.

Защо не става дума за „републиканци срещу демократи“?

Единственото мъдро решение е на американския президент спешно да се предостави помощ, за да се избегнат допълнителните провали и усложнения до края на мандатът му. Лесли Гелб предлага нещо много умно – новите съветници на Барак Обама да са по четирима демократи и четирима републиканци.

От демократите – Томаск Пикеринг (бивш посланик на САЩ в ООН), Уинстон Лорд (бивши асистент на Хенри Кисинджър), Франк Уиснър (неофициален шеф на ЦРУ и доведен баща на Николас Саркози) и Мишел Флориноу (президент на Център за нова американска сигурност).

От републиканците – Робърт Зоелик (бивш директор на Световна банка), Ричарт Армитаж (бивш асистент на Колин Пауъл), Робърт Кирмит (евентуален следващ директор на Световна банка) и Ричърд Бърт (бивш преговарящ по договора за намаляване на ядрените оръжия между САЩ и СССР).

И най-важното. От Съвета за външни отношения предлагат „четиримата мъдреци“ да съставят съвсем нова стратегия и да се опитат да поправят сътворения от Обама хаос във външната политика на САЩ.

„Четиримата мъдреци“, разбира се са: Збигнев Бжежински, Джеймс Бейкър, Брент Скоуфорт и Хенри Кисинджър.

Очевидно е, че мнозина нямат търпение Барак Обама най-накрая да си отиде.

Така мечтите на американския президент за втори мандат полека-лека се изпаряват. Разбира се, в повечето български медии катаклизмите във Вашингтон останаха извън интереса им. Съобщено бе мимоходом и без обяснения за уволнението на Чък Хейгъл и толкова.

От месеци наред в телевизии и печатни издания надделява русофобската интерпретация на събитията в Украйна.

Дебалцево, разположението на силитеСайтът alterinformation.wordpress.com пусна статия, според която 25% от личния състав (около 2,200 души) на украинската армия, която бе обкръжена в Дебалцево се е състоял от военнослужещи от държави-членки на НАТО и чуждестранни наемници.

Темата с факти участваше в предавания на телевизия Алфа и това явно е станало повод да се поиска спирането й от властимащите.

Сайтът alterinformation.wordpress.com се позовава на The Strategic Culture Foundation, където бяха обяснени совалките на Кери в Украйна, и пътуванията на Меркел и Оланд до Киев.

Държавният секретар Джон Кери и украинският президент Петро Порошенко„Първо Джон Кери пристигна в Киев, предлагайки летална военна помощ на Петро Порошенко, знаейки, че ако падне Дебалцево сепаратистите ще консолидират контрола си върху Източна Украйна и ще обтегнат западния фронт на бойните действия още по-застрашително – по направление Днепропетровск” - отбеляза alterinformation.wordpress.com.

Превземането на ДебалцевоТози пореден провал на украинската армия е причината, поради която западните лидери занервничиха и започнаха дипломатическите совалки. Затова и Киев прие набързо в град Дебалцево да се отворят два хуманитарни коридора, по които мирното население да бъде евакуирано. Вместо да помагат на мирното население да се евакуира обаче Киев беше ангажиран с извозването в Дебалцево на боеприпаси и военнослужещи на украинската армия и НАТО. Всичко това се случи в периода 6-7 Февруари.

Все по-напредващите на запад сепаратисти и скандалът, който щеше да избухне, ако бъде разкрит броя на военнослужещите на НАТО и чуждите наемници, биещи се срещу тях, принудиха френския президент Франсоа Оланд и немския канцлер Ангела Меркел да посетят Киев в деня, в който на визита беше американския държавен секретар Джон Кери, а на другия ден да кацнат в Москва и да предложат на Владимир Путин ново мирно споразумение за приключване на войната в Украйна. Те предложиха на самопровъзгласените Донецка и Луганска народни републики да бъде предоставена по-широка автономия в рамките на украинската държава, а сепаратистите да запазят териториите, които се намират под техен контрол до момента.

Вицепрезидентът Джо БайдънЗа нещастие немския и френския лидер не можаха да се договорят окончателно с руския президент. Те просто нямаха достатъчно време. Още на 7 Февруари по заповед на вицепрезидентът на САЩ, Джо Байдън ВСУ спешно предприеха ново контранастъпление  с една единствена цел – да отблокират жп.прелеза на Дебалцево и заклещените бойци на НАТО в града. Затова не трябва да ни очудва, че на 9 Февруари Върховната рада на Украйна официално поиска от САЩ да им бъде доставено оръжие, а мирният план на Оланд и Меркел едва ли ще се случи.

Чуждестранни наемници се бият на страната на украинската армия още от 2014 година. През месец март на изминалата година стана ясно, че поне 300 наемници от частната армия на САЩ (финансирана от Държавния департамент), прочула се злощастно в Ирак и Афганистан – „Блекуотър“ са изпратени в Донецк.

Колкото до изпращането на оръжие,

германският канцлер Ангела Меркел заяви във вторник, че нейното правителство не подкрепя въоръжаването на Украйна със „смъртоносни, летални оръжия“ в борбата срещу сепаратистите.

Военният коментатор Александър Голц изрази мнение пред руското издание „Независимая газета“, че Украйна няма да може да използва оръжията, от които се нуждае, без хиляди американски инструктори.

„Можете да си представите реакцията на Русия, в чиито очи това ще представлява разполагане на НАТО по нашите граници“, написа той.

„Доставките на оръжия за Киев ще се превърне в катализатор за най-лошото развитие на събитията – Украйна ще бъде разрушена при разорителна война в Европа, която САЩ ще помогнат да бъде разпалена, съобщава американското издание The American Conservative. Градейки своята външна политика, САЩ не трябва да мислят като „свръхдържава“, а като нормална държава, посочва изданието

Какво още се крие от българските граждани

Товарният кораб „Yasar Abi“От Бургас към украинското пристанище „Октябрск“ в гр. Николаев под Панамски флаг тръгна Товарният кораб „Yasar Abi“.

Пристанище „Октябрск“ е специализиран порт за транзит на въоръжение и боеприпаси.

В кораба е натоварен смъртоносен товар – 680 тона различни боеприпаси от НАТО-вски страни. Практически Киев не разполага в момента със свои боеприпаси.

На 3 януари т.г. „Yasar Abi“ е посетил грузинския порт Поти, където се намира военно-морската база на Грузия, а от 20 януари 2015 година се товареше на док в Бургас.

В момента пълният с боеприпаси кораб бърза на помощ на разбитата украинска армия, за да може тя да продължи да унищожава своето собствено население.

„САЩ превръщат Украйна в европейски „Афганистан“,

Патрик Бюкенъннаписа Патрик Бюкенън в в American Conservative, съветник на двама американски президенти – Рейгън и Никсън и кандидат за президент на САЩ от Републиканската партия.

Бюкенън задава въпроса: „Как в такъв случай следва да реагираме ние, американците? Да изпратим свои инструктори и да се сражаваме на страната на украинското правителство, докато въоръженото противопоставяне се изостря, а броят на убитите и ранените нараства непрекъснато? А може би трябва да изпратим военните си кораби в Черно море? Мислим ли за последиците, след като навремето не помислихме, какво ще се случи, когато решихме да свалим Саддам Хюсеин, Кадафи и Мубарак?

Америка никога не е имала жизнено важни интереси в Крим или Донбас заради които си струва да се забърква във въоръжен конфликт с Русия. Освен това, нямаме възможност за пряка военна намеса и изтласкване на руската армия без съответната подготовка за по-сериозно военно противопоставяне и възможните разрушения в Украйна.

Какво биха си помислили Айзенхауер, Кенеди, Никсън или Рейгън за американския президент, който рискува да влезе във въоръжен конфликт с ядрената свръхдържава Русия заради две области в Югоизточна Украйна, управлявани от Москва още от времето на Екатерина II?

Всичко, което се случва днес в Украйна, е трагедия и катастрофа. И ние също сме виновни, че подкрепихме държавия преврат на киевския Майдан, в резултат от който беше свалено законно избраното проруско правителство на тази страна.

Съществува обаче опасност от още по-страшна катастрофа, ако позволим да бъдем пряко въвлечени в украинската гражданска война. На първо място, изглежда почти сигурно, че ако не ние самите, то нашите съюзници са обречени на поражение. На второ място, ако изтласкаме Русия от Европа и я отдалечим още повече от Запада, няма да и оставим никакъв друг избор, освен да задълбочава отношенията си с намиращия се във възход Китай.

Другата линия за дестабилизация на еврото и Русия бе петролът.

Барак Обама се срещна с новия крал на Саудитска Арабия Салман бин Абдулазиз ас СаудБарак Обама се срещна с новия крал на Саудитска Арабия Салман бин Абдулазиз ас Сауд. Кралят е уверил президента на САЩ, че Саудитска Арабия няма да промени позицията си на световния енергиен пазар. След тази среща и уверенията, че страната му ще запази същите обеми на производство, световните цени на петрола се понижиха.

Няколко дни по-късно Саудитска Арабия опита да притисне руския президент Владимир Путин да оттегли подкрепата си за сирийския президент Башар Асад, ползвайки доминиращата си позиция на световния пазар на петрол и пораженията, които понася руското управление от ниските цени на суровината, написа New York Times, позовавайки се на дипломатически и разузнавателни източници.

Съкращаване на добива на петрол и съответно по-високи цени на световния пазар е било предложението на Саудитска Арабия. Путин от своя страна нееднократно демонстрира, че предпочита Русия да понесе икономически загуби, отколкото да промени външнополитическия си курс.

Русия е сред най-големите поддръжници на Сирия, като години наред продава въоръжение на Дамаск за борба с ислямистките групировки в страната, предоставя и обучение, резервни части и поддръжка. Саудитска Арабия от своя страна е де факто лидерът на пералния картел ОПЕК и има най-голямо влияние върху цените. Отказът на Рияд да намали добива си е сред основните причини за задържането на петрола под 60 долара за барел. След посещение на саудитския външен министър Сауд ал-Файсал в Кремъл през ноември 2014 година, руският му колега Сергей Лавров отхвърли възможността цената на петрола да се определя чрез политически натиск и заяви, че тя трябва да зависи от търсенето и предлагането.

САЩ също търпи загуби и се наложи да се откаже от много от находищата на шистов газ при сегашните ниски цени.

Русия в момента страда от липса на средства, а и се намира в дипломатическа изолация заради санкциите, последвали анексирането на Крим и намесата в Източна Украйна, но въпреки това Путин остава сред важните играчи в Близкия изток. Мнозина експерти са на мнение, че Путин засега не е готов да оттегли подкрепата си за Асад.

Самият Асад засега също няма намерения да напуска поста си, а дори и това да се случи, той ще продължава да се радва на подкрепата на Иран. Помощта на Техеран е сред основните фактори, които позволяват на Асад да се задържи на власт дори и след години борба срещу ислямистките групи в страната.

Германският канцлер Ангела Меркел при американския президент Барак ОбамаПреди преговорите на „нормандската четворка” в Минск, германският канцлер Ангела Меркел отпътува за Вашингтон, където разговаря с американския президент Барак Обама.

Телефонен разговор е имало и на Петро Порошенко с Барак Обама след подписване на минските споразумения.

Дали след подписването на Споразуменията Минск 2 лидерите на Германия и Франция ще започнат да осъзнават, че са употребени в плановете на САЩ срещу Русия.

Дано скоро се осъзнае и версията, че официален Вашингтон се опитва да дестабилизира еврото, за да вдигне долара и го стабилизира. Остава в Брюксел да прозрат, че играят чужда игра в Украйна с цел укрепване на НАТО и рухването на Русия. Русия не е Сърбия, която бе притисната да отстъпи Косово, зад нея са Китай, Индия,Иран, Турция, природните ресурси, ядрените оръжия.

Цената за тази американска авантюра плаща Европа, еврото ще пада, дестабилизирано, докато в официален Киев слушат и се водят по акъла на Белия дом.

Ако това е новото разбиране за евроатлантически ценности –след дължи години война в сърцето на най-стария континент и стотици хиляди жертви, разрушения, НАТО ще спечели, САЩ ще спечелят, Обама ще се стабилизира, а тук в Европа една дългогодишна скъпоплатена пропаганда, и манипулации ще тласнат ЕС към неговия безславен край.

И още нещо: от Косово е тръгнало масово изселване на албанци. Над 100 000 албанци са се изселили от Косово, предаде македонското електронно издание МКД. Според изданието властите в Прищина вече започнали да прилагат мерките за спиране на масовото изселване на албанците от Косово през Унгария към страни от ЕС.

ЕС изрази загриженост заради увеличаващият се брой на граждани на Косово, които нелегално влизат на територията на Съюза, предаде македонското електронно издание Република. Според последните информации през последните два месеца от Косово са заминали над 50 000 души. Ситуацията е особено тревожна за Унгария, Германия, Франция и Австрия, където отиват повечето емигранти от Косово. Информациите от ЕС говорели, че от Косово влизали повече нелегални емигранти, отколкото от Сирия и Афганистан заедно.

Маделин Олбрайт много си хареса Хашим Тачи и това реши съдбата на КосовоНали Мадлин Олбрайт твърдеше, че въпросното Косово е стабилна държава, тогава защо албанците го напускат масово? Не напускат сърби. То не са останали и кой знае колко сърби в Косово...

Косово бе създадена без референдум, без желанието на местното население, като изкуствена държава и в нарушение на международното право. Целта беше САЩ и НАТО да ударят Сърбия, като я раздробят.

Никой не разследва престъпленията на АОК, никой не разследва трафика на човешки органи от Косово, въпреки, че данни за това имаше в изобилие. Важното бе проамериканската държава да бъде оставена на спокойствие – тогава защо днес албанското население я напуска? Явно нещо в американската геополитическа „архитектура” на Балканите се оказа погрешно. Но зад това „погрешно” стоят десетки хиляди жертви, разрушения разбити семейства трагедии – никой не търси отговорност от една Велика сила. Тя по презумпция е права и непогрешима.

Горните редове са една моя версия. Времето ще покаже дали съм била права. И все пак, ако всичко дотук води към моята версия – съгласете се, че това е най-сложния път за Барак Обама да свали Владимир Путин и стабилизира долара, защото къде остават в тази схема Брюксел и еврото?!

 

Най-опасните лидери на „Ислямска държава” са скандинавци

На 17.04.2015 г. шведският в. „Експресен“ публикува интервю със сирийския президент Башар Асад. Интервюто, дадено на близкоизточния кореспондент на изданието, Касем Хамеде, в двореца Ал-Рауда в Дамаск, бе излъчено и от няколко световни медии като Ройтерс и Раша тудей.

В него Башар Асад изтъква ролята на американските сателити Турция, Катар и Саудитска Арабия в създаването и покровителството на ислямистката интервенция в Сирия, която западните медии наричат „гражданска война“.

Представяме ви резюме на интервюто, публикувано във в. Атака.

Сирийският президент Башар Асад по време на интервюто

По отношение на опасността от тероризма в лицето на организацията „Ислямска държава” и „Фронта ан-Нусра” Президентът Башар ал-Асад заяви, че тероризмът винаги представлява опасност – във всяко време, на всяко място и във всяка ситуация. Той е дълъг процес, започнал преди години, още преди началото на кризата в Сирия. Тероризмът представлява заплаха, защото той не знае граници и ограничения и може да удари на всяко място. Тероризмът не е нито местен, нито регионален, а световен проблем. Поради тази причина казваме, че тероризмът винаги е опасен. В случая със Сирия заплахата от тероризма идва от това, че той се ползва с политически чадър, осигуряван от много държави, лидери и отговорни лица най-вече от Запада. Голям брой от тези отговорни лица не видяха реалната действителност в началото. А сега нещата са още по-опасни заради отсъствието на международното право и липсата на ефективна международна организация, която да осигури защита на една държава от друга държава, използваща терористите като агенти с цел да унищожи чрез тях държавата-мишена. Именно това се случва в Сирия. „Да, тероризмът е опасен, но той е и обратим. Значи не е късно да се справим с него. Той ще става все по-опасен, защото с времето терористите ще индоктринират сърцата и умовете на хората“, казва сирийският президент.

На въпроса дали Турция, Катар и Саудитска Арабия са променили своята политика по отношение на Сирия четири години след началото на войната, президентът Ал-Асад отговори, че тези държави не са независими, поради това нямат своя собствена политика. Понякога тяхното поведение е тесногръдо, отмъстително или основаващо се на омразата, както се държат и други, например САЩ. Поради това не може да се каже, че трите мюсюлмански държави имат своя собствена политика. Те продължават да подкрепят терористите. Това поведение не е свързано с кризата в Сирия, тъй като те подкрепяха терористите и в Афганистан, като поддържаха уахабитската идеология и екстремизма, който напоследък доведе тероризма и в Европа. Те осигуряват тази подкрепа от десетилетия, а сега поддържат същата идеология и същите групировки в Сирия, но под различни наименования.

Запитан защо САЩ подкрепят Саудитска Арабия, макар да знаят, че уахабизмът стои зад събитията от 11 септември, президентът Ал-Асад посочи, че през 80-те години на миналия век САЩ са описвали Ал-Каида и талибаните в Афганистан като „муждахидини“. Така ги описваше и президентът Буш. Но след събитията от 11 септември 2001 г. започнаха да ги наричат терористи. Проблемът със САЩ и някои отговорни лица от Запада се състои в това, че те се опитват да използват тероризма като политически инструмент. В действителност тероризмът е като скорпион – ако му се удаде възможност, ще ухапе.

Що се отнася до опасността от джихадистите от европейски произход и по-специално от шведски произход, които вече се връщат в своите европейски държави президентът Ал-Асад посочи, че на тероризма не може да се гледа като на местен или регионален, а като световен проблем. И допълни, че когато говорим за Швеция като част от Европа или Скандинавия, трябва да се вземе предвид, че най-опасните лидери на „Ислямска държава” са скандинавци. Така че докато тероризмът се развива в различни европейски страни, Швеция не може да е сигурна държава. И докато Средиземноморието и Северна Африка са в състояние на хаос и тероризъм, не може да има сигурност в Европа.

По отношение на най-ефективните начини за справяне с терористите сирийският президент посочи, че

тероризмът не е война, той е преди всичко умствено състояние, култура.

Заради това с тази култура трябва да се справим с идеологически средства, което включва образование и култура. Второ, терористите се възползват от бедните. Трябва да се обърне внимание на бедността, тъй като икономическият ръст и развитието са две много важни неща. Трето, трябва да се справим с политическите проблеми, използвани от терористите за промиване на мозъците на младежите и децата. Трябва да се обърне внимание на отчаянието на младежите, които поискаха да загинат, за да „отидат в рая” и там да живеят по-добър живот.

И накрая, необходимо е да се обменя информация между службите за сигурност.

Войната е последно средство, с което можеш да се защитиш от тероризма. Не можеш да нападнеш тероризма, като му обявиш война. Можеш само да се отбраняваш, ако тероризмът употреби военни средства.

На въпроса относно бъдещето на „Ислямска държава” президентът Асад заяви, че тази терористична организация не намира подкрепа сред сирийското общество, поради което тя няма бъдеще в краткосрочен план. Но в средносрочен план и по-специално когато те успеят да индоктринират умовете и сърцата на младежите и децата, този регион може да има само едно бъдеще, а именно бъдещето на Ал-Каида, „Ислямска държава”, „Ан-Нусра” и Мюсюлмански братя. Така ще изглежда задният двор на Европа. Това е опасно, защото едно правителство може да вземе мерки срещу редица неща, но не можеш да контролираш идеологията, когато е посята в съзнанието. Трудно е да я изкорениш.

 
„Вашингтон премахна независимата отбрана на ЕС още преди 20 години с подписването на Маастрихтския договор. Сега ЕС предлага да се създаде независима от НАТО армия, но Вашингтон само се смее. Нещо повече, Русия все по-силно привлича немската промишленост. По информация на шефа на американската частна разузнавателно-аналитична компания „Стратфор“ Джордж Фридман в продължение на сто години стратегията на САЩ била да се предотврати всякакво сближаване на Русия и Германия.“
Публикация на сайта ГЛАСОВЕ
Фредерик Уилям Енгдал е американски икономист и политолог

- Г-н Енгдал, в своята книга „Столетие на войни“ вие давате интересен анализ на събития от ХХ век. Много ми хареса описанието на кризата от 1973 г., когато нефтът рязко поскъпва.

- Според мен за ръста на цените на нефта са виновни не нефтените шейхове, а САЩ и Великобритания. По-точно англосаксонските банки, нефтените компании и военнопромишленият комплекс. Към 1971 г. златният резерв е по-малко от една четвърт от официалния дълг на САЩ. Това по принцип означава, че ако всички чуждестранни притежатели на долари поискат да се обезпечат със злато, то Вашингтон не би могъл да го направи. Обявявайки на световните притежатели на долари, че техните зелени хартии повече няма да се обменят за злато, президентът Никсън „прекъсна кислорода“ към световната икономика. Световната търговия след 1971 г. стана една арена за спекула с различни валути.

Истинските архитекти на стратегията на Никсън са се намирали във влиятелните търговски банки на Лондонското сити. Сър Зигмунд Варбург, Едмон де Ротшилд, Джоселин Хамбро и др. видели нечувани възможности в отказа на Никсън през лятото на 1971 г. от златния стандарт „Бретън-Уудс“. След август 1971 г. при съветника по национална безопасност Хенри Кисинджър доминиращата политика на САЩ стана контролът, а не развитието на световната икономика. Първостепенна задача на 70-те години стана намаляването на населението в развиващите се страни, а не трансфер на технологии и стратегии за промишления растеж.

Американското министерство на финансите е разработило секретно споразумение с валутната агенция на Саудитска Арабия, официално одобрено през февруари 1975 г. Според него огромните нови саудитски свръхдоходи от продажбата на нефт в значителна степен трябвало да бъдат инвестирани за погасяване на дефицита на правителството на САЩ. В Саудитска Арабия изпратили младия инвестиционен банкер Дейвид Малфорд, който станал главен „съветник по инвестиции“ на Централната банка на Саудитска Арабия, за да направлява саудитските нефтодолари към правилните банки, естествено, в Лондон и Ню Йорк.

Трябва да се обърне особено внимание на това как нефтената криза засегна ФРГ. Икономиката на тази страна се развиваше успешно, ръстът на промишлените показатели изумяваха целия свят. След като от 1971 г. САЩ престанаха да обменят долари за злато, много страни започнаха да предпочитат германските марки.

В резултат на това марката силно се стабилизира по отношение на долара, в САЩ това се възприе като заплаха. Още повече че през 1969 г. постът канцлер се зае от социалдемократа Вили Бранд, който започна да провежда политика на сближаване със СССР както в политически, така и в икономическите области. Именно той през 1970 г. подписа знаменитата сделка „газ - тръби“. И нещо повече, по време на арабо-израелската война през 1973 г. Вили Бранд обяви, че ФРГ ще спазва неутралитет, и забрани американците да използват базите си в Германия за доставка на оръжие за Израел. САЩ обаче не обърнаха внимание на тази забрана. В резултат на това Германия, както и други страни на Запад, изпитаха върху себе си действието на „нефтеното оръжие“.

Очевидно американците не можеха да простят такова своеволие от страна, която след Втората световна война беше фактически окупирана от техни войски. През 1974 г. последствията на нефтената криза принудиха редица германски банки да банкрутират, което доведе и до отслабване позицията на германската марка. Цената на вносния петрол в Германия се увеличи през 1974 г. на невероятната сума от 17 млрд. германски марки, а половин милион души се оказаха безработни. Шокът от внезапното 400% повишаване на цената на основните енергийни суровини имаше опустошителни последствия за германската промишленост, транспорта и селското стопанство. През 1974 г. Вили Бранд беше принуден да подаде оставка. Обвиниха го, че не се справя с петролната криза. Освен това „неочаквано се изясни“, че съветникът на Бранд – Гюнтер Гийом, бил агент на разузнаването на ГДР.

Голяма част от по-малко развитите световни икономики, които не притежаваха значителни петролни залежи, внезапно бяха поставени пред необходимостта от неочакваното и невъзможно за тях 400% увеличение на цената енергийния си внос, без да се броят химикалите и торовете за селското стопанство, произвеждани на базата на петрола.

През 1973 г. Индия имаше положително салдо на търговския баланс, това беше здравословна ситуация за развиващите се икономики. През 1974 г. Индия имаше във валутния си резерв 629 млн. долара, от които тя беше длъжна да плати годишната сметка за внос на петрол от 1.2 млрд. долара, тоест почти два пъти повече. Судан, Пакистан, Филипините, Тайланд и много други страни в Африка и Латинска Америка се озоваха през 1974 г. със зейнали дефицити в своите платежни баланси. Като цяло по данни на МВФ развиващите се страни през 1974 г. имат общ търговски дефицит на стойност 35 млрд. долара, колосална сума за ония времена. При това не е чудно, че този дефицит беше на цената на петрола.

По времето, когато петролният шок имаше опустошително въздействие върху ръста на световната промишленост, той в същото време доведе и до огромни печалби за някои добре известни кръгове: най-големият – нюйоркските и лондонските банки и „Седемте сестри“ – петролни корпорации от САЩ и Великобритания. Основната маса доларови доходи на ОПЕК беше насочена към водещите банки в Лондон и Ню Йорк, преводите бяха в долари, както и цялата международна петролна търговия. За разлика от ФРГ Великобритания успя да получи изгода от петролната криза. Ръстът на цените на петрола направи изгодни разработките на петролни находища в Северно море и англосаксонските компании можеха да спечелят добри пари.

- А защо се случи рязко понижаване на цените на петрола в средата на 80-те години?

- По времето на Рейгън американската икономика беше в разцвет, свързан с инвестиции в най-съвременните промишлени мощности. Икономическият просперитет на САЩ, свързан с инвестиции в най-модерната индустриална сила, изчезна. Стоманата беше обявена за "ръждивия пояс" на индустрията и стоманодобивните заводи бяха изоставени. Където имаше пари, бяха построени търговски центрове, игрални домове и луксозни хотели.

За да финансират това диво веселие по време на търговския бум, почти през цялото време на управлението на Рейгън парите идваха отвън. Оказа се, че никой не се замисляше за това, че за краткия период от пет години след 1914 г. САЩ от най-големия кредитор в света се превръща в държава длъжник. Кредитът беше „евтин“ и се увеличаваше в геометрична прогресия. Семействата се оказаха с рекордни нива на задлъжнялост за покупка на жилища, автомобили, видеомагнетофони. Правителството влезе в дългове за финансиране на загубите от данъци и заради разширяването на военното строителство на Рейгън. През 1983 г. годишният бюджетен дефицит започна да достига нечувани нива от 200 млрд. долара. Заедно с рекордния дефицит растеше държавният дълг, при това на уолстрийтските дилъри и техните клиенти се изплащаха рекордни суми.

Лихвените плащания по дълга на правителството на САЩ за шест години се увеличиха от 52 млрд. долара през 1980 г., когато Рейгън идва на власт, на повече от 142 млрд. долара през 1986 г. (сума, равна на една пета от всички държавни приходи).

Извън тези тревожни признаци обаче парите продължаваха да текат от Германия, Великобритания, Холандия, Япония като печалба от операции с недвижимости и финансовите пазари. През 1980 г. съвкупният частен и държавен дълг на САЩ е 3.9 трилиона долара, а към края на десетилетието достига 10 трилиона долара.

На тези, които имаха отношение към историята или добра памет, като че ли всичко това изглеждаше добре познато. То вече се беше случвало в бурните 20-те години до 1929 г., докато сривът на фондовата борса не доведе до рязко спиране на рулетката.

Когато през 1985 г. на икономическия хоризонт започнаха да се събират буреносни облаци, заплашвайки бъдещите президентски амбиции на вицепрезидента Джордж Буш-старши, ролята на „спасител“ отново трябваше да играе петролът. Само че този път в много по-различен маниер от англо-американския нефтен шок от 70-те години. Очевидно Вашингтон е разсъждавал по следния начин: „Ако ние можем да определяме цените, защо да не можем и да изчакваме момента, когато това е най-удобно за нашите цели.“

Убедиха Саудитска Арабия да мине на вариант „обратен петролен шок“ и да наводни депресирания световен пазар със своя петрол. Към пролетта на 1986 г. цената на петрола на ОПЕК пада подобно камък и стига ниво по-ниско от 10 долара за барел при средна цена почти 26 долара само няколко месеца по-рано. През март 1986 г., когато по-нататъшното падане на цените на петрола заплашваше да дестабилизира жизнените интереси не просто на малките независими конкурентни производители, а на най-големите британски и американски петролни корпорации, Джордж Буш-старши предприе тайно пътуване до Рияд, където според някои информации предложил на крал Фахд да прекрати войната на цените. Министърът на петрола на Саудитска Арабия Заки Ямани встъпи в ролята на изкупителна жертва на изобретената във Вашингтон политика и цените на петрола се стабилизираха на нива около 14-16 долара за барел.

Тексас и други петролни щати на Америка изпаднаха в депресия, но търговията с недвижимости в други щати тръгна нагоре с рекордни темпове, а на фондовия пазар започна нов подем, който стигна до небето. Падането на цените на петрола през 1986 г. изкара за живот един спекулативен балон, съпоставим със ситуацията през 1927-1929 г. в САЩ. Лихвените проценти падаха все повече, на нюйоркската фондова борса постоянно течаха пари. На Уолстрийт стана модерно ново финансово извращение – да се търгува със заеми.

През 1979 г., когато в разгара на втората петролна криза Пол Уокър започна своя монетарен шок, правителството преброи 24 млн. американци под чертата на бедността, определяйки тази черта като 6000 долара годишно. През 1988 г. числото се увеличи с повече от 30% и достигна 32 млн. американци. Както никога по-рано в историята на САЩ данъчната политика Рейгън-Буш съсредоточи богатството на страната в ръцете на малък елит. От 1980 г. според изследване, проведено от Бюджетната комисия на САЩ и Камарата на представителите, реалните доходи на 20% от най-богатите граждани са се увеличили с 32%. В пряко обръщение на Вашингтон към японското правителство на премиера Накасоне се казва, че всеки президент от Демократическата партия ще нанесе щети на японско-американските търговски отношения. Накасоне оказал натиск над Банката на Япония и министерството на финансите, за да ги направи по-сговорчиви. Японските данъчни ставки от октомври 1987г. падаха и падаха, придавайки на американските акции и облигации, а също и недвижимости, да изглеждат сравнително евтини. Милиарди долари излязоха от Токио и се отправиха към САЩ. През 1988 г. доларът остана силен и на Буш се удаде възможността да надиграе на изборите своя съперник от Демократическата партия Дукакис. За да обезпечи тази поддръжка, Буш даде персонални гаранции на висши японски официални лица, че неговото президентстване ще подобри американо-японските отношения.

- Какъв беше смисълът от двете нападения на САЩ над Ирак?

- През 1990 г. Ирак имаше много голям външен дълг и властите на САЩ намекнаха на Садам Хюсеин, че няма да възразят, ако той ограби Кувейт. Когато обаче Ирак нападна Кувейт, САЩ му обявиха война. Характерното е, четази война бе финансирана от съюзниците на САЩ – Германия, Япония, Саудитска Арабия и Кувейт, които заплатиха на американците 54.5 млрд. долара. В резултат на това САЩ завърши операцията „Пустинна буря“ с чиста печалба от 19 млрд. долара. Тази война беше необходима на САЩ за укрепване на позициите им в Близкия изток и за сплашване на съюзниците в Европа и Азия. Аналогични бяха причините и за войната през 2003 г.

- Защо САЩ допуснаха рязко падане на цените на петрола в края на миналата година, което доведе до рязко съкращаване на инвестициите в добива на шистов нефт? Те биха могли да използват своите връзки с терористите, за да организират нападения срещу Ирак, Нигерия, Ангола, Алжир и други страни.

- Що се отнася до петролния въпрос: стратегията на Държавния департамент на САЩ и ЦРУ е, че Саудитска Арабия сваля цените на петрола, за да оказва натиск преди всичко на Русия, а после на Иран и Венецуела. Не мисля, че при реализацията на това шистовият нефт се взема под внимание. Не подценявайте глупостта на ключови фигури във Вашингтон, окръг Колумбия, но и не бива тя да се надценява. В този случай може би смятат, че ExxonMobil, Chevron и BP ще бъдат в състояние да издържат 6 месеца на спада на цените. Секторът на шистовия нефтодобив се състои от средни и малки компании. „Големият Петрол“ в САЩ отстъпи на заден план. Миналата година „Шел“ нарече инвестициите в добива на шистов нефт най-голямата си грешка и се оттегли, преди цените да бъдат свалени. Терористичните атаки на нефтопроводи и добивни мощности скоро могат да се подновят. Стратегията на Вашингтон е да сломи Русия. Това е цел на военнопромишления комплекс – „Локхилд-Мартин“, „Боинг“, „Рейтон“, „Дженерал Динамикс“ и др., както банките от Уолстрийт, които искат да унищожат Русия по геополитически причини. В геополитически план с връщането на Владимир Путин като президент Русия отказа да падне на колене и да стане васал на Запада, отказа да прави компромис по въпроси, свързани с националната сигурност, като противоракетната отбрана. Затвърждаващото се икономическо, политическо и военно сътрудничество Русия – БРИКС и Русия – Китай представлява заплаха за хегемонията на американския елит: обединена икономически, финансово и военно независима (в частност благодарение на военните възможности на Русия) Евразия.

Вашингтон премахна независимата отбрана на ЕС още преди 20 години с подписването на Маастрихтския договор. Сега ЕС предлага да се създаде независима от НАТО армия, но Вашингтон само се смее. Нещо повече, Русия все по-силно привлича немската промишленост. По информация на шефа на американската частна разузнавателно-аналитична компания „Стратфор“ Джордж Фридман в продължение на сто години стратегията на САЩ била да се предотврати всякакво сближаване на Русия и Германия. Ето защо според мен Вашингтон поръчал на Саудитска Арабия да проведе срива на цените на нефта. Работата не е да се приближат нефтените компании до банкрут, а в рушащата се повсеместно империя на елита на САЩ: Сирия не работи за тях, Египет не работи за тях, Турция не работи за тях, БРИКС създава нова банкова инфраструктура извън контрола на МВФ и Световната банка.

Това е отчаяната група на американските олигарси, които се опитват да запушат пробойните в техния „Титаник“. Сега вече нищо няма да им помогне. Хората стават доста по-умни.

-------------------------------------------------------

*Фредерик Уилям Енгдал е американски икономист и политолог

Превод: Рени Нешкова

 
Единственият възможен начин да се избегне Трета световна война е страните членки на НАТО от ЕС да напуснат организацията. Всяка държава, която не го направи, е обречена на унищожение в една бъдеща война с Русия, заявява в интервю за "Форумнюз" финансовият съветник на американския президент Роналд Рейгън – Пол Робъртс
Публикацията е от сайта ГЛАСОВЕ
Финансовият съветник на американския президент Роналд Рейгън – Пол Робъртс

Икономистът и бивш зам.-финансов министър на САЩ в администрацията на 40-ия държавен глава е категоричен, че Вашингтон използва България, за да постигне целите си срещу Русия. В същото време българите са позволили американците да управляват страната им, като отдавна правителствата у нас не служат на народа си, а на чуждите интереси, казва той специално пред "Форумнюз".

Робъртс е един от вдъхновителите на рейгъномиката, журналист, автор на документални книги, който критикува основателно политиката на своята страна и нарича нещата с истинските им имена. Финансистът е роден на 3 април 1939 г. в Атланта, Джорджия. Дипломира се в Института по технологии на Джорджия. Докторантурата си по икономика защитава в Университета на Вирджиния, а специализациите си прави в Калифорнийския университет, Бъркли и Оксфорд.

От 1981 до 1982 г. заема поста помощник-секретар на министерството на финансите на САЩ. Президентът Рейгън му дава сериозна роля в изготвянето на най-значителния данъчен закон в историята на САЩ. Промените в него довеждат до невиждан бум и ръст на американската икономика, засилват неимоверно икономическата експанзия по целият свят. Все повече икономики в света стават зависими от американската и това слага началото на края на социалистическата система в света, довежда до падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз.

Автор и съавтор е на 12 книги, както и на много публикации в престижни издания през годините. Негови материали са публикувани в едни от най-авторитетните вестници и списания в цял свят.

- Господин Робъртс, кои са групите, които действително управляват САЩ? Кой е най-влиятелният субект от тях?

– Съединените щати не са демокрация. Те са олигархия. САЩ се управляват от няколко мощни икономически групировки с частни интереси. Най-важните са: военният сектор/секторът за сигурност, Уолстрийт и мегабанките, израелското лоби, агробизнесът (например "Монсанто") и добивните индустрии (енергетиката, минното дело, дърводобивното). Тези заинтересовани групи разполагат с големите пари и осигуряват основата част от средствата за политическите кампании на кандидатите за Конгреса и президентския пост. Тези, които бъдат избрани, са задължени да следват интересите на групите, платили за политическите им кампании, а не тези на избирателите.

Ето защо американското правителство редовно прави неща, за които няма политическа подкрепа. То служи на тези, които назначават длъжностните лица на държавни позиции. Роналд Рейгън беше последният президент, който имаше някаква свобода от групировките с частни интереси. Рейгън нямаше пълна такава, но имаше някаква. Това беше така, защото той имаше зад себе си движение от обикновени избиратели, които го подкрепяха политически. Парите не бяха единственият фактор. Освен това Рейгън бе по-възрастен и идваше от по-стари времена. Неговото виждане беше, че президентът е авторитетна фигура и действаше според това разбиране. Той не позволяваше хората да му казват какво да прави, поне не при всякакви обстоятелства.

- Предстоят президентски избори – има ли фигури, от които се страхувате, че може да заемат поста? Кои ще бъдат най-силните лобита?

– Днес няма значение кой е избран, защото частните групировки контролират дневния ред и кабинета на президента.

- Как виждате ролята на малките държави като нашата – България? С развитието на конфликта в Украйна към нас международното внимание се увеличи многократно за кратко – за по-малко от месец ни посетиха фигури като държавния секретар на САЩ Джон Кери, генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, британския външен министър Филип Хамънд… В крайна сметка се оказа, че у нас ще има военен координационен център на НАТО, част от верига центрове в цяла Източна Европа. Какво всъщност означава тази ситуация в Европа в момента? Готви ли САЩ войната с Русия от територии като нашата?

– Българското правителство бе купено от Вашингтон като съюзник срещу Русия. Може би българите са смятали, че това е добре заради предишния контрол над страната от Съветския съюз. Вероятно мозъците на българите са промити от американската пропаганда и не разбират, че България е под контрола на Вашингтон, които са купили правителството им. Българското правителство служи на американците, а не на народа си. Вашингтон дори го накара да лиши страната си от руския газопровод. Българите трябва да се запитат защо поставят Вашингтон начело на управлението на страната им.

- Според доклад на Института за енергийна икономика към Университета в Кьолн ЕС е по-добре подготвен за нова газова криза след тази през 2009 г., но слабото звено е единствено България, която е изцяло зависима от руския газ. Достатъчно ли е това като причина Русия да използва „слабото звено“ в своя полза при евентуален военен конфликт заради Украйна?

– Много страни, членки на Европейския съюз, не само България, са зависими от руския газ. Военният конфликт се създава от Вашингтон, а не от Русия. Ако той се случи, ще разруши цяла Европа.

- Казвате, че САЩ фаворизира ЕС, каква може да е съдбата му, ако е толкова слаб стратегически всъщност? Превръща ли се съюзът в буфер между Вашингтон и Москва?

– Европейският съюз трябва да е буфер между САЩ и Русия. Все пак обаче ЕС е васал на Вашингтон. ЕС и НАТО се използват, за да се заплашва Русия. Ако заплахата към Русия от тяхна страна продължи, Европа ще носи тежестта на войната, която ще я унищожи изцяло.

- Какъв, смятате, ще бъде ходът на Путин предвид факта, че вече открито се говори за трета световна война? Има ли мирен изход?

– Единственият начин да се избегне трета световна война е някои или всички страни, членки на ЕС, особено Германия, да напуснат НАТО. Без тази организация, която прокарва политическо и „законно“ покритие и стратегическа точка за американските сили да поставят себе си на руските граници, не би трябвало да има заплаха от война. НАТО е отговорна за заплахата от война. Като неин член България ще бъде отговорна за своето собствено унищожение. Нито една държава, член на Алианса, няма самостоятелна външна политика. Политиците в тези страни се контролират от Вашингтон. Европейската политика е политиката на Вашингтон. Европейските политици обслужват интересите на Америка, а не тези на народите си.

- Какъв играч е Китай и каква ще бъде неговата роля при евентуален военен конфликт?

– Путин и лидерите на Китай осъзнават, че Вашингтон възнамерява да предотврати тяхното издигане в глобална сила. Те не са подготвени да бъдат унижавани както България, Полша, Украйна, прибалтийските републики, Германия, Франция, Великобритания, Италия, Испания и останалата част от Европа като васали на Вашингтон. Логично Русия и Китай формират стратегически икономически и военен съюз. Русия и Китай са двете най-големи страни в света – Русия със своята площ, а Китай с населението си. Двете държави са тежко въоръжени с ядрени оръжия и всяка от тях може да унищожи САЩ. Русия може да унищожи САЩ и цяла Европа, Австралия и Канада. За да се защити от агресивната провокация на САЩ към Русия и Китай, всяка европейска страна трябва да се оттегли от НАТО. Ако не го направят, Вашингтон ще ги принуди да влязат във война с Русия и това ще ги унищожи напълно.

- Как, мислите, може да се развие ситуацията с „Ислямска държава“. Чий „продукт“ са те и кой може да ги спре?

– „Ислямска държава“ произхожда от ислямистите, които ЦРУ организира и въоръжи, за да свалят Кадафи в Либия. След това Вашингтон прати същите ислямисти да свалят Асад в Сирия. Те обаче разбраха, че са мощна сила, независима от САЩ, които всички мюсюлмани в Близкия изток и Северна Америка мразят. Ислямистите разбраха, че глупците във Вашингтон са елиминирали светските владетели като Саддам Хюсеин, който би възпрепятствал възхода на „Ислямска държава“. Когато глупостта на Вашингтон бе осъзната, те започнаха да формират тяхна собствена държава, с части от Сирия и Ирак. Дотук Вашингтон е безпомощен.

Когато хората в Йемен свалиха марионетния владетел, поставен от САЩ, в отговор на отмъщение Вашингтон нареди на петролните диктатури – Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, Емирствата, да използват техните американски бойни самолети, за да бомбардират революционното правителство в Йемен. Целта на Вашингтон като допълнение към отмъщението е да въвлече Иран в конфликта, така че да прекъсне споразумението за ядрена енергия с Техеран, което им бе наложено от Русия, така че да може Иран да бъде нападнат така, както американските неоконсерватори и израелското правителство пламенно желаят. В момента има данни за 150 000 души саудитска армия, която се подготвя да нахлуе в Йемен.

Според мен това ще бъде грешка за Саудитска Арабия. Нейната армия няма опит в сражения. Йеменците са войници като хората в Афганистан, които не могат да бъдат победени от 150 000 американски войници. Имайте предвид, че въпреки многото години контрол на небето над Виетнам и 500 000 американски войници Америка бе победена от партизанска армия от третия свят. В Корея отново бе победена от китайската армия от третия свят. Вашингтон изпраща саудитската армия в Йемен и тя може да бъде победена, може да падне и петролната диктатура. Това би било огромна пукнатина в американската империя. Иначе, ако саудитите надделеят в Йемен, това би направило Саудитска Арабия мишена за „Ислямска държава“ и „Ал Кайда“.

Според мен Саудитска Арабия е заблудена да действа срещу ислямистите от името на мразещия мюсюлманите Вашингтон. Домът на Сауд може да не преживее тази грешка. На ислямистите им е омръзнало да бъдат доминирани от Запада. Омръзнало им е да живеят в изкуствени държави, чиито граници са очертани след Първата световна война от британските и френските колониалисти. Възможно е това, което Вашингтон направи през 14-годишната война за унищожение на Близкия изток, да създаде ислямистка сила, която ще успее да възстанови независимостта си от западния контрол. Вашингтон има неограничени амбиции. Но американското разузнаване може да не е достатъчно, за да подкрепи тези амбиции. Ще видим.

 

/КРОСС/ Ако някой успее да унищожи ИД, ще е знак, че идва нещо още по-крайно, казва видният американски философ.

проф. Ноам Чомски

Списание Jacobin публикува интервю на журналиста Давид Барсамян с проф. Ноам Чомски. В интервюто американският лингвист и философ разказва за корените на Ислямска държава, тероризма, ролята на САЩ в глобалните конфликти и глобалното затопляне.

Близкият Изток, от Либия до Ирак, е потънал в пушек и пламъци. Появиха се нови джихадистки групировки. Погледът на всички е прикован в Ислямска държава. Къде са корените й?

Имаше едно интересно интервю с Греъм Фулър, бивш офицер от ЦРУ, един от топ разузнавачите, действал в този район и сред водещите анализатори на случващото се там. Заглавието му е „САЩ създадоха ИД". Това е само една от хилядите конспиративни теории, които обикалят из Близкия Изток. Става дума обаче за нещо друго, за нещо, което идва направо от сърцето на американския политически елит. Фулър побърза да заяви, че няма предвид някакво решение на САЩ първо да дадат живот на ИД, а след това и да я финансират. Неговата позиция - и според мен тя е правилна, - е, че САЩ създадоха средата, в която се роди ИД, където и набра скорост. Част от нея стана и норма: мачкай онова, което не ти се нрави.

През 2003 г. САЩ и Великобритания нахлуха в Ирак и извършиха огромно престъпление. Нашествието им съсипа Ирак. В действителност тази страна вече не съществува. Тя бе напълно унищожена - първо от близо десетилетната война с Иран (1980-1988), в която - между другото - САЩ подкрепиха Ирак, а после и от десетилетието на санкции (1989-1999).

Определението за тях бе „геноцид". Дадоха го двама уважавани международни дипломати, които на практика ги провеждаха. И двамата подадоха оставка. Тези санкции сринаха гражданското общество, укрепиха властта на диктатора, принудиха населението да разчита на него за собственото си оцеляване.

Накрая през 2003 г. САЩ просто решиха да нападнат тази държава. Много иракчани сравниха това с монголското нашествие отпреди хиляда години. Изключително деструктивно. Стотици хиляди бяха убити, милиони бежанци, милиони други изчезнали, унищожено археологическо богатство и блясъка на държава, чийто корени назад стигат чак до Шумерия.

Една от последиците бе незабавно институционализиране на различните секти и техни подразделения. Част от брилянтната нашественическа сила и на шефа на нейната гражданска администрация Пол Бремер (американски дипломат, оглавил администрацията в Багдад през 2003-2004 г.) бе разделяне на трите групи - сунитите, шиитите и кюрдите, една от друга. И оставянето им да се хванат гърло за гърло. Две години по-късно инвазията роди и основния брутален конфликт помежду им.

Ще го видите, щом погледнете към Багдад. Ако вземете картата на този град от - да речем - 2002 г., ще видите колко смесен и пъстър е той: сунити и шиити живеят едни до други, в едни и същи квартали, съвсем по съседски, и се женят помежду си. Понякога дори и не са наясно кой е шиит, кой е сунит. Напомня много на ситуацията с протестантските групировки - знаеш, че приятелите ти са в някоя друга протестантска общност, че между тях съществуват разлики, но няма вражда.

За две-три години те си казаха: никога няма да има шиитско-сунитски конфликти. Твърде много сме преплели животите си. През 2006 г. обаче избухна яростна война. Плъзна из целия регион. Той бе раздран от шиитско-сунитски конфликти.

Естествената динамика на подобен конфликт е, че най-екстремистки настроените елементи идват на власт. Имат си корените. Техните корени са в главния съюзник на САЩ - Саудитска Арабия. Основният съюзник на САЩ от мига, в който се ангажираха и твърдо стъпиха там. Всъщност тогава се сложиха основите и на Саудитската държава. Тя напомня на фамилен диктат. А причината е, че тази държава има огромен нефтен резерв.

Радикалният ислям е съсредоточен в Саудитска Арабия. Това е най-радикалната ислямистка държава в света. Ако погледнем Иран от тази позиция, ще се окаже, че той е твърде толерантен и модерен в сравнение със Саудитска Арабия. Естествено, с още по-голяма сила това важи за всички други части от Арабския Близък Изток, където преобладава секуларността.

Саудитска Арабия е поела ролята на мисионер. Използва огромните си нефтени ресурси, за да провъзгласява и разпространява доктрините си из целия регион. Основава училища, джамии, създава свои свещенослужители - от Пакистан до Северна Африка.

Към крайния вариант на саудитския екстремизъм именно се присъединява и ИД. Следователно, идеологически тя тръгна от най-радикалната форма на исляма, от неговата саудитска версия и от конфликтите, породени от американската шейна, която изпомачка Ирак и която днес се мята навсякъде, препуска наляво-надясно из региона. Това е, което Фулър има предвид.

Саудитска Арабия не само предостави на ИД идеологическия радикализъм, но и я финансира. Не става дума за самото саудитско правителство, а за отделни богати саудитци, кувейтци и други, които дават пари и гарантират идеологическа подкрепа за джихадистките групировки, „изникващи" навсякъде из района. Именно нашествието на САЩ и Великобритания е главният източник, от който се пръкна цялото това чудо. Това е имал предвид Фулър, когато твърди, че САЩ са създали ИД.

Може да сте напълно убедени, че колкото повече се разрастват конфликтите, толкова по-крайни ще стават те. На власт ще дойдат най-бруталните и най-безчувствените групи. Това се случва винаги щом насилието се превърне в инструмент на взаимодействието. Почти автоматично е. А и е вярно, както за междусъседските отношения, тъй и за международните. Динамиката е ясна. То просто се случва. Оттук тръгна и ИД. Ако някой успее да унищожи ИД, ще бъде знак, че подръка има нещо още по-крайно.

Медиите се държат покорно и послушно. В речта си на 10 септември Обама спомена две държави, щом стана дума за успешни примери при прилагане на стратегията на САЩ в борбата срещу безредиците и размириците. Които са тези две държави? Сомалия и Йемен. На мнозина лицата им увиснаха, а на следващия ден се възцари гробна тишина, нямаше нито един коментар.

Сомалийският случай е особено ужасяващ. Йемен също е достатъчно лош пример. Сомалия е изключително бедна. Няма да се впускам в подробности, но сред най-големите хвалби на администрацията на Буш по отношение на американската антитерористична политика е успешното врътване на благотворителното кранче - Благотворителния тръст "Бакарат" - което подхранваше тероризма в Сомалия. Последва огромен вестникарски възторг. Истинско постижение.

Два месеца по-късно фактите започнаха да избиват на повърхността: благотворителността нямаше нищо общо с тероризма в Сомалия. Нейните пътища се кръстосваха с банковото дело, с търговията, с помощите при бедствия и епидемии, с болниците. Представляваше на нещо, което крепи все още жива обрулената сомалийска икономика. Администрацията на Буш прекъсна и това ручейче. Ето такъв бе приносът й към борбата с безредиците и размириците.

От тук обаче тръгват няколко линии. Можете да прочетете за тях в книги, посветени на международните финанси. Това е, което стана в Сомалия. В един миг тъй нареченият Съюз на ислямските съдилища (ислямистка организация, през 2009 година нейният основател Шариф Ахмед става президент на Сомалия) постигна глътка мир в страната. Не че режимът му е чак толкова добър, но все пак е мирен и хората малко или повече го одобряват. САЩ обаче не го толерират и подкрепиха етиопската инвазия, чиято цел е да го унищожи и отново да се възцари ад и хаос, от които да ти настръхват косите. Велико постижение. По свой начин и Йемен е още един филм на ужаса.

Какъв свят, според вас, ще наследят внуците Ви?

Светът, който създаваме за нашите внуци, е свиреп. За главния проблем вече имаше протест на 21 септември в Ню Йорк. Двеста хиляди души излязоха по улиците на града на протест срещу глобалното затопляне.

Това не е шега. За първи път в човешката история трябва да вземем решения, от които ще зависи дали ще оцелеят нашите внуци. Това никога по-рано не се бе случвало. Вече сме вземали решения, благодарение на които сме ликвидирали по феноменален начин цели видове по света.

Нивото на тяхното унищожаване днес напомня за събития отпреди приблизително 65 милиона години, когато огромен астероид се сблъскал със Земята и този сблъсък е имал ужасяващи екологични последици. Той именно е поставил точка на епохата на динозаврите. Те са заличени. Но все пак е оставил някаква пролука за дребните млекопитаещи, които започнали да се развиват, а в крайна сметка и за нас, човеците.

Сега се случва същото, но астероидът това сме ние. В момента ние създаваме условия, съществували отпреди 65 милиона години. Човешката цивилизация се руши и загива. Картината хич не е красива. Но демонстрацията на 21 септември бе твърде позитивно събитие, индикатор, че не всичко е предрешено. На този същия ден един от главните международни мониторингови научни институти обяви данни за парниковите емисии през 2013 г. Оказаха се рекордни. Повишили са се с над 2 процента в сравнение с предишната година. А за САЩ са даже почти 3 процента.

Списанието на Американската медицинска асоциация публикува изследване за броя на свръхгорещите дни, които се очакват в Ню Йорк през следващите две десетилетия, като под свръхгорещо се разбира над 33 градуса по Целзий. За Ню Йорк учените прогнозират утрояване на дните, а за далечния юг данните са още по-лоши. Това върви успоредно с предвиждането за повишаване на морското ниво, което се очаква да потопи Бостън. Да не говорим за бангладешкото крайбрежие, където живеят стотици милиони хора и което ще изчезне от земното лице.

Това ни очаква в най-скоро време. И логиката на нашите институции ни го предвещава. Exxon Mobil, най-големият енергопроизводител, съобщи - и вие наистина можете да ги критикувате за това; това е природата на държавната капиталистическа система - че ще насочат всички свои усилия към добив на изкопаеми горива, защото е печелившо.На практика, точно това трябва да сторят, такава е съществуващата институционална рамка - очаква се те да печелят. А ако вероятността нашите внуци да водят приличен живот се унищожава, това вече не е техен проблем.

Chevron, другата огромна енергийна корпорация, имаше малка устойчива програма, предимно по PR причини. Твърде добре се справяше, беше доста изгодна и печеливша. Току-що я закриха, защото твърдите горива са много по-печеливш бизнес.

В САЩ се дупчи навсякъде. Има обаче едно единствено местенце, където това като че ли е някак ограничено - и то се нарича федерални земи. Енергийните лобита горчиво се оплакват, че Обама е отрязал достъпа им до тях. Министерството на вътрешните работи излезе със свои данни. Според тях нещата стоят точно обратно. При управлението на Обама търсенето на нефт по федералните земи стабилно върви нагоре. Пада кривата на крайбрежното дупчене.

Това обаче е реакция на катастрофата, която ВР предизвика в Мексиканския залив. Дори и енергийните компании се отказаха да правят проучвания навътре в морето. Ако обаче погледнете към данните за сушата, ще видите, че сондажите там си продължават, не са и спирали. Много малко са спирачките, които им се поставят. Тези тенденции са твърде опасни. Тъй че можете да предвидите в какъв свят утре ще живеят вашите деца./offnews

Превод от английски: Ивелина Ватова

 

Новият вирус засяга белия дробСлед свинския и птичия, светът започна да хваща и „камилски грип“. Middle East Respiratory Syndrome Coronavirus (MERS) e респираторен синдром от Близкия изток, който досега е убил близо 200 души, а са регистрираните болни са близо 600.

Вирусът е открит през 2012 година в Саудитска Арабия. Досега той оставаше встрани от вниманието на световните медии, но вече не е така – първи случаи бяха регистрирани в САЩ и Великобритания. Медиите предупредиха, че към днешна дата няма лечение за вируса.
Въпреки това от Световната здравна организация твърдят, че няма място за паника. От организацията, обаче, проведоха специално заседание именно по този въпрос. Изводът от срещата е, че вирусът е проблемен, но все още не представлява глобална заплаха. Смъртността при него е много висока – 25 %.

Вирусологът проф. Елеонора Гвозденович, от Медицинския факултет в Белград разказва за този нов вирус.

Истина ли е, че е момента няма лекарство срещу МERS и какви са възможностите за лечението му?
Прилага се т.нар. симптоматично лечение, което означава сваляне на температурата, дават се лекарства за успокоение на кашлицата, следи се състоянието на пациента. Ако се стигне до тежко увреждане на белите дробове, ако дишането се затрудни много, няма кислород до кръвта, заболелият се отделя в интензивно отделение, където се слага на апаратно дишане. Засега знаем, че сравнително висок процент от заболелите попадат в интензивно отделение. За съжаление, специфична терапия, в смисъл на лекарство, което да действа на вируса, не съществува, а няма и ваксина.

За колко сериозна болест говорим?
По всичко изглежда, че си имаме работа с една от тези болести, които се предават от животни на хора. Това е т.нар. зооноза. Това са болести при животните, а човек се заразява при близък контакт или при консумация на такива продукти – месо, мляко. Смята се, че източникът на тази болест са камилите, защото в повечето случаи е доказан близък контакт с камили, които са носители на вируса. От страните, от които идва информация за заболели, е доказано, че почти всички камили са били заразени.

Кои са симптомите при заразен човек и има ли особено чувствителна категория хора?
Симптомите са същите като при другите болести на дихателните пътища – температура, кашлица, кихане. Няма възрастова група, която да повече или по-малко изложена на MERS, но при старите хора по правило болестта протича по-тежко. Няма ясни симптоми или знаци по които да се различава тази болест от останалите видове грип. Между другото, грипът е заболяване с което сме свикнали, знаем че има и ваксини и лекарства, а този е нов вид и затова се боим от него.

Как се предава MERS и колко е инкубационния период?
Инфекцията се предава по въздушно-капков път. Следователно, необходимо е да се много близо (по-малко от 1.5 метра) от заразения с вируса и този човек да кашля или да киха. Инкубационният период е няколко дни. Забелязани са случаи на по-малки епидемии (между медицинския персонал), но вирусът все още не се пренася лесно от човек на човек, тоест още няма потенциал да направи пандемия. Никога не е ясно дали човек ще се зарази или не.

Каква е превенцията?
Лична защита, която включва: да се слага лявата ръка на устата при кашлица, защото с дясната се ръкуваме и така предаваме вируса; да не се завираме в лицето на другия и той в нашето при разговор, а да се спазва безопасна дистанция, поне 1 метър; ако сме болни на работа да го кажем на колегите, за да не ни доближават; да си мием целите ръце, а не само пръстите.
Хората, които пътуват в страните с камили да внимават с контактите и консумацията на продукти от това животно. Ако няколко дни по-късно усетят симптоми за респираторно заболяване да съобщят на лекаря си за тези контакти.

От СТО обявиха, че няма място за паника. Колко е сериозна ситуацията?
Досега от СТО са обявили 614 лабораторно потвърдени случая, от които са починали 181 човека, което е смъртност от 25 %. Това е тревожна цифра, но да не забравяме, че лабораторни диагнози се поставят само на пациенти, които са тежко болни и нямаме данни колко са инфектирани и колко от тях са умрели от болестта. Никой не знае какво ще се утре.

 
ИДИЛ /Ислямска държава в Ирак и Леванта/, Ислямска държава - бъдещ Световен халифат?

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1665-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВНа 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бунтовници джихадистиПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Демонстративно обезглавяване на поредния заложникСериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

Петролни полета
Петролопроводи
Рафинерии
Експортен терминал
Окупирани
Наскоро атакувани
Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

---------------------------------------------------------------------

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

Бележки:


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/362439,
22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy, 
http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо на 
неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски, ислямизирани
нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия е
следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/
is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, http://wilayah.
info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак...
.Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....Ирак 
прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат” 
по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A, 21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк ал 
аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н., Абу
Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html,
3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република Ичкерия
при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир саудитеца
Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и плановиците на
самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999
 

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1649-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

Проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВ*На 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бойци на ИДИЛПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Сериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

  • Петролни полета
  • Петролопроводи
  • Рафинерии
  • Експортен терминал
  • Окупирани
  • Наскоро атакувани
  • Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

 

Бележки:

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

 


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/362439, 22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy,
 http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо 
на неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски,
ислямизирани нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия
е следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, 
http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, 
http://wilayah.info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак....Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....
Ирак прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат”
 по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A,
21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк 
ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н.,
Абу Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф,
http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html, 3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република
Ичкерия при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир
саудитеца Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и
плановиците на самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през
ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
 http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999.
 
Руснаците остават сплотени зад своя лидер, особено по време на трудни изпитания. Те са оцелели въпреки 25-те млн. загинали при комунизма и 26-те млн. жертви при нацизма. Те успяха да оцелеят при 1800% инфлация през 1992 г., която парализира страната. Те умеят да търпят страданието и не се страхуват от трудностите. След едно хаотично начало на седмицата, руският президент се изказа в четвъртък, за да успокои съгражданите си, както и международните пазари. Според писателя Владимир Федоровски вместо да бъде отслабен, Путин дори би могъл да излезе още по-силен от кризата.
Владимир Федоровски, писател, дипломатВладимир Федоровски е руски писател от украински произход, който днес е най-издаваният във Франция. Дипломат, той изигра активна роля за падането на комунизма, бе двигател на перестройката, а след това и говорител на една от първите руски демократични партии. Федоровски е автор на множество книги за митологизираната Русия.

- Путин се изказа в четвъртък, след зрелищното падане на рублата тази седмица. Какво трябва да запомним от речта на руския президент?

- Речта на руския президент беше истински еквилибристичен номер, колективна психотерапия, предназначена едновременно за руския народ, за международните финансови среди и за вътрешния пазар. Той прие своите грешки и заяви, че си дава две години, за да подобри положението. Впрочем рублата вече започна да се възстановява, след намесата на централната банка и най-вече на правителството.

- Това достатъчно ли е, за да успокои руснаците и пазарите?

- Всеки може да бъде успокоен от неговото изявление, в което той се обърна и към едните, и към другите. Краткосрочно, неговият еквилибристичен номер изглежда, че донесе плодове.

Речта му бе насочена особено към неговите съграждани, които страдат от кризата. Владимир Путин пое отговорност за недостатъците на своята политика и обеща подобрения в следващите две години.

Констатираме също в тази реч една нова тоналност, по-умерена, по-дружелюбна и отворена за диалог със Запада. Тя вече се усети при изненадващото посещение на Франсоа Оланд в Москва. Явно Владимир Путин се стреми да успокои топката, особено спрямо Европа, което би трябвало да допринесе за успокоението на международните пазари.

- В крайна сметка, това рухване на рублата на крехкостта на Русия и на нейния лидер ли се дължи? Путин колос на глинени крака ли е?

- Западните анализатори вземат желанията си за реалност. С други думи, те биха искали тази криза да причини падането на Путин; впрочем няма нищо подобно. Засега няма никакъв признак за намаляване на популярността на руския президент.

Както видяхме, Владимир Путин се стреми да помири противоположностите, да намери средно положение, което може да успокои всички страни: в обкръжението на президента някои желаят скъсване на отношенията със Запада и смятат, че европейските санкции са идеален повод за преориентиране към Китай, към Азия; обратното, други желаят Русия да се помири с Европейския съюз. Путин трябва да съчетава тези противоположни стремежи и досега той се справя особено добре.

Освен това руският президент остава ценен от едно население, което, исторически погледнато, по време на криза развива националистически рефлекс. Тук откриваме руския манталитет на обсадената цитадела: поставени натясно, гражданите се чувстват жертви на западен заговор и се обединяват зад своя водач. Парадоксално, сегашната криза далеч не отслабва Путин, а го прави по-силен.

- Докато изглежда в състояние да спечели дипломатическата война, не е ли на път Владимир Путин да загуби икономическата война?

- Понятието “икономическа война” съвсем не е ясно. Най-напред, руският президент прие своите грешки и заяви, че сегашната криза е до голяма степен следствие на забавянето на националната икономика. С други думи, Русия не е използвала достатъчно парите от петрола или газа, за да подобри своите оръдия за производство и да води умна индустриална политика. Тя не е трансформирала своята икономика и така е изостанала значително спрямо западните страни. Някои хора в обкръжението на Путин виждат европейските санкции като шанс за Русия, която, изолирана, ще бъде принудена да реформира своята икономика, за да произвежда благата, които досега обичайно е внасяла.

- Каква роля изиграха западните санкции в тази икономическа криза?

- Путин смята, че санкциите са допринесли, в размер на една четвърт, за сегашната криза. В действителност, тя се дължи най-вече на сливането на факторите, за които вече говорихме, и особено на забавянето на руската икономика в контекста на глобализацията. Така че Путин иска вече да реформира системата на производство, благодарение на парите от петрола и и газа: това е главното предизвикателство пред него в близките години.

Може обаче да се каже, че санкциите бяха контрапродуктивни в геополитически план. Те биха могли да накарат Русия да сключи военен съюз с Китай. Те засилват също антизападните сили в страната.

- Каква е според вас отговорността на САЩ за рухването на рублата?

- Всеки знае, че САЩ, Саудитска Арабия и Европа вече използваха подобна тактика, за да причинят рухването на Съветския съюз.

Путин можеше при своето изказване да наблегне на този въпрос и да играе на патриотичната струна, порицавайки чуждите страни. За голямо щастие, той предпочете да произнесе по-премерена реч, като изпрати все пак няколко копия към Запада. Неговата цел вече е да възстанови климата на разбирателство, а не да налива масло в огъня. Попаднал в буря, той се стреми да приземи самолета, като максимално избягва турбулентността.

- Тези икономически трудности могат ли да променят политиката на Владимир Путин?

- В речта си руският президент постави акцент на идеята за автономия, за самодостатъчност: той желае една независима Русия особено по отношение на Запада. Путин предпочита да създаде нов полюс заедно с Китай и Индия.

Основният въпрос е за срока: ще може ли руският президент да изпълни своите обещания? Ще успее ли да трансформира националната икономика? Той вече поиска от руснаците да положат допълнителни усилия, за да се подобри положението на страната.

- Накрая, можем ли да си представим днес неговото падане?

- Абсолютно не. Путин остава неизбежна фигура в руския политически живот и според мен неговото падане от власт е само фантазия.

Руснаците остават сплотени зад своя лидер, особено по време на трудни изпитания. Те са оцелели въпреки 25-те млн. загинали при комунизма и 26-те млн. жертви при нацизма. Те успяха да оцелеят при 1800% инфлация през 1992 г., която парализира страната. Те умеят да търпят страданието и не се страхуват от трудностите.

Този манталитет понякога е труден за разбиране от един западен човек. Има един показателен анекдот: гледах в компанията на един опитен американски посланик реч на Барак Обама, в която американският президент се поздравяваше, че е изолирал руснаците. Тогава посланикът каза, че по-добре би било да бе изолирал Путин, и че Обама е новак. Отговорих му, че президентът би трябвало да препрочете Толстой; а той ме поправи: “Не: той трябва да прочете Толстой”.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2014/1584-prints-bandar-i-geopolitikata-na-terora

Ансар-ал-сунаНа 18 януари 2014 в Youtube се появи декларация на неизвестната до този момент организация "Ансар ал-Суна", в което тя поема отговорността за атентатите в руския градАнсар ал Суна Волгоград през декември 2014, довели до гибелта на десетки невинни хора. Досега въпросната организация не е свързвана с каквито и да било знакови терористични нападения, извършвани от нелегалните терористични групи в Северен Кавказ. Затова пък организация с подобно име (Джамаат Ансар ал-Суна) е активна от септември 2003 насам в Северен и Централен Ирак, като действията и там първоначално бяха насочени срещу военното присъствие на САЩ и съюзниците им страната, а след това и срещу властите в Багдад.

Макар че липсва релевантна информация за наличието на стабилни или поне на фрагментарни връзки между иракската "Ансар ал-Суна" и севернокавказките екстремисти, ясно е, че активизацията на руските усилия в Близкия Изток през последните години (особено по отношение на сирийската криза) потенциално би могла да генерира нови опасности за Москва от страна на онези среди, които не приемат нейната политика в подкрепа на светските режими в региона, негативното и отношение към "революционните сътресения" и чуждестранните военни намеси, както и стремежа и за съхраняване на регионалното статукво. Те освен това са противници на прагматичното сближаване между Русия и Запада, доколкото запазването и дори задълбочаването на противоречията между Москва, Вашингтон и Брюксел отвлича вниманието им от новите заплахи и предизвикателства и дава възможност да се използват тези противоречия за прокарването на собствените политически цели на въпросните играчи.

Новата геополитическа роля на Саудитска Арабия

Екстремистите, които искат да сложат ръка на енергоносителитеС най-големи възможности сред тях несъмнено разполага Саудитска Арабия. Както е известно, тази страна се управлява от семейна диктатура, която не търпи никакви опозиция и сурово се разправя с всички политически дисиденти и защитници на човешките права. Кралското семейство напълно контролира стотиците милиарди долари, получавани от продажбата на енергоносители, използвайки ги за спекулативни инвестиции в различни точки на света. Стремейки се максимално да защити съществуващия модел, саудитският елит разчита на огромните количества оръжие и военна техника, които режимът купува предимно от Запада, както и на американските военни бази в страната и около нея. В същото време именно този елит финансира най-фанатичната, реакционна и антихуманна версия на сунитския ислям - т.нар. "уахабизъм".

Сблъсквайки се нарастващата съпротива на вътрешните противници на този модел (и особено на представителите на местните религиозни малцинства, най-многобройни сред които са шиитите), управляващите виждат заплахи за себе си навсякъде: така в чужбина техни врагове са светските националистически и шиитски режими, а вътре в страната - умерените сунитски националисти, демократите и защитниците на човешките права, както и съществуващите в рамките на самия режим монархистки групи, традиционалистите и реформаторите. За да се справи с тях, той  нерядко прибягва до финансирането, подготовката и въоръжаването на международна мрежа от ислямистки терористи, които биват използвани за ерозиране позициите на режимите, противопоставящи се на саудитския клерикално-диктаторски модел. Според мнозина западни анализатори, като американския професор Джеймс Петрас например, вдъхновител на тази терористична мрежа е шефът на саудитските разузнавателни служби принц Бандар бин Султан. 65-годишният член на управляващата фамилия е завършил Университета Джон Хопкинс в Балтимор, а по-късно преминава военна подготовка в базата на американските ВВС в Максуел. Повече от двайсет години (1983-2005) принцът беше посланик на страната си във Вашингтон, след което стана секретар на Националния съвет за сигурност, а през 2012 беше назначен за генерален директор на Службата за общо разузнаване на Саудитска Арабия. Още в ранните години на кариерата си, Бандар натрупва богат опит в сферата на тайните терористични операции. Сред многобройните му "мръсни операции", осъществени съвместно с ЦРУ през 80-те години на миналия век, е прехвърлянето на 32 милиона долара за никарагуанската въоръжена съпротива (т.нар. "контрас"), опитваща се да свали прокубинското сандинистко правителство в Никарагуа. Според споменатия по-горе проф. Петрас, Бандар, както и някои други членове на саудитското кралско семейство, са имали информация за подготвяното предимно от саудитски терористи (11 от общо 19-те) нападение от 11 септември 2001 срещу САЩ. Петрас твърди, че документите, касаещи тази връзка, са представени за разглеждане на Конгреса на САЩ.

Именно благодарение на богатия си опит в осъществяването на тайни терористични операции, натрупан през двайсетте години на тясно сътрудничество с американските специални служби, принц Бандар съумява да организира своя собствена глобална терористична мрежа, чиято цел е защитата на изолираната, ретроградна и уязвима саудитска монархия.

Мрежата на принц Бандар

Бандар бин Султан превръща Саудитска Арабия от затворен режим на племенна основа, чието оцеляване изцяло зависи от американската военна мощ, в мащабен регионален център на обширна разузнавателна и терористична мрежа и активен финансов спонсор на светски военни диктатури (като управляващата в момента египетска военна хунта) и клиентелистки режими (Йемен), както и във военен гарант на статуквото в държавите от Персийския залив (военната намеса в Бахрейн). Принцът финансира и осигурява с оръжие голям брой терористични операции, използвайки свързани с Ал Кайда ислямисти, контролирани от уахабитите местни секти, както и голям брой други въоръжени сунитски групировки. Именно той е "прагматичният координатор" на терористите, потискащ противниците на Ал Кайда в Саудитска Арабия и финансиращ терористите на мрежата в Ирак, Сирия, Афганистан и на други места. При това, макар че отдавна е свързан с американските разузнавателни служби, напоследък принцът пое собствен независим курс, който се разминава с интересите на САЩ. По същия начин, въпреки традиционната вражда между Саудитска Арабия и Израел, Бандар бин Султан установи с правителството на Нетаняху работни отношения, базиращи се на общата им омраза към Иран и отказа да приемат очерталото се сближаване между Обама и новия ирански лидер Рухани.

Принцът активно участва (пряко или косвено) в процесите на реконфигурация на регионалните политически алианси, дестабилизирайки противниците и укрепвайки и разширявайки сферата на саудитското политическо влияние от Северна Африка от Южна Азия и от руския Северен Кавказ до Африканския Рог - понякога съвместно с САЩ и съюзниците им, а понякога играейки собствена игра.

Саудитската геополитика в Северна Африка

Бандар бин Султан наля милиарди за укрепване позициите на проислямските режими в Тунис и Мароко, като така успя да постигне маргинализирането и дори ликвидирането на масовите местни движения за демокрация. В същото време на ислямските екстремисти, получаващи финансова помощ от Саудитска Арабия, се внушава да подкрепят "умерените" ислямисти в правителството, включително и чрез физическото отстраняване на светските демократични лидери на опозицията и местните синдикати. Тази политика на принца в общи линии съвпада със стратегията, следвана от САЩ и Франция в Тунис и Мароко, но не и в Либия и Египет.

Както е известно, саудитската финансова подкрепа за ислямистките терористи и свързаните с Ал Кайда групировки, въстанали срещу либийския диктатори Кадафи, съвпадаше с целите на военната кампания, водена от НАТО срещу режима. След падането на Кадафи обаче, тези цели вече силно се разминават - така подкрепяният от САЩ и съюзниците им клиентелистки режим, включващ предимно либерално ориентирани бивши емигранти, се сблъска с подкрепяните от Саудитите филиал на Ал Кайда в Магреб и другите терористичните групировки, както и с племенните опълчения и криминалните банди. Финансираните от мрежата на принц Бандар ислямски екстремисти по-късно бяха използвани и за разпалването на гражданската война в Сирия, където саудитският режим организира мащабна военна операция за свалянето на Башар Асад. Междувременно, конфликтът между НАТО и просаудитските въоръжени групировки в Либия излезе от контрол и доведе до убийствата на посланика на САЩ и неколцина служители на ЦРУ в Бенгази. След като свали Кадафи, Бандар бин Султан на практика загуби интерес към последвалото кръвопролитие и хаоса, провокирани от подкрепяните от него въоръжени формации. Така те бяха принудени да се "самофинансират", включително чрез банкови обири, конфискация на големи количества петрол и присвоявайки си държавни средства като постепенно станаха сравнително независими от Саудитите.

В Египет принцът действаше съвместно с Израел (макар и по различни причини), следвайки стратегия за отслабване на сравнително независимото и демократично избрано управление на "Мюсюлманските братя" и президента Мохамед Морси. Бандар бин Султан и кралското семейство подкрепиха финансово военния преврат и диктатурата на генерал Сиси. Така американската стратегия за съгласувана подялба на властта между "Мюсюлманските братя" и военния режим и съчетаване на процеса на демократизация със запазване на произраелската и прозападна ориентация на страната (гарант за която са именно военните) се провали. Предоставяйки 15 милиарда долара и обещавайки още повече в бъдеще, Бандар бин Султан осигури на военните необходимия финансов спасителен пояс, гарантиращ им икономически имунитет от евентуални международни финансови санкции. Така армията разгроми "братята" и прати в затвора (заплашвайки да ги екзекутира) техните лидери. Парелелно с това военните поставиха извън закона и ляво-либералния сектор на опозицията, който преди това използваха като пушечно месо за да оправдаят извършения от тях преврат. Подкрепяйки преврата, принц Бандар отстрани съперника си - демократично избрания ислямски режим, който не устройваше Риад. Вместо него в Кайро днес управлява просаудитски диктаторски режим, независимо че египетските военни се придържат към по-светски, прозападни и произраелски възгледи, отколкото "Мюсюлманските братя". Успехът на принца в Египет му гарантира регионален политически съюзник, чието бъдеще обаче остава неясно.

В случай че в тази страна отново възникне антидиктаторски масово движение, сред мишените му несъмнено ще бъде и просаудитската ориентация. Нещо повече, Бандар ерозира и постави под въпрос единството на арабските монархии от Персийския залив - Катар например, финансираше режима на Морси и загуби петте милиарда долара, инвестирани в него.

Появата на терористичната мрежа на принц Бандар е най-видимия резултат от дългосрочното саудитска финансиране, въоръжаване, подготовка и прехвърляне на десетки хиляди ислямски терористи - "доброволци" от САЩ, Европа, Близкия Изток, Кавказ, Северна Африка и други части на света. Терористите от Ал Кайда от Саудитска Арабия се превърнаха в "мъченици на исляма" в Сирия. Десетките ислямистки въоръжени групировки в тази страна яростно се конкурират за саудитското оръжие и пари. В Йордания, Пакистан и Турция бяха създадени тренировъчни лагери с американски и европейски военни инструктори, финансирани от Саудитска Арабия. За осъществяване на трансграничните си операции Бандар инвестира в основната бунтовническа групировка на ислямските терористи в региона - т.нар. „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ).

В отговор на подкрепата за Асад от страна на Хизбула, Бандар бин Султан започна да изпраща пари и оръжие на бригадите "Абдула Азам" в Ливан, организирали взривовете в Южен Бейрут и Триполи и атаката срещу иранското посолство. Принцът прехвърли 3 млрд. долара и на ливанските военни, опитвайки се да разпали нова гражданска война между тях и Хизбула. Взаимодействайки си с Франция и САЩ, но използвайки много по-големи финансови средства и разполагайки с по-голяма свобода за привличане на ислямските терористи, Бандар пое водещата роля и се превърна в своеобразен главнокомандващ на военното-дипломатическата офанзива, осъществява едновременно на три различни фронта - против Сирия, против Хизбула и против Иран. Принцът разчиташе, че ислямисткият преврат в Сирия ще бъде последван от навлизане на сирийските ислямисти в Ливан, които да подкрепят там частите на Ал Кайда и да разгромят Хизбула, което пък би довело до пълната изолация на Иран. При подобно развитие Техеран би се превърнал в мишена на съвместното настъпление на Саудитска Арабия, Израел и САЩ.

Разминаването между Бандар и Обама и саудитското настъпление срещу Ирак и Иран

Саудитска Арабия доскоро беше изключително полезен, макар и понякога неуправляем сателит на Вашингтон. Поне докато принц Бандар не оглави разузнаването на Кралството. Макар че дълги десетилетия тясно си сътрудничи с ЦРУ, принцът нерядко използва тесните си връзки с управлението за да улесни собствената си кариера. Така например, именно тези връзки му помогнаха да осигури доставката на самолети AWACS за Саудитска Арабия, въпреки съпротивата на израелското лоби в САЩ (АІРАС) срещу сделката. Пак те позволиха на принца да организира спешното изтегляне на няколкостотин члена на саудитското кралско семейство от САЩ, веднага след атаката от 11 септември, въпреки забраната за полети, наложена от Белия дом.

Както посочва проф. Джеймс Петрас обаче, с течение на времето действията на Бандар бин Султан започват все повече да се разминават с американската политика – принцът упорито изгражда собствена терористична мрежа, целяща да укрепи и разшири саудитската хегемония, дори ако това влиза в противоречие с интересите на регионалните съюзници и „клиенти” на САЩ.

Така, докато в Ирак например САЩ подкрепят консервативния режим на Нур ал-Малики, принц Бандар оказва политическа, финансова и военна помощ на терористичната сунитска организация ИДИЛ. Докато Вашингтон договаряше междинното споразумение с Техеран,

принцът се обяви против смекчаването на санкциите срещу Иран и си „купи” подкрепата на Франция като по време на посещението на френския президент Оланд в Риад саудитците подписаха с него оръжейна сделка за милиард долара срещу налагането на още по-сурови санкции срещу режимаа на аятоласите. Освен това Бандар бин Султан изрази подкрепата си за усилията на произраелското лоби в Конгреса, опитващо се да провали преговорите между САЩ и Иран.

Така принцът постепенно се освободи от ангажиментите си към американските служби. Тесните му връзки с предишните (а и със сегашните) лидери на САЩ и ЕС, го стимулираха да се опита да повиши геополитическия статут на Саудитска Арабия. Така, той се срещна  през лятото на 2013 с руския президент Путин, опитвайки се да го убеди да прекрати подкрепата за Сирия. Според някои руски анализатори, срещу това принцът е предложил на Кремъл страната му да купи руско оръжие за няколко милиарда долара, заплашвайки, че в противен случай вече няма да възпира чеченските ислямисти да атакуват обекти в Русия (включително по време на Олимпийските игри в Сочи). В сощото време той успя да накара турския премиер Ердоган да преориентира подкрепата си от умерените противници на Асад, към крайните ислямисти от ИДИЛ, свързани тясно с Ал Кайда. При това принцът си затвори очите за „опортюнистичните” усилия на Ердоган за сключване на петролни сделки с Ирак и Иран, ангажиментите му в НАТО и подкрепата му за сваления режим на Морси в Египет, само и само да си гарантира подкрепата на турския премиер за безпрепятствения транзит на голям брой обучени от саудитите терористи в Сирия, а вероятно и в Ливан.

Паралелно с това, Бандар бин Султан укрепи връзките си с Движението „Талибан” в Афганистан и Пакистан, снабдявайки го с оръжие и финансирайки съпротивата му срещу частите на САЩ и НАТО и, в същото време, предлагайки на американците „коридор за организираното им изтегляне от страната”.

Според Петрас, Бандар най-вероятно подкрепя и въоръжава и уйгурските мюсюлмански терористи в Западен Китай, както и чеченските и други ислямски екстремисти в Русия, независимо от факта, че Саудитите разширяват петролните си споразумение и сътрудничат с руския гигант Газпром.

В същото време единственият регион, в който Риад се ангажира с пряка военна намеса, е малкото кралство от Персийския залив Бахрейн, където саудитските специални части смазаха бунтовете на продемократичното шиитско движение, обявило се против местния владетел сунит.

Външната експанзия и вътрешните проблеми

Както посочва проф. Джеймс Петрас, през последните години принц Бандар осъществи фундаментална трансформация на саудитската външна политика, опитвайки се да разшири влиянието и в света. Навсякъде в Големия Близък Изток, където възникне ислямистка терористична мрежа, опитваща се да свали местния националистически, светски или шиитски режим, тя може да разчита на саудитските фондове и оръжейни доставки. Това, което някои западни анализатори лицемерно определят като „плахи усилия за либерализация и модернизация” на реакционния саудитски режим, всъщност представлява военни мерки за усъвършенстване на неговата терористична мрежа в чужбина. Принц Бандар залага на съвременните терористични методи, опитвайки се да натрапи средновековния саудитски модел на управление на редица по-близко или по-далеч разположени мюсюлмански държави.

Проблемът обаче е, че тези мащабни авантюристични операции, осъществявани от принца в чужбина, влизат в противоречие с „интровертния” стил на управление на някои ключови членове на кралското семейство. Те искат да бъдат оставени спокойно да трупат стотици милиарди от петролния добив и да ги инвестират по целия свят в скъпи недвижими имоти и производства, да водят скандален живот в чужбина и в същото време да съхранят имиджа си на благочестиви пазители на свещените градове на исляма Мека и Медина. Доскоро Бандар бин Султан избягваше открития сблъсък с тези среди, тъй като действаше изключително предпазливо и всячески демонстрираше уважението си към краля и най-близкото му обкръжение, включително като щедро спонсорираше посещенията в Реад на редица западни и източни политически лидери, дошли за подписването на изгодни за тях сделки и изразяващи почитта си към управляващата династия. Въпреки това обаче, прекаленият му интерес към задграничните операции на Ал Кайда и стимулирането на саудитските екстремисти да участват в различни терористични войни в чужбина тревожат консервативните монархически кръгове в страната. Те се опасяват, че някой ден тези образовани, обучени и въоръжени от саудитите терористи, придобили междувременно ореола на „бойци за правата вяра”, могат да се върнат в Кралството и да се обърнат срещу монархията. Възможно е също, чуждестранните режими, оказали се мишена на саудитските терористични мрежи, да решат да им отвърнат със същото – т.е. иранците, руснаците, иракчаните, сирийците, египтяните или пакистанците биха могли да финансират собствени „оръдия на възмездието”. А истината е, че въпреки стотиците милиарди, похарчени за закупуване на оръжие, саудитският режим е изключително уязвим на всички нива. Дори ако оставим настрана племенните легиони, които са гръбнака на армията, кралското семейство се ползва с твърде слаба подкрепа сред масите и с още по-малка легитимност. Страната е тотално зависима от чуждестранната работна ръка, чуждите експерти и военната подкрепа на САЩ. Освен това, повечето представители на уахабитското духовенство се отнасят с презрение към управляващия елит, защото е допуснал „неверниците” на свещената територия на Кралството. Затова, докато принц Бандар разширява саудитското влияние в чужбина, вътрешните опори на властта са подложени на ерозия. Макар принцът да си позволява да отправи предизвикателство към американската стратегия в Сирия, Иран и Афганистан, режимът в Риад зависи от защитата на VІІ американски флот и ВВС на САЩ, а междувременно броят на външните му противници непрекъснато нараства.

Възможно е, посочва проф. Петръс,  принц Бандар наистина да си въобразява, че е „новия Саладин”, изграждащ основите на съвременна Ислямска империя, но истината е, че само с едно махване на ръка, кралят, който засега все още го покровителство (или просто го търпи), може да го изпрати в забвение. В същото време, прекалено наглата намеса в работите на другите държави от региона на Големия Близък Изток може да провокира международна криза, в резултат от която имиджът на Саудитска Арабия да пострада безвъзвратно.

Впрочем, има и друга възможност. На 17 февруари 2014 иранската телевизия съобщи, че съвсем скоро принц Бандар може да бъде отстранен от ръководството на саудитските специални служби. По това време принцът се намираше във Вашингтон, където трябваше да премине лечение в болницата "Джон Хопкинс", както и да се срещне със сенатор Джон Маккейн. Малко по-късно редица електронни медии лансираха версията, че мястото му може да бъде заето от 54-годишния принц Мохамед бин-Наиф. Можем само да гадаем обаче, дали подобна промяна би сложила край на саудитската "геополитика на терора", или просто би означавала продължаването и под други форми.

----------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 
С разбита агентура и разузнаване България трудно ще бъде адекватна на кризите на времето

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1475-balgariya-kato-potentsialna-mishena-na-al-kayda-zastrasheni-li-sa-aets-kozlozduy-i-gazoprovodat-qyuzhen-potokq

Трудно се разбира кой влиза в страната ни без документи като нелегален имигрантБългарското общество спи дълбок зимен сън, затова и проспа битката за газопроводите, която се води в непосредствена близост до страната ни. Прец последното десетилетие се води скрита война между Русия и други големи играчи за конкурентните газопроводни маршрути "Набуко" и "Южен поток". Тази скрита война дестабилизира много политически режими и в нея имаше съвсем реални човешки жертви. Обществото ни не е наясно и за голямата битка между Русия и Катар на газовия фронт. Развилият технологията за втечнен газ Катар е географско джудже, но разполага със стотици милиарди долари и огромни геополитически амбиции.

Почти никой в България не обърна внимание на знаковата среща на шефа на разузнаването на Саудитска Арабия – Бандар бин Султан с Владимир Путин, състояла се през лятото в Москва. Според изтеклата информация, Риад е поискал от руснаците спиране на подкрепата за Башар Асад срещу десетки милиарди долари,  закупуване на руско оръжие, и блокиране на ислямския тероризъм в Русия в средносрочен план, включително до Олимпиадата в Сочи през 2014. След очевидния отказ на Москва да приеме тези условия, последва извършеният от жена-камикадзе кървав терористичен атентат във Волгоград.

В момента най-големите спонсори на опозицията (и особено на радикално-ислямистката) в Сирия са именно Саудитска Арабия и Катар. В процеса, макар и не така активно, участва и Турция. Най-мощният поддръжник на Башар Асад пък е Русия. Комбинацията между геополитически сблъсък и взаимоизключващи се енергийни интереси, особено в търговията с газ,  не предвещават спиране на конфронтацията. След като структурите на Ал Кайда изместиха Сирийската свободна армия, Турция  леко се отдръпна от подкрепата, но Риад и Доха - не. Сблъсъкът между ислямистките фундаменталистки режими и руснаците не се очаква да спре. На свой ред, Израел, поради страха си от иранската ядрена програма и близостта между Иран и режима в Сирия вероятно няма да има интерес да предпазва руският газопровод от терористични атаки, както може би се надява вицепремиерът Цветлин Йовчев.  Спoред някои анализатори, световният финансов и политически елит иска да накаже „непослушното момче“ в Кремъл, защото не само вкара в затвора Ходорковски, който им беше продал руския нефт, но и спря раздробяването на Руската Федерация на отделни държави. Ако приемем тази логика, най-големите световни играчи няма да имат мотив да спират ислямските режими в сблъсъка им с руснаците на българска и европейска територия, вероятно надявайки се, че периодични саботажи и терористични удари по газопровода "Южен поток" могат го компрометират, да го направят икономически неефективен и накрая да го провалят

Голямата част от нашия политически елит изобщо не е в час за скритите войни, в които е навлязъл светът. Когато в България беше поканена сирийската опозиция в Правец (през 2012), а цялото правителство на Бойко Борисов отиде на посещение в Катар, едва ли са предполагали в каква буря влизат. Впрочем, ве се знае, дали същото е предполагал служебният премиер Марин Райков, който прие катарска военна делегация, ръководена от началника на Генерални щаб на Катар генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия. С него той подписа 12 споразумения в сферата на отбраната, транспорта, инфраструктурата, търговския обмен, енергетиката, образованието и технологиите.

Няма никаква причина да предполагаме, че след като Саудитска Арабия и Катар нямат никакви морални скрупули да поддържат финансово и логистично структури на терористичната мрежа Ал Кайда на територията на Сирия, на която живеят техни братя араби-мюсюлмани, ще се въздържат в бъдеще от подобни действия на територията на православна България.

Знаейки от собствен опит какви рискове съпровожда приема на огромно количество хора с неустановена самоличност, самите саудитци и катарци не приемат никакви бежанци от сирийския конфликт. В същото време, те, както и Турция, имат интерес големи маси мюсюлманско население да се засели в България и Европа. От една страна, това е свързано с дългосрочната стратегия за купуване на земи и имоти в Европа, съчетано с масирано заселване поради естествения стремеж за експанзия на ислямската цивилизация. От друга страна обаче, това дава възможности за разгръщане на енергийната битка с Русия на европейска територия.

След като в България изглежда беше проведена целенасочена медийна кампания, която да приспи бдителността на обществото спрямо приема на огромно количество хора без документи за самоличност, у нас вече има над 10 000 човека, за повечето от които въобще не е възможно да се провери дали наистина са тези за които се представят.  Твърденията на президента Росен Плевнелиев и еврокомисаря Кристалина Георгиева, че понеже сред тях имало много жени и деца рискове за сигурността ни нямало, са смехотворни. Някои от най-ефективните терористични актове се извършват именно от жени – пример за което е вече споменатия случай от Волгоград, а в Сирия има деца снайперисти. Още в началото на конфликта, имаше цели отряди от жени, сражаващи се на страната на опозицията.

Това, което нашите политици също не знаят, или се правят, че не знаят, е, че структурите на Ал Кайда много често работят на принципа на "спящите клетки", при който човек може да изчака и десет, и двайсет години в мирен живот до активизирането си за терористична или военна дейност. Съвременният тероризъм демонстрира, че е възможно да се извършват ефективни удари с големи поражения, дори от невъоръжени хора, какъвто беше случая от 11 септември 2001 в САЩ. Симбиозата между структури на Ал Кайда и богатите ислямистки монархии винаги може да се разкъса, като ситуацията излезе извън контрол. Ал Кайда има собствени планове за Европа, които включват изграждането на Салафитски халифат с цената на всичко. Затова в България не само е вероятно да има удари по "Южен поток", а и нараства и риска от по-страшен тероризъм. Никой не се замисля за това, че екип от няколко човека с хитрост, коварство и решителност може например да проникне в ядрената ни централа и да се опита я взриви.

Българските служби за сигурност проспаха десетилетията, през които в страната ни проникваха огромни суми от Саудитска Арабия и Турция, чрез различни ислямистки фондации, чиято цел е постепенната радикализация на исляма в България. У нас са внесени милиарди долари, безотчетни пари, а сред резултатите от тях е и делото за радикален ислям, което се води в Пазарджик. То обаче е само върхът на айсберга. Ако в бъдеще на българска територия пристигне жегата от пустинята, не само с глобалното затопляне, а и с горещите терористични удари, като част от политическата война, българските политици ще трябва да понесат отговорност за това, че са проспали риска на натрупването на потенциално експлозивни фактори.

България незабавно трябва да изиска Турция да осигури добри условия за живот на сирийците на своя територия, за които вече получи 100 млн. евро само от ЕС,  а не да ги прехвърля у нас.  Трябва да поставим в ООН и европейските институции въпроса богатите мюсюлмански държави и най-големите и силни страни по света да приемат добре и се погрижат за сирийците на своя територия. Трябва незабавно да се възстановят перфектно работилите до 2000 година защитни съоръжения по цялата ни граница с Турция, по примера на Гърция. Трябва да се поставят интересите на националната ни сигурност пред интересите на големите геополитически играчи.

* Статията, която е публикувана на сайта Общество.нет, публикуваме като дискусионна, тъй засяга важни проблеми на националната сигурност.
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

ИслямистиНаскоро министърът на вътрешните работи на Бахрейн обяви, че местните полицейски части са задържали осем души, заподозрени, че са членове на терористична групировка, свързана с Иран. Твърди се, че терористите са получавали инструкции и финансиране от Иран, Ирак и Ливан. По всяка вероятност, основната задача на групата е била оказването на подкрепа за бунтуващите се шиити, живеещи на територията на Бахрейн.

Малко по-късно сунитската династия, управляваща Бахрейн (в тази страна сунитите са малцинство) за пореден път предприе репресивни действия срещу местната шиитска опозиция (за която се твърди, че се контролира от режима в Техеран), отбелязваща годишнината от въстанието през 2011, удавено в кръв от властите с благословията и пряката военна намеса на Саудитска Арабия и Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), в който членуват сунитски прозападно настроени монархии, обявяващи се едновременно и срещу шиитски Иран, и срещу каквато и да било демократизация на местните общества. Проблемът тук е, че сунитските режими от Персийския залив (и на първо място Саудитска Арабия, Кувейт, Катар и Обединените арабски емирства), които подкрепят режима в Бахрейн с оръжие и войници за разгрома на демократичната шиитска опозиция, се опасяват от «шиитско-иранската заплаха». Тези страхове непрекъснато нарастват от 2003 насам, т.е. след западната намеса в Ирак, която позволи на шиитското мнозинство в тази страна да дойде на власт след дългото управление на сунитския режим на Саддам Хюсеин (смятан за «бастион» срещу проникването на шиитски Иран в региона). Те се споделят и от други арабски държави, включително от Йордания и Египет, който преди извършения наскоро военен преврат се управляваше от «Мюсюлманските братя» (радикални сунити).

«Шиитският полумесец», чиито опорни точки са Иран, Ливан и Ирак, се простира чак до източната част на Саудитска Арабия и Кувейт, където живеят значителни шиитски малцинство, които са по-бедни от останалото население, но са по-активни в демографски план и са възприемчиви към революционната пропаганда на Техеран. Освен това шиитската ос включва алауитска Сирия (поне докато властта в Дамаск се контролира от клана Асад) и проирански настроената ливанска организация «Хизбула», която отдавна си е извоювала доминираши позиции в тази страна. Популярността на «Хизбула» до голяма степен се обяснява с широко използваната от нея антиизраелска реторика, чиято цел е да привлече на своя страна арабските маси и да ги накара да забравят, че шиитско-иранската «бомба» е насочена преди всичко срещу сунитските монархии... Оттук и стремежът на Катар да установи контрол (чрез оказване на финансова подкрепа) над палестинското движение ХАМАС в сектора Газа, което дълго време следваше руслото на политиката на «Хизбула» и се финансираше от Иран.

Кои са шиитите?

Медиите често представят сунитите като «умерени» представители на мнозинството (80%), докато представляващите малцинство (15-20%) шиити са си спечелили репутацията на «фанатици» и «еретици». Всъщност, понятието «шиизъм» произхожда от арабското «шиа», което означава последователи на Али (зет и братовчед на Пророка Мохамед и четвърти поред негов наследник – халиф – свален от противниците му сунити, след несправедлив съд). Халифът на сунитите прогонва шиитите от страната (първоначално те са по-голямата част от мюсюлманите) и те постепенно се ориентират към един съзерцателен ислям със строга духовна йерархия. Шиитите смятат Али и потомците му за единствените законни наследници на Пророка Мохамед и почитат свои собствени светци. Най-важните техни мъченици са Али Талиб (убит през 661, мавзолеят му е в иракският град Наджаф) и синът му Хюсеин, убит от сунитите (чиято гробница е в друг иракски град - Кербала).

Що се отнася до сунитите, това название произхожда от арабското «ахл ал-Суна» (хората на суната). Това означава, че те се смятат за пазители на «традиционната» ислямска догма - суната, основаваща се на «хадисите», т.е. коментарите на Пророка Мохамед. Така или иначе, но най-радикалните школи в исляма са основани именно от сунитите. Шиитите никога не слагат точка в интерпретацията на Корана, докато оглавилите халифата сунити го правят през Х веки, когато забраняват всички либерални и неортодоксални течения, т.е. суфитите, шиитите и рационалистическите секти (като мутазилитите), които, въпреки това, доминират в Багдад през златния век на исляма. Това зацикляне върху догмите и стремежът към контрол над останалите течения в исляма може да се приеме за далечен предтеча на салафизма и дори на «Мюсюлманските братя», т.е. на политическия и ортодоксален ретроградно настроен ислям, който с мощната подкрепа на петролните монархии от Персийския залив съумя да ерозира позициите на светските и шиитските кръгове. Така например, Катар работи по «по един съвсем модерен начин» за реализацията на тази задача, като още от самото начало на т.нар. «арабска пролет» подкрепя ислямистката опозиция в Мароко, Сирия и Мали...

Утвърдилата се на Запад представаа за «радикалните и враждебни шиити» и «умерените сунити» е свързана с това, че най-голямото теократично шиитско образувание е създадената от покойния аятолах Хомейни Ислямска република Иран, макар че на практика мнозина шиитски лидери открито критикуват хомейнистката идеология, а най-отворените и светски течения в исляма, принадлежат към шиизма (и биват жестоко преследвани от сунитските ортодокси). Сред сравнително малките, но изключително влиятелни секти в шиизма са преди всичко исмаелитите (чието име е свързано със семейство най-силно почитаните имами), станали известни благодарение на нашумелия си лидер и благодетел Ага-хан.

Исмаелитите са активни на територията на Централна и Южна Азия (и най-вече в Пакистан), където поддържат множество медицински центрове. Наред с тях, следва да посочим и алауитите в Сирия, друзите в Ливан, Сирия и Израел, или алевитите в Турция. Алауитите си навлякоха омразата на сунитите заради неизменната си подкрепа за светските и националистически партии в борбата им с привържениците на шариата, които ги смятат за хора второ качество.

Днес те се опасяват от неоосманисткия ислямизъм на турския премиер Ердоган, чиито позиции са близки до тези на «Мюсюлманските братя». Шиитите са мнозинство в Иран, Ирак, Азербайджан, Ливан и Бахрейн. Освен това, те (поне засега) продължават да удържат властта в Сирия, чрез алауитите и семейството на Асад, срещу които се бори опитващото се да вземе реванш 70%-но сунитско мнозинство. Шиити има и в Йемен, където местните сунитски власти се отнасят към всички тях без изключение като към бунтовници и сепаратисти. Впрочем, сериозни шиитски малцинства има на цялата територия на Арабския полуостров: в Катар, района Ел Хаса на Саудитска Арабия, или Кувейт (във всички тези зони има и богати петролни находища)... Навсякъде, където шиитите са малцинство, сунитските групи издевателстват над тях и периодично им устройват кървави погроми: това се отнася за Пакистан, Афганистан, Кувейт, Бахрейн, Саудитска Арабия и дори Ирак, където от момента на свалянето на Саддам Хюсеин, на практика, се води сунитско-шиитска война.

Борбата между шиити и сунити и новата студена война между Запада и останалия свят

От стратегическа гледна точка, проиранската шиитска ос се подкрепя, на първо място от Китай, Русия и враждебно настроените към НАТО или Америка държави, като близките на режима във Венецуела латиноамерикански страни и Куба. В отговор, Западът, който упорито продължава да следва логиката на студената война, подкрепя ислямистката сунитска ос, насочена срещу Сирия, нейните ирански съюзници и «Хизбула». При всичси случаи обаче, омразата между сунитските държави от Персийския залив и близките до Иран шиитски малцинства съвсем няма само стратегически характер: още през 1927, под натиска на уахабитите, кралят на Саудитска Арабия Ибн Сауд издава прословутата фетва, според която шиитите трябва или да приемат сунитската версия на исляма, или да напуснат страната. На свой ред Пакистан, който е сред основните съюзници на Саудитска Арабия и САЩ (а също покровител на талибаните и другите ислямистки движения, допринесли за разпространението на салафизма след края на студената война), притеснява шиитите (утвърждавайки законите на шариата), също както и християните и индуистите, квалифицирайки ги като «помагачи» на неверниците. В тази връзка ще посоча само един от множеството примери: през февруари 2013 52 шиити загинаха в резултат от поредната терористична акция, извършена от салафитите в Югозападен Пакистан. По данни на Human Rights Watch, през миналата 2012 в страната са били убити около 400 шиити, като прогнозите за 2013 са още по-мрачни: само през януари броят на жертвите достигна 165 души.

Уви, Западът не смята за необходимо да заложи (както беше в Ирак) на обявяващите се против салафизма шиитски течения или светски малцинства (като алауитите в Сирия и алевитите в Турция), нито пък да защити правата на шиитските малцинства в държавите от Персийския залив и Пакистан, или на християните на Изток, които също са подложени на преследвания във всички сунитски страни. Очевидно днес Западът се ръководи само от петролните и краткосрочните си интереси, в името на които той продължава да е склонен на сделки с държавите, управлявани от сунитските фанатици (Саудитска Арабия, Пакистан, Кувейт и т.н.) и отстъпва пред всички техни мракобеснически и неоимперски претенции. Той никога не критикува, нито пък се опитва да попречи на постигането на целите, които тези държави са си поставили, а именно: завоюването (реислямизацията) на всички мюсюлмански страни и последващата ислямизация на Запада чрез финансирането (с благословията на продължаващите наивно да вярват в съществуването на „руска заплаха” страни-членки на НАТО) на радикалните ислямистки асоциации, борещи се против ценностите на „неверническите” държави и за интеграцията (включително и насилствена) на всички мюсюлмански малцинства в сунитското мнозинство.

------------------------------------------

* Авторът е известен френски геополитик, преподавател по международни отношения в Университета на Мец
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1422-shiitsko-sunitskata-voyna-i-fatalnata-greshka-na-zapada

Жените на ислямистите са с покрити лицаНаскоро министърът на вътрешните работи на Бахрейн обяви, че местните полицейски части са задържали осем души, заподозрени, че са членове на терористична групировка, свързана с Иран. Твърди се, че терористите са получавали инструкции и финансиране от Иран, Ирак и Ливан. По всяка вероятност, основната задача на групата е била оказването на подкрепа за бунтуващите се шиити, живеещи на територията на Бахрейн.

Малко по-късно сунитската династия, управляваща Бахрейн (в тази страна сунитите са малцинство) за пореден път предприе репресивни действия срещу местната шиитска опозиция (за която се твърди, че се контролира от режима в Техеран), отбелязваща годишнината от въстанието през 2011, удавено в кръв от властите с благословията и пряката военна намеса на Саудитска Арабия и Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), в който членуват сунитски прозападно настроени монархии, обявяващи се едновременно и срещу шиитски Иран, и срещу каквато и да било демократизация на местните общества. Проблемът тук е, че сунитските режими от Персийския залив (и на първо място Саудитска Арабия, Кувейт, Катар и Обединените арабски емирства), които подкрепят режима в Бахрейн с оръжие и войници за разгрома на демократичната шиитска опозиция, се опасяват от «шиитско-иранската заплаха». Тези страхове непрекъснато нарастват от 2003 насам, т.е. след западната намеса в Ирак, която ползвали на шиитското мнозинство в тази страна да дойде на власт след дългото управление на сунитския режим на Саддам Хюсеин (смятан за «бастион» срещу проникването на шиитски Иран в региона). Те се споделят и от други арабски държави, включително от Йордания и Египет, който преди извършения наскоро военен преврат се управляваше от «Мюсюлманските братя» (радикални сунити).

Вдовици на загинали ислямисти«Шиитският полумесец», чиито опорни точки са Иран, Ливан и Ирак, се простира чак до източната част на Саудитска Арабия и Кувейт, където живеят значителни шиитски малцинство, които са по-бедни от останалото население, но са по-активни в демографски план и са възприемчиви към революционната пропаганда на Техеран. Освен това шиитската ос включва алауитска Сирия (поне докато властта в Дамаск се контролира от клана Асад) и проирански настроената ливанска организация «Хизбула», която отдавна си е извоювала доминираши позиции в тази страна. Популярността на «Хизбула» до голяма степен се обяснява с широко използваната от нея антиизраелска реторика, чиято цел е да привлече на своя страна арабските маси и да ги накара да забравят, че шиитско-иранската «бомба» е насочена преди всичко срещу сунитските монархии... Оттук и стремежът на Катар да установи контрол (чрез оказване на финансова подкрепа) над палестинското движение ХАМАС в сектора Газа, което дълго време следваше руслото на политиката на «Хизбулла» и се финансираше от Иран.

Кои са шиитите?

Медиите често представятг сунитите като «умерени» представители на мнозинството (80%), докато представляващите малцинство (15-20%) шиити са си спечелили репутацията на «фанатици» и «еретици». Всъщност, понятието «шиизъм» произхожда от арабското «шиа», което означава последователи на Али (зет и братовчед на Пророка Мохамед и четвърти поред негов наследник – халиф – свален от противниците му сунити, след несправедлив съд). Халифът на сунитите прогонва шиитите от страната (първоначално те са по-голямата част от мюсюлманите) и те постепенно се ориентират към един съзерцателен ислям със строга духовна йерархия. Шиитите смятат Али и потомците му за единствените законни наследници на Пророка Мохамед и почитат свои собствени светци. Най-важните техни мъченици са Али Талиб (убит през 661, мавзолеят му е в иракският град Наджаф) и синът му Хюсеин, убит от сунитите (чиято гробница е в друг иракски град - Кербала).

Религиозни фанатициЩо се отнася до сунитите, това название произхожда от арабското «ахл ал-Суна» (хората на суната). Това означава, че те се смятат за пазители на «традиционната» ислямска догма - суната, основаваща се на «хадисите», т.е. коментарите на Пророка Мохамед. Така или иначе, но най-радикалните школи в исляма са основани именно от сунитите. Шиитите никога не слагат точка в интерпретацията на Корана, докато оглавилите халифата сунити го правят през Х веки, когато забраняват всички либерални и неортодоксални течения, т.е. суфитите, шиитите и рационалистическите секти (като мутазилитите), които, въпреки това, доминират в Багдад през златния век на исляма. Това зацикляне върху догмите и стремежът към контрол над останалите течения в исляма може да се приеме за далечен предтеча на салафизма и дори на «Мюсюлманските братя», т.е. на политическия и ортодоксален ретроградно настроен ислям, който с мощната подкрепа на петролните монархии от Персийския залив съумя да ерозира позициите на светските и шиитските кръгове. Така например, Катар работи по «по един съвсем модерен начин» за реализацията на тази задача, като още от самото начало на т.нар. «арабска пролет» подкрепя ислямистката опозиция в Мароко, Сирия и Мали...

Утвърдилата се на Запад представа за «радикалните и враждебни шиити» и «умерените сунити» е свързана с това, че най-голямото теократично шиитско образувание е създадената от покойния аятолах Хомейни Ислямска република Иран, макар че на практика мнозина шиитски лидери открито критикуват хомейнистката идеология, а най-отворените и светски течения в исляма, принадлежат към шиизма (и биват жестоко преследвани от сунитските ортодокси). Сред сравнително малките, но изключително влиятелни секти в шиизма са преди всичко исмаелитите (чието име е свързано със семейство най-силно почитаните имами), станали известни благодарение на нашумелия си лидер и благодетел Ага-хан.

Исмаелитите са активни на територията на Централна и Южна Азия (и най-вече в Пакистан), където поддържат множество медицински центрове. Наред с тях, следва да посочим и алауитите в Сирия, друзите в Ливан, Сирия и Израел, или алевитите в Турция. Алауитите си навлякоха омразата на сунитите заради неизменната си подкрепа за светските и националистически партии в борбата им с привържениците на шариата, които ги смятат за хора второ качество.

Днес те се опасяват от неоосманисткия ислямизъм на турския премиер Ердоган, чиито позиции са близки до тези на «Мюсюлманските братя». Шиитите са мнозинство в Иран, Ирак, Азербайджан, Ливан и Бахрейн. Освен това, те (поне засега) продължават да удържат властта в Сирия, чрез алауитите и семейството на Асад, срещу които се бори опитващото се да вземе реванш 70%-но сунитско мнозинство. Шиити има и в Йемен, където местните сунитски власти се отнасят към всички тях без изключение като към бунтовници и сепаратисти. Впрочем, сериозни шиитски малцинства има на цялата територия на Арабския полуостров: в Катар, района Ел Хаса на Саудитска Арабия, или Кувейт (във всички тези зони има и богати петролни находища)... Навсякъде, където шиитите са малцинство, сунитските групи издевателстват над тях и периодично им устройват кървави погроми: това се отнася за Пакистан, Афганистан, Кувейт, Бахрейн, Саудитска Арабия и дори Ирак, където от момента на свалянето на Саддам Хюсеин, на практика, се води сунитско-шиитска война.

Борбата между шиити и сунити и новата студена война между Запада и останалия свят

От стратегическа гледна точка, проиранската шиитска ос се подкрепя, на първо място от Китай, Русия и враждебно настроените към НАТО или Америка държави, като близките на режима във Венецуела латиноамерикански страни и Куба. В отговор, Западът, който упорито продължава да следва логиката на студената война, подкрепя ислямистката сунитска ос, насочена срещу Сирия, нейните ирански съюзници и «Хизбула». При всичси случаи обаче, омразата между сунитските държави от Персийския залив и близките до Иран шиитски малцинства съвсем няма само стратегически характер: още през 1927, под натиска на уахабитите, кралят на Саудитска Арабия Ибн Сауд издава прословутата фетва, според която шиитите трябва или да приемат сунитската версия на исляма, или да напуснат страната. На свой ред Пакистан, който е сред основните съюзници на Саудитска Арабия и САЩ (а също покровител на талибаните и другите ислямистки движения, допринесли за разпространението на салафизма след края на студената война), притеснява шиитите (утвърждавайки законите на шариата), също както и християните и индуистите, квалифицирайки ги като «помагачи» на неверниците. В тази връзка ще посоча само един от множеството примери: през февруари 2013 52 шиити загинаха в резултат от поредната терористична акция, извършена от салафитите в Югозападен Пакистан. По данни на Human Rights Watch, през миналата 2012 в страната са били убити около 400 шиити, като прогнозите за 2013 са още по-мрачни: само през януари броят на жертвите достигна 165 души.

Уви, Западът не смята за необходимо да заложи (както беше в Ирак) на обявяващите се против салафизма шиитски течения или светски малцинства (като алауитите в Сирия и алевитите в Турция), нито пък да защити правата на шиитските малцинства в държавите от Персийския залив и Пакистан, или на християните на Изток, които също са подложени на преследвания във всички сунитски страни. Очевидно днес Западът се ръководи само от петролните и краткосрочните си интереси, в името на които той продължава да е склонен на сделки с държавите, управлявани от сунитските фанатици (Саудитска Арабия, Пакистан, Кувейт и т.н.) и отстъпва пред всички техни мракобеснически и неоимперски претенции. Той никога не критикува, нито пък се опитва да попречи на постигането на целите, които тези държави са си поставили, а именно: завоюването (реислямизацията) на всички мюсюлмански страни и последващата ислямизация на Запада чрез финансирането (с благословията на продължаващите наивно да вярват в съществуването на „руска заплаха” страни-членки на НАТО) на радикалните ислямистки асоциации, борещи се против ценностите на „неверническите” държави и за интеграцията (включително и насилствена) на всички мюсюлмански малцинства в сунитското мнозинство.

------------------------------------------------------------------

* Авторът е известен френски геополитик, преподавател по международни отношения в Университета на Мец

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi6-2012/1357-zbignev-bzhezhinski-zapadat-postepenno-iztoshti-silite-si

Збигнев Бжежински, американски политологЗбигнев Казимеж Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 в семейството на полски дипломат. Израства в Канада, после се преселва в САЩ, където прави впечатляваща научна и политическа кариера. Дълги години е професор в Колумбийския и Харвардския университети. През 1966-1968 е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, а от 1973 до 1976 е директор на Трилатералната комисия. През 1977-1981 Бжежински е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. През 80-те години (т.е. по времето на президента Рейгън), той е член на Президентската комисия за химическите оръжия, на Комисията на Съвета за национална сигурност и Департамента по отбраната за изработването на комплексна дългосрочна стратегия на САЩ и на Президентския консултативен съвет за външно разузнаване. Смята се за един от най-авторитетните и влиятелни съвременни американски геополитици. Автор е на много книги, по-известни от които са: „Америка и света: разговори за бъдещето на американската външна политика” (2008, съвместно с Брент Скаукрофт и Дейвид Игнатиъс), „Вторият шанс: трима президенти и кризата на американската суперсила” (2007), „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004), „Геостратегическата триада: животът с Китай, Европа и Русия” (2001) и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997). Последната му книга е озаглавена "Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила".

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Робърт Мери и Нешънъл Интерест.

- В последната си книга разсъждавате за големия шанс на атлантическия Запад да постигне това, което наричате "нова ера на глобална западна доминация", след краха на Съветите. Това обаче не се случи. До каква степен, според Вас, този неуспех се обяснява с човешкия фактор и в каква е резултат от действието на сили, оказали се неподвластни на контрола на атлантическия Запад и неговите лидери?

- Мисля, че и едното, и другото оказаха своето влияние. Истината е, че Западът изтощи силите си, а Европа, загуби чувството си за глобална отговорност и днес изглежда далеч по-провинциална по отношение на визията си за света. Това, в частност, беше неизбежно свързано със задачата за изграждането на конструкцията, която първоначално се наричаше Европейска общност, а впоследствие се превърна в Европейски съюз (макар че последователността трябваше да е обратната, тъй като в Европейската общност имаше по-добра координация, отколкото в Европейския съюз). На свой ред, САЩ затънаха в своеобразно самодоволство и самоуспокоение, действайки, едва ли не, сякаш наистина вярваха, че е настъпил краят на историята. Не съумяхме да предвидим новите, непознати досега, трансформации в света, очертаващи се все по-отчетливо, което, впрочем, се опитвам да анализирам и в последната си книга "Стратегическа визия".

- Става дума за доста значими сили, но до каква степен, някои решения от въпросния период - например войната в Ирак - доведоха до този резултат?

- Вероятно сте запознат с мнението ми за войната в Ирак. Смятам, че това беше катастрофа. Катастрофа, в смисъл на ерозия на американската легитимност в глобален мащаб, ерозия на доверието към президента и неговия апарат и породените от това загуби за Съединените щати, които съвсем не бяха илюзорни, ако говорим за големия брой убити и осакатени, а пък от икономическа гледна точка се оказаха огромни. Всичко това доведе до още по-голяма нестабилност в Близкия Изток. Защото, без значение, дали Саддам Хюсеин ни харесваше или не (а той наистина беше отвратителен), режимът му представляваше сериозен стабилизиращ фактор за сдържане на иранските амбиции в т.нар. Голям Близък Изток. Днешният разделен, нестабилен и слаб Ирак е подложен на силното иранско влияние и, в случай на необходимост, може да бъде тотално дестабилизиран от него.

- Смятате ли, че светът щеше да е друг, ако САЩ не бяха влезли в Ирак?

- На първо място, Близкия Изток щеше да е поне малко по-стабилен. Между другото, аз не бях против интервенцията в Афганистан, макар да се опитвах да убедя американското ръководство, че целта ни следва да е свалянето и унищожаването на Движението Талибан и, евентуално на Ал Кайда, но не и да оставаме там повече от десет години с амбицията да изградим съвременна демократична държава в условията на едно средновековно разпокъсано общество. Тоест, това не беше кой знае колко печеливша стъпка, но поне ставаше дума само за един конфликт. Вместо това се сдобихме с цели два конфликта, при това и двата бяха изключително скъпи и неособено полезни.

- Наскоро обърнахте внимание на закономерното изместване на центъра на глобалната мощ и икономическия динамизъм от Атлантика към Тихия океан. Твърдите, че Западът може съхрани силните си позиции в този нов свят. Не е ли възможно обаче, тази фундаментална промяна да изтласка Запада и Америка на по-задни позиции, независимо от техните действия?

- Разбира се, че е възможно, но ако това се случи, вината ще е наша - в смисъл, че то не би трябвало да се случва. Никога не съм отричал енергията на Югоизточния регион и на Азия, като цяло, но съм съвсем наясно, че големите играчи там имат сериозни вътрешни проблеми и е налице определен потенциал за избухването на изключително опасни конфликти помежду им. Затова, в това отношение, САЩ разполагат с много възможности за маневриране. Но, което е още по-важно, тези играчи още дълго време няма да могат да ни надминат по отношение на жизненото равнище или на общото финансово и социално благополучие. Разбира се, ако стигнем дотам да балансираме на ръба на провала, ако стагнацията ни се проточи, ако окончателно затънем в кризата, те могат и да ни изпреварят.

В този смисъл много ме тревожи, че финансовата система на САЩ става все по-спекулативна, а не продуктивна, т.е. такава, в която основният мотив на играчите е стремежа към лично обогатяване, а не социалния растеж. Американската данъчна система до такава степен работи за богатите, че я смятам за изключително несправедлива и икономически непродуктивна, тъй като съдейства за задълбочаване на социалното неравенство в нашето общество. В дългосрочна перспектива, това неравенство може да се окаже изключително разрушително и дори да ерозира тотално националния консенсус, провокирайки конфликти на класова основа. В нашата политическа система, привилегированото обществено положение се използва за извличане на лична полза. Конгресът се е превърнал в самосъхраняваща се организация на много богати и привилегировани хора, които просто не могат да правят нещо друго, освен да приемат закони и да предприемат действия, изцяло в своя полза, като прослойка. В резултат от това става все по-трудно да се реагира адекватно както на вътрешно, така и на въшнополитическите проблеми.

С голяма тревога следя хода на президентската кампания. От всички кампании, в които съм участвал, тази може би е най-лошата. Защото по време на предишните кампании - например тази от 2000, която се отличаваше с изключително остро противопоставяне (наподобяващо това между Голдуотър и Джонсън, или между Макгъвърн и Никсън навремето), все пак се обсъждаха важни, всеобхватни въпроси и резултатите изглеждаха, повече или по-малко предсказуеми. Днес обаче, виждаме просто множество голи лозунги и общ хаос, на фона на нарастваща социална тревога.

- В книгата си говорите за днешните студенти в университетите по света, които, според Вас, представляват своеобразен аналог на марксовия пролетариат: "неспокойните, разтревожени работници от постаграрната епоха и първите години от индустриалната ера, силно възприемчиви към идеологическата агитация и революционната мобилизация". Твърдите, че те са основната движеща сила на нестабилността в света. Смятате ли че през следващите двайсетина години е възможно по някакъв начин тази дестабилизираща сила де бъде "опитомена", или поставена под контрол?

- Мисля, че това, до голяма степен, зависи от историческия контекст, в който се изявяват тези сили. Те действаха в Централна Европа, но да не забравяме, че навремето Централна Европа вече е преживявала "пролетта на народите" - преди повече от сто години, през 1848. Тогава (т.е. през 80-те години на ХХ век) там съществуваше наследена демократична традиция, проявила се и оглавена от такива забележителни лидери, като Лех Валенса, в Полша, и Вацлав Хавел, в Чехословакия. Затова и самото движение беше демократично, и беше в състояние да наложи демокрацията. Мисля че днес в много части на света - а Близкият Изток очевидно е една от тях, се сблъскваме с феномен, който донякъде прилича на случилото се в Централна Европа и все пак се различава от него. И тук, както и в Централна Европа, става дума за популистки движения, само че в Близкия Изток те не са проникнати от демократичните ценности и широко споделеното разбиране за това, какво означава конституционната форма на управление и правовата система. Тоест, много по-вероятно е тези движения да се ръководят или от страстите, или от историческите митове, което означава, че те ще бъдат едностранни, потенциално нетолерантни, вероятно нетърпими, а в някои случаи - дори фанатично религиозни. Ето защо не съм сигурен, че всички т.нар. демократични въстания против диктатурите, задължително означават обръщане към демокрацията. Те могат да означават неприемане на корупцията и произвола, но това, което ще последва, може да няма нищо общо с демокрацията.

- В книгата си посочвате, че за Америка е важно да притежава собствен имидж, т.е. идентичност в света, което играе роля за способността и да упражнява влияние върху другите страни и народи. Какво значение придавате на този въпрос и доколко, според Вас, беше ерозиран имиджът на САЩ след войната в Ирак и в резултат от редица други действия на Америка след края на Студената война?

- Наистина смятам, че, за съжаление, сами се делегитимирахме, укрепвайки по този начин инстинктивната враждебност, която редица държави, движени от историческите си митове, изпитват към Америка. Позволихме си да игнорираме това, действайки, сякаш ни е възложена някаква специална мисия. Джордж Буш-младши дори заяви, че "нацията ни е избрана от Бога и предопределена от историята да служи като образец за останалия свят". Съществува обаче и друг проблем, затова не бива да хвърляме вината за всичко върху Америка. Според мен, сегашният век вече демонстрира редица признаци, че ще се различава принципно от предишния. Кое беше от решаващо значение за глобалното господство през ХХ век? Ставаше дума за борба за доминация и хегемония между водещите световни държави в рамките на три основни преломни събития, определящи облика на миналото столетие - Първата световна война, Втората световна война и студената война. Ние спечелихме, но в крайна сметка (поне според мен), проиграхме успеха си.

Това обаче не е само и изцяло по наша вина. САЩ не можаха да станат това, в което се надяваха да се превърнат - модел за останалия свят, защото светът междувременно стана много по-разнолик и по-сложен, благодарение на глобалното политическо пробуждане, което прави планетата ни по-неустойчива, да не говорим, че, освен всичко друго, се сблъскахме с нови глобални заплахи. Следва най-сетне да осъзнаем, че, като нация, сме длъжни да действаме по друг начин. Налага се да възродим коалициите си. Ето защо в книгата си говоря за обновения и разширен Запад, включващ Русия и Турция. Ето защо говоря и за необходимостта Америка да се ангажира активно със случващото се в Югоизточна Азия - но не на континента, т.е. без да участва в каквито и да били войни там, а опитвайки се балансира отвън, т.е. действайки подобно на Великобритания в Европа през ХІХ век. Ние все още сме най-влиятелната сила в света, но трябва да сме разумни, ако искаме това да продължи поне още известно време. Но, за да сме разумни, са ни необходими лидери, които са наясно с това и осъзнават фундаменталната историческа промяна, отличаваща този век от предишния. И, което може би е още по-важно, или поне е не по-малко важно - имаме нужда от общество, което да има поне елементарно понятие за международната ситуация. Това, което действително ме тревожи, е, че обществото ни нищо не знае за останалия свят. Всъщност, то дори не е информирано за случващото се по света. Повечето американци не четат и не научават нищо за останалия свят, защото вестниците не им дават подобна информация, с изключение на три или четири големи печатни медии. Ето как в САЩ се формира невежо и възприемчиво към демагогията общество. Нещата стават още по-лоши, когато и ръководството на държавата не се отличава с кой знае какъв ум и също предпочита да оперира с опростени лозунги.

- Не смятате ли, че през последните години този проблем се задълбочава? Дали в предходната епоха на студената война, американската нация е била по-добре осведомена за случващото се в света?

- Отговорът ми е "да" и ще ви кажа защо. Днес ние сме много по-слабо информирани по една проста причина: защото светът вече е далеч по-сложен. Истината е, че американците и преди не познаваха кой знае колко световната история и познанията им в тази сфера продължават да са плачевни. Те не са особено сведущи и в световната география. Мнозинството от тях са невежи, което вече е просто скандално. Те обаче знаеха, че Хитлер представлява глобална опасност. Знаеха, че комунизмът е заплаха. Знаеха, че Съветският съюз ни застрашава физически - декларирайки, че иска да ни погребе и разполагайки с достатъчно ядрено оръжие за да го направи. В този смисъл обществените настроения улавяха същността на някои базови реалности. Днес обаче тази реалност е много по-сложна за разбиране. Според мен, президентът Обама започна добре, поне що се отнася до усилията да запознае широката публика с тези теми. След това обаче, той се отказа де го прави систематично.

Струва ми се, че днес сме изправени пред съвсем реален проблем, на първо място в сферата на образованието, а на второ - във връзка с необходимостта от постоянен диалог между президента и страната, в чиито рамки да бъдат обяснени онези моменти, за които споменах. Мисля, че Обама действително започна много добре, още повече, че неведнъж съм говорил с него и останах с впечатление, че той осъзнава тази нова реалност. Президентът произнесе редица важни речи - в Кайро, Истанбул, Бранденбург. След това обаче спря. Разбира се, той беше изправен пред много сериозни вътрешни проблеми - достатъчно е да спомена финансовата криза. Могат да се изтъкнат и други причини в негова защита. Но, ако сравните начина, по който американското общество разсъждава за сегашната международна ситуация и начина, по който тя се анализира от специализираните геополитически издания, ще видите ще между тях има феноменална разлика.

- Нека обърнем малко внимание на заплахата, свързана с огромното дългово бреме на Америка. Споменахте го като една от основните заплахи пред нея. Не смятате ли, че тези проблеми постепенно се превръщат в неразрешими? Какво следва да направят САЩ за да поставят под контрол проблема с дълга, надвиснал над тях като дамоклев меч?

- Не съм дипломиран икономист и не искам да се правя на такъв. Смятам обаче, че за целта е необходимо постигането на общонационален консенсус по това, какво точно разбираме под достойно и спокойно съществуване в сложния съвременен свят. Не мисля, че сме наясно с това. Разбира се, разполагаме с лозунгите, че трябва да бъдем успешни. Имаме си и лозунги за "създаването на нови работни места", както и, че човек попада в рая в резултат от упорита работа за постигане на материалното си благополучие. Имаме си дефиниции за добрия живот, който се изчерпва с трупането на материални блага и осигуряване на повече развлечения.

Това са редица взаимно свързани въпроси и ще ни е необходим сериозен тласък за да започнем да разсъждаваме сериозно, как отново да създадем тук, в Америка едно здраво общество, което отново да се превърне в неотразим модел за останалия свят, каквото беше някога. Днес не е така.

- Не смятате ли, че ще е необходима още по-сериозна криза за да се постигне подобен консенсус, който да може да вдъхнови президента да хвърли всичките си сили за преодоляването на тези проблеми?

- Въпросът ви е съвсем резонен. Надявам се да не е така, но споделям опасението ви.

- Постоянно подчертавате, включително в последната си книга, колко е важно да се намери изход от израелско-палестинската задънена улица, като предпоставка за много от това, което американската дипломация следва да направи в този регион. До каква степен, според Вас, решението за създаването на две държави (палестинска и израелска) е остаряло и доколко агресивното изграждане, от страна на Израел, на нови селища на окупираните територии, ерозира основата за създаването на граничеща с него Палестинеска държава?

- Мисля, че това несъмнено е проблем и пречи за реализацията на решението за създаване на две държави. Смятам обаче, че то, най-вероятно, би се оказало по-дългосрочно решение на проблемите, с които се сблъскват Израел и Палестина през последните десетилетия, отколкото възможните алтернативи – а именно, решението за една (израелско-палестинска) държава, в която ще има толкова големи противоречия, толкова конфликтни позиции и толкова горчиви спомени, че е много трудно да си представим, как подобна държава би могла да съществува като демократична. При варианта с една (израелско-палестинска) държава, едните ще бъдат поставени над другите, а последните ще се стремят да надделеят над тях. Затова не мисля че подобно решение би било жизнеспособно. Това, от което се опасявам обаче, е, че вероятно вече е твърде късно за да се реализира решението за двете държави, защото за да има ефект, това решение би трябвало да е плод на истински компромис между двете противостоящи си страни. Което много трудно може да се постигне, при положение, че едната страна е много по-силна от другата и затова няма кой знае какви стимули да и прави отстъпки. В същото време, другата страна е толкова слаба, че се бои да прави каквито и да било отстъпки. На всичкото отгоре, няма нито един сериозен външен играч, който да е сериозно ангажиран с реализацията на мирния процес, по една или друга причина, но най-вече заради вътрешните си проблеми - последното се отнася за американския президент например. Въпреки това, ние сме единствената държава, която може да тласне напред мирния процес.

Мисля, че се намираме в задънена улица и ми е жал за хората, вкарани в този капан. Жал ми е за Израел. Като дете на Втората световна война знам какво е преживял еврейския народ. Жал ми е и за палестинците. Това е ужасна ситуация и ми се струва, че нарастващата нестабилност в Близкия Изток все повече затруднява постигането на компромис, защото и едната, и другата страна или се смята за потърпевша, или за оскърбена, или за застрашена.

- В една своя статия, публикувана наскоро, израелският анализатор Акив Елдар разсъждава за демографските промени в Израел, които все повече затрудняват решението за създаването на две отделни държави, както и за чувствителността към свободомислието. Доколко, според Вас, това слага кръст на перспективата за мирно разрешаване на израелско-палестинския проблем?

- Това е напълно възможно, но, честно казано, не съм експерт по социалната динамика на двете групи. Склонен съм да я разглеждам по-скоро като международен проблем, последиците от който засягат най-вече САЩ, а на второ място, в дългосрочна перспектива, и с тежки последици за Израел. Когато бях упълномощен от президента на САЩ, в чиито екип бях през 70-те години, т.е. по време на преговорите в Кемп Дейвид, да се опитам за склоня кралските семейства в Саудитска Арабия и Йордания да приемат компромиса, бях поразен, когато, по време на разговорите, един от домакините ми използва като аргумент факта, че кръстоносците са владели Йерусалим в течение на 90 години, но днес от пребиваването им няма и следа. Възможно е тези хора да имат друго усещане за времето. Ако САЩ бъдат прогонени от Близкия Изток – което, според мен, започва да изглежда все по-вероятно, какво бъдеще очаква Израел?

- Как оценявата възможността САЩ да нападнат Иран за да забавят или преустановят реализацията на ядрената му програма и каква е вероятността това да стори Израел?

- Мисля че шансовете да го направи Израел са по-големи. Съмнявам се, че ще ние бихме го направили просто така, защото смятам, че колкото и да сме загрижени във връзка с този проблем, ни е ясно, че е лесно да започнеш една война, но е много трудно да я приключиш. Да предположим, че наистина започнем война с Иран. Как ще я завършим? Колко дълго ще продължи? Кой ще ни помага? Как подобна война би се отразила върху вътрешнополитическата ситуация в САЩ, в дългосрочна перспектива. Израелците обаче могат да се ръководят от друга логика, а и техният премиер Бенямин Нетаняху, както и министърът на отбраната Ехуд Барак създават впечатление, че се стремят и са нетърпеливи да нанесат удар по иранците.

- Ако подобно нападение стане факт, какво , според Вас, би последвало, от гледна точка на стабилността в региона и света, като цяло?

- Казвал съм го и друг път – струва ми се, че иранците няма да могат да предприемат действително ефективни мерки против Израел. Разбира се, те ще се опитат да го направят, но тези мерки, най-вероятно, ще бъдат фрагментарни, донякъде болезнени, но не и решаващи. Иранците ще бъдат абсолютно сигурни, че израелското нападение е осъществено с нашето мълчаливо съгласие. Затова ще се опитат да ни отмъстят, но с какъв избор разполагат? Най-вероятно е да не успеят да блокират Ормузкия пролив, макар че със сигурност ще се опитат. Ние ще предотвратим подобна блокада, но цените на енергоносителите неизбежно ще скочат до небето. На първо време, ще се повишат застрахователните такси, вероятно ще има и други разходи. Всичко това ще се отрази зле на световната икономика.

Много по-лошо обаче е, че ще тласнем европейците в прегръдката на руснаците, които ще потриват доволно ръце. Руснаците са силно загрижени за цените на петрола, които в момента се колебаят между 90 и 120 долара, т.е.не са достатъчно високи за да отговарят на бюджетните им очаквания. Но ако цената на барел петрол скочи до 200 долара, те, образно казано, ще се къпят в шоколад. А европейците ще се окажат напълно зависими от тях. Китайците ще пострадат, както и японците. Това няма да е от полза за глобалната икономика. На второ място, иранците могат да атакуват някой от военните ни обекти, разположени наблизо, да не говорим, че могат изключително бързо да дестабилизират Ирак, стимулирайки конфликта между сунити и шиити. След това, те, разбира се, ще ни усложнят живота в Западен Афганистан, който в момента е сравнително стабилен. А това означава, че изтеглянето на частите ни от Афганистан ще се окаже изключително скъпо или тежко и т.н. Освен това, има и ред други възможности, свързани с тероризма или с нещо друго, което означава, че целият регион, както и САЩ, ще бъдат въвлечени в ситуация на войнствена нестабилност, която може да се проточи много.

- Тоест, в резултат от това ще пламне целият Близък Изток?

- Точно така. И, разбира се, следва да признаем, че не сме изправени пред ситуация, в която просто нямаме избор. Защото имаме избор. Имаме възможност да избегнем подобно развитие и да убедим израелците да не го правят. Ситуацията няма нищо общо с Пърл Харбър, където бяхме атакувани и принудени да отвърнем. И на последно място – но не и по значение – не изключвам възможността преговорите да продължат, при условие, че това са истински преговори, разбира се.

- Каквито досега те не бяха?

- Да, каквито досега не бяха. Те трябва да се основават на принципа, че Иран, като държава, подписала Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), има правото да разработва ядрено-енергийни програми, както и да обогатява уран, но на много ниско ниво. Мисля, че в тази посока може да се работи, но, ако идеята е, че евентуалният бъдещ договор с Техеран трябва да включва някакви унизителни условия за иранците, които да ги поставят в ъгъла (да не говорим за споразуменията с всички други държави, подписали ДНЯО), Иран най-вероятно не би приел подобен договор.

На последно място, но не и по значение, мисля, че ние, разбира се, имаме средствата и дори моралното задължение да направим нещо за хората от Близкия Изток и, особено, за израелците, както бяхме готови дълги години да го прави за европейците, а после за японците и корейците. А именно, следва да им дадем наистина надеждни гаранции, че са напълно защитени от американското ядрено сдържане, като официално декларираме, че «всяка заплаха срещу Израел, или, което е още по-лошо, предприемането на преки действия срещу когото и да било в Близкия Изток, ще се смятат за насочени против САЩ с всички последици от това». Навремето успяхме да защитим европейците и да сдържаме Съветите. Успешно защитавахме и японците и корейците. Сега можем да го направим и за Близкия Изток.

- И един последен въпрос. Бихте ли дали съвсем обща оценка на първия мандат на президента Обама, от гледна точка на неговата външна политика?

- Мисля, че Обама се опита да постави американско-китайските отношения на стабилна основа, при което необходимостта от партньорство се уравновесява от необходимостта да бъдем бдителни, но балансирани, и това е нормално. Струва ми се, че той беше търпелив, може би малко прекалено търпелив, но при всички случаи умно търпелив, в отношенията с руснаците. По същия начин се отнасяше и с европейците – те са наясно, че продължаваме сериозно да се интересуваме от случващото се в Европа. Мисля, че днес Близкият Изток е най-големият генератор на неприятности за САЩ, но и това не е изцяло по вина на Обама.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi5-2012/1318-strategiya-za-sdarzhaneto-na-terorizma

Взривът на паркинга на летище СарафовоПрез над петдесетте години на студената война, сдържането беше крайъгълен камък на американската стратегия. САЩ се стремяха да не допуснат Съветския съюз да нападне Запада, давайки му да разбере, че подобна атака ще бъде последвана от унищожителен ядрен отговор. Непосредствено след терористичните нападения от 11 септември 2001 обаче, мнозина анализатори бяха на мнение, че стратегията на сдържането е неприложима в оглавената от Америка война с тероризма. Според тях, за разлика от ръководството на вече рухналия Съветски съюз, терористите се ръководят от ирационални съображения и са готови да платят всяка цена (включително да жертват живота си) за да постигнат своите цели, както и, че ще бъде твърде трудно да се определи, откъде точно ще дойде следващата атака. По тези и други причини, въпросните експерти смятаха, че опитите за сдържане на терористите посредством заплахи за ответен удар, няма да са достатъчни да спрат терора и, на практика, са безсмислени.

Тези схващания оказаха определено влияние върху първоначално възприетата от САЩ стратегия за справяне с терористичната заплаха. Така, в обявената от президента Джордж Буш-младши през 2002 (т.е. близо година след 11 септември) Национална стратегия за сигурност се твърдеше, че „традиционните концепции за сдържането не работят срещу терористите, чиято очевидна тактика включва причиняването на безмислени разрушения и убийствата на невинни хора, които приемат собствената си смърт като „мъченическа” и, чиято най-добра защита е фактът, че те обикновено не могат да бъдат свързани с някоя конкретна държава” (1).

Малко по-късно обаче, политиците започнаха да разсъждават по-сериозно относно възможността за сдържане на терористите. По време на работата ни в офиса на държавния секретар по отбраната през 2005, ние бяха основните автори на първата в историята стратегия на САЩ за сдържане на терористичните мрежи. Както посочват Ерик Шмит и Том Шанкър в книгата си „Контраудар” (2011): „Крьониг и Павел свикаха специален брифинг за да докажат, че комбинация от мерки и усилия – икономически, дипломатически, военни, политически и психологически, могат, на практика, да формулират нова стратегия и да очертаят нов и ефективен начин за сдържане на терористичните групировки” (2). Тази стратегия влезе в публикувания през 2006 „Четиригодишен преглед на отбраната” (Quadrennial Defence Review - QDR), в който бе обявено намерението на Пентагона да промени политиката си „от една обща и предназначена за всички случаи стратегия за сдържане, към профилирано сдържане, предназначено за държавите-парии, терористичните мрежи или за държавите, чиято мощ вече е станала опасна за САЩ” (3). Според QDR, Департаментът по отбраната следва да преформатира силите си така, че да могат „да гарантират балансирана и профилирана, според конкретния случай, способност за сдържане както на държавни, така и на недържавни заплахи – включително терористични нападения във физическото и информационното пространства” (4). Шмит и Шанкър посочват в книга си, че „Пет години след като предложението на Крьониг и Павел беше предадено на президента Буш от Доналд Ръмсфелд, идеите им постепенно се наложиха в средите на службите за сигурност и бяха възприети от редица разсъждаващи по същия начин анализатори от военната, разузнавателната и дипломатическата общности, както и от специалните служби” (5).

Макар да сме поласкани от начина, по който във въпросната книга се оценява нашият принос, струва ни се, че тя вероятно преувеличава влиянието на лансираните от нас идеи. Подходът на сдържането продължава да не се осъзнава и, съответно, да не се използва пълноценно като елемент на американската антитерористична стратегия. В същото време, той притежава голям потенциал и може да ни помогне да осуетим бъдещи терористични атаки.

Настоящата статия представлява първия, публично обявен, анализ на тази стратегия. Смятаме че, за разлика от сдържането, прилагано спрямо някоя друга държава, сдържането на тероризма може да бъде успешно само отчасти, освен това то винаги ще си остане просто компонент (и никога крайъгълен камък) на националната политика. Въпреки това, доколкото държавите са в състояние да възпрат някои терористи от извършването на някои видове терористични действия, сдържането следва да се приеме като важен и необходим елемент на една по-широка антитерористична стратегия.

Концепцията за сдържането на тероризма

Сдържането представлява стратегическо взаимодействие, в което един играч успява да попречи на противника си да осъществи определено действие, като го убеди, че цената на това действие ще се окаже по-голяма от потенциалните печалби, които то би могло да му донесе. Тоест, за да осъществи „сдържането” играчът трябва да може да промени начина, по който противникът му оценява цената и ползите от определено действие. Стратегиите, залагащи на „високата цена” (известни също и като „сдържане чрез репресия” или „сдържане чрез наказание”), целят да „сдържат” противника, заплашвайки го, че извършването на терористичната акция, която е замислил, ще има твърде висока цена за самия него. По време на студената война например, САЩ се опитваха да сдържат Москва от военно нападение срещу Западна Европа, заплашвайки я с мащабна ответна ядрена атака. Когато става дума за сдържане, мнозина анализатори разсъждават единствено в рамките на „сдържането чрез репресия”, но теоретиците на сдържането посочват, че съществува и друг модел на стратегията на сдържането, базиращо се на „недопускането на печалба” за терористите, или „стратегия на отричането”, при която сдържането на терористите се осъществява, като им се внуши, че няма да получат очакваните ползи (или печалби) от замислената терористична акция. За разлика от стратегията, залагаща на „високата цена” (т.е. „сдържането чрез репресии), при стратегията на отричането на противника се внушава, че замислените от него действия, най-вероятно няма да имат желания ефект. А, ако един играч смята, че няма да постигне очакваните резултати, това може да го възпре да предприеме едни или други действия. В ядрената сфера например, целта на ракетната отбрана е да съдейства за сдържането на противника, убеждавайки го, че само част от неговите ядрени бойни глави биха могли да достигнат целта си, като по този начин редуцира до минимум ползата от нанасянето на първи ядрен удар. Според професор Глен Шайдър например, „стратегията на отричането” би могла да се окаже по-ефективна за сдържането на противника, тъй като заплахата, че атаката може да пропадне, по презумпция, се възприема по-сериозно, отколкото тази, свързана с „ответния удар” (6).

Сдържането е по-различна стратегия от отбранителната например. Разграничителната линия между „сдържането чрез отричане” и отбраната обаче е твърде тънка, защото отбранителната нагласа може да има сдържащ ефект, а пък наличният „сдържащ потенциал” може да подпомогне реализацията на една отбранителна операция. За да видим къде точно минава разделителната линия между тези два подхода, ще използваме класическата дефиниция за отбранителната политика като целяща, на първо място, да парира противника в случай, че той вече е предприел нападение, и тази за политиката на сдържането, чиято цел е най-вече да убеди противника въобще да не предприема атака. Макар че за някои тази разлика има чисто академичен характер, тя води до сериозни политически последици, които ще разгледаме по-долу.

Сдържането: в миналото и днес

Налице са редица ключови различия, три от които ще посочим по-долу, между разбирането ни за сдържането, практикувано по време на студената война, и това, което е приложимо във войната срещу терора. На първо място, противниците във войната срещу терора са много повече. По време на студената война, американската политика на сдържане целеше да повлияе върху вземането на решенията на един, единствен ключов противник, в лицето на Съветския съюз. И доколкото лидерите на САЩ бяха общо взето наясно с процеса на вземането на решенията в Кремъл, те можеха да се надяват, че ще формулират политика, способна за достатъчно дълго време да „сдържа” експанзията на Москва. Във войната срещу тероризма нещата стоят по съвършено различен начин – тук Вашингтон се сблъсква с множество противници, в лицето на различните терористични мрежи, като вътре във всяка от тези мрежи действат голям брой индивиди и групи, вземащи самостоятелни решения и способни да навредят на интересите на САЩ. Тоест, за американските външнополитически стратези се оказва много по-трудно да разберат какво точно представлява всеки от тези противници и да формулират политики за съгласувано и последователно сдържане на тероризма, като цяло.

На второ място (което е свързано с първото), сдържането обикновено се възприема като абсолютно, но днес то е само частично. Ако усилията за сдържане на СССР по време на Студената война бяха се оказали неуспешни и Съветите бяха осъществили военно нападение срещу Западна Европа или пък масирана ядрена атака, интересите на САЩ (а вероятно и самото им съществуване) щяха да бъдат изключително силно застрашени. За разлика от тогава, сега сдържането на тероризма може да има, в най-добрия случай, частичен характер. САЩ не са в състояние да сдържат цялата терористична активност, но докато Вашингтон може да сдържа определени типове терористи от осъществяването на определени разновидности на терористичната активност, сдържането може да съдейства за постигане фундаменталните цели на американската национална сигурност.

Това ни води и до третото различие: по време на студената война сдържането беше ключов „стълб” на американската стратегия срещу СССР, но във войната срещу тероризма то може да бъде само елемент от една по-мащабна стратегия. Всеобхватната стратегия изисква осъществяването на офанзивни операции, целящи атакуването и разрушаването на терористичните мрежи, на защитни действия за гарантиране на вътрешната сигурност и усилия за пресичане на идеологическата подкрепа за тероризма. Въпреки това, сдържането пряко съдейства за реализацията на всички тези цели и, както ще видим по-долу, представлява необходим компонент на една ефективна стратегия за борба с тероризма.

Деконструирането на терористичните мрежи

За да формулираме адекватна и приемлива стратегия за сдържане на терористите, се налага първо да „деконструираме” терористичните мрежи на съставните им части. Въпреки че мнозина анализатори разглеждат терористите само като бойци, осъществяващи терористични нападения, истината е, че терористичните мрежи включват и много други играчи: така радикалните проповедници държат откровено подстрекателски проповеди, провокиращи насилие, финансистите осигуряват средствата за терористичните операции, а лидерите издават заповедите за осъществяването на нападенията. Сдържането на всички тези действия е не по-малко важно, отколкото директната превенция на самите терористични атаки. Една всеобхватна антитерористична стратегия следва да се стреми да прекъсне или да сдържа активността на всички основни елементи на терористичната мрежа.

Деконструирането (декомпозирането) на терористичната мрежа на основните и съставни части може да ни разкрие, как терористите, изпълняващи различни функции в тази мрежа, калкулират цената и ползата от терористичните акции. На първо място, отделните индивиди избират ролите, които искат да играят в терористичната мрежа съобразно собствените си предпочитания. Така например, човек, който симпатизира на терористичното движение, но прекалено много цени живота си, едва ли ще си избере роля на камикадзе, по-вероятно е да се ангажира с финансова или друга подкрепа. Нещо повече, ролята, която индивидът играе в терористичната мрежа, може, с течение на времето, да промени неговите (или нейните) предпочитания. Така например, лидерите могат да започнат да смятат собствения си живот за по-ценен, ако стигнат до извода, че оцеляването им е критично важно за успеха на терористичното движение. Въз основа на всичко това, САЩ ще могат по-добре да приспособят стратегиите си за сдържане към реалността. Така, използването на заплахи от репресии може да се окаже по-ефективно спрямо онези участници в терористичната мрежа, които ценят живота и собствеността си, каквито са лидерите, финансистите или проповедниците, докато „стратегията на отричането” може да се окаже сравнително по-ефективно спрямо другите играчи, например конкретните извършители на терористичните действия.

Стратегии за сдържането на тероризма

Тук ще представим четири стратегии, които САЩ могат да използват за сдържането на тероризма (виж таблицата Инструментариумът на сдържането). За целта първо ще направим бегъл преглед на дискусите за стратегиите, залагащи на „високата цена” (пряк отговор или индиректен отговор). Тези стратегии целят да „сдържат” активността на терористите чрез заплахата от репресии, които могат да се окажат прекалено тежки, обезценявайки резултатите от терористичната активност. След това ще разгледаме стратегиите на отричането (на ползата от терористичните акции) на тактическо и стратегическо ниво. Последните целят да „сдържат” терористичната активност, внушавайки на терористите, че действията им ще се провалят.

Таблица: Инструментариумът на сдържането

 

Повдига въпроса за цената

Отрича ползата

Директен

подход

Директен отговор: Заплаха от адекватен отговор срещу екстремистите, използващи насилие, включително арест

на радикалните проповедници

Отричане на тактическо ниво: Заплаха от елиминиране на тактическия успех, включително чрез укрепване на вътрешната сигурност

Индиректен

подход

Индиректен отговор: Заплаха за онова, което е ценно за екстремистите, например репресии (забрана за пътуване, извънредни данъци) срещу семействата на терористите

Отричане на тактическо ниво: Поставяне под въпрос на тактическия успех на терористите, например чрез укрепване на вътрешната сигурност

Отричане на стратегическо ниво: Поставяне под въпрос на постигането на  стратегически успех от терористите, например декларация, че САЩ няма да изтеглят войските си от Близкия Изток, независимо от терористичните нападения.

Директният отговор

Стратегиите на директния отговор целят възпирането (сдържането) на противника, заплашвайки го с репресии, които ще се стоварят върху него, ако осъществи терористични действия. Този тип стратегии е, може би, най-широко разпространената форма на сдържането. Нерядко ги определят и като стратегии на „репресиите” или „наказанието”. Вярно е, че един терорист-самоубиец трудно може да бъде възпрян с помощта на заплахи от репресии, но не всички членове на терористичните мрежи са самоубийци. Мнозина от лидерите, финансистите, поддръжниците, радикалните проповедници и други членове на терористичните мрежи ценят живота и имуществото си. Дори и простата заплаха, че могат да се отзоват в затвора или да бъдат екзекутирани може да възпре (или поне да ограничи) терористичната активност на тези играчи.

Британският пример показва, как заплахата, че могат да бъда осъдени и да се окажат в затвора оказва определено въздействие върху радикалните духовници да ограничат радикалните си проповеди. Така, преди 2005, мнозина от високопоставените ислямски духовници в Лондон оправдаваха в проповедите си тероризма срещу западните държави. Шейх Омар Бакри Мохамед например, призоваваше мюсюлманите „всеки ден да организират на Запада по един 11-ти септември”, докато западните правителства не променят политиката си в Близкия Изток (7). Тези духовници обаче водят добър живот, което ги прави доста уязвими към стратегиите, залагащи на „високата цена”. Мнозина обитават скъпи жилища в престижни райони на британската столица и често могат да бъдат видени да пазаруват със семействата си в големите лондонски молове (8). След терористичните атентати през юли 2005, Тони Блеър обяви намерението си да прокара серия от закони, забраняващи „възхваляването на тероризма” (9). Още първият закон, който беше приет от Парламента през 2006, имаше незабавен ефект. Вместо да посрещнат с гордо вдигнати глави предстоящите репресии от страна на британските власти, повечето известни радикални ислямски проповедници предпочетоха или да напуснат Обединеното кралство, или пък внезапно промениха реториката си и вместо да прославят, започнаха открито да осъждат тероризма (10). Тоест, макар че британските закони против „възхваляването на тероризма” породиха известен отпор сред защитниците на гражданските права (някои ги квалифицираха като частична забрана на свободата на словото) те демонстрираха, че радикалните ислямски духовници могат да бъда възпрени да продължат подстрекателските си проповеди, под угрозата, че това може да им струва свободата.

Нещо повече, други членове на мрежата за поддръжка на терористичната организация също могат да бъда „сдържани” с помощта на елементарната заплаха за репресия. Според доклада на Комисията за разследване на събитията от 11 септември например, след тази трагична дата Саудитското правителство е подобрило значително контрола върху „донорите”, подозирани, че финансират активността на терористите (11).

Поуката за онези, които са ангажирани в борбата с тероризма, е ясна: дори и простата заплаха за наказание, отправена към хората, подозирани, че са свързани с терористите, може да има голям сдържащ ефект. Затова САЩ трябва да работят по-упорито с приятелите и съюзниците си за да ги убедят да приемат съответните закони (там, където такива още не съществуват) за репресиране на терористичната активност, да развият възможностите и партньорствата за идентифициране на потенциалните и реални участници в терористичните мрежи и да направят така, че терористите (независимо дали сражаващи се в Афганистан или по улиците на Лондон) със сигурност ще получат подобаващо се наказание. Понякога това може да означава затвор, в други случаи – да станат мишена на американските безпилотни апарати Predator.

Впрочем, не само отделните терористи, но и терористичните организации също могат да бъдат възпрени с помощта на този механизъм. Макар фразата, че „терористите нямат постоянен адрес” се е превърнала в клише, истината е, че немалко успешно действащи организации, на практика, силно зависят от наличието на безопасно убежище, откъдето да оперират. Така, ХАМАС контролира Газа, „Хизбула” – Ливан, а пък преди 11 септември Ал Кайда разполагаше с безопасна база в Афганистан. Доколкото съответната държава може да бъде заплашена и принудена да се откаже да бъде такава база, терористичните лидери също могат да бъдат възпрени. Така например, Ислямският освободителен фронт на Моро, действащ във Филипините, може да бъде принуден да прекрати сътрудничеството си с Джамаа Исламия и Ал Кайда със заплаха за американски репресии (12).

Накрая (което е и най-очевидно), държавите, спонсориращи тероризма, също са уязвими за стратегиите на директния отговор (13). Така, заплахата, отправена от президента Буш непосредствено след 11 септември, че САЩ няма да правят разлика между терористите и държавите, които ги спонсорират, принуди немалко правителства да преразгледат традиционните си връзки с различни недържавни въоръжени групировки (14). След 2005 САЩ подновиха тези заплахи, заявявайки, че ще търсят сметка на държавите, предоставящи на терористите материали, които биха могли да им послужат за осъществяване на ядрена атака (15). Този тип заплахи, ако звучат достатъчно достоверно, наред със съответната техника за засичане на въпросните материали, може да възпре определени държави да предоставят ядрени оръжия или материали на терористични организации (16).

Разбира се, съществуват редица потенциални ограничения по отношение на стратегията на директния отговор. На първо място, т.нар. „твърдо ядро” на терористичните мрежи, включително атентаторите-самоубийци, трудно могат да бъдат спрени от заплахата за пряко възмездие. За този тип терористи стратегиите на отричането могат да се окажат по-полезни. Второто ограничение е резултат от неизбежното напрежение между сдържането и военното решение. За да бъде успешно сдържането, базиращо се на стратегията на директния отговор, заплахата трябва да е съобразена с поведението на противника. Ако отделните индивиди и политически групировки смятат, че ще бъдат обект на атака, в рамките на войната на САЩ срещу тероризма, без значение какво точно са направили, те ще бъдат по-малко склонни да ограничат активността си. Затова Вашингтон следва да допълни политиката си на сдържане с политика на „успокояване”. Тоест, американското правителство трябва да поеме ясен ангажимент към тези, които се въздържат от терористични действия, че няма да бъдат репресирани.

Индиректният отговор

Стратегиите на индиректния отговор залагат на заплахата от репресии не само срещу самите терористи, а срещу нещо, което им е скъпо и на което държат. Тоест, тъй като репресиите могат да не подействят срещу определени типове терористи, държавите следва да са в състояние да застрашат (или да убедят терористите, че собствените им акции биха могли да навредят на) други неща, които те ценят, като например семействата им, тяхната собственост или общностите, към които принадлежат.

Пример за подобна стратегия на индиректния отговор е предишната политика на Израел за разрушаване къщите на атентаторите-самоубийци и техните семейства. Израел не се опитваше да „накаже” самите атентатори, защото те обикновено загиват в резултат от успешно осъществената атака, а стоварваше отмъщението си върху семействата им. Тази политика би трябвало да накара атентаторите-камикадзе да се замислят, дали за тях е по-важна собствената им слава на мъченици за вярата или това семействата им да имат къде да живеят. И макар че по-късно Израел реши да се откаже от тази практика в борбата си с тероризма, налице са доста доказателства, че тя е накарала мнозина атентатори-самоубийци да изоставят намеренията си (18).

Въпреки че стратегиите на индиректния отговор, доколкото са прилагани досега, се оказват по-скоро недостатъчно приложими, поради прекалено суровия им подход, възможно е да се намерят по-гъвкави методи, които държавите биха могли да използват. Те например, могат да наложат извънредни данъци или да ограничат пътуванията на семействата на терористите. Макар и да не са толкова сурови, като разрушаването на жилища например, тези наказания могат да повлияят върху съотношението между ползите и вредите от гледната точка на терористите. Подобен подход обаче също се сблъсква със сериозни проблеми. Правните системи в много държави се основават на презумпцията за индивидуалната отговорност, което прави много несигурна законовата база на „колективното наказание”.

В тази връзка, държавите биха могли да заложат на стратегии, чиято цел е терористите да осъзнаят, как действията им ще се отразят негативно върху техните семейства и общности. Професор Томас Шелинг например смята, че радикалните ислямски терористи могат да бъдат възпрени от осъществяването на биологична атака, ако бъдат убедени, че една предизвикана епидемия на Запад много бързо може да се прехвърли (предвид тясната взаимна обвързаност в съвременния свят) в Близкия Изток, причинявайки смъртта на много мюсюлмани (19).

Но, ако в миналото стратегиите на индиректния отговор неведнъж са помагали за сдържането на терористичната активност, днес те не се разглеждат като особено подходящ инструмент за целта. Въпреки това анализът на този тип стратегии, независимо от всичките им недостатъци, може да ни насочи към формулирането на други, по-добре работещи стратегии в бъдеще.

Тактическото отричане

Стратегиите на тактическото отричане (отричане на тактическо ниво) се базират на внушението за провал на терористичните действия на тактическо ниво. Тоест, те се опитват да сдържат тероризма, поставяйки под въпрос способността на терористите успешно да осъществят атаките си. Ако терористите смятат, че е много вероятно атаката им да пропадне, те ще са по-малко мотивирани да изразходват време и ресурси за осъществяването и. За разлика от тях, стратегиите на стратегическото отричане, на които ще се спрем по-нататък, целят да разубедят терористите в ползата от успешно осъществената от тях атака. Мишена на тактическото отричане е успехът на самата атака.

Знаем, че водачите на терористите, както и редовите терористи изключително много държат на успеха на провежданите от тях операции, но го правят по различни причини. Така, за водачите успешните терористични атаки са най-добрия начин за привличане на внимание и осигуряване на нови средства и доброволци за терористичните мрежи. От друга страна, една осуетена атака би имала точно обратния ефект, деморализирайки и отслабвайки терористичното движение. Както посочва Осама бин Ладен: „Когато хората виждат един силен и един слаб кон, те естествено ще харесат силния” (20). Редовите терористи също държат на успеха на операцията. Нещо повече, те се вълнуват не само дали атаката им ще е успешно, а и от това, колко успешна ще бъде. Например, преди да се отправи на самоубийствена мисия, млад иракчанин признава пред близките си, че би искал да убие „достатъчно американци” (21). Тоест, в неговото съзнание, смисълът на жертвата му може да бъде поставен под въпрос, ако ликвидира само шепа противникови войници.

Имайки предвид значението, което терористите отдават на успеха на операциите си, държавите могат да сдържат терористичната активност, убеждавайки терористите, че атаките им най-вероятно ще пропаднат. Затова дори елементарните мерки за повишаване на вътрешната сигурност могат да ограничат или възпрат терористичните нападения. Подобряването на вътрешното разузнаване и укрепване защитата на важни потенциални мишени може да възпре, поне частично, атаките на терористите. Налице са много случаи, когато терористите са се въздържали от осъществяването на нападение, именно защото са се опасявали от провал. Така например, един от филиалите на Ал Кайда е подготвял нападение срещу американска военна база в Турция в края на 2003, но след като САЩ са укрепили защитата и, терористите отменят атаката (22).

Разбира се, не е възможно да защитиш в достатъчна степен всяка възможна мишена, затова терористите често просто ще пренасочват вниманието си от добре защитените към по-уязвимите. Този факт обаче, може да се превърне в предимство (както и в отговорност) във войната с терора. В крайна сметка, избор на антитерористите е, кои мишени трябва да бъдат защитени и на каква цена.

Осъществяването на ефективни мерки за укрепване на вътрешната сигурност може да се окаже полезно за сдържането на тероризма с използване на оръжия за масово унищожаване (ОМУ) например. За да осъществят успешно подобни атаки, терористите следва да преодолеят множество трудности. Мерките, които САЩ предприемат за да ограничат възможността за успешно осъществяване на терористично нападение с използване на ОМУ, сами по себе си, ще имат сдържащ ефект. Така, подобрявайки потенциала си за засичане на радиоактивни материали на граничните пунктове, американците ще намалят вероятността от внасяне на такива материали от терористите (паралелно с това ще нарасне количеството заловени материали). Имайки предвид, че този тип материали са твърде ценни за терористите (поради ограниченото им количество) можем да предположим, че те могат да се откажат да ги внасят в САЩ, именно заради големия риск да ги загубят.

Някой вероятно би възразил, че САЩ вече са подобрили значително вътрешната си сигурност и са го направили с чисто отбранителни цели, а не с цел сдържане на терористите. Това обаче би било опит за замазване на един от най-важните въпроси в антитерористичната политика на САЩ: дали мерките за повишаване на вътрешната сигурност следва да се разглеждат, на първо място, като отбранителни или пък като „сдържащи”? Ние например смятаме, че политиката, касаеща вътрешната сигурност, трябва да се разглежда, на първо място, като „сдържаща”. Тоест, нейна цел не трябва да бъде парирането на безкрайни (по количество и методи на осъществяване) терористични атаки. Ако залагаме на това, че американските специални части и службите ще са в състояние да осуетят терористичните атаки в последния момент (т.е. когато те вече са започнали да се реализират), следва да признаем, че усилията ни за гарантиране на вътрешната сигурност са се провалили. Вместо това, основната цел на САЩ трябва да бъде сдържането на тероризма. Тоест, Вашингтон следва да изпрати ясно посланиае, че сме готови и, че не е в интерес на терористите да предприемат атаки срещу територията на САЩ. Всъщност, целта на практическите мерки за укрепване на вътрешната сигурност не е толкова да бъдат предотвратени конкретни терористични нападения, колкото да бъдат убедени терористите в това, че подобни нападения са обречени на провал.

Това прозрение има важни последици за начина, по който структурираме вътрешната сигурност. На първо място, тя не бива да се планира, най-вече, като чисто отбранителна. Не можем да разчитаме, че ще осуетим всякакъв вид терористична атака. Целта по-скоро следва да е да увеличим вероятността от осуетяването и провала на подобна атака, т.е. да бъдат убедени терористите, че не си струва да я предприемат. Опитвайки се да градим някаква перфектна отбрана за постигането и би било излишно престараване (да не говорим, че на практика подобно нещо е непостижимо). Вместо това вътрешната сигурност трябва да заложи на по-елементарни мерки, като например увеличаване на произволните проверки на потенциални терористи и периодично „прочистване” на възможни терористични гнезда. Подобни мерки деморализират терористите, да не говорим, че са много по-евтини от „херметичната” отбрана и, ако са добре планирани, са достатъчни за сдържането на терористичните нападения.

В допълнение към това, без оглед на обективното ниво на отбрана, САЩ могат да предприемат мерки, целящи да променят субективното възприятие на терористите за американския антитерористичен потенциал. Сдържането е и психологически феномен. Ако терористите вярват, че Вашингтон може да осуети тяхната атака, те могат да бъдат възпрени да я осъществят, без значение, дали Вашингтон действително разполага с подобни възможности. Затова държавите трябва да следват политика на стратегическа комуникация, целяща да убеди терористите, че атаките им най-вероятно ще пропаднат. САЩ например, могат да огласят публично мащабите на мерките, които предприемат за укрепването на вътрешната си сигурност. В този смисъл, за тях вероятно ще е по-добре да пренебрегнат съображенията, свързани със секретността, и да започнат по-смело да публикуват данни за провалените терористични нападения. Огласяването на примерите на провалени терористични атаки ще накара потенциалните терористи сериозно да се замислят за шансовете на подготвяните от тях самите нападения.

Държавите могат да постигнат определен сдържащ ефект и като развиват и правят обществено достояние способността си за справяне с кризи, включително чрез адекватни системи за планиране и действия при възникване на извънредно положение. Ако терористите вярват, че САЩ разполагат със съвършена система за смекчаване последиците от радиоактивна атака например, те могат и да се откажат да опитат подобна атака срещу тях.

Впрочем, САЩ вече изпозваха подобна тактика. Така например, непосредствено след нападенията от 11 септември, те обявиха, че занапред ще свалят отвлечените самолети (23). Ако терористите вярват, че американците ще свалят всеки отвлечен самолет, преди да е достигнал набелязаната от тях цел, те вече няма да могат да разчитат да ги използват като своеобразни „ракети”. Много е вероятно, тази нова политика на САЩ да е предотвратила редица нападения в стил „11 септември”. След обявяването и, терористите се опитаха да взривят няколко самолети във въздуха (като пропадналия опит с терориста, скрил взривно вещество в обувките си, през 2009), вместо да се опитват да ги разбият в някой американски град (24). От гледната точка на Вашингтон, подобна промяна следва да се смята за положителна, тъй като загубите при свалянето на един самолет са несъизмеримо по-малки, отколкото ако той бъде разбит в някой гъстонаселен град.

В крайна сметка, държавите могат да сдържат тероризма с помощта на заплахата, че той може да претърпи провал на тактическо ниво. Ако терористите се опасяват, че атаката им може да пропадне, те едва ли биха я предприели. Затова Вашингтон следва да формулира такава политика в сферата на вътрешната сигурност, която да акцентира върху сдържането, а не само на отбраната. Това би гарантирало същото ниво на защита, но на много по-ниска цена за американската икономика и начин на живот.

Стратегическото отричане

Политиката на стратегическо отричане може да сдържи тероризма с помощта на заплахата, че терористите няма да постигнат стратегическите си цели, дори ако атаката им се окаже успешна. Тоест, стратегиите, базиращи се на стратегическото отричане, целят да прекъснат връзката между успешните терористични операции и целите, които те би трябвало да постигнат. Терористите могат да бъдат възпрени да извършват нападения, ако повярват, че дори поредица от успешни атаки няма да им помогне да постигнат тези по-широки политически цели.

Стратегията на систематичното отричане на стратегическите цели, поставени от терористите, стартира с идентифицирането на въпросните цели. Много терористични организации следват една и съща основна стратегия: терористите атакуват граждански мишени за да тероризират населението, защитавано от правителството. Те разчитат, че в резултат от това подложеното на терор население ще упражни натиск върху правителството да вземе мерки за да прекрати хаоса. В крайна сметка, терористите се надяват, че в отговор на натиска отдолу, управляващите ще отстъпят пред техните политически искания, срещу обещанието им да прекратят насилието.

Държавите могат да сдържат тероризма като идентифицират и „отрекат” (вместо да отстъпват) целите, стоящи в основата на стратегията на терора. Така например, някои държави съумяха да ограничат медийното отразяване на терористичните нападения, непозволявайки на терористите да постигнат търсената от тях публичност. Дори и тази проста мярка може да ограничи ползите, които терористите се стремят да извлекат от акциите си. Така например, непосредствено след тероричните нападения в курорта Шарм ел Шейх, през лятото на 2005, египетските власти наредиха повредения хотел да бъде покрит с огромно бяло платно (25). Когато телевизионните екипи се появиха за да заснемат зейналата димяща дупка на мястото на хотела, вместо това видяха само бяло платно. По същия начин израелското правителство постигна негласно споразумение с местните медии, които се съгласиха да ограничат отразяването на терористичните нападения, стремейки се да балансират правото на обществото да бъде информирано за случващото се и усилията на правителството да се справи с тероризма.

Освен това държавите могат да сдържат тероризма, поставяйки под въпрос способността на терористите да провокират хаос и паника в обществото. Ако терористите вече не могат да предизвикат сериозна паника, те няма да могат и да използват тази паника за получаването на политически отстъпки. В Израел например, се стремят кафенетата, станали обект на терористична атака, максимално бързо да заработят отново. Способността да се върнеш веднага в играта, т.е. гъвкавостта, е ясен знак за населението и за терористичните групировки, че нападенията им няма да нарушат обичайния начин на живот.

Възможно е някои терористи да се ръководят по-скоро от идеологически, отколкото от политически съображения. Но дори и те могат да бъдат сдържани, ако САЩ не допуснат постигането на нематериалните цели, които си поставят. Така например, Вашингтон може да продължи да работи с водещите мюсюлмански духовници за да докаже, че самоубийството противоречи на ислямското учение. Ако вярващите започнат да се съмняват, дали самоубийствената им мисия действително би им гарантирала лично спасение, могат да решат и, че цената на терористичните действия надхвърля ползите от нея. Разбира се, отричането на нематериалните цели може да се окаже твърде трудно, а и очевидната американска намеса в дебатите, касаещи мюсюлманската теология, следва на всяка цена да се избягва. Въпреки това, ако се осъществяват по подходящия начин, тези усилия могат да съдействат за сдържането на тероризма.

Радикалните ислямистки терористични организации използват тероризма и като начин да си осигурят подкрепата на по-широката мюсюлманска общност (т.нар. умма). Ако обаче терористите бъдат убедени, че някои техни действия могат да ерозират подкрепата им в уммата, те могат да бъда възпрени да ги осъществят. През юли 2005, Айман ал-Зауахири (по онова време вторият човек в Ал Кайда) изпрати писмо до водача на Ал Кайда в Ирак Абу Мусаб ас-Заркауи, с препоръка да прекрати убийствата на мюсюлмани и обезглавяването на заловени пленници заради негативната реакция в мюсюлманския свят (26). В този смисъл, предпазливите американски усилия да се дава гласност на тези срамни действия на терористите (особено в местните медии) могат да ограничат някои видове терористична активност.

Може би най-важното обаче е, че държавите могат да сдържат тероризма, твърдо отказвайки да изпълнят политическите искания, поставяни от различните терористични организации. Ако недържавните терористични групи стигнат до извода, че стратегията, базираща се на терора, няма да им помогне да постигнат фундаменталните си политически цели, с течение на времето те могат да се откажат (частично или напълно) от използването на тероризма като тактически инструмент. Вероятно тъкмо това бе една от причините много държави да възприемат като официална политика отказа от преговори с терористите. Тя не се ръководи само от морални съображения, а най-вече от стратегическото решение терористите да бъдат „лишени” от ползата от своите действия.

САЩ например, могат да използват стратегията на „стратегическото отричане” за сдържането на основния си терористичен противник Ал Кайда. Както е известно, най-важната стратегическа цел на тази организация е да принуди своя „далечен враг”, в лицето на САЩ, да напусне Близкия Изток, като по този начин улеснят свалянето на „вероотстъпническите” режими в региона и възраждането там на Халифата, управляван според законите на шариата. САЩ могат да сдържат Ал Кайда, като достатъчно убедително демонстрират, че нямат никакво намерение да променят политиката си в Близкия Изток в резултат от извършените терористични атаки. Ако САЩ съумеят да убедят Ал Кайда, че американското присъствие в региона ще продължи, без оглед на нивото на терористичното насилие, което мрежата на покойния Бин Ладен стоварва върху Съединените щати или съюзниците им, тогава Вашнгтон ще успее да ограничи съществено стимулите на Ал Кайда за осъществяването на подобни атаки.

За да могат противниците им да възприемат заплахите, свързани със „стратегическото отричане”, достатъчно сериозно, държавите трябва да използват множество различни канали за комуникация. Така, техните лидери следва ясно да декларират, че никога няма да позволят на тероризма да влияе върху вземането на решения в сферата на националната сигурност. Разбира се, подобни изявления могат (и често става точно така) да бъдат пренебрегнати, като „празни приказки”. Тъкмо поради това, държавите трябва да убеждават противниците си и чрез действия. В тази връзка Томас Шелинг посочва, че на държавите нерядко се налага да предприемат стъпки, които им връзват ръцете, за да накарат другите да повярват на декларираните от тях намерения. Така например, САЩ следва да продължат да поддържат достатъчно мащабна и скъпа военна инфраструктура в Близкия Изток (например американските бази в Катар, ОАЕ, Бахрейн и Кувейт) макар че това ще е по-трудно за тях, отколкото просто да напуснат региона, в отговор на успешните терористични нападения .

Държавата може да накара противниците си да повярват в сериозността на намеренията и и като укрепва имиджа си на твърда и решителна сила. Терористичните групи могат да се окажат по-малко склонни да атакуват държави, ползващи се с репутацията на непоколебими противници на преговорите с терористите. За съжаление, в момента САЩ се ползват с имиджа на държава, която твърде бързо капитулира пред исканията на последните. Така например, непосредствено след атаката на „Хизбула” срещу казармите на американските морски пехотинци в Бейрут, през 1983, САЩ побързаха да изтеглят частите си от Ливан (28). По същия начин, решението на САЩ да изтегли частите си от Саудитска Арабия през 2003 беше възприето от мнозина като отстъпка пред терористичния натиск на Ал Кайда (29). За да съхранят имиджа си сред държавите от региона, САЩ следва да възприемат политика, акцентираща върху намерението на Вашингтон да не допусне терористите да постигнат стратегическите си цели и твърдо да се придържат към нея, каквото и да става. В бъдеще, решенията за разполагането на американски военни части не бива да се съобразяват с претенциите на терористичните организации. Истината е, че днес само твърдото поведение пред лицето на терористичните нападения може да възстанови пострадалия имидж на Вашингтон и да обезкуражи терористите.

Според редица, появили се след 11 септември 2001, документи в сферата на сигурността, САЩ следва да се опитат да попречат на идеологическата подкрепа за тероризма, включително като делегитимират тероризма, като тактика (30). Само че когато си имаш работа с толкова опасен противник би било по-разумно да съобразяваш своите действия с интересите си, а не с морални съображения. Мнозина анализатори смятат, че тероризмът преуспява не в резултат от някаква виртуозна стратегия, а заради бруталната си ефективност. Опасността от международния тероризъм може да бъде разсеяна само, ако хората, ангажирани с този вид дейност, повярват, че тероризмът вече не е най-доброто средство за да постигнат целите си. На свой ред, държавите ще могат да победят тероризма тогава, когато са в състояние да сложат край на широко разпространената представа, че тероризмът е ефективна стратегия.

Сдържането е необходимо, но не е достатъчно

Настоящата статия очертава достатъчно всеобхватна рамка за сдържането на терористичните мрежи. Според нас, сдържането може да има само частичен успех и следва да се възприема като компонент, а не като крайъгълен камък на антитерористичната стратегия. Въпреки ограничената си роля обаче, сдържането е ключов елемент от ефективния антитерористичен подход.

Без съмнение, американските стратегии за сдържане на тероризма ще стават все по-сложни с времето, като са налице множество наложителни стъпки, които значително биха повишили способността ни да сдържаме тероризма. На първо място, САЩ следва да подобрят способността си да осъществяват стратегически комуникации с цел да предадат достатъчно ясно и твърдо послание до терористичните мрежи. Политиките на „тактическо отричане” изискват от САЩ не само да развият способността да осуетявят терористичните атаки, но и да убедят самите терористи, че разполагат с такава способност. По същия начин, реализирайки политиките на „стратегическо отричане”, САЩ следва да се научат да не отстъпват пред исканията на терористите, дори ако последните са осъществили серия от успешни атаки срещу Америка. С други думи, Вашингтон трябва ясно и постоянно да декларира пред света, че тероризмът ще се провали.

Способността на САЩ да сдържат тероризма може да нарасне, благодарение на по-широкото разбиране за същността на нашите противници-терористи. Макар че познанията ни по този въпрос качествено се подобриха от 11 септември насам, има още много неща, с които не сме наясно, например: на какво най-много държат терористите и как можем да ги накараме да се страхуват, че могат да го изгубят? Кои са стратегическите и тактическите цели на терористите? С каква заплаха за провал могат да бъдат накарани да се откажат от осъществяването на конкретна терористична атака, или от тероризма въобще? Получаването на толкова детайлна информация изисква, например, американското правителство и специалните служби да формулират определен тип стратегия (съобразена с изискванията на закона, разбира се) за осъществяване разпитите на задържаните терористи, която да позволи извличането на въпросната информация от тях. Сега основната цел при тези разпити е получаването на информация за планираните бъдещи терористични операции. Това продължава да е важно, но не бива да забравяме, че от задържаните може да се извлече изключително важна информация за надеждите и страховете на терористите например. Последната пък може да се използва за реализацията на ефективно политика за сдържане на тероризма.

Макар че пред последните години сдържането се превърна в ключов елемент на американската антитерористична стратегия, още много предстои да се направи. Поставяйки концепцията за сдържането в центъра на политическия и обществен дебат относно американската антитерористична стратегия, САЩ могат да намалят вероятността, американците отново да преживеят трагедията от 11 септември 2001.

 

Бележки:

1. ‘‘The National Security Strategy of the United States of America,’’ September 2002, p. 15, http://merln.ndu.edu/whitepapers/USnss2002.pdf.
2. Eric Schmitt and Thom Shanker, Counterstrike: The Untold Story of America’s Secret Campaign against Al Qaeda (New York: Times Books, 2011), p. 51.
3. U.S. Department of Defense, ‘‘Quadrennial Defense Review,’’ February 6, 2006, p. vi, http://www.defense.gov/qdr/report/report20060203.pdf.
4. QDR, p. 49.
5. Schmitt and Shanker, p. 180.
6. Glenn H. Snyder, Deterrence and Defense: Toward a Theory of National Security (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1961), p. 16.
7. Elaine Sciolino and Don Van Natta, ‘‘For a Decade, London Thrived as a Busy Crossroads of Terror,’’ New York Times, July 10, 2005, http://www.nytimes.com/2005/07/10/international/europe/10qaeda.html?pagewanted_all.
8. Jon Ronson, Them: Adventures with Extremists (New York: Simon and Schuster, 2002).
9. ‘‘Blair: World Slept After 9/11,’’ CNN.com, July 26, 2005, http://www.cnn.com/2005/ WORLD/europe/07/26/london.politicians/index.html.
10. James Brandon, ‘‘The Next Generation of Radical Islamist Preachers in the UK,’’ Terrorism Monitor 6, no. 13 (June 2008), http://www.jamestown.org/single/?no_cache_1&tx_ttnews[tt_news]_5013.
11. John Roth, Douglas Greenburg, and Serena Wille, ‘‘National Commission on Terrorist Attacks Against the United States: Monograph on Terrorist Financing,’’ http://govinfo. library.unt.edu/911/staff_statements/911_TerrFin_Monograph.pdf.
12. Robert F. Trager and Dessislava P. Zagorcheva, ‘‘Deterring Terrorism: It Can Be Done,’’ International Security 30, no. 3 (Winter 2005/06): pp. 87—123.
13. Daniel Byman, Deadly Connections: States that Sponsor Terrorism (New York: Cambridge University Press, 2005).
14. George W. Bush, ‘‘Statement by the President in His Address to the Nation,’’ September 20, 2001, http://www.washingtonpost.com/wp-srv/nation/specials/attacked/ transcripts/bushaddress_092001.html.
15. ‘‘Remarks by the National Security Advisor, Stephen Hadley, to the Center for International Security and Cooperation,’’ Stanford University, February 8, 2008, http://merln.ndu.edu/archivepdf/wmd/WH/20080211-6.pdf.
16. Caitlin Talmadge, ‘‘Deterring a Nuclear 9/11,’’ The Washington Quarterly 30, no. 2 (Spring 2007): pp. 21—34, http://www.twq.com/07spring/docs/07spring_talmadge.pdf.
17. On the connection between threats and promises in deterrence, see Thomas Schelling, Strategy of Conflict (Cambridge: Harvard University Press, 1960), p. 12.
18. Efraim Benmelech, Claude Berrebi, and Esteban Klor, ‘‘Counter-Suicide-Terrorism: Evidence from House Demolitions,’’ working paper presented at UCSD IGCC Terrorism Research Conference, San Diego, CA, June 27, 2009.
19. Thomas Schelling, interview with the author, Zurich, Switzerland, November 2009.
20. James Poniewozik, ‘‘The Banality of bin Laden,’’ Time, December 13, 2001, http://www. time.com/time/nation/article/0,8599,188329,00.html.
21. Bobby Ghosh, ‘‘Inside the Mind of an Iraqi Suicide Bomber,’’ Time, June 26, 2005,http://www.time.com/time/magazine/article/0,9171,1077288,00.html.
22. Lloyd De Vries, ‘‘Turks Bust Alleged Qaeda Plotter,’’ CBS News, December 19, 2003,http://www.cbsnews.com/stories/2003/12/17/terror/main588982.shtml.
23. Andrew Buncombe, ‘‘U.S. Pilots Trained to Shoot Down Hijacked Planes’’, The Independent, October 4, 2003.
24. Scott Shane and Eric Lipton, ‘‘Passengers’ Quick Action Halted Attack,’’ New York Times, December 26, 2009, http://www.nytimes.com/2009/12/27/us/27plane.html?scp_1&sq_Scott%20Shane%20and%20Eric%20Lipton,%20%E2%80%9CPassengers%E2%80%99%20Quick%20Action%20Halted%20Attack&st_cse.
25. Daniel Williams, ‘‘Egypt Gets Tough in Sinai in Wake of Resort Attacks,’’ Washington Post, October 2, 2005, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2005/10/01/AR2005100101293_pf.html.
26. Susan B. Glasser and Walter Pincus, ‘‘Seized Letter Outlines Al Qaeda’s Goals in Iraq”, Washington Post, October 12, 2005, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2005/10/11/AR2005101101353.html.
27. Thomas Schelling, Arms and Influence (Yale University Press, 1967).
28. Rick Hampson, ‘‘25 Years Later, Bombing in Beirut Still Resonates,’’ USA Today, October 18, 2008, http://www.usatoday.com/news/military/2008-10-15-beirut-barracks_n.htm.
29. Oliver Burkeman, ‘‘America Signals Withdrawal of Troops from Saudi Arabia,’’ The Guardian, April 30, 2003, http://www.guardian.co.uk/world/2003/apr/30/usa.iraq. 
30. ‘‘National Strategy for Counterterrorism,’’ June 2011, http://www.whitehouse.gov/sites/default/files/counterterrorism_strategy.pdf; ‘‘National Security Strategy,’’ p. 12.

---------------------------------------------------------

* Доцент в Джорджтаунския университет, анализатор на Уошингтън Куотърли

** Директор в Центъра за международна сигурност на Атлантическия

съвет във Вашингтон, анализатор на Уошингтън Коутърли. Крьониг и Павел са автори на първата всеобхватна стратегия на американското правителство за сдържане на тероризма от 2005.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2012/1257-neoislqmistkata-opasnost-v-severen-kavkaz

Войната в Северна Осетия, провокирана от Грузия, сн. в. Комсомолска правдаРуската позиция по отношение на случващото се в Сирия, провокирала серия от нападения на представители на сирийската опозиция срещу посолствата на Русия в различни държави, кара някои анализатори да смятат, че подкрепящите бунтовниците арабски режими от Залива, както впрочем и Турция, могат в отговор да възобновят масираното финансиране на радикалните ислямистки групировки в Северен Кавказ.

Тук е мястото да напомня, че от средата на 90-те години именно външното финансиране, до голяма степен, определя боеспособността на чеченските сепаратисти и помага за реализацията на най-нашумелите им терористични акции в Русия (взривовете в жилищни кооперации в Москва, бомбите в метрото, нападението в Театъра на Дубровка и т.н.). При това събирането на средствата става съвсем легално, чрез многобройните благотворителни фондации и организации от Саудитска Арабия, ОАЕ и Кувейт. Формално, катарските фондации не участват в тези акции, затова пък страната предоставя убежище на редица водачи на чеченските ислямисти, начело с вече покойния Зелимхан Яндарбиев. Оправданието е, че Катар се стреми да играе ролята на своеобразна „близкоизточна Швейцария”, на чиято територия могат да намерят убежище всякакви политически емигранти. Разбира се, в основата на тази политика са заложени не толкова хуманитарни мотиви, колкото елементарни геополитически сметки. Пр