Забранено за учебника по история

ЖЕСТОКИ ИГРИ

ИМА ЛИ ВРЪЗКА СМЯНАТА НА ИМЕНАТА ОТ 70-ТЕ и 80-ТЕ
С ИЗСЕЛВАНЕТО В ТУРЦИЯ?

Продължение от 27 май

Убеждението, че историческата съдба за оцеляването на българите е свързана с християнството водеше неизбежно и до отъждествяване на народността с православната вяра. Оттук и съответното продължение на това убеждение, че българинът може да бъде само православен и че друговерецът мюсюлманин е вече и турчин - ето къде един служител на Държавна сигурност, Бончо Асенов видя коренът на злото и оттам раждането на всички бедствия в етническа насока. Много от старите нови политици размахаха плашилото на Живковите спецслужби, за да оневинят след 10 ноември 1989 г. нецелесъобразните решения и действия на лидерите на своята комунистическа партия. Но използването на етническото самоопределение като проблем датира още от началото на века. Така например 1908 г. България сключва договор с Турция, в който признава правото на южната си съседка за намеса и застъпничество на българските мюсюлмани. Няколко години по-късно либералът Васил Радославов спечелва избори /1914 г./, като обещава на помашкото население, че ще им върне имената! 1949 година пък Георги Дамянов, Вълко Червенков и Антон Югов се срещат със Сталин и получават указанията му за "разселването на турците". Турция разбира се не желае да се лишава от своята Пета колона в България и уклончиво слуша /без да предприема мерки/ за приемане на изселници български мюсюлмани. Към тази част от българските граждани по време на Живковото управление компартията ту предприема действия на приобщаване с привилегии, ту тръгва към преименуване и забрани на спазване на религиозни и битови ритуали и обичаи. "Допускано е насилие и беззаконие, има употреба на оръжие, жертви, терористични актове, осъдени и въдворени в Белене" - цитира откъс от доклада на Ал. Лилов пред пленума от края на декември 1989 г. Бончо Асенов. "МВР е извършвало насилия и беззакония, а армията за нейна чест и щастие на партията не е взела участие в нито един случай на тази кампания" - тръби Лилов. Така МВР и армия са противопоставени, вината за възродителния процес е хвърлена върху МВР, а партията излиза перестроечно и гъвкаво чиста и оневинена като сълза. Оказва се, че Живковото МВР и ДС са си били независими, силни, та даже и партията не успявала да ги озапти? Живков е току що сменен и на дневен ред са партийните, а не националните интереси.
Стига се дотам, че един корифеите идеолози на комунистите Стоян Михайлов да твърди, че възродителният процес за него е бил изненада! /Възрожденският процес в България, стр. 268/ Историкът доц. Стойко Трифонов назовава в своя статия имената на четирима души Тодор Живков, Милко Балев, Димитър Стоянов и Георги Атанасов, които на чашка кафе са решили за възродителния процес. Пак според Трифонов за това са знаели и тогавашния външен министър Петър Младенов, а и Стоян Михайлов. По-горе аз цитирах десетки документи, които безспорно доказват общата вина и отговорност за преименуването и последвалите го събития. Едва ли обаче ще се стигне до ясното и точно назоваване на имена и последици от свързаните с тях проведени решения и събития. Поне за историята ни.
Причини за решенията на компартията в насока приобщаване на българските мюсюлмани също има и то не само вътрешнополитически, но и външнополитически. Като се почне от демографския проблем на намаляващото православно българско население и увеличаването на мюсюлманското, като се премине през активизирането на разузнавателния интерес на Турция чрез нейни резиденти сред българското население, та се стига до активизиране на протурски нелегални организации и антидържавни групи. Следва агресията и напрежението в Кипър /1974 г./, масирана протурска пропаганда и на този фон се прибавят сериозните икономически проблеми в последните години от Живковото управление.
Споменавам набързо тези причини като основание за вземането на последващи решения от държавната комунистическа върхушка, за да осветля по някакъв начин подбудите за повсеместно преименуване на българските мюсюлмани, като възможност за решаване на обективно възникналите проблеми в развитието на националния въпрос на съвременната българска държава.
Под ръковоството на ЦК на БКП и окръжните комитети, в цялата страна започва целенасочена организационна и пропагандна дейност за решаване и осъществяване на целите на преименуването и приобщаването на мюсюлманското население към своите сънародници православни християни. /Дали е имало крайно и критично разединение между отделните групи е друг въпрос./ Начева се със забраната за общуване на турски език на обществени места, забрана се пуска и за религиозни и битови обичаи и ритуали /погребения, обрязвания, честване на празници/. Административните мерки, които компартията предприема по места, се съпровождат и със съдебни санкции.
Цялата тази кампания предизвиква логично и засилване на нелегална съпротива, възникват конспиративни организации и групи. През май 1989 г. в Североизточна България започват митинги, шествия и гладни протестни стачки. Има 9 убити и ранени от двете страни, според Бончо Асенов, бивш служител на ДС.
Има ли и каква роля и участие Държавна сигурност в репресиите при провеждане на преименуването и последвалите го събития - търси отговор на въпроса Асенов в книгата си "Възродителният проес и държавна сигурност". Едни взеха решението за преименуването, а други бяха натоварени с тежката задача по осъществяването му - сочат събитията от 1984 година. Информацията на ДС е трябвало да бъде в основата на вземане на партийни решения по смяната на имената на българските мюсюлмани. "Твърденията за безпроблемно протичане на преименуването в окръга /Кърджалийски - бел мои/ са нереални - признава Асенов. И дава конкретни примери, които стават известни чак през 1996 година: на 25 декември в с. Бенковци е организирана протестна демонстрация. Идват хора и от съседни села. Тълпа от 2 000 души се стреми да влезе в селсъвета. Стрелба във въздуха охлажда желанието на тълпата за саморазправа. Жертва е 17-месечната Тюркян, която е изпусната от майка си и стъпкана от тълпата. На следващия ден в Момчилград местни националисти предизвикват демонстрации и намесата на МВР и Гранични войски довежда до стрелба, убит и ранени. При безредици в с. Каялово разярен мъж взема автомата на МВР-служител и при последвалата борба мъжът е убит. В с. Груево пак МВР-служител в опит да се защити от двама протестиращи, взели автомата му, стреля с личния си пистолет и ги убива на място. Така загива и български турчин в Кърджали - общо 7 души изнася Бончо Асенов като цифра за жертви в този окръг.
Съпротива от страна на български мюсюлмани има и това принуждава службите на МВР, Гранични войски и Вътрешни войски да ограждат пътища, да ограничават междуселищни и международни разговори, кореспонденцията се проверява и задържа. Протестиращи български мюсюлмани са изпратени в Белене. Събитията по преименуването са съпроводени с невероятни и неверни съобщения за избиване на хора, изнасилвания, мачкания с танкове, събличания, обливане с вода посред зима - 5 000 убити в Кърджалийски окръг, разрушени джамии, трупове, които плуват по Дунав и Марица! Опожарени къщи! "Гласът на Турция" и "Свободна Европа" се надпреварват да излъчват "достоверни" данни, но не и да опровергават неистините.

На митинги Сюлейман Демирел пък призовава "Войската да тръгне към София!", Тургут Йозал в бежански лагер в Гебзе нарича българите "свине".

ПРОЦЕСЪТ БЕ ПРОДЪЛЖИТЕЛЕН ПРЕЗ ГОДИНИТЕ И СЕ ПОВТАРЯШЕ

Кое бе най-важното от случилото се в продължение на десетилетия с българите, изповядващи исляма? Малцина се върнаха назад, за да се замислят, а разковничето от тези събития бе именно в продължителността на процеса, в неговата повторяемост, в използването му от политици за политически цели. Ето на какво се натъкнах аз, вървейки по събитията:
"Истина, превърната в мистерия" - нарича определенията и причините за възродителния процес проф. Орлин Загоров в едноименната си книга. - Версиите за осъществяването на тази идея са много: от пренасочване на вниманието на обществото от икономическата криза в последните години от управлението на Живков до престъпление спрямо сигурността на България и диверсия. От одобрение до пълно отрицание са оценките на учени и политици за събитията по възродителния процес. Но, тук има едно голямо Но, а то е в прекъсването на естествения ход на събитията от 1985 до 1989 г..
Изселването от май 1989 година на български граждани мюсюлмани би могло да се приеме като своеобразна реакция от редица фактори, от рода на забрани, насилие и пренебрежение. Няколко години границата с Турция е затворена, а паспортният режим не дава възможност за пътуване на населението от двете страни на границата България - Турция. От двете страни на границата има хора, разделени с роднините си, заминали при предишни изселнически психози, безредици и стълкновения с представители на официалната българска власт при промяната на имена и забрана на обичаи и ритуали - всичко изброено образува една съвкупност от предпоставки за вълнения. Към това се прибавят и внущаваните непрекъснато заплахи за бъдещ тормоз, за убийства, по селата обикалят групи от агитатори, които трябва да убедят разколебаните да тръгнат към Турция. Тези, които отказват да се подчинят на всеобщата психоза, са подложени на тормоз от свои и от чужди. Не са един и два случаите на трагедии и ненавременна смърт. Изселническата психоза сред българите мюсюлмани се отразява твърде зле както на вътрешнополитическия, така и на външния облик на България. Стотици декари ниви остават неожънати, овощни градини избуяват с необрани плодове и в бурени, цехове и фабрики от хранителната промишленост спират работа. В същото време обезлюдяват къщи, махали. И това е малка част от резултата от изселването.

Друг, по-важен резултат е съсипването и унищожаването на стотици хиляди човешки съдби е разделянето на стотици хиляди семейства. Изселническата вълна от лятото на 1989 г. бе спряна няколко месеца по-късно от отказа и невъзможността на самата Турция да поеме огромния човешки поток. И тогава започна обратната вълна - връщането по родните места, есента на същата 1989 бе белязана от пътуването на десетки бивши изселници, на цели семейства от Турция към България. Леко ли е да се смени и загърби родината, да се пренесе домът в години на зрелост, леко ли се почва отначало в непозната страна, сред чужди хора?

БЕЗ ПОКРИВ, БЕЗ НАДЕЖДА

"Другарю първи секретар,
Подлъган от вражеската пропаганда и давлението на близки и приятели, реших да замина на посещение в Турция, където е родната ми сестра" - пише един от несполучилите да преминат българо-турската граница до партийния велможа в родния град на кандидат-изселника, Асеновград. Вратата на дома на Мартин Минков зее избита и входът е покрит с одеало. Тук, в това жилище се е самонастанило семейството на Мартин.
- За да получа паспорт, - начева разказа си домакинът - трябваше да издължа всичките си задължения към държавата и частни лица. Това ме принуди да обявя за продан единствения си апартамент. През септември получих писмо от съвета, че са изкупили жилището ми, но всъщност до 29 септември това не бе извършено. Така не ми платиха за жилището, но получих писмо да го освободя. В Турция не успяхме да отидем, задава се зима, а ето с четири деца /последното на годинка - бел мои/ съм на улицата - без пари, без покрив и без работа.
Никъде не намерих нормативни документи за законовото основание заминаващите за Турция да се издължават и то по дългосрочните заеми. Срещнах много случаи, в които е имало принуда за продажба на жилища и други имоти - принуда от страна на държавата. Жилища, земи, селскостопански животни, покъщнина - всичко се разпродава на безценица за получаване на заветния задграничен паспорт. През октомври 1989 г. Турция затвори границите си за изселници - мнозина, продали всичко останаха в България.
- Нямаше реално извършена продажба на апартамента ни - обясни ми и друг пострадал, Кирил Аладжов. - Не съм подписвал договор за продажба, не съм получавал и пари... На 3 октомври 1989 г. съдът решава да се изземе от семейството на Аладжов "незаконно владеният апартамент", а при изпълнение на заповедта - не се посочва жилище! Една година хората са изхвърлени на улицата, през юли 1990 друг съдебен състав им връща жилището, но два месеца след съдебното решение... - Съдия изпълнител дойде и ни каза, че е допусната грешка и Аладжови отново поемат по мъките, както стотици техни събратя по съдба.
- Построихме си нова къща - бяла, голяма - посреща ме Фетие от Долни Воден. Гостувам на нея и съпруга й, дърводелец, спомняме си събитията от средата на 80-те години.
Завеждат ме до новата къща, в края на улицата:
- Не ни било съдено да живеем в нея - с разтреперан глас казва Фетие. - Моето име го смениха още като бях ученичка. Получих известие от съвета "Ще се казваш Роза", съобщиха ми някакви служители там...
- Тук в Долни Воден промяната я направили на 19 декември 1984 година - запомних този ден, защото точно тогава влязох в болница... Всичко, което се е случило ми го разправиха после - за кучетата, за милицията.
- А как се стигна до изселването, желанието да заминете в Турция?
- 1989 година. - Фетие спира за миг. - В работата чух, да се подхвърля, че турците щели да си заминат за Турция - на шега, но подигравателно! Решихме и ние да заминем - всички го правеха. Къщата я бяхме изкарали за година и половина и тъкмо я бяхме завършили.
- Защо решихте да тръгнете? С току що издигната нова къща зад гърба си, да я оставите?
- Виждахме, че наоколо има някакъв страх у хората и точно този страх, без да усетиш ти се предава. Какво се случи в 1989 година - всъщност имената ни бяха променени няколко години преди това, в Асеновград, сигурно сте чули - едно момче се хвърли в замръзналия водоем, остави вдовица и дете, родители. На съпруга ми брат му, още лежеше болен от боя при смяната на имената - крили се бяха в гората, да не им вземат имената, но като ги хванали...Свекърва ми доскоро пазеше дрехите, които й бяха разкъсали пуснати, насъскани кучета. От Две тополи, Смолянско са. Та тези неща изплуваха неочаквано през 1989 година - като близък спомен и подсилваха страха! Чувахме невероятни неща за бой, за убийства.
- И все пак, дали тези четири години между смяната на имената и заминаването не бяха отдалечили преживяното?
- Не. Много неща се случиха през тези четири ли, пет ли години, но за тях не се чуваше, само ние си знаехме какво точно ставаше.
- Не знаеш какво е да лягаш вечер и да се събуждаш сутрин с една и съща мисъл - страха, от това, което може да се случи!
- Ние си ходим в шалвари, и леля ми, и баба ми - така излизат на полето и работят - опита се да ми обясни една от съседките на Фетие, жена на средна възраст. - И идва партийната секретарка с ножицата и тръгва да ни реже шалварите! Че то срам, че то ужас беше - какво е това?
- Избягахме в планината - не знаехме какво ще правим, но избягахме - намесва се и Ш. К. - Един ден, вместо камиона с хляб, натоварили в него милиция, скочиха и хайде обратно в село! Строиха ни там, снимат те, паспорт ни дават, готов, с някакво име. Ама че баща ти живее на друго място и не знаеш той как се казва вече - няма значение! А баба ми - лежи в гробището, и нейното име промениха - на умрялата!< В Девин чух как не пускали на работа със старите имена и пишели самоотлъчки...
- В Три могили, като почнаха покръстването, жените раждаха в пещерите/em> - разказва суров мъжки глас на касетофонната лента.
- На Салито, шофьора, брат му си отиде, майка им почина, а синът му - войник. Баща му избяга в Турция, а той - накъде - тук, в България, дете, два гроба, как се оставят!
- Исках да си взривя къщата - жена ми не даде - Али гледа в земята. - Четири години ми бяха спрели водата, електричеството прекъснаха. 1974 с мене се свърши /годината на смяна на името му/, след това - ново прекръстване - счупиха ми вратата на дома! Писах на бай Тодор /за Живков става дума - бел. мои/ и тогава решили да ме пратят в Белене, заради жалбата. 11 страници беше, стигнали до него, разбрах на разпитите. На всеки Байрям, имаше един от Държавна сигурност, Карабекиров - та идваше той и ми хвърляше по един бой, ей така, за нищо! Устата ми шиха от ударите даже, в Асеновград. После, в лагера, кой каквото му идваше на акъла - това ни караше да правим! 1985 година ни взеха, май месец - без съд, нямаше заповеди, нямаше присъди. От прокуратурата и МВР-то бяха разрешили, за интернирането, бяха се подписали. А аз - паспорта не взех - не е мой казах и толкоз!

Следва продължение....